Зое Бек
Старото дете (21)

20.

Седрик Дарни изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи нервен срив. След това се овладя. Поне Бен се надяваше да е така.

— Накратко казано, аз обърках нещата. И сега какво?

Седрик поклати глава.

— Сега ли? Сега всички следи, които може да е имало, са унищожени. А и кой знае какво още е имал за криене този човек, няма да успеем бързо да разберем. Искам да кажа, ние надали ще можем да разберем, но може би полицията ще успее. Само дето това не ми помага много в историята с моята любима мащеха Лилиан.

Маккариган, който бе седнал на най-отдалечения от Седрик стол в хола, дискретно се изкашля.

— Има случай, в който една жена е подправила подписа на бившия си съпруг, за да се добере до ембрионите, които те замразили в щастливите дни на брака си, защото не са искали веднага да имат деца. Мъжът я съди, защото не е давал съгласието си и сега не иска да плаща издръжка. В зависимост от това какво ще реши съда, в нашия случай бихме могли да опитаме…

— Маккариган, оставете тая работа — каза напрегнато Седрик. — Така или иначе трябва да изчакаме отварянето на завещанието. А това може да се проточи, защото швейцарската полиция още не е завършила разследването. Дори пратиха при мен свои служители, за да проверят дали имам алиби и да ми вземат отпечатъци.

Адвокатът се опули.

— Защо не сте ми казали нищо?

— Първо, защото нямам какво да крия. Никога не съм бил в Швейцария и имам алиби, защо ми е притрябвал адвокат. Освен това познавам полицайката от преди това. Второ — Седрик не обърна внимание на високо вдигнатите вежди на Бен и Маккариган — по това време бяхте зает с освобождаването на господин Едуардс от Дърам.

Бен погледна върховете на обувките си.

— Съжалявам, исках да помогна на Фиона, мислех, че ще мога да свърша и двете неща.

— От това на Чандлър-Литън му е светнала червената лампичка. Той е проверил още веднъж кой може да бъдете, бил е информиран, че съществува журналист не само със същото име, но и с подобна биография, а и този Брейди вече е бил наясно, че това новоизлюпено мъжко приятелство е имало само една цел — да се изкопчи информация. Нищо чудно, че след онази вечер, прекарана в приказки, пица и бира, се е покрил. Бен, с онова, което ви е изиграло лоша шега, вече са си чупили главите и най-добрите тайни агенти.

Бен, който наистина нямаше представа накъде бие Седрик, се опули насреща му.

— Една жена — обясни сухо Седрик на младежа. — Милата Фиона. Надявам се да си е струвало за вас. Какво е мнението на вашата приятелка? — тонът на Седрик беше необичайно остър, но Бен не можеше да му се сърди.

— Крайно време е за един открит разговор.

— Сега ще имате достатъчно време за това — хладно каза Седрик.

Бен отново впери поглед във върховете на обувките си.

— Още не. Първо трябва да ида до Берлин — той вдигна глава. — Предполагам, че сега няма да ви трябвам спешно?

Погледът на Седрик казваше всичко.

— Между другото, аз не мисля, че е прекалено късно. Мога да продължа да събирам доказателства срещу Чандлър-Литън. Никой не може напълно да заличи следите си. Дори той.

Седрик продължаваше да мълчи и да гледа мрачно. Не че Бен се страхуваше от него. Младият мъж му бе прекалено симпатичен, за да се чувства така. А Бен отдавна бе решил, че ще продължи да му помага, независимо от това дали Седрик го иска или не. Първо, защото Бен искаше да поправи нещата, които бе провалил и второ, защото Седрик му харесваше. Сега се сети за нещо, което Седрик беше казал преди малко.

— Сигурно ще се запознаете с жената, която ми счупи главата — каза Бен на излизане. — Ах, да, и поздравете Изобел Хепбърн, ако я видите отново. Както стана ясно, няма смисъл аз да ви предавам поздрави от нея.

С периферното си зрение той видя как Маккариган изду иронично устни, а лицето на Седрик стана моравочервено.

Лондон, юли 1989 година

Беше истинско удоволствие да бъде при децата. Фредерик можеше да лети директно от Париж за Рим, по-рано би постъпил точно така, но нещата се бяха променили. Използваше всяка възможност, за да бъде с жена си Хариет и Флис. Хариет се грижеше трогателно за малката, а когато тя отсъстваше, оставаше Сали, добрата стара Сали. Тъкмо и Фредерик младши беше дошъл за няколко дни от Оксфорд. Той следваше медицина и бе казал, че имал да учи много, но все трябваше да има възможност и да си поеме малко дъх. Първата му година там беше вече зад гърба му. Бяха го приели в Оксфорд без проблем.

Фредерик се гордееше със сина си. Беше умен и изглеждаше добре, а благодарение на годините в частното училище притежаваше тъкмо толкова арогантност, колкото бе необходима на хората, за да си проправят път в живота. Добро момче, наистина. Флис също му даваше поводи за гордост. Тя познаваше Моцарт и Бетовен така, както никое дете на нейната възраст. По цял ден слушаше музика и толкова й се радваше! Той едва се сдържаше да не заплаче, щом зърнеше как малката му дъщеря седи съсредоточено, със затворени очи пред стереоуредбата си и си тананика заедно с музиката. За единадесетия й рожден ден той й подари CD-плейър. Тя си го беше пожелала. Когато Фредерик си беше вкъщи, двамата заедно с Флис слушаха един диск, който в момента особено й харесваше. Преди бяха плочи, сега компактдискове. Дъщеря му харесваше много повече тези сребърни нещица. С плочите човек през цялото време трябва да внимава, казваше тя, и през цялото време трябва да ги обръща, за да продължи да слуша. Понякога и Хариет тихо се присъединяваше към тях. Но не оставаше за дълго, беше наясно, че това са много особени моменти в отношенията баща — дъщеря.

Тъкмо слушаха запис на Равел в изпълнение на Марта Аргерих^[1]. След това щеше да разкаже на Флис за Марта. Тя винаги се радваше, когато слушаше музика, изпълнявана от някой, когото баща й познаваше лично. В такива случаи искаше да узнае всичко за този човек. Просто трябва да ми разкажеш всичко, казваше тя, защото може да не порасна достатъчно, за да се срещна с него.

Тъкмо бяха пуснали диска, когато влезе Фредерик младши. Той застана непринудено на прага, каза „здрасти“, разпечата някакво писмо, хвърли му бегъл поглед и смачка листа.

— Кога най-сетне ще се научи! — изпъшка той и понечи да си тръгне.

— От майка ти ли е? — попита Фредерик.

— Тя знае, че няма право да влиза в контакт с нас. Защо не спира да опитва отново и отново? Бих могъл да подам оплакване срещу нея. Да подам ли оплакване? — попита синът му и с досада обърна очи към тавана.

— Бих могъл да говоря с адвоката си да предприеме нещо — предложи бащата.

— Това няма да доведе до нищо — отвърна синът.

Флис спря диска.

— Просто й е мъчно за нас — каза тя. — Със сигурност няма лош умисъл.

— Та ти изобщо не я познаваш — отряза я брат й, хвърли смачканото писмо на пода и излезе.

— Това е, защото тя е полудяла заради мен, нали? — обърна се към баща си Флис.

— Но, детенце, как можа да си помислиш такова нещо? Брат ти ли ти го каза? — попита Фредерик ужасен.

Флис поклати глава.

— Но тя е станала такава, след като съм се появила аз — каза тя.

— Глупости — каза Фредерик. — Това е една голяма глупост. Няма нищо общо с теб. Просто един ден тя се е разболяла и лекарите все още не могат да я излекуват, така трябва да гледаш на нещата. Случват се такива работи.

Флис протегна малката си набръчкана ръка към дистанционното на уредбата.

— Може би Фредерик ще може да я излекува, когато стане лекар — предложи тя.

— Първо ще излекува теб — усмихна се бащата.

Флис също се усмихна и поклати глава.