Зое Бек
Старото дете (3)

2.

— Напротив. Приятелката ви ме помоли да ви се обадя.

Бен опита да се концентрира върху гласа.

— Не може да бъде — повтори той бавно и членоразделно, замисли се, кого ли бе ядосал последно време. Прекалено много бяха. Но нито един не би стигнал до такава малоумна идея, за да си отмъсти.

— Разбирам, че за вас това със сигурност е шок. Но не се притеснявайте. Като се вземат предвид обстоятелствата, тя е добре. Сега просто се нуждае някой да бъде близо до нея — жената направи кратка пауза, за да даде на Бен възможност да каже онова, което човек казваше в такива случаи. Ама разбира се, идвам веднага. След пет минути съм там. Кажете й да не се страхува. Но Бен не казваше нищо. — Лекуващият лекар би искал да поговори с вас за това дали няма някаква предистория — продължи тя най-накрая.

Бен се отпусна на възглавницата.

— Чуйте ме, напълно ли сте сигурна, че набирате правилния номер? — попита той.

— Бен Едуардс — каза жената и назова номера на мобилния му телефон. Нямаше грешка. Всичко беше точно. — Моля ви, господин Едуардс. Приятелката ви се нуждае от вас. Тя твърди, че няма роднини… имала само вас. Смятаме, че това е бил зов за помощ. Тя сама е набрала 999. Каза ми, че от скоро сте заедно, но… — тя не довърши изречението.

Бен затвори очи.

— Окей — той много внимателно подбираше следващите думи. Звучаха безчувствено, но нямаше друг начин. — Вие… хм… Нали… има баща. Може би… да го потърсите? — мразеше сложните телефонни разговори, когато не беше сам в стаята.

— Тя каза, че няма никакви роднини.

— Това не е вярно.

— Ще дойдете ли?

— Ще побързам — каза той и приключи разговора.

— Случило ли се е нещо? — Нина беше съвсем будна, разбира се, и светна лампата на нощното шкафче.

Трябваше да излезе с телефона от стаята. Бен се запита какво е чула Нина и каква история да измисли от това.

— Един приятел е в болница и очевидно са открили у него само моя телефон — каза той, докато ставаше от леглото, за да не може тя да види лицето му.

— Да дойда ли с теб? Кой е? — тя отметна завивката си.

— Човек с когото бяхме близки навремето — той сметна, че така е отговорил и на първия й въпрос, събра дрехите си от пода и побърза да излезе от спалнята. С облекчение видя как тя се зави отново.

— Обади се, когато разбереш нещо повече!

Да бе, веднага.

 

 

Фиона имаше чудесен алт. Обикновено. Когато се ядосваше, гласът й се покачваше с една октава и губеше целия си чар. Бен я чу още преди да стигне до спешното отделение. Следваше гласа й, мислеше за сирените, мислеше за Одисей и колко тъпи са всъщност мъжете; мислеше за това, че Фиона със сигурност не беше Химеропа^[1], особено когато ревеше така. По-скоро Лигия^[2].

Вратата, зад която Фиона обясняваше някому защо го смята за пълен задник, бе само притворена. Бен влезе, без да почука, застана на прага. Спря отчасти и от изненада, отчасти и защото малката манипулационна бе претъпкана с хора. Една млада лекарка, две не толкова млади сестри, привлекателен тъмнокос мъж и една висока, кльощава жена се бяха скупчили край Фиона. В дясната й ръка бе включена система. Двете й китки бяха бинтовани. Лицето й бе снежнобяло, независимо от очевидното й раздразнение. Беше облечена само с леко пристегната виненочервена хавлия, която Бен добре помнеше. Фиона млъкна, щом го видя, а мъжът, пълният задник, понечи да го изхвърли навън.

— Това е годеникът ми — каза Фиона вече напълно със собствения си алт.

Мъжът го погледна така, сякаш искаше да каже „моите съболезнования“. Бен огледа присъстващите със слаба усмивка и спря поглед на превързаните китки, за да не гледа в разтворената хавлия.

За пореден път, мислеше си той, но я попита:

— Какво се е случило?

— Можете спокойно да идете при нея — една от сестрите го дръпна в стаята. Той с неохота седна до Фиона, която веднага хвана ръката му.

— Какво се е случило?

Мъжът се представи като детектив Франк Блек.

Кльощавата жена бе началничката му. Сержант Изобел Хепбърн. Двамата се ръкуваха с него.

— Сър, дали не бихме могли за момент да поговорим насаме… — започна детектив Блек.

— Някой се е опитал да ме убие — изрече Фиона ясно и силно.

Лекарката напусна стаята, мърморейки нещо, което не звучеше много любезно и не можа да затръшне вратата само заради вървящата след нея сестра.

— Сър — детектив Блек с кимване му посочи вратата.

Бен стисна ръката на Фиона, за да се освободи от здравата й хватка.

В коридора чакаше лекарката. Помоли Бен да иде при нея.

„Д-р Рандолф“, пишеше на престилката й. Тя самата не се представи.

— Прерязала си е вените на двете ръце. След това сама е опитала да спре кървенето. Обадила се е на „Бърза помощ“. Открили са я в безсъзнание. Кръвозагубата е голяма, трябва преливане, но тя отказва. Има необичайно голямо количество диазепам в кръвта. По принцип не би трябвало да се събуди. Зависима ли е?

Бен вдигна рамене.

— Вероятно — отвърна той предпазливо.

— Трябва да бъде под наблюдение — каза лекарката. — Най-добре ще е направо да се започне и терапия. Може да продължи месеци. В такъв случай ще бъде съставен план за отказване от медикамента.

Доктор Рандолф си тръгна, без да се сбогува. Бен остана с полицаите.

— Това не е за първи път, нали? — попита сержант Хепбърн. Звучеше протоколно, не съчувствено.

Бен кимна.

— Слушайте лекарката. Една… пауза добре ще се отрази на годеницата ви.

— Тя не ми е годеница.

Полицаите не се изненадаха, само се спогледаха.

— Има ли роднини, които трябва да бъдат уведомени? — попита Хепбърн.

— Баща й. Но нямам телефонния му номер. Какво ще стане с нея сега? Може ли да си иде у дома?

Хепбърн остави подчинения си да отговори.

— Бяхме повикани, защото тя твърди, че някой се е опитал да я убие.

Бен се беше надявал, че го е казала на шега.

— Смятате ли, че е сериозно? — той се стараеше да говори с неутрален тон.

— Ще ни придружите ли до жилището на приятелката ви? — попита Хепбърн вместо отговор.

Преди Бен да успее да отговори, зазвъня мобилният му телефон. Нина. Той отказа разговора и изключи телефона. Полицайката повдигна вежди.

— Ще дойда с вас — каза той.

Не им се наложи да използват ключа на Фиона, за да влязат в жилището й на Форт Стрийт. Целият първи етаж бе ярко осветен и на единия прозорец стоеше Фиона и говореше по телефона. Само дето нямаше как това да е Фиона. Една от сестрите ги бе уверила, че тя ще остане в клиниката поне до следващата визитация. Но ето че там стоеше тя, с късата си зелена рокля, дългата кестенява коса, тъмното червило, притискаше мобилния си телефон към ухото и гледаше към улицата, без да обръща внимание на малката групичка.

— Това не е ли… — започна Хепбърн.

— Не е, това е Мораг — прекъсна я Бен. — Мораг Фрискин. Надявам се.

— Сестра й?

— Съквартирантката й.

— Но тя… — промърмори Хепбърн, но замълча.

Бен реши да не казва нищо. Първо да изчака да види дали на прозореца наистина стоеше Мораг.

Тя беше. И не изглеждаше учудена от това, че Бен и двама служители на криминалната полиция стоят пред вратата й в шест и половина сутринта.

— Преди малко говорих с Фиона — каза тя и ги пусна да влязат. — За съжаление прекалено късно. Да знаех само какво се е случило… — тя направи неопределен жест с ръка към една кофа за миене, която стоеше в коридора. — Помислих, че някой е освинил всичко с водни бои.

— Почистили сте жилището? Посред нощ? — попита детектив Блек, звучеше стреснато.

— Пак можете да си търсите следи, нали? В крайна сметка не съм мила с белина. Белината скапва структурата на ДНК, нали така? Знам го от сериала „От местопрестъплението“ — Мораг стисна устни и ги погледна предизвикателно. — Но вратата не съм я пипала. — Тя посочи входната врата с разбита ключалка.

— Чудно. По нея със сигурност ще разбера кой номер обувки носи санитарят от Бърза помощ. Изключително важно за разследването, няма що — язвително рече Блек.

Мораг само вдигна рамене.

Бен забеляза, че в момента Хепбърн най-вече се интересуваше от въпроса защо Мораг Фрискин носеше екстравагантна рокля с дълбоко деколте, щом току-що е приключила с миенето на пода? Тя обаче попита само дали Мораг е забелязала нещо необичайно, когато се е прибрала (не беше), а през това време Блек оглеждаше с надеждата да види нещо, което Мораг още не бе замазала с парцала. След това Хепбърн инспектира разбитата врата, огледа банята и стаята на Фиона, кухнята, общия хол, а накрая и стаята на Мораг, благодари и избута Блек и Бен навън. Единственото, което бе взела, беше пликчето за боклук от кошчето в банята. В него Мораг беше изхвърлила ножчетата за бръснене, очевидно без изобщо да се запита какво търсят кървави бръснарски ножчета на ръба на ваната.

— Какво й е на тази Мораг? — попита Хепбърн, когато и тримата се качиха в колата. Трябваше да закарат Бен до клиниката, където беше оставил колата си. — Прибира се, вижда, че цялата къща е в кръв, а ваната в банята — пълна с кръв и листенца от рози и веднага започва да чисти, без да си свали дизайнерската рокля? И защо, по дяволите, изглежда като Фиона? Или е обратното? Мислех, че това, дето най-добрите приятелки се обличат като близначки, приключва някъде в пубертета.

— Амии… — каза Бен.

Хепбърн се завъртя от предната седалка така, че да може да вижда лицето му.

— Защо Фиона твърди, че сте сгодени?

Бен се замисли какво трябваше да разкаже на сержант Хепбърн за Фиона. И какво той самият знаеше за нея.

Бяха се запознали на рождения ден на Мораг. Доведе го един някогашен колега, от времето, когато работеше като съдебен репортер в „Скотиш Индипендънт“. Те с Маркъс продължаваха да се виждат от време на време и когато Маркъс, който бе редактор на културната рубрика, имаше покана, която обещаваше, че няма да останат на сухо, се обаждаше на Бен да дойде с него. На партито на Мораг не отидоха по работа, Маркъс я познаваше от разни изложби и изглежда си падаше по нея. Той веднага му обясни, че не можел да иде сам, защото не било готино и щяло да бие на очи. Затова Бен нямаше друг избор и трябваше да иде. Случаят беше ясен.

Купонът бе в жилището на Мораг на Форт Стрийт в Броутън. Привилегированата, опитомена Броутънска бохема, която си пазарува справедливо спазарени биопродукти от Риъл Фуудс^[3], а след това си похапва биосладкиши без глутен в „Ърбан Ейнджъл“^[4] и ги преглъща, отпивайки безкофеиново биокафе — неща, които не всеки може да си позволи.

Политическа коректност вместо политика: Броутън, „розовият триъгълник“ на града — това звучеше по-бляскаво и впечатляващо, отколкото беше всъщност. Щом подминеше кафенетата и баровете на Броутън Стрийт, човек се озоваваше в квартал със спокойни малки улички. Сградите в Новия град бяха в джорджиански стил — просторни жилища, с големи, често стигащи до земята прозорци на фасадите. Още от улицата Бен видя, че купонът на Мораг е започнал отдавна: зад всеки прозорец се виждаха бясно танцуващи хора, а на прозореца над него бе застанала млада жена, която пушеше и го гледаше право в очите. Независимо от това, че лицето й беше в сянка, в този миг Бен бе убеден, че никога не е виждал такава красота, не бе усещал подобна магия. Знаеше, че този момент е илюзия. Дори не я виждаше добре. Проектираше образа на една мечта в сянката и сумрака. И се наслаждаваше на блаженството, което го заливаше. Тогава две ръце я хванаха през кръста и я издърпаха вътре. Моментът беше преминал.

Маркъс също я беше видял. Дишаше на пресекулки и Бен реши, че това трябва да е била Мораг. И вероятно съвсем не беше гледала него, а Маркъс.

Беше разочарован, когато след броени минути застана пред домакинята: Мораг Фрискин бе абсолютно безлична. Създаваше впечатление за жена, която прекалено много се старае да изглежда добре. Прекалено много грим, облеклото — прекалено секси за слабата й, но съвсем несъблазнителна фигура, косата — боядисана няколко нюанса по-тъмно, отколкото е подходящо за една истинска блондинка. Мораг изглеждаше някак изкуствена, това бе първата му мисъл. От Маркъс бе научил, че е следвала филмово изкуство и дори е била докторант, водела курсове в университета и вече е осъществила няколко доста успешни филмови проекта. В момента подготвяла нещо за фестивала „Фриндж“, който всеки август се провежда в Единбург. Запита се, дали изкуственото й излъчване може да има нещо общо с това, че може би тя самата би искала да бъде актриса и й харесва да се преоблича и да се представя по различен начин.

Бен се срамуваше заради онзи изгубен вълшебен момент, за илюзията, на която се бе поддал. И му бе ужасно скучно на това парти. Очевидно Маркъс беше оценил правилно шансовете си с Мораг и изчезна безследно заедно с нея, а Бен се озова в кухнята и бе въвлечен в разговор между двама фотографи художници и един по-възрастен мъж, собственик на малка галерия в Стокбридж^[5]. Не че Бен разбираше от изкуство, но те някак си го избраха за съдия, а след петата бира вече не се чувстваше толкова объркан, когато новите му приятели правеха поредния екскурс в иконографията, който не можеше да следва. Отчасти и защото никога не беше чувал за Ервин Панофски^[6]. Двамата творци и галеристът се почувстваха длъжни надълго и нашироко да му обясняват за Панофски, което доведе дотам, че малко или много намериха общ език и най-накрая се замислиха за обща изложба.

Мисията изпълнена, помисли си Бен, потърси банята и се оказа, че трябва да чака. Запита се дали да не се върне в кухнята за още една бира, но фотографите и галеристът стояха точно пред хладилника и той избра чакането, гледаше върховете на обувките си, тавана с гипсови орнаменти, после се запита дали Маркъс и Мораг сега правят секс в някоя от стаите. В този момент вратата на банята се отвори и жената, която застана пред него, бе същата, която видя от улицата на прозореца. На пръв поглед приличаше на Мораг. Но всичко, което у Мораг не бе наред, тук си беше на мястото. Той разбра: тази жена е оригиналът, чийто фалшификат бе Мораг.

Сигурно дълго я зяпа. Тя се усмихна, не възбуждащо, не прелъстително, по-скоро уморено.

— Фиона — каза тя. — Аз също живея тук.

— Бен — каза той и чувството, което онази мигновена илюзия бе събудила у него, се завърна с пълна сила.

— Ти си познат на Мораг, така ли? — попита го тя.

Той поклати глава:

— За първи път я виждам.

— Натрапник значи — вдигна вежди тя.

— О, не. Моят приятел Маркъс познава Мораг.

Фиона наклони глава.

— И къде е Маркъс сега?

Бен вдигна рамене.

— Говори си с Мораг — импровизира той.

— Маркъс да не е онзи тип от вестника?

Бен кимна.

— Значи в момента го чука най-вероятно. Цяла седмица ми надува главата заради него.

Нещо в нея се бе променило, но той не можеше да определи какво беше то. Надали ревнуваше от Мораг, която толкова очевидно копираше приятелката си. Защо ли го правеше? Трябваше да научи повече за Фиона, за да разбере това. Освен това той искаше да научи повече за Фиона. Искаше му се да върне онзи вълшебен момент между тях. Дори ако вълшебството бе почувствано само от единия.

— Та значи, банята е свободна — каза Фиона и направи крачка встрани, за да го пусне да мине.

Той усети как ръката й се допря до неговата, докато минаваше край нея. Когато се озова в банята, имаше чувството, че кожата му гори.

Беше пил прекалено много. Макар че пет бири обикновено не го докарваха до такова състояние на пълно умопомрачение. Но ръката му сякаш още пареше. Сложи я под студената вода, не преставаше. Сигурно му бяха пуснали нещо в бирата. Знаеше ли човек какво може да се очаква от всичките тези филмови клечки и арт типове, които висяха наоколо… Фиона сигурно също беше една от тях… Сигурно съвсем не беше истинска… Само една илюзия… Бен тръсна глава, затвори очи, за да се концентрира. Не успя. Някой му беше сложил нещо в бирата, друго обяснение нямаше.

Когато излезе от банята, ръката му гореше чак до рамото. Беше време да си върви. Маркъс нямаше да забележи липсата му. Фотографите също, те тъкмо се целуваха в гардеробната, а галеристът тайно им хвърляше по някой поглед, докато уж си приказваше с една анорексична жена на около четиридесет. Докато беше в банята, музиката се бе сменила от Sonic Youth на Einstürzende Neubauten. Огледа се да види Фиона, но я нямаше никъде. Взе си още една бира, изгълта я прекалено бързо и заедно с последната глътка — кой, по дяволите, беше избирал музиката? — „Feurio“^[7]се препъна в „Get Me Away From Here, I’m Dying“^[8] на Belle and Sebastian. Не е чак толкова зле, мислеше си Бен. Но възприе текста на песента като знак и напусна купона.

Беше три часът. Пари за такси не му се даваха, нямаше ключ за колата на Маркъс, а пък и беше надхвърлил доста допустимата граница за употреба на алкохол. Можеше да върви пеш до вкъщи. Беше топъл пролетен ден, въздухът все още бе приятен и ако вървеше бързо, щеше да стигне до Дъдингстън^[9] за по-малко от час. Движението щеше да му дойде добре. Трябваше да си проветри главата. Да прогони оттам Фиона и да се опита да разбере как можеше силуетът на една пушеща на прозореца жена, която бе видял само като сянка, така да му завърти главата. Не можеше причината да е в жената. Със сигурност бе някаква дрога. Като нищо Маркъс му бе пробутал нещо. Щеше да го попита.

Бен не стигна далеч. Приближаваше се към кръговото на Пикарди Плейс, когато някой сложи ръка на рамото му.

— И ти ли бягаш? — попита Фиона.

Той се засмя:

— Някой пусна „Get Me Away From Here, I’m Dying“.

— Да, купоните на Мораг понякога могат да ти дойдат в повече. И къде отиваш сега?

Той не отговори. Гледаше я в очите, които изглеждаха някак тъжни, тъжни и безкрайно дълбоки, пълни с тайни и попита:

— Къде отиваш сега?

И я целуна.

На сержант Хепбърн Бен разказа за луди тематични партита и спонтанни срещи, които често завършваха с това, че някой размазваше филмова кръв или рисуваше по мебелите с акварелни бои. Разказа за филмите на Мораг и приятелите на Фиона от арт средите, намери точните думи, така че полицаите бързо да разберат: при такова пълно безумие можеше да се очаква какво ли не.

Дори това, че Фиона го представяше за свой годеник.

— Ще говорите ли още веднъж с нея? — попита детектив Блек, когато паркира край колата на Бен.

— Може би — отвърна той неопределено.

— Ще е по-добре тя да си даде няколко дни почивка — каза Хепбърн.

Бен изчака Блек да му отвори задната врата.

— Едва ли съм човекът, който може да я убеди да направи това — каза той, докато слизаше от колата.

— Опитайте — извика след него Блек.

Той изчака до колата си, докато полицаите си заминаха, и тръгна към главния вход.

Берлин, ноември 1978

— Детето ми е било отвлечено — повтори Карла, когато най-накрая я заведоха при служител на криминалната полиция.

Мъжът се казваше Кьолер, според нея беше прекалено млад за криминалист и си придаваше важност.

— Тук пише — каза той, сочейки с пръст въпросника, който тя беше попълнила преди това, — че дъщеря ви я няма от два месеца. Защо идвате чак сега?

— Защото бях в болница.

Той изду устни и погледна колегата, с когото делеше помещението, натъпкано с мебели, документи и какво ли още не.

— А съпругът ви?

— Не вярва, че дъщеря ни е отвлечена.

Не беше трудно човек да се досети какво мислеше в този момент служителят на криминалната полиция Кьолер: кой от колегите му си позволяваше да му се подиграва така? Или втори вариант: защо винаги на него му се падаха лудите?

Добре тогава, сега тя ще му обясни всичко, точно както си го е намислила през последните седмици, ден след ден.

— Вижте, през септември трябваше да ме приемат в болница заради херпес зостер. Дъщеря ми Фелицитас беше на шест месеца и не биваше да се зарази. По тази причина бяхме разделени. Повече от една седмица бях много слаба и не я бях виждала. Когато се почувствах по-добре, медицинската сестра ми донесе едно дете на възрастта на дъщеря ми и твърдеше, че това е Фелицитас. Но това не беше Фелицитас. И тъй като мъжът ми не можа да потвърди, че това е друго дете, никой не ми повярва и в психиатричното отделение ми беше поставена диагноза следродилна депресия. Вчера ме изписаха и можах да се прибера. У дома намерих чуждото дете, за което твърдят, че е Фелицитас. За детето се грижи детегледачка и вече не знам какво да правя — тя се радваше, че успява да запази спокоен и делови тон. Поне до момента, в който вметна: — Мъжът ми е идиот. Щом казвам, че това не е моето дете, значи това не е моето дете, нали?

Кьолер дъвчеше долната си устна.

— Значи съпругът ви казва, че това е неговата дъщеря, така ли? — попита внимателно той и погледът му отново се плъзна към колегата.

— За бога, та той не я беше виждал цели четири месеца. И, честно казано, и преди това не е проявявал кой знае какъв интерес към нея. Което не значи, че не я обича. За него хората придобиват значение едва когато той може да си говори с тях — тя го гледаше в очакване на реакция, поне на нещо в погледа му, което да й помогне да разбере какво мисли. Но той сведе очи. — Струва ми се, че с много мъже е така. Освен това той работи прекалено много.

Служителят пак изду устни и като избягваше да я гледа в очите, попита:

— Значи твърдите, че съпругът ви не става… за свидетел, що се отнася… за идентифицирането на вашата… и неговата… дъщеря, така ли?

Тя размаха ръка заради цигарения дим, който колегата му бълваше от около минута. Създаваше впечатлението, че с този жест се опитва да прогони въпроса на Кьолер.

— Вижте, аз самата знам как звучи всичко това.

Кьолер разлистваше някакви документи на бюрото си. Очевидно искаше да спечели време.

Още не знае коя съм, мислеше си Карла. Все още мога да го спечеля на своя страна, ако някак успея да го убедя. Но рано или късно все пак ще разбере. Тогава по-добре да бъда честна и открита от самото начало. И тя му разказа как бе нападнала лекаря и че прокуратурата бе поискала да бъде под надзора на психиатър. Бе поискала да се възпротиви, но другият вариант бе да бъде обвинена в нанасяне на телесна повреда. А като погледнеше назад, сега й се струваше, че по-добрият избор би бил да бъде осъдена. Ако Фредерик не я беше разубедил!

По-добре ще е да казваме на хората, че си в болница, беше казал той. На какво ще прилича това, ако се разчуе, че Карла Арним, по баща Манхаймер, лежи в следствения арест? Ще започнат да се интересуват защо, всичко ще излезе наяве, ще загубиш репутацията и работата си! Поставяш под заплаха всичко, което родителите ти и техните родители са изградили. И какво ще кажа на сина ни?

Това звучеше добре — тогава. Но сега тя трябваше да каже на служителя: „Вижте, официално съм призната за луда, но независимо от това повярвайте на невероятната ми история.“

Този Кьолер беше още млад, нямаше достатъчно опит, за да я изхвърли веднага. Слушаше я, докато се изприказва, обеща й да се погрижи нещата да се раздвижат — и двамата бяха наясно, че това беше лъжа — и накрая я изпрати до вратата. Стисна й ръката за сбогом.

— Всичко ще бъде наред, госпожо Арним — каза той. — Жена ми също има проблеми. С нашия син.

Тя го погледна учудено.

— Роди се с увреждания и сега тя се обвинява. Пита се какво ли е направила грешно по време на бременността. Аз също се обвинявам и се питам къде съм сгрешил. Често ми е казвала: „Бих искала никога да не го бях раждала“. Казвали са ми, че някои родители имат проблем да приемат децата си, по различни причини, но не искат да си го признаят.

— Какво… какво му е на сина ви? — попита Карла и усети как у нея се надига ярост.

— Има детски паралич.

— Съжалявам, но за бога, какво общо има всичко това с мен? Дъщеря ми е здрава и беше желано дете! — беше й трудно да контролира гласа си.

Кьолер се стресна.

— Имате право. Извинете ме — той се обърна рязко и тръгна нагоре по стълбището. Искаше й се да го спре, да му каже нещо мило, защото този човек бе положил всички усилия да бъде мил с нея. Но не й хрумваше какво би могла да му каже.

Карла вървя до Малтезерщрасе и спря да изчака такси. Съпругът й не й даваше да кара кола. Заради антидепресантите, които трябваше да взема. Тя обаче не ги пиеше. Разбира се, не му казваше, че всяка вечер отиват в тоалетната. В клиниката не й беше толкова лесно да не ги взема. Сестрите заставаха до нея и трябваше да отваря уста и да им показва, че наистина е изпила хапчетата. Но откакто се беше прибрала у дома, не ги пиеше. Знаеше, че няма никаква депресия. Следродилна депресия — какво безумие. Единственото нещо, от което страдаше, бе усещането, че дъщеря й не е с нея и това чувство я разкъсваше. Полицията също нямаше да й помогне, така стояха нещата. Какво й оставаше?

Шофьорът спря пред вилата им на улица „Им Дол“. Тя остана седнала, загледана в къщата, която вече не чувстваше като свой дом, и й се прииска шофьорът да даде газ, да продължи да кара и да забрави, че тя е на задната седалка.

— Т’ва праи шестнайсе марки и точно пейсет пфенига, гос’жа — каза таксиметраджията.

— Нека направим още едно кръгче. Просто така — каза Карла.

Той силно се разсмя. Не прие думите й сериозно. Кой правеше така в днешно време? Подаде му двадесет марки, каза:

— Задръжте рестото — и слезе от колата.

Таксито вече отдавна бе отпрашило в посока „Подбилскиалее“, а тя продължаваше да стои пред къщата, без желание да извади ключа от чантата си и дори да направи крачка към вратата.

В къщата чакаше чуждото дете. Тя вдигна поглед към прозореца на стаята, която някога беше обзаведена за Фелицитас. Карла се запита как да нарича това чуждо дете. Всички го наричаха Фелицитас. Но Карла нямаше име за него, не познаваше детето и не искаше да го опознава. Не можеше да го нарича Фелицитас. Това щеше да значи, че се е отказала от дъщеря си. Не можеше да му даде и друго име, от страх, така можеше да създаде връзка с детето и нямаше ли това да е нещо като предателство спрямо Фелицитас?

— Влез вкъщи — каза Фредерик, застанал до нея.

Тя се уплаши и отстъпи назад, после обаче го остави да я хване за ръка.

Карла чуваше стъпките на новата детегледачка на първия етаж. Сали беше от Шотландия. Предишната гувернантка на сина им беше американка, но тя бе напуснала преди раждането на Фелицитас, защото искаше да се омъжи. Сега Сали се бореше с американския акцент на сина й и му преподаваше британски изговор, като от време на време прескачаше и на шотландския си диалект, което караше Фредерик младши направо да пищи от смях. Сега той и Сали се смееха, защото тя за пореден път го бе нарекла „wee lad“, дребосъче. Те бяха единствените в къщата, които още се смееха.

— След Нова година ще започна отново да свиря пред публика — каза Фредерик и тя кимна. — Ще се справим ли?

Карла свали палтото, шала и ръкавиците, насочи се към вратата, която водеше към библиотеката.

— Няма ли да се качиш горе? Да кажеш „добър ден“? — попита Фредерик.

Тя усети как последните остатъци от енергия я напускат.

— Какво мислиш за Фелицитас? — успя да изрече тя.

— Обичам я — отвърна той ядосан, сякаш вече го бе повтарял сто пъти. Сигурно беше го правил. — Какво, ще се качиш ли?

— Имам работа — каза тя и това съвсем не беше лъжа. Имаше идеи, планове. Трябваше да се обажда по телефона. Да пише писма. Да подготвя търгове. И освен да работи, най-много й се искаше да търси дъщеря си.

— Никой не очаква от теб отново да започнеш да работиш — безпомощно каза Фредерик. — Джеръми може и така да се оправи с всичко. Никой не очаква от теб да се грижиш за бизнеса.

— Освен мен самата — рече тя и го остави да си стои там.

 

 

Родителите й, Даниел и Рина Манхаймер, бяха купили вилата на „Им Дол“ преди двадесет години и й бяха направили основен ремонт. Господарската къща от края на XIX в. имаше площ от шестстотин квадратни метра и семейство Манхаймер я бяха използвали пълноценно. Имаше жилища за прислугата, отделно — много самостоятелни просторни стаи за гости, огромна библиотека, зимна градина, салон за приеми и тържества, огромна кухня, две изби — една за бяло и една за червено вино. Всяка спалня си имаше помещение за преобличане и, разбира се, баня.

Още в САЩ те бяха придобили и след това продали с голяма печалба няколко частни колекции от произведения на изкуството, а след завръщането им в Германия първо бяха отворили галерия, а след това бяха създали аукционната къща. Спекуланти, говореха за тях. Типични евреи, винаги знаят как да направят най-добрите гешефти, приказваше се под сурдинка. Но онези, които подкрепяха и съдействаха на семейство Манхаймер, бяха много. Много европейски и северноамерикански творци идваха в Берлин по тяхна покана, пресата реагираше одобрително, а търговете предизвикваха международни сензации.

Като единствено дете Карла наследи всичко. Наследи също така и усета към изкуството на баща си, и търговския нюх на майка си. Те двамата се бяха поминали преди шест години.

Първо майка й. Беше пробила леда, докато карала кънки на Ванзее, и от студената вода сърцето й бе спряло. Съпругът й я последва по-малко от половин година по-късно. Чувството за вина и самотата го превърнаха в алкохолик. Събраха по-голямата част от него по релсите между „Оскар-Хелене Хайм“ и „Онкел Томс Хюте“^[10].

Карла не беше и предполагала, че ще загуби родителите си още преди да навършат шестдесет, но не беше неподготвена да поеме бизнеса, още от самото начало бе работила с тях и нямаше намерение да се занимава с нещо друго.

Помагаше й Джеръми Бартрам, млад англичанин, който беше следвал история на изкуството в Лондон, след доктората си бе станал асистент на един относително известен художник и заедно с него се беше преместил да живее в Берлин. След известно време Даниел Манхаймер беше поверил на Джеръми ръководството на галерията. Даниел Манхаймер имаше доверие на младежа. Той веднага бе разпознал у Джеръми точен усет за изкуство и безпогрешна интуиция спрямо клиентите. Джеръми се занимаваше също така с провеждането на търгове и беше станал незаменим за Карла.

Изкуството бе онова, което напълно запленяваше Карла. Тя смяташе, че другите, творците, пресъздават собствените й емоционални светове по-добре, отколкото тя самата би могла да се изрази. За нея думите бяха едва ли не непълноценни. Ето че и сега, в този кошмар, който все още не осъзнаваше напълно, тя се оставяше във властта на картините, дълго търсеше в главата си онова, което да покаже как се чувства. Погледът й падна върху един каталог, който Джеръми бе взел за известно време и сега явно беше върнал на бюрото й. Беше каталог от изложба на произведения на Макс Клингер^[11] през 1976 година в Билефелд. Не беше ходила на нея, не обичаше да ходи до Западна Германия, предпочиташе да си стои в Берлин. Беше разлистила каталога и бе решила, че някой път ще го разгледа обстойно на спокойствие. Но оттогава спокойствие така и не настъпи. Бременността, новороденото дете… Сега прелистваше страниците, знаеше, че ще намери нещо и вниманието й се задържа върху „Гибел“, графика от цикъла „Един живот“.

Последно поемане на дъх, последно изплуване на повърхността. Само небе, вода и отчаяние. Да, чувстваше се точно така, не другояче.

Остави каталога отворен на тази страница, грабна телефона и набра номера, който намери в телефонния указател. Когато отсреща вдигнаха слушалката, тя се представи. Последва кратка пауза, очевидно объркване. Не беше очаквала много, но все пак бе малко разочарована. Все пак продължи разговора:

— Имам нужда от помощта ви — и след като отговор не последва, допълни: — Ще ви платя.

Сега, като стана дума за пари, разговорът потръгна. Но след няколко минути беше принудена да спре, защото Сали енергично тропаше на вратата на библиотеката, въпреки че й бе казано да не притеснява Карла.

— Става дума за Фелицитас — каза Сали. Карла се стресна от режещия слуха звук на високия й глас.

— Не я наричайте Фелицитас. Това не е Фелицитас.

Сали отклони поглед от Карла, след това отново я погледна в очите.

— Вашето дете. Детето. Нещо не е наред.

— Знам. Казвам го вече от два месеца.

Дребната руса шотландка се почеса по тила.

— Нищо не знам за това. Но мисля, че детето е болно.

Карла вдигна рамене.

— Повикайте лекар — с тези думи тя обърна гръб на детегледачката и погледна каталога.

Сали не искаше да си върви. Остана да стои на прага.

— Не, госпожо Арним, трябва да видите това. Не съм виждала подобно нещо.

Досега не си видяла кой знае колко много, освен може би твоето високопланинско село и няколко стада овце, горчиво си помисли Карла и веднага се упрекна за тази мисъл. В крайна сметка Сали беше получила добро обучение в Южна Англия и известно време бе работила в Лондон. Но Карла се ядосваше на Сали, защото във всичко това виждаше смехотворен опит да я принуди да си създаде емоционална връзка с чуждото дете. Тя отвърна:

— Повикайте лекар, той ще ви каже какво трябва да се прави. Заета съм, нямам време.

Сали отново не си отиваше.

— Наблюдавам детето от два месеца. То се променя.

— Децата растат. Разбира се, че се променят — Карла притисна ръце към бедрата си, концентрира се върху контакта на краката си с пода, вслуша се в дишането си, както я бяха учили по време на терапията.

— Променя се по друг начин. Не расте правилно и изглежда много странно. Пада му косата и с кожата нещо не е наред.

Карла погледна момичето.

— От два месеца ли? И едва сега ви хрумна да го кажете?

— Случва се много бавно. Притеснявам се.

— Учудва ме, че сте започнали да се притеснявате едва сега. Още от самото начало казах, че това не е моята дъщеря, детето изглежда съвсем по различен начин и може би дори странно. Кажете ми, какво искате всъщност от мен?

Сали скръсти ръце.

— Да видите детето.

— Не.

— Тогава ще ви го донеса.

— О, не! Няма да го направите! Ще повикате лекар и толкова.

— Нямате представа за какво говоря!

— Повикайте лекар! — изсъска Карла.

Сали каза нещо, което Карла не разбра и се завъртя. Остави вратата отворена, принуждавайки Карла да стане и да я затвори сама. Когато отново седна на бюрото си, страниците се бяха прелистили от течението. Пред нея бе графика, на която застанала на ръба на отходен канал жена в бели одежди се съпротивляваше на фигури с изкривени в гримаси лица, които едва се открояваха в тъмнината наоколо. Опитваха се да я бутнат с ръце, замитаха я с метла. С какво бе заслужила тази жена да свърши в зловонната клоака? Сигурно е била проститутка… Или щеше да стане такава. Карла гледаше сенките: духове, демони, старици? Колкото повече се взираше, толкова повече фигури изникваха от тъмнината и се опитваха да бутнат жената. Те се хилеха, смееха се. Докато жената, на края на силите си, бе закрила челото си с едната ръка, сякаш за да се защити, другата ръка изчезваше в мрака зад нея, не беше ясно дали се съпротивлява или вече се е предала и някой от ухилените й противници я е хванал. И след като Карла гледа изображението още известно време, тъмните фигури придобиваха все по-човешки вид, а лицето на жената все повече напомняше на маска.

Дали виждаше себе си в тази жена? Какво общо имаше тя с нея? О, това бе много просто: те бяха жени, които не биваше да съществуват. Куцо ли бе сравнението? При всички случаи. И независимо от всичко според Карла тази картина беше много по-силна от „Гибел“. Тя откъсна очи от графиката и прочете названието: „В канавката!“.

В живота на Карла изкуството имаше предимно програмен характер.

Берлин, Виена, март 1979 г.

Сали беше сложила масата в салона. Добрата Сали. За десетима. Фредерик ги преброи: той и Карла. Фредерик младши и малката Фелицитас. Неговите родители. Сали. Петер и Мириам, те бяха техни кумове. С Петер бяха следвали заедно, сега беше главен диригент в Грац, жена му — сопрано в същата опера. Значи един прибор повече.

Сали твърдеше, че Карла била поканила някаква приятелка. Но това не можеше да бъде. Не знаеше нищо за такава покана. И изобщо, каква приятелка? Карла живееше заради работата си, имаше много делови контакти, постоянно се запознаваше с нови хора и събираше координатите им, както другите хора пощенски марки. Винаги с едно обяснение: човек никога не знае кой и за какво може да му потрябва. Не го казваше повърхностно и снизходително, тя много харесваше хората, с които имаше вземане-даване. Но не я биваше много в сприятеляването. За сметка на това беше блестяща в поддържането на контакти. Нямаше област, от която тя да няма поне един познат, към когото да може да се обърне. Но приятелка?

Сали със сигурност беше объркала нещо. Когото и да бе поканила Карла, „приятелка“ не беше точната дума. Той опита да си представи как Карла си дърдори и се киска с някоя друга жена, докато се мотае по Ку’дам^[12], зяпа витрините и ходи да пие кафе в „Мьоринг“. Как часове наред обсъжда с някоя друга жена дребни проблеми по телефона. И каквото там още правеха жените, когато са приятелки. Карла дори не се беше сприятелила с нито една майка, когато роди малкия. Независимо, че това беше първата й бременност и първото дете, тя беше решила да си спести срещите с други майки с деца на същата възраст за обмяна на опит. За каква приятелка можеше да иде реч?

Ела, каза жена му, без да навлиза в подробности. Не познаваше никаква Ела. Но той не познаваше мнозина от хората, с които Карла имаше работа. Или пък може би я познаваше, но просто не я помнеше. Постоянно му се случваше. В такива случаи Карла се усмихваше, прошепваше му на ухото името на лицето и стискаше ръката му с думите: „Следващия път ще ти запишем всичко в ноти и ще ги разпределим по инструменти.“ Смяташе го за шега, но той беше наясно, че така наистина ще може да запомни хората. С лекота запомняше лицето и съответния инструмент след само един ден работа с някой нов оркестър.

Този път Карла не се усмихна, не му напомни откъде трябваше да познава тази Ела. Отдавна вече не се беше усмихвала, повече от половин година, но това щяло да мине. Време, беше казал психиатърът, времето е ключ към всичко.

Фредерик бе доволен, че пътуваше много. Тогава забравяше, понякога дори за няколко дни, колко се беше променила Карла. Почти не мислеше за дъщеря си. Не се чувстваше виновен за това, с Фредерик младши беше същото. Той не можеше да общува с малки деца. Очакваше с нетърпение времето, когато Фелицитас най-накрая ще проговори. Радваше се, че ще я научи да свири на някой инструмент. Синът му за съжаление нямаше отношение към музиката, падаше си най-вече по технически неща, все майстореше нещо и експериментираше, но все пак след време може би щеше да прояви интерес, явно това бе нормално за децата на неговата възраст. Фредерик почти не си спомняше какво е правил на неговата възраст. Свиреше на пиано, това да. А освен това? Със сигурност от време на време също бе майсторил нещо, но сега просто не се сещаше. Не беше задължително синът им да стане професионален музикант. Всъщност беше дори добре, ако се захване с нещо друго, реши Фредерик. За първи път от раждането на сина си той се замисляше за бъдещето му. Да, това щеше да е добре за него, иначе през цялото време ще го сравняват с баща му. Учуден от това, колко му олекна изведнъж, Фредерик се огледа да види къде е момчето. Откри го в стаята му, където той строеше нещо покрай своя модел на железница. Усмихна се на сина си, поседна за малко при него и той му показа всичките малки планини и езера, селските къщи е крави и овце, всички онези дреболии, с които толкова обичаше да се забавлява. След това отиде в собствената си стая, седна на рояла, но не понечи да свири, гостите щяха да дойдат всеки момент.

Фредерик Джуниър. Добро момче. Понякога му липсваше, когато не си беше у дома, така беше, но Фелицитас още не му липсваше. Със сигурност и тя щеше да започне да му липсва. Не след дълго и Карла отново ще започне да се усмихва, всичко ще си дойде по местата. Ще трябва време, бе казал психиатърът. Ще трябва време.

Няколко минути по-късно посрещна Петер и Мириам. Те бяха първи. Родителите му тъкмо се бяха обадили, че тръгват от хотела, винаги отсядаха в хотел, казваха, че не се чувстват комфортно във вилата на родителите на Карла, потискали ги просторните стаи за гости, които бяха по-големи от тези в дома им във Франкфурт. Продължаваха да казват „вилата на родителите на Карла“, никога „вашата къща“ или „вилата на Карла“. Отново се сети за онази Ела, но само за малко, защото Петер обясняваше нещо за новогодишния концерт, който подготвяше за началото на новото десетилетие; искаше Фредерик да участва в него, разбира се, и Фредерик извади календара с ангажиментите си, за да го отбележи с молив и въпросителен знак. Всичко това трябваше да се координира с агента му и звукозаписната компания, независимо от приятелството. Учтиво попита Мириам за ролите й, горката, продължаваше да се надява, че един ден ще може да пее в ролята на Лучия ди Ламермур, а съпругът й така и не й беше казал, че не намира идеята за добра. Сигурно от сезон на сезон се оправдаваше, че директорът няма никакво понятие от Доницети. Какво си въобразяваше Мириам, дребната, дебела Мириам, тя в ролята на Лучия, но Фредерик не каза нищо, разбира се, само скришом се спогледа с Петер, когато Мириам стана да помогне на Сали за кафето и сладкиша.

Половин час по-късно пристигнаха родителите му, Сали бе свалила Фредерик младши и Фелицитас долу, всички учтиво се възхищаваха на детето и поднасяха подаръци, само Карла липсваше, Карла и тази Ела. Попитаха го за Карла, той зададе същия въпрос на Сали, която само повдигна рамене и посочи с пръст към тавана, което очевидно трябваше да значи „Още е горе“. По някое време той помоли Сали да иде да види какво става, но после забрави, че я е пратил, защото говореше с родителите си, а след това Петер го хвана за ръкава и го дръпна настрана.

Какво става с нея, попита Петер и Фредерик реши, че говори за Карла, но той имаше предвид Фелицитас. Не че имам представа от деца, каза Петер, но тя изглежда някак не особено здрава, да не е… Не довърши изречението, неизказаното остана да виси във въздуха, онова неизречено нещо, което Фредерик винаги отбягваше. Бавноразвиваща се, искаше да каже Петер. Увредена.

Сали заговаряше Фредерик за това всеки път, когато той бе в Берлин. Когато си беше вкъщи, поправи се той по обичая си. Когато си бе вкъщи, Сали подхващаше темата за дъщеря му. Според лекаря детето изглеждало изтощено, на малката й беше предписана специална храна, но още нямало никакво подобрение. Липса на майчина обич — това бе диагнозата на Сали. Умират, когато са лишени от обичта на майката, твърдеше Сали.

На Петер каза само: Малко неразположение, под лекарско наблюдение е, не бери грижа, всичко е под контрол.

Нито дума за състоянието на Карла. Нито пред родителите му, нито пред най-добрите му приятели. Бяха се разбрали, че на този ден тя ще се вземе в ръце. Би трябвало да успее да го стори, винаги се владееше в присъствието на други хора, на това разчиташе той.

Малко по-късно им беше представена Ела. Карла се присъедини към малкото общество, следваше я висока, слаба жена. Карла беше доста висока, той си падаше по високи жени, но тази Ела беше с пет сантиметра по-висока от нея, независимо от обувките без ток. Ако се съдеше по облеклото, тя не бе нито от хората, с които Карла работеше, нито от обичайните й познати. Външният й вид по-скоро отговаряше на представата на Фредерик за художниците, които от една страна бяха важна част от бизнеса на Карла, от друга обаче играеха второстепенна роля. Защото, дали някой е станал известен или не, дали носеше големи печалби или по-добре нямаше смисъл да му се обръща каквото и да било внимание, всичко това решаваха хора като Карла, като при това си общуваха изключително помежду си.

Не можеше да разбере какво търсеше тук една художничка, защо трябваше да я смята за приятелка на жена му и защо никога досега не я беше виждал. Уплаши се, наистина се уплаши, че Карла окончателно е полудяла и планира нещо, с което да ги злепостави.

Два часа по-късно той вече дишаше спокойно и дори бе в добро настроение. Тази Ела беше истински ангел. Оказа се, че е известна фотографка — той не я познаваше, но това не значеше нищо. Карла почти през цялото време си мълча, не й се наложи да говори, Ела с лекота забавляваше всички. Поприказва си с майка му и баща му за родния им Франкфурт на Майн. Разпита Петер и Мириам за музикалното им минало. Дори накара Карла да духне свещичката на тортата на Фелицитас. Само Фредерик можеше да си представи колко усилия й е струвало това. Фредерик Джуниър също се смееше и се шегуваше с тази жена, съвсем нескромно я питаше за напуканите й, зачервени ръце и тя му отвръщаше без каквото и да било притеснение. А сега правеше снимки, също така непринудено и ведро, както бе правила всичко преди това. Никой не се дърпаше, никой не й пречеше. Фредерик видя как Мириам я дръпна настрана да я моли за среща, за да й направи нови снимки. Преговорите изглежда не вървяха толкова гладко, колкото Мириам бе очаквала, половин минута по-късно тя увисна на ръката на мъжа си и го завлече при Ела. Доколкото Фредерик разбра, фотографката искаше много пари. Той уж случайно мина съвсем близо до Петер и му прошепна на ухото: Лучия ди Ламермур. Сега Петер бе готов да плати каквато и да било сума за новите снимки на жена си. Фредерик потисна ехидната си усмивка и отиде при Карла, която бе седнала на дивана до сина им и си говореше с майка му.

Прегърна я и я целуна по бузата. Тя се усмихна, най-накрая, и той беше безкрайно признателен на тази Ела. Сигурно благодарение на нея Карла щеше да спре да обикаля насам-натам, по съседите и къде ли не другаде и да разпитва всички дали са наистина сигурни, че Флис е нейната дъщеря. Флис, така й викаха всички, защото Карла не искаше да я наричат Фелицитас. Сигурно тази жена щеше да направи така, че Карла повече да не вдига скандали в болницата, защото искала обратно „истинската“ си дъщеря. Може би щеше да ги върне към нормалния им живот. Това щеше да е прекрасно, разбира се.

След две седмици случайно срещна своя приятел Петер на летището във Виена. Петер беше наел Ела да снима жена му още на следващия ден след празненството у тях и снимките бяха станали изключителни. Не били за пред широката общественост, каза Петер, но обеща да му ги покаже при първа възможност и нарече Ела гений. Чак отново се влюбих в жена си, каза той. И тогава изражението му стана сериозно и малко притеснено и той попита Фредерик как се оправя с всичко.

Разбира се, в първия момент той си помисли, че Ела е говорила с Мириам за проблемите на Карла. Фредерик до голяма степен бе убеден, че Ела беше поканена на рождения ден, за да отклони вниманието на гостите от Карла. За да осигури на Карла свободно пространство. И всичко това бе станало възможно, само защото Карла я бе посветила във всичко. Но след като Петер продължи да говори, стана ясно, че Ела е била изключително дискретна. Но не и Мириам. Беше се ровила в разхвърляните наоколо снимки, докато беше останала за известно време сама в ателието на Ела и беше видяла фотографии в близък план на Фелицитас. А може да са били и с голямо увеличение, Мириам не била наясно. Но знаеше едно — тя, която винаги бе искала деца и не можеше да ги има — с Фелицитас нещо не беше наред. Едно здраво дете на една годинка не изглеждаше така. Петер и Фредерик не можеха да си обяснят за какво бяха правени тези големи снимки.

Фредерик реши да бъде откровен. Радваше се, че най-накрая може да говори с някого открито. Да, малката очевидно не беше съвсем здрава. Карла, призна той на приятеля си, имаше проблеми да приеме детето истински, лекарите твърдяха, че е продължителна следродилна депресия и вероятно детето чувстваше, че майка му не го иска, малките деца вероятно усещаха повече, отколкото възрастните си представяха, нали? Петер мълча известно време, после кимна и потупа Фредерик по рамото. Трябва да мине време, каза Петер. Определено има нужда от време. Фредерик също кимна. Време, това беше, времето оправя всякакви проблеми.

Щом се качи в самолета от Виена за Париж, отново беше в чудесно настроение и даде автограф на един господин от бизнес класата, който го бе разпознал.