Зое Бек
Старото дете (4)

3.

— Трябва да ми помогнеш — помоли го Фиона.

Бен недоволно поклати глава. Тя беше дръпнала завивката чак до врата си.

— Със сигурност съвсем скоро сама ще си спомниш всичко — отвърна той уклончиво.

— И така знам, че не съм го направила сама — изсъска му тя.

— Защо им каза, че нямаш роднини?

Тя не отговори.

— Пак ли сте се карали?

Тя извърна глава, за да не го гледа.

— За пари ли ставаше дума?

Движението под одеялото можеше да се интерпретира като повдигане на рамене. Пари, значи. Фиона бе прехвърлила тридесетте, но все още вземаше пари от баща си, независимо че работеше в една галерия. Като асистентка на галериста обаче заплатата й не беше голяма и тя съзнаваше, че квалификацията й е прекалено висока за тази работа. Баща й превеждаше всеки месец немалка сума, която трябваше да компенсира неудовлетворението й и да й помогне да преодолее този период, докато си намери достойна работа. Средно веднъж на два месеца двамата се караха зловещо, защото баща й заплашваше да спре парите, ако тя най-малкото не му покаже, че наистина си търси по-добре платена работа. Тя твърдеше, че полага всички усилия, което не беше вярно, при всички случаи не го правеше така, както баща й очакваше.

— Да му кажа ли, че си тук?

Тя поклати глава и придърпа завивката още повече. Лицето й почти се скри под нея.

— Фиона, дай ми телефона си, ще му се обадя.

— Не искам да го виждам — промърмори тя.

— Няма значение колко сериозно сте се скарали. Той със сигурност ще иска да знае как си.

— Много ясно. Особено, когато всички му кажат, че съм опитала да се самоубия — тя отметна завивката и седна. — Не съм опитвала да се самоубия!

Бен погледна към прозореца, защото все още беше гола под хавлията си.

— Той ти е баща. Това няма да има значение за него.

— Помогни ми, моля те.

— И как да ти помогна?

— Трябва да разбереш кой го е направил. Бих искала да знам кой се опита да ме убие.

Бен не отговори.

— Моля те.

Той поклати глава.

— Нина знае ли всъщност къде си в момента?

Сега вече се обърна към нея.

— Какво очакваш от всичко това? Мислиш, че ще ти позволя да ме шантажираш ли?

— Разбира се.

— И какво ще се случи според теб, когато й кажеш, че си спала с мен?

— Тя ще те напусне.

Колко бе права.

— И тогава? Тя ще ме напусне, а аз дори няма да ти казвам и здрасти, нали така? И какво точно печелиш от това?

Гледаше сълзите в очите й, не ги виждаше за първи път, откакто се познаваха и знаеше колко лесно може изведнъж да ревне. Вглеждаше се в лицето й и търсеше начин да разбере дали този път сълзите са истински.

— Кой друг би могъл да ми помогне?

— Все пак има достатъчно други, пред които опитите ти за емоционален шантаж ще имат повече успех, отколкото при мен.

Той съжали още в момента, в който го изрече. Независимо че веднъж бяха спали заедно, все пак имаше доста повече време, което бяха прекарали заедно и през което Фиона понякога споделяше с него. Споделяше това, което сега той използваше срещу нея: злополучните връзки с женени мъже, които след това я възнаграждаваха с подаръци, но никога повече не й се обаждаха. Подаръци вместо пари, мислеше си Бен. За да заблуди самата себе си, че това е различно от платен секс. Бен беше може би единственият, който знаеше колко страдаше Фиона от това. И сега не му хрумна нищо по-добро, та реши да я наскърби по този начин.

— Имаш си баща — побърза да каже той. — Говори с него. Наистина нищо не мога да направя за теб.

Тръгна към вратата, поколеба се за миг, но не се обърна.

— Хайде, оздравявай — каза той и понечи да излезе.

— Бен — извика тя.

Сега вече се обърна, ръката му бе на дръжката.

— Дори и да ти повярвам, не мога да ти помогна. Трябва да замина за известно време.

Това не беше лъжа.

— Не си отивай, моля те… — помоли го тя. — Някой се опита да ме убие.

Но той си тръгна.

 

 

Онова, което тя изпитваше, бе повече страх, отколкото яд. Но все пак не успя да го спре. Разбира се, че той беше прав. Не би се обадила на Нина, за да й разкаже за забежката му. За мъжете тя рядко бе нещо различно от забежка. Първо полагаха усилия да я вкарат в леглото си, а само десетина минути след това вече съжаляваха. Искаха да завоюват Фиона на всяка цена и щом я имаха, вече им беше в повече. За секс ставаше, но за връзка никога. Фиона не бе имала по-дълги отношения с мъж, който да не бе вече обвързан. С Бен беше същото: в началото я желаеше безкрайно, след това обаче се сети, че има стабилна, сигурна връзка със стабилна, сигурна жена. Дори Нина да го напуснеше, той никога нямаше да се впусне във връзка с Фиона. Значи не й оставаше нищо друго, освен да се обади на баща си. Той веднага вдигна мобилния си телефон.

— Фиона, обаждаш се толкова рано! Наред ли е всичко? — гласът му прозвуча притеснено и тя не знаеше какво да му каже.

— Татко — прошепна тя.

— Случило ли се е нещо? Говориш така… Я кажи, да не би да плачеш?

Чуваше се подрънкване на домакински съдове. Тъкмо си правеше закуска.

— Каква е кръвната ти група?

— Ох. Мисля, че беше А. Какво става?

— А каква беше кръвната група на мама?

Настъпи колебливо мълчание.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Моля те, важно е.

— Аз… не знам. Ще трябва да проверя. Сигурно е записано някъде…

— Лъжеш — каза тя, защото винаги усещаше, когато той лъжеше.

— Кажи ми първо защо искаш да знаеш.

Тя затвори очи и отпусна ръката си, онази, в която държеше телефона. Погледна бинтованите си китки, погледна инфузионната тръбичка, видя бледото си отражение в прозореца. Гласът на баща й, който я викаше, се чуваше тихо от телефона. Отново го допря до ухото си.

— И нейната беше А, нали? Веднъж я попитах, когато бях малка и тя не искаше да ми каже, видях я на нейния документ за дарение на органи. Тайно. И нейната беше А.

— Фиона, какво се е случило? Не разбирам, защо ми звъниш в ранна утрин, за да ме разпитваш за нашите кръвни групи. Това може да значи само едно, катастрофирала си и…

— Да. Катастрофирах. Искаха да ми прелеят кръв. Казаха, че така ще се оправя по-бързо, но можех сама да решавам дали искам преливане или не. Вероятно съм в гранично състояние, при което организмът може да се справи и сам.

— О, боже. Мила, къде си? Идвам веднага. Как си? Грижат ли се добре за теб?

— Татко, казах, че не искам кръвопреливане. И знаеш ли защо? Защото ми казаха, че кръвната ми група е В нещо си. Знаех, че твоята е А. И на мама също.

— Фиона…

— Сгрешили са, нали? Неправилно са определили кръвната ми група, нали? Кажи ми, че са направили нещо не както трябва.

— Кажи ми къде си. Ще дойда и ще изясним това.

Фиона стисна телефона в ръка и заудря с него по одеялото.

Два пъти, три пъти. Отново го долепи до ухото си.

— Сгрешили ли са?

— В коя болница си? „Роял Инфърмъри“? След минути мога да съм там. След петнадесет минути. Ще кажа в училище, че днес няма да мога да дойда. Чакай ме, става ли?

— Татко…

— Става ли?

Тя само измърмори нещо.

Първото нещо, което Роджър Хейуърд направи, когато след петнадесетина минути влезе в стаята, бе да я прегърне мълчаливо. Галеше косата й, докато тя тихо плачеше, опряла глава на рамото му. Фиона не знаеше колко дълго седяха така, докато накрая той попита:

— Защо не ми се обади? Какво толкова лошо се е случило, че предпочиташ да се простиш с живота, вместо да говориш за това с мен?

Фиона го прегърна още по-здраво, така, сякаш беше за последно.

— Не съм го направила аз. Някой се опита да ме убие — каза тя. — Но никой не ми вярва, ти също.

Той внимателно сложи ръце на раменете й, задържа я така на разстояние от себе си и я погледна в очите.

— Някой е искал да те убие? Говори ли с полицията?

— Те не ми вярват.

— Как се случи?

Тя преглътна надигналите се отново сълзи.

— Бях на един купон и си говорех с хората, и следващото, което си спомням, е как лежа във ваната у дома и кървя — Фиона вдигна превързаните си китки. — Не бях аз. Наистина. Чувствам се добре, нямам никаква причина да се самоубивам.

— Фиона…

— Не, чакай, остави ме да се изкажа — повиши тон тя. — По ръба на ваната имаше свещи. Имаме стотици в банята, но те са на Мораг, не са мои. Във водата плуваха листенца от рози. И от радиото се носеше някаква странна, пошла музика. Някаква станция, която никога не съм слушала. Свещи, листенца от рози, романтична музика — ти кажи, има ли това нещо общо с мен?

Роджър Хейуърд поклати глава.

— Но при положение че не си спомняш как се е стигнало до там…

— Пълна каша! — извика тя. — Ще превъртя, ако в скоро време не си спомня нещо. Имам предвид, че човек не забравя ей така как се потапя във ваната, пали свещи и си реже вените. Това не може да бъде забравено! Трябва през цялото време да съм била като в нокаут! Нали? — тя го погледна безпомощно.

— Да не би някой да ти е сипвал нещо в питието? Може би от това си изпадала в депресии… Постоянно се говори, че някои дроги отключват внезапна депресия. Хората започват да мислят за самоубийство и не могат да се отърват от тези мисли…

— По дяволите, защо не можеш да проумееш: не съм искала да се самоубивам! — тя своенравно извърна глава.

— Направиха ли ти кръвно изследване? Имаше ли следи от… как се казваше… течно екстази?

— ГХБ^[1]? Не. Само… Татко, кръвната ми група… Какво значи това?

Той плахо я погали по косата, след това се изправи.

— Не е ли по-добре първо да помислим какво ти се е случило? Все пак това наистина е по-важно.

Ръцете му бяха в джобовете на панталона, докато обикаляше напред-назад из болничната стая. Татко, мислеше си Фиона, е прекарал целия си живот в училище. Първо ученик, после студент, след това учител, а сега беше директор на едно от най-старите частни училища, „Фетес“^[2] в един от най-богатите квартали на Единбург. Винаги изрядно облечен, дори сега, с костюм и вратовръзка — днес по някакъв повод с вратовръзката на колежа „Хатфийлд“ в Дърам, където бе следвал.

— Татко, говорих с полицията. Те няма да направят нищо. И трябва да си поприказваме за онова, другото нещо. За моята кръвна група. Твоята е А, на мама също беше А. А ми казаха, че моята е В. Кажи ми, че има някаква грешка, а после излез и иди да говориш с тях. Моля те, татко!

Той се спря на прозореца и погледна навън. Почти като Бен преди това. Сега вече беше светло и се виждаха празните полета, в чийто край се мъдреха високите постройки на Грийндайкс и Нидри^[3]. Сутрешното слънце милостиво ги потапяше в мека, разсеяна светлина и Фиона се надяваше, че няма да вали, поне не и докато лежеше тук и трябваше да гледа тези блокове.

Роджър Хейуърд продължаваше да мълчи.

— Татко, отговори ми — каза тя ядосано.

— Ако ти отговоря, всичко е свършено — каза той на слънцето и полетата, гласът му звучеше, сякаш идваше от много далеч.

— Плашиш ме — каза му тя и истината се впи в съзнанието й, проправи си път през лабиринта от лъжи и догадки, за да съобщи накрая съвсем ясно: Роджър Хейуърд, който й беше сменял пелените, който я научи да кара колело, да си връзва обувките и да чете, онзи, който събираше с нея листа в гората и през зимата я водеше на кънки, онзи, когото обичаше и понякога мразеше, човекът, който, поне след смъртта на майка й, беше най-важният в живота й, този мъж не беше неин баща.

Берлин, декември 1979 година

— Това съвсем не е от моята компетентност — каза педиатърът доктор Ларс Бартоломей, без да я погледне. — И никой от колегите ми тук не може да ви посъветва. Но един човек в Харвард смята, че се е натъкнал на нещо, благодарение на снимките на Фелицитас, които вие ни…

— Флис. Казва се Флис. Тя самата си вика така, всички й викат така.

— Значи снимките на Флис, които ни изпратихте… и изследванията, които направихме на дъщеря ви изглежда потвърждават неговите предположения.

— Означава ли това, че не сте сигурен?

— Както вече ви казах, не съм специалист. Колегата от Харвард е относително сигурен. Относително. Някога и аз си мислех, че медицината е точна наука. Беше преди университета. Честно казано, не се чувствам комфортно при мисълта, че говоря с вас за диагноза, която не е стопроцентово потвърдена.

— Относително сигурен, това какво значи в проценти?

Доктор Бартоломей вдигна рамене.

— Колегата каза, че с деветдесет процентова сигурност може да се твърди, че дъщеря ви… има много рядка симптоматика… която наистина е много рядко срещана… — той се запъна.

— Кажете ми — тя усети как Ела сложи ръка на рамото й.

— Колегата от Харвард…

— … предполагам, си има име — прекъсна го Карла и си помисли, че нямаше да седи тук с такова желязно спокойствие, ако това дете наистина беше собствената й дъщеря. Тя вече се бе отказала да убеждава хората, че това дете не е Фелицитас. Но колкото и абсурден да беше начинът, по който Флис се бе озовала при нея, тя се смяташе за отговорна за нея в известен смисъл. И където и да беше Фелицитас сега — Карла се надяваше, че някой се грижи добре за нея. Само заради тази надежда беше събрала сили да се грижи за Флис. Така ги различаваше: Флис бе чуждото дете. Фелицитас — собствената й дъщеря.

Доктор Бартоломей потърка челото си.

— Доктор Инграм. Джонатан. Той…

— Напишете ми адреса му. И телефонния му номер — натискът на ръката на Ела намаля. Щом прибра бележката с данните за контакт, тя подкани доктор Бартоломей да продължи.

— Доктор Инграм предполага, че става дума за синдрома на Хътчинсън-Гилфорд. Болестта се нарича прогерия, преждевременно стареене. Не знам много за това заболяване. Запознахме се съвсем повърхностно с нея като с феномен в университета, но честно казано, от двадесет години не съм се сещал за тази болест. Проявява се при едно дете на няколко милиона, не искайте от мен да цитирам точни цифри, но е някъде в този диапазон.

— Какво конкретно значи това — преждевременно стареене? — попита Карла нетърпеливо. — Значи ли това, че Флис ще остарее по-бързо от другите деца? Явно доктор Инграм греши, тя е много по-малка, тя…

— И да, и не. Това не значи, че ще расте по-бързо. Значи само, че тя още отсега започва да остарява. След няколко години ще почине от инфаркт или инсулт, сякаш е на седемдесет или осемдесет години. Средната продължителност на живота при тях не е много голяма, мисля, че е между десет и дванадесет години. Кожата й ще старее бързо, косата й ще окапе…

— … да, това са симптоми, които вече познаваме.

— Атеросклероза…

— Това обяснява причините за смърт, които споменахте — Карла се изправи. — Не съм медик, но и не съм напълно неинформирана. И така, какво ни очаква през следващите години?

Доктор Бартоломей вдигна рамене, безпомощно, както се стори на Карла.

— Трябва да потърсите някой, който е по-квалифициран от мен. Веднага щом диагнозата на доктор Инграм се потвърди…

— Деветдесет процента, това е много за медицината, нали?

— Така е, но все пак…

— И доктор Инграм се занимава с изследвания в тази област, така ли?

— Да, но той е…

— В Харвард, това вече го разбрах. Благодаря ви, господин докторе. Ще се погрижа за това. Благодаря ви много за усилията — тя се обърна, за да си върви. Ела я последва.

Чак когато стигнаха на паркинга и Ела отвори предната дясна врата на стария си мерцедес, за да я пусне да се качи, Карла усети, че очите й се насълзяват.

— Ще умре още като дете — прошепна тя.

— Има още години пред себе си — каза Ела.

— Но какви ще бъдат тези години? Ще има ли болки? — Карла се отпусна на седалката и погледна нагоре към Ела. — Ще дойдеш ли с мен в Харвард?

Ела затвори очи, прекара ръка по лицето си. Днес ръцете й не изглеждаха толкова силно засегнати от невродермита, от няколко седмици беше в добра фаза.

— Не, няма да дойда — каза тя. — Аз… нямам време. Имам поръчки.

— Но нали ти плащам — възкликна Карла и сама се уплаши от отчаянието, което чу в гласа си.

Ела поклати глава.

— Не става дума за пари. Става дума за мен. За работата ми. Аз си имам свой живот.

Карла преглътна. И аз имам, прииска й се да каже, но това не беше вярно, вече не беше вярно, беше се отказала от живота си в деня, в който изчезна Фелицитас. Уж още работеше, уж дишаше, хранеше се, пиеше и спеше, но животът й беше загубен и малкото, което сякаш бе останало от него, щеше да изчезне, защото трябваше да се грижи за едно обречено на смърт дете. Нямаше ли да е по-добре още от сега да се отърве от Флис? Детето така или иначе само ще страда. Да се отърве от Флис… Да намери Фелицитас… Отново да има живота си…

— Съжалявам… — чу тя гласа на Ела и се сети, че те с Ела всъщност не бяха никакви приятелки. Човек не плаща на приятелите си, за да бъдат с него.

— Няма проблем — каза Карла и слезе от колата. — Няма проблем. Ще се оправя.

Каза го с предизвикателен тон. Докато пресичаше паркинга на болницата към стоянката на такситата, тя се бе вкопчила в дръжката на чантата си, сякаш на този свят нямаше нищо друго, за което да се хване. Щеше да лети сама до Харвард, щом трябваше. Беше се справила сама с толкова важни неща в живота си. И сега щеше да се справи.

Докато се возеше в таксито, се сети за Фредерик и за миг й мина през ума да иде с него до Харвард. След това я досмеша, толкова, че като се разсмя, нямаше сили да спре.

 

 

— Ако се разберем с него за февруари, мога да дойда. Тогава така или иначе съм за една седмица в Ню Йорк, а оттам не е далеч до Харвард — каза Фредерик не особено ентусиазирано. Но все пак правеше някакво усилие.

— Искам час по-скоро да говоря с този доктор Инграм — нахвърли му се Карла. — Ако е необходимо, дори по Коледа. Ще видим кога е свободен.

Тя грабна слушалката на телефона и започна да набира номера така, сякаш искаше да изтръгне шайбата.

— Сега не можеш да звъниш, в момента там… — Фредерик погледна часовника си и пресметна. — В момента в Масачузетс е седем сутринта!

— По това време лекарите със сигурност са будни — реши Карла и наистина, след втория сигнал „свободно“, на другия край на света вдигнаха, беше жена.

Карла говореше свободно американски английски. Изложи молбата си в няколко изречения.

— Съпругът ми също искаше да ви се обади — каза госпожа Инграм за изненада на Карла.

След миг на телефона бе самият доктор Инграм.

— Искам да прегледам дъщеря ви. В момента имам само пет деца, които страдат от синдрома на Хътчинсън-Гилфорд. Едното момче живее във Франция, на четиринадесет е. Имате ли вече ясна представа що за болест е това?

— Днес за първи път чух за нея — каза Карла.

— Значи имам много да ви обяснявам. Удобно ли ви е в началото на януари?

Откакто беше видял снимките на Флис, той бе твърдо решен да иде до Берлин.

— Удобно ми е — Карла триумфиращо затвори слушалката. — Доктор Инграм ще се погрижи за Флис.

Фредерик я погледна безпомощно. Карла знаеше, че чака опрощение, чака поне една спасителна дума от нея, за да може да стои настрана от всичко това. Но тя не му достави това удоволствие.

— Двамата носим тази отговорност — каза тя.

— Да, да, разбира се, тя е моя дъщеря и…

Тя направи движение с ръка, което го накара да млъкне.

— Тук ли си през януари?

— Ние няма да сме тук, нали искахме да ходим в Грац. Моят новогодишен концерт… Да останем една седмица при Петер и Мириам… а след това една седмица във Виена и след това е седмицата на Моцарт в Залцбург…

— Седмицата на Моцарт в Залцбург ли? Та ти никога досега не си се интересувал от Моцарт!

Фредерик отвори уста и заприлича на риба на сухо.

— Значи съм си променил мнението — изтърси той най-накрая.

— Не знаех, че си толкова отчаян.

— Защо отчаян? — попита той засегнато.

— Заиграваш се с Моцарт? Толкова зле ли върви?

— Върви чудесно! В Залцбург мога съвсем спокойно и да…

— Гледаш само и само да не си вкъщи, нали?

Погледът му започна да блуждае из стаята в търсене на някакво оправдание.

— Но Виена е заради теб — побърза да каже той. — Ти имаш ангажименти във Виена. Онзи галерист, как му беше името…

— Инграм пристига на седми. Тогава трябва да сме отново в Берлин. Най-добре ще бъде аз изобщо да не идвам в Грац. Ще остана в Берлин. Заминаваш сам — тя го остави сам и отиде в библиотеката.

След като направи списък с нещата, които трябваше да бъдат свършени през идните дни, тя взе тефтера с адресите и започна да го разлиства. Докато беше бременна, се бе запознала с една английска лекарка. Къде ли я беше срещнала? На изложба? Не, на една филмова вечер на Британския съвет. Вече не си спомняше филма, но си спомняше, че се бяха заприказвали. Искаше да й се обади и да я помоли да присъства на разговора с доктор Инграм. Като професионалистка и като приятелка, може би. Защо не? Бяха си допаднали, оттогава бяха минали малко повече от две години, във всеки случай по онова време Карла беше бременна. Този път нямаше да направи същата грешка като с Ела. Нямаше да й предложи да й плаща за подкрепата. Не, просто смяташе да я попита дали би могла да й помогне. Като приятелка.

Най-накрая намери номера. Но като го набра, в слушалката се чу само: „Избраният от вас номер не съществува“. Сигурно вече не живееше в Берлин, беше се прибрала в Англия. За миг се замисли, дали да не опита да открие жената през Британския съвет, но веднага изостави тази идея.

Ако тази болест е наистина толкова рядка, колкото твърдеше педиатърът доктор Бартоломей, значи и тази лекарка няма да е запозната с нея. Доктор Инграм очевидно беше светило в областта, изглежда разполагаше с достатъчно пари за изследвания, иначе нямаше просто ей така да тръгне за Германия, само за да прегледа някакво дете. Не, нямаше нужда от второ мнение, имаше нужда от приятелка, а такава нямаше.

Всичко идваше от това, че винаги се беше правила на силна и непристъпна. И се бе омъжила за един безпомощен мъж, защото неговата пълна откъснатост от действителността й се бе сторила толкова привлекателна.

Тя стана, обиколи библиотеката, бутна стълбата пред една по-висока етажерка и дръпна една медицинска енциклопедия. В нея прочете една постна статия за синдрома на Хътчинсън-Гилфорд. Нищо, което педиатърът вече да не й беше казал.

Обади му се и попита дали би могла да ползва библиотеката в болницата „Бенджамин Франклин“. Два часа по-късно вече седеше на един разклатен дървен стол в библиотеката и се ровеше в научна литература. Така изведнъж не можеше да разбере много, но видя снимките на деца, крехки, плешиви млади старчета, видя бъдещето на Флис и плака тихо и неподвижно, докато не дойде доктор Бартоломей и не я изведе внимателно от библиотеката право при свой колега от психиатрията, където, без да задават много въпроси, й дадоха едно хапче успокоително и чаша вода.

Берлин, декември 1979 година

— Ето го доказателството — каза Карла, сочейки с пръст в медицинската книга, която бе заела от библиотеката. — Това заболяване е генетичен дефект, Флис не е наше дете.

Доктор Бартоломей поклати глава.

— Бъркате нещо. Не става дума за това вие или съпругът ви да предадете някаква наследствена информация — той се наведе, бутна книгата малко настрана и внимателно я затвори. — Става дума за грешка, която се е случила в много ранен стадий на делене на оплодената яйцеклетка. Прекъсвайте ме, ако трябва да обясня нещо.

Тя подпря главата си с ръце и изхлипа.

— Не, разбирам какво ми говорите, но не го вярвам. Как можете да бъдете толкова сигурен? Така или иначе, Флис не е моя дъщеря. Направихте ли онзи тест най-сетне?

Седяха в библиотеката на Карла. Сали им беше донесла кафе и отново бе отишла да се грижи за Флис. Карла все така не можеше да се принуди да играе с детето, да му чете, да го прегръща нежно. Сали не спираше да повтаря: „Аз не съм й майка“, а Карла обикновено отговаряше: „И аз не съм“.

Доктор Бартоломей разбъркваше захарта в кафето си.

— Да, направих определянето на кръвните групи.

— И какво установихте? — тя развълнувано се плъзна напред по седалката на фотьойла.

— Вашата е А. Съпругът ви има рядката кръвна група АВ. А Флис — също като вас, А.

— Но нали много хора имат А? Повече от четиридесет процента, бях го чела някъде… — тя започна нервно да разгръща страниците на медицинската книга, която бе пред нея. — Някъде го четох…

— Госпожо Арним, имате право, това не е доказателство, че Флис е ваша дъщеря, но то значи също така, че е напълно възможно тя да е ваша дъщеря.

— Тя не е моя дъщеря! — Карла се уплаши от силата на гласа си. — Извинете. Не исках да повишавам тон. Простете ми. Аз само… Просто всичко това ми дойде малко в повече.

Доктор Бартоломей кимна.

— Едно болно дете винаги е лоша новина. И аз наистина много мислих за вашия случай. Посъветвах се с колеги. Мога ли да ви попитам нещо? И моля ви, нека за момент да гледаме на това като на игра на ума. Не го възприемайте като съмнение в достоверността на твърденията ви.

Тя му хвърли поглед, изпълнен с недоверие.

— Свикнала съм вашите колеги да ме смятат за побъркана. Моят съпруг малко или много ми забрани да говоря по този въпрос с всеки, който не е положил Хипократовата клетва. Единствената довереница, която имах… — тя се запъна, — в момента е възпрепятствана. Значи имам избора да говоря с хора, които трябва да заблуждавам по някакъв начин, така че те да си мислят, че животът ми е просто прекрасен, или с хора, които смятат, че съм превъртяла. Както виждате, не ми остават много възможности в избора на теми за разговор при моите социални контакти. Така че давайте да си поиграем на теория, щом искате. Играйте си с една луда.

— В никакъв случай не ви смятам за луда.

— Нима?

— Ще ви кажа какво се е случило по всяка вероятност.

— Цялата съм слух. Значи тази ваша игра вече започна, така ли?

— Да, ако позволите. Представям си следното: една майка познава детето си както никого другиго на този свят. Тя го вижда непрекъснато, всеки ден. Никой не може да я заблуди, тя забелязва всяка, дори най-малката промяна у бебето, дори нищожните промени, които страничен човек никога не би забелязал, не остават скрити от погледа й. След това по здравословни причини майката и детето за известно време са разделени. След седмица тя вижда детето си и установява: бебето се е променило.

— Защото не е нейното дете — парира Карла.

— Не. Почакайте. Детето има заболяване, което се проявява за първи път на шестмесечна възраст. В този момент за страничния наблюдател това са само едва доловими промени. Но за майката те са ясни и очевидни. И тези промени плашат майката. Инстинктивно тя усеща: детето ми е болно. Инстинктът й казва още нещо, тук трябва да ви обърна внимание, че човешката природа е по-жестока, отколкото сме склонни да си признаем. Та инстинктът й казва: това болно дете не го искам. Искам здраво дете. А човешкият разум го превръща в: това дете не е моята дъщеря.

Карла беше зяпнала лекаря. Трябваше й известно време да намери думи за онова, което се случваше вътре в нея.

— От нас двамата вие сте побърканият — каза тя накрая. — Няма да тръгна да обикалям напред-назад и да обяснявам, че това не е моето дете, само защото е болно! Това е абсурд!

— Разумът понякога ни играе шеги. Тогава сме твърдо убедени в нещо, само защото искаме да вярваме в това.

— Вие сте луд. Оставете ме на мира. Вървете си.

Той вдигна ръце, сякаш за да се защити.

— Госпожо Арним, както се разбрахме, говорим само на теория. Ние, тоест колегата от психиатрията и аз, ние ще се радваме, ако вие поне за момент допуснете такава възможност. Опитайте се да разиграете тези мисли още веднъж, сама за себе си и ми съобщете какво…

— Вървете си. Не вярвам да ви потърся отново. Все ще намерим някой лекар, който да се грижи за Флис. Вървете си.

В библиотеката настъпи минутно затишие. Нито един от двамата не помръдваше, почти не дишаха. След това доктор Бартоломей тихо се изправи и си отиде, без да продума.

Карла остана известно време да седи безучастно. Гледаше стената с рафтове пълни с книги, в другия край на помещението. Лъчите на вечерното слънце се промъкваха през голите клони на ябълката и играеха по мекия, червен персийски килим. В светлината на лъчите танцуваха прашинки. И тогава се почувства така, сякаш времето бе спряло, сякаш прашинките бяха забавили своя ход и застинали на едно място, сякаш клоните на ябълката бяха престанали да се полюшват. С голямо усилие на волята Карла вдигна едната си ръка към гърлото и почувства как пулсира кръвта в артерията й. Край нея всичко отново оживя.

Библиотеката беше царството на Карла, нейният кабинет. Беше претъпкана с албуми с репродукции и фотографии, с литература, голяма част от книгите бяха от времето, когато родителите й бяха живели в Съединените щати, където се бе родила и Карла. Тук нищо нямаше връзка с Фредерик. Той си имаше свое собствено царство, музикалната стая на втория етаж. Беше повече ателие, отколкото стая, специално я бяха преустроили за него. За да може роялът да си е на мястото, да има добра акустика, върху клавиатурата и нотите да пада достатъчно светлина от големите прозорци. Когато Фредерик си беше у дома, той изпълваше цялата къща със звуци, докато тя се оттегляше в библиотеката, където никой не я притесняваше и откъдето никога не се чуваха никакви звуци. Сигурно в това беше проблемът й. Сигурно бе прекалено тиха.

Онова, което й бе казал доктор Бартоломей, не й беше чуждо. Но не можеше, не биваше да бъде така. Ами ако беше прав, какво щеше да значи това? Ако тя се съпротивляваше срещу това дете, защото не искаше да приеме, че е родила болно дете? Това щеше да значи, че тя наистина е луда и вече не прави разлика между желано и реално. Щеше да значи, че горкото болно дете, към което не бе успяла да почувства нищо освен съжаление, е нейната дъщеря. Щеше да значи, че отдавна се е отказала от Фелицитас.

Не можеше, не биваше да бъде така.