Зое Бек
Старото дете (13)

12.

Малко преди девет зазвъня телефонът. Мъжки глас попита дали може да говори с Фиона Хейуърд.

— Не само можете, вие вече говорите с нея.

Мълчание.

— Ало? — извика ядосано Фиона. Кой идиот пък звънеше сега?

— Вие сте Фиона Хейуърд?

— Да, а вие кой сте?

— Името ми е Лойд. Имахте час в осем и половина.

— Със сигурност няма такова нещо.

— Във всеки случай допреди две минути мислех, че имате.

Мъжкият глас звучеше много объркано.

— Обяснете ми какво означава всичко това или затварям.

Той се изкашля.

— Много ми е неприятно да го кажа… Днес говорих по телефона с една млада дама, която се представи като Фиона Хейуърд и искаше да си запише час при мен. Каза, че има номера ми от леля си. Каза, че леля й е Патриша Гарнър.

— Това не може да бъде — отсече тя, но след това разбра: изчезналата бележка, която Патриша се опитваше да открие…

Явно някой я беше намерил и си бе позволил да си направи майтап. Но кой непознат можеше да знае как се казва леля й? И как се казваше тя самата? Всичко това пишеше ли го на бележката? Но откъде тогава доктор Лойд имаше телефона й?

— Лицето, което ви се обади, този номер ли остави за връзка? — попита тя внимателно.

— Не. Мобилен телефон. Но там се включва гласовата поща.

— И съобщението там беше горе-долу следното: Здравейте, с удоволствие ще ви върна обаждането, но можете да опитате да се обадите и на домашния, ако съм си затрила мобилния.

— Точно така.

Мораг!

— Тя се представи за мен?

— Ако вие сте Фиона Хейуърд… Освен ако няма още една?

— Не и на този телефон.

Беше като ударена по главата. Защо Мораг звънеше наляво-надясно по телефона от нейно име? Щом е намерила бележката, защо просто не бе попитала Фиона за какво става дума, вместо да звъни по телефона зад гърба й и да си записва час?

— Вижте, някой си е позволил да направи глупава шега. Съжалявам. Надявам се, не сте имали неприятности, защото сте чакали някого. Аз… — тя се замисли. Наистина ли искаше отново да се подложи на терапия? — Честно казано, нямах намерение да си записвам час при вас. Желая ви приятна вечер — тя бързо затвори, преди мъжът да успее да каже още нещо.

Мораг! Тя се втурна към стаята на приятелката си, за да попита какво значеше всичко това, но в стаята нямаше никого: излязла е. Тъкмо искаше пак да затвори вратата, но се спря. Мораг сигурно е намерила бележката случайно, помисли си тя, защото е изпаднала от джоба на Патриша. Това обаче не можеше да обясни защо не я беше върнала, а бе набрала онзи номер и си бе записала час от името на Фиона. Но може би — и това с всяка секунда й се струваше все по-вероятно — Мораг нарочно бе пребъркала дрехите на Фиона и Патриша. Какво ли още беше открила? Фотоалбума? Тя стигна до следното заключение: щом Мораг бе нарушила личното й пространство, значи и тя ще стори същото. При това веднага.

Сега се сети за дребните съвпадения, които я бяха накарали да мисли, че вкусовете им съвпадат в много области. Фиона си купуваше някой диск и още преди да си го е пуснала, пристигаше Мораг с абсолютно същия. С книгите бе същото. „О, и ти ли я четеш в момента!“ Шампоанът. Кремовете. Парфюмът. Как само се смееха, когато се случеше отново! „Като истински близначки“, казваше Мораг в такива случаи. Колко често бяха подарявали или заменяли еднаквите вещи и именно Мораг винаги подчертаваше гордо колко еднакви нагласи имат и как мислят като един човек. Разбира се, винаги бе имало и неща, в които се различаваха. Сигурно Фиона затова не беше забелязала. Може би пък в момента преувеличаваше и всичко беше съвсем невинно.

Което все още не обясняваше това обаждане.

Фиона все пак реши да претърси стаята на Мораг. Беше й все едно дали ще я хване или не. Нека се прибере вкъщи и види какво прави Фиона! Сети се за верижката на входната врата — Мораг толкова често я слагаше, когато оставаше сама. „Някакви странни хора се разхождаха от врата на врата“ или „Нали знаеш, че ме е страх сама в тъмното“, винаги имаше някакво обяснение. Фиона нямаше да сложи верижката. Честно казано, тя дори се надяваше Мораг да я хване и всичко да намери най-просто обяснение.

Захвана се с всички чекмеджета и гардероби поред. Намери свои дрехи, които отдавна беше забравила или се бе питала къде са. Това беше окей, тук нямаше проблем. Банкови извлечения, съгласно които Мораг беше финансово доста по-зле, отколкото Фиона си представяше. Свои снимки, увеличени портретни фотографии, което й се стори плашещо. Окей, тогава значи всички бяха прави и Мораг не беше наред. Фиона винаги я бе защитавала, винаги беше казвала: не, оставете я, тя е окей и ние просто наистина имаме почти еднакви вкусове, не можете да повярвате какво ни се случва през цялото време. Много смешно, мамка му. Някои снимки бяха доста по-стари от две години. Значи Мораг е знаела коя е Фиона още преди да ги представят една на друга. Тя още преди това се беше превърнала във Фиона. Добре де, Мораг определено беше куку. И Фиона се бе оставила да я забъркат във всичко това. Заради потребност да има сестра? Желание за истинска приятелка? Еуфорията от съзнанието, че за някого си абсолютният идол, което трябваше да значи, че човек се е реализирал по някакъв начин?

Кой тук е истинският смахнат, тя или аз?

Фиона продължи да търси, не откри своето златистозелено манто, за което предполагаше, че е в гардероба на Мораг. (Може би го носеше в този момент). Намери едни обувки на „Шанел“, които още не бе виждала и ги определи като безумно хубави. (Щеше да ги „заеме“ и Мораг повече нямаше да ги види, струваха 400 паунда!). В един тъмен ъгъл на гардероба намери шишенце с валиум. И беше още по-потресена. Мораг бе вземала диазепам! Наистина ли беше стигнала толкова далеч? Никога не се беше оплаквала, че не може да спи или нещо подобно. Откъде изобщо знаеше, че Фиона пие хапчета? Тя винаги ги носеше със себе си, дори нощем спеше върху тях, за да не разбере никой. Сякаш бе усетила, че някой я шпионира.

Шишенцето бе наполовина празно. Беше предписано на Мораг преди месеци, името й бе написано на етикета. Фиона седна на леглото. Който пиеше валиум за заспиване, той си го държеше на една ръка разстояние до леглото, а не на дъното на гардероба. Който имаше постоянна нужда от него, защото има пристъпи на паника например — тогава хапчетата бяха неизменно у него. Не бяха ли казали в болницата, че Фиона е имала екстремно висока концентрация на диазепам в кръвта? Тя действително проявяваше небрежност, защото вземаше хапчетата и независимо от това пиеше, но не предозираше. Не и в такива мащаби. А не й ли бяха казали също така, че по принцип е нямало да се събуди, ако не бе имала привикване към препарата?

Значи Мораг все пак не бе вземала от този диазепам.

 

 

— Миналата седмица ми дадохте номера на мобилния си телефон, за да мога да ви открия по всяко време — каза тя на сержант Изобел Хепбърн.

Хепбърн не отговори веднага. Фиона чуваше гласове край нея.

— Фиона — каза тя най-накрая. — Къде сте?

— Вкъщи. Защо? Искате да дойдете ли?

— Дайте ми половин час.

Измина не половин, а цял час и Фиона използва времето, за да разпердушини стаята на Мораг в буквалния смисъл на думата. Не остана нито една цепнатинка, в която да не е бръкнала с кука за плетене, за да е сигурна, че не е изпуснала нищо.

Тя не позволи на детектив Хепбърн да каже друго освен „добър вечер“. А на партньора й изобщо не даде думата.

— Намерих хапчета в гардероба на Мораг. Разбирате ли? Мораг е била! Тя ме е надрусала с хапчетата! — Тя избута двамата в стаята на Мораг и им показа шишенцето с хапчетата. — И знаете ли какво? Продължила е да го прави, след като се върнах от болницата. Всеки ден ми готвеше по нещо и ми носеше чай и какво ли още не, по дяволите. Спях по осемнадесет часа дневно, ако не и повече. В началото все си мислех, че, хм, сигурно е от загубата на кръв или защото имам прекалено много от това нещо в организма. Но знаете ли какво, тя ми го е забърквала в яденето! Или в напитките, знам ли и аз. Попитайте я! Тази кучка! — Фиона стисна юмруци.

Хепбърн и Блек я гледаха внимателно. И мълчаха.

— Какво? — извика Фиона.

— Кажете ни къде бяхте тази вечер? Преди да ми се обадите. Да кажем от шест нататък — Хепбърн погледна колегата си и той извади тефтерчето си.

Фиона сбръчка вежди.

— Къде съм била ли? Защо? Бях тук. През цялото време. Какво значи всичко това?

— Има ли свидетели? — този път въпроса зададе Блек.

— Да. Леля Патриша.

— В болницата казахте, че нямате никакви роднини — припомни й Блек и продължи старателно да си записва.

— В болницата. И какво от това?

— Кога си тръгна леля ви? — попита той.

— В осем, осем и половина, не мога да кажа със сигурност. Защо?

— Къде беше вашата приятелка Мораг по това време? — този път беше Хепбърн.

Фиона недоверчиво поклати глава.

— И аз бих искала да знам. Когато исках да я накарам да ми обясни, вече беше изчезнала.

— Искали сте да говорите с нея за диазепама, който сте намерили в нейния гардероб?

— Какво? Не! Исках да говоря с нея, защото… Ах, много е сложно. Тя явно от мое име е уредила среща с един човек. И след това той се обади, чакаше ме. Казах му, че не знам нищо за никаква среща. По едно време ми стана ясно, че само Мораг може да стои зад това, макар че нямам никаква представа защо го е направила.

Полицаите отново се спогледаха.

— Мораг Фрискин е уредила среща с някого от ваше име, казвате? С кого? — попита Блек и продължи да си записва в тефтерчето.

Фиона вдигна рамене.

— С един човек. Има ли значение?

— Значи не знаете къде е отишла?

— Не, разбира се, че не. Иначе едва ли щях да я търся. Това значи, че вие трябва да я намерите и да я арестувате. Тя е искала да ме убие!

— Фиона, седнете, моля ви. Това вашата стая ли е? — Изобел се огледа замислено.

— Не, това е стаята на Мораг. Затова ви я показвам, заради хапчетата!

— Да идем във вашата стая. Искам да седнете и да се успокоите. Франк, ще ни направиш ли по един чай? — след това отново се обърна към Фиона: — Нали нямате нищо против той да ни направи чай?

Фиона мълчаливо кимна. Не й се вярваше полицаят да успее бързо да се оправи в нейната кухня, но моля, нека — можеше да опита. Тя седна на края на леглото в стаята си и остави полицайката да избира между стола на бюрото и плюшеното кресло. Тя избра стола.

— Фиона, кога се обади онзи човек?

Тя се замисли за кратко.

— Около девет. Защо?

— А леля ви отдавна ли си беше тръгнала?

Тя кимна.

— Защо ми задавате всичките тези странни въпроси? Цялата вечер си бях тук в апартамента, нали ви казах. Защо това е толкова важно?

— Защото намерихме Мораг. Когато се обадихте, аз тъкмо бях на местопрестъплението. Някой… — полицайката не я изпускаше от поглед. — Някой е убил вашата приятелка.

Фиона още дълго щеше да обмисля защо в този момент не изпита нищо освен студ. Започна да замръзва. В един момент започна да трепери толкова силно, че полицайката я зави с одеялото. Най-накрая се появи Блек с горещия чай.

— Не беше лесно да намеря всичко — промърмори той с извиняващ се тон.

— Кой би направил подобно нещо? — попита уплашено Фиона.

— Все още не знаем — каза тихо Хепбърн.

— Къде я намерихте?

— Норт Бридж.

— На Норт Бридж! Но там постоянно има хора!

— По-точно на стълбището на „Скотсман“.

— Не може да бъде. Сама, в тъмното — тя никога… — после замълча. — Макар че… какво ли знам аз за Мораг.

— Не, продължавайте — каза Хепбърн. — Казвате, че тя никога не би тръгнала по този път по тъмно, така ли е?

Фиона кимна, продължаваше да мръзне. Хрумна й нещо.

— А не беше ли облечена с манто от златистозелен брокат?

Блек вдигна вежди.

— Защо питате?

— Да или не?

— И какво, ако е така?

Постепенно започна да се затопля.

— Значи са я взели за мен.

Берлин, април, 1980 година

— Сигурен ли сте?

Доктор Бартоломей кимна, очевидно искаше да го оставят на мира.

— Нито една сестра, лекар, чистачка, наистина никой, който работи тук или е женен за някого или е роднина на някого, който работи тук, няма дете на възрастта на Флис.

Ела понечи да стане и да се сбогува, но той я спря.

— Вашата приятелка има мания за преследване. Просто ми повярвайте.

Ела поклати глава.

— Преди това вие самият казахте, че няма никаква семейна прилика и…

— Но това се случва постоянно! Детето сигурно прилича на някоя далечна братовчедка. Или дядо. А пък и заради болестта… Не, трудно е да се каже просто така.

— Не се ли сещате за още някого… — започна Ела.

Доктор Бартоломей нервно изсумтя.

— Много малко вероятно е, но все пак е възможно някоя жена случайно да е влязла в тази болница и да е разменила децата. Възможно е и някъде да има роднини или познати на наши сътрудници, които имат дете на същата възраст. Но, съвсем честно казано, аз не вярвам в това. Никой не прави такива неща.

— А може да не е така. Може да е някоя жена, която не иска нищо по-силно от това да има здраво дете.

— Тогава излиза, че още при най-дребния признак тя трябва да е знаела, че това е синдромът на Хътчинсън-Гилфорд. Дори лекарите не го разпознаха веднага! В този стадий всяка майка би предполагала, че на детето може да се помогне. Никой не прибързва така!

— Възможно е болестта да е била вече диагностицирана. От някой, който е запознат с нея — остро отвърна Ела.

— Забравете — сега доктор Бартоломей се обиди. — Заболяването е прекалено рядко. Това би било невероятна случайност. Не може да има толкова съвпадения. Забравете — повтори той.

Ела се изправи и тръгна към вратата. Този път той не я спря.

— Все пак благодаря ви за помощта — тя отвори вратата. — Само се надявам да сте ми казали истината.

Той я хвана за ръката.

— Вашата приятелка ви е заразила със своята параноя, така ли? Чуйте ме: тази жена е болна. Аз смятам така, казват го колегите от психиатрията, казва го съпругът й. Не знам как е успяла да направи така, че да й повярвате. Като нищо може и да си плаща. Но позволете да ви дам един съвет: да се забърквате с подобен човек може да бъде много опасно. Придържайте се по-добре към фактите, а не към фантасмагориите на една болна жена.

Той почти я изблъска от лекарския кабинет и затръшна вратата след нея. Чантата на Ела падна на пода, съдържанието й се пръсна по болничния коридор. Ругаейки, тя коленичи и започна да си събира нещата. До нея коленичи една медицинска сестра, за да й помогне.

— Благодаря ви — каза Ела. — Аз ще се оправя.

— Тук сте заради приятелката си — прошепна сестрата и в този миг Ела я позна.

— Вие бяхте тук, когато… — започна Ела.

Жената сложи пръст на устните си.

— Не тук — тя се огледа нервно във всички посоки.

В края на коридора стояха двама пациенти и разговаряха, иначе беше пусто. От кабинета на доктор Бартоломей не се чуваше никакъв звук.

— Кога и къде? — попита бързо Ела.

Тя вдигна пудриерата и червилото си от пода и ги хвърли в чантата.

— В четири. На гара „Ботанишер гартен“^[1] на градската железница.

Ела кимна. Сестрата се изправи и без да продума, забърза по коридора. Ела направи усилие да не гледа подире й. После с твърда крачка тръгна към изхода.

 

 

— Ако някога излезе наяве, че разговарям с вас, ще си загубя работата — каза медицинската сестра, чието име тя още не знаеше. Нервно дърпаше от цигарата, която Ела й бе предложила. Погледът й бе забит в земята. Сивкавият, мокър сняг се сипеше по нея.

— Значи все пак някой е разменил децата? — прекъсна я Ела и закопча горното копче на палтото си.

Сестрата поклати глава.

— Работя в отделението за кърмачета повече от двадесет години. Мисля, че не са много хората, които са виждали повече бебета от мен. Просто ще ви кажа какво се случи тогава. Около три дни след като Фелицитас дойде в моето отделение, се случи нещо странно. Както вече ви казах, виждам много деца, винаги ги виждам съвсем за малко. Не мога да твърдя, че мога да ги запомня всички. А и не мога да кажа какво точно беше. Какво ме притесни. Но Фелицитас ми се стори някак различна — тя хвърли фаса на земята, смачка го с крак и запали нова цигара. — Може би беше по-кротка от преди това, може би някак по-отпаднала, наистина не знам. Случва се понякога, човек забелязва, че нещо се е променило, но не може да каже със сигурност как е било преди това. Така се чувствах и аз с това дете. Но не се замислях много по въпроса. Работата ми е напрегната, виждам много бебешки лица, в такава ситуация човек може и да греши.

— Но вие не смятате, че сте грешили.

Тя вдигна рамене.

— Другото, което ми се стори странно, беше гривничката. Върху нея пишеше Фелицитас, но изглеждаше странно. По едно време бяхме започнали да пишем имената по гривните предимно с печатни букви, за да е по-лесно да се четат. Понякога някоя от нас забравяше и пишеше ръкописно. Името на Фелицитас беше написано ръкописно. Но почеркът ми беше непознат. Едва ли мога да кажа коя колежка как пише, но този почерк беше съвсем различен. Не го бях виждала дотогава.

— А не ви ли хрумна да питате колежките?

— Напротив — тя си дръпна от цигарата и хвърли поглед към идващия влак. — Те само поклатиха глави и казаха, че нищо не им е направило впечатление. Но когато след това госпожа Арним ми каза, че това изобщо не е нейното дете, едва не припаднах.

— И не казахте нищо — Ела я изгледа строго, докато на свой ред палеше цигара.

— Казах го на доктора — наложи се жената да повиши тон, за да надвика приближаващия се влак. — Казах му: чуйте ме, пациентката е права, това не е нейното дете, аз също имам чувството, че изглежда различно и гривната не е надписана от която и да било от нас.

— Какво каза докторът?

Сестрата вдигна рамене.

— Попита колежките. Те не знаеха нищо по въпроса. Тогава ми каза, че трябва да си взема почивен ден, защото ми се привиждали разни неща. В крайна сметка Фелицитас беше единственото дете на тази възраст в цялата болница. Нямаше как да е станала грешка! Поне така си мислехме. А след това вече не съм казвала нищо — тя избегна погледа на Ела.

— Трябва да говорите с някой, който… — започна Ела, но сестрата вече се бе обърнала и се качваше във влака. Вратите се затвориха зад нея, а гласът от високоговорителите нареди на Ела да отстъпи назад. Тя ядно блъскаше по вратата на вагона, олюля се назад и изгледа отдалечаващия се влак.

Дори не знаеше името на тази жена. Но поне знаеше къде да я намери. Тя замислено си играеше с кибрита в джоба на палтото си. След това отиде до телефонната кабина, пусна двадесет пфенига и започна да набира.