Е. Л. Джеймс
Грей (8)

Неделя, 22 май 2011

Събуждам се стреснато, обзет от чувство на вина, сякаш съм извършил непростим грях.

Да не би да е защото изчуках Анастейжа Стийл, девственица?

Тя се е сгушила до мен, дълбоко заспала. Проверявам радиоалармата. Три след полунощ е. Ана спи дълбоко и невинно. Е, вече не е толкова невинна. Тялото ми потръпва, докато я наблюдавам.

Мога да я събудя.

Да я изчукам отново.

Определено има предимства, когато е в леглото ми.

„Грей, престани с тези глупости!

Изчука я, защото това беше средство да си постигнеш целта и приятно развлечение.

Да, наистина беше много приятно.

По-скоро невероятно.

Беше си чиста проба секс, за бога.“

Затварям очи в напразен опит да заспя. Стаята обаче е пълна с Ана: с нейния аромат, с тихото й дишане, със спомена за първото ми най-обикновено чукане. Представям си я как е отметнала глава назад в момент на страст, как изкрещява името ми, което едва разпознавам, безкрайното й желание за сексуален контакт ме покорява.

Госпожица Стийл е плътско създание.

Ще е истинско удоволствие да я обуча.

Членът ми потръпва в знак на съгласие.

Мама му стара!

Не мога да спя, въпреки че тази нощ не кошмарите ме държат буден, а госпожица Стийл. Ставам от леглото, вдигам използваните презервативи от пода, връзвам ги и ги изхвърлям в кошчето. От скрина вадя долнище на пижама и го нахлузвам. Поглеждам лениво привлекателната жена в леглото и решавам да отида до кухнята. Жаден съм.

След като изпия чаша вода, ще направя онова, което правя винаги, когато не мога да заспя — ще проверя имейлите си в кабинета. Тейлър се е върнал и пита дали може да остави Чарли Танго. Сигурно Стивън спи горе. Пускам му мейл с „да“, въпреки че по това време на нощта е ясно, че не е там.

Връщам се в хола и сядам пред пианото. Това е моята утеха, мога да се изгубя в музиката за часове. Свиря добре още от деветгодишен, но едва когато се сдобих със собствено пиано, в моя апартамент, свиренето се превърна в страст. Когато искам да забравя всичко, това правя. В момента не искам да мисля, че съм предложил сделка на девствено момиче, че съм я изчукал или че съм разкрил начина си на живот пред човек без грам опит. Започвам да свиря и се потапям в самотата на Бах.

Някакво движение ме разсейва от музиката и когато вдигам поглед, виждам Анастейжа застанала до пианото. Увила се е в кувертюрата, косата й е разрошена, кичурите са се накъдрили по гърба, очите й блестят, тя изглежда зашеметяващо.

— Съжалявам, не исках да те обезпокоя.

Защо се извинява?

— Това май аз трябваше да го кажа на теб. — Изсвирвам последните ноти и ставам. — Трябваше да си в леглото — опитвам се да й се скарам.

— Мелодията е много красива. Бах ли е това?

— Интерпретацията е на Бах, но оригиналът е написан от Алесандро Марчело. Концерт за обой.

— Уникално, но меланхолично и много, много тъжно.

Меланхолично ли? Не за пръв път някой използва тази дума, за да ме опише.

 

 

— Позволете да говоря направо, господине. — Лейла е коленичила до мен, докато работя.

— Позволявам.

— Господине, днес сте твърде меланхоличен.

— Така ли?

— Да, господине. Бихте ли искали да направя нещо, за да…

 

 

Отърсвам се от спомена. Ана трябва да е в леглото. Казвам й го отново.

— Събудих се и те нямаше.

— Имам проблем със съня, а и не съм свикнал да спя с друг човек. — Вече съм й го казал, а и защо се оправдавам? Прегръщам голите й рамене и се наслаждавам на кожата й, докато я водя към спалнята.

— Откога свириш на пиано? Свириш превъзходно.

— От шестгодишен — отвръщам рязко.

— О — отвръща тя. Май е разбрала намека. Не желая да говоря за детството си.

— Как си? — питам и паля нощната лампа.

— Добре.

По чаршафите ми има кръв. Нейната кръв. Доказателство, че вече не е девствена. Очите й се стрелкат от петната към мен и тя извръща засрамено поглед.

— Е, това ще даде тема за размисъл на госпожа Джоунс.

Тя ме поглежда с ужас.

„Това е просто тялото ти, сладурче.“ Стискам брадичката й и вдигам главата по-високо, за да видя изражението й. Каня се да й изнеса кратка лекция как не бива да се срамува от тялото си, но тя протяга ръка и ме докосва по гърдите.

Мама му стара!

Отдръпвам се и тъмнината отново се надига.

„Недей. Не ме докосвай.“

— Лягай — нареждам по-остро, отколкото искам, но се надявам тя да не забележи страха ми. Опулва се объркано и разбирам, че може и да се е обидила.

По дяволите!

— Ще дойда да легна при теб — добавям с намерение да предложа мир, бързо вадя тениска от скрина и я обличам, за да съм защитен.

Тя все още ме наблюдава.

— Лягай — нареждам отново, този път по-настойчиво. Тя се настанява в леглото ми и аз се отпускам до нея и я привличам до себе си. Заравям лице в косата й и вдъхвам сладкия аромат на есен и ябълкови дървета. Извръщам лице, за да не може да ме докосва, и докато лежа така, решавам да се притисна към гърба й, докато заспи. След това ще стана и ще свърша малко работа.

— Сладки сънища, Анастейжа. — Целувам я по косата и затварям очи. Ароматът й изпълва ноздрите ми, напомня ми за едно щастливо време и ме оставя преситен… дори доволен…

 

 

Днес мама е щастлива. Пее.

Пее какво общо има любовта.

И готви. И пее.

Стомахът ми ръмжи. Тя готви бекон и гофрети.

Мирише хубаво. Стомахът ми обича бекон и гофрети.

Миришат чудесно.

 

 

Отварям очи и виждам, че светлината нахлува през прозорците, а от кухнята се носи апетитна миризма. Бекон. В първия момент се чувствам объркан. Да не би Гейл да се е върнала от сестра си?

След това си спомням.

Ана.

Поглеждам часовника и разбирам, че е късно. Скачам от леглото и следвам аромата.

Ето я и Ана. Облякла е ризата ми, косата й е сплетена на плитки и тя танцува на някаква музика. Аз обаче не я чувам. Със слушалки е. Без да ме забележи, се настанявам на плота в кухнята и наблюдавам шоуто. Тя разбива яйца, прави закуска, плитките й подскачат, докато пристъпва от крак на крак, и разбирам, че не е с бельо.

Браво на момичето!

Тя е вероятно една от най-некоординираните жени, които познавам. Това е весело, очарователно и същевременно странно възбуждащо. Мисля си за всички начини, по които мога да подобря координацията й. Щом се обръща и ме забелязва, застива на място.

— Добро утро, госпожице Стийл. Изглеждате така изпълнена с енергия тази сутрин. — Изглежда още по-млада с тези плитки.

— Аз… спах добре — заеква тя.

— Странно! — шегувам се и признавам пред себе си, че аз също съм спал чудесно. Минава девет. Кога за последно съм спал след шест и трийсет?

Вчера.

След като спах с нея.

— Гладен ли си?

— Много. — Само че не съм сигурен дали е за закуска, или за нея.

— Палачинки, бекон и яйца?

— Страхотно!

— Не зная къде държиш подложките за чинии — признава тя малко объркана и аз си казвам, че е засрамена, защото съм я хванал да танцува. Дожалява ми за нея, затова предлагам аз да подредя масата и добавям:

— Искаш ли да пусна музика, за да си продължиш с… танците?

Тя се изчервява и забожда поглед в пода.

По дяволите! Притеснил съм я.

— Моля те, не спирай заради мен. Много беше забавно.

Тя се цупи, обръща ми гръб и продължава да разбива енергично яйцата. Питам се дали има представа колко неуважително може да се стори това на човек като мен… но тя, разбира се, няма представа и поради някаква необяснима причина се усмихвам. Приближавам се до нея и нежно подръпвам едната плитка.

— Много ми харесват. — Но няма начин да те спасят.

„Не и от мен. Не и след като вече съм те имал.“

— Как предпочиташ яйцата си? — Гласът й изведнъж е станал надменен. Иска ми се да се изсмея на глас, но се сдържам.

— Първо ги чупиш внимателно, после ги разбиваш на пяна — отвръщам, като се старая да съм сериозен. Тя се опитва да скрие смеха си и продължава със задачата.

Усмивката й е омайваща.

Бързо подреждам масата и се питам кога съм правил същото за друг.

Абсолютно никога!

Обикновено, през уикенда, подчинената ми се грижи за всичко в домакинството.

„Не и днес, Грей, защото тя не ти е подчинена… все още не е.“

Наливам портокалов сок и за двамата и включвам кафето. Тя не пие кафе, само чай.

— Искаш ли чай?

— Стига да имаш.

В шкафа намирам „Туинингс Брекфаст“. Помолил съм Гейл да купи.

Виж ти, виж ти, не съм и предполагал, че ще го използвам.

Тя се мръщи, когато го вижда.

— Толкова съм предвидима, нали?

— Едва ли. Освен това не съм сигурен, че сме стигнали до какъвто и да е извод, госпожице Стийл — отвръщам със строг поглед.

„И недей да говориш за себе си по този начин.“

Прибавям тази нейна склонност да се подценява към списъка с поведенчески проблеми за промяна.

Докато сервира закуската, тя избягва погледа ми. Слага две чинии върху подложките, после вади кленовия сироп от хладилника.

— Госпожице Стийл. — Соча й къде да седне.

— Благодаря, господин Грей — отвръща тя официално и се мръщи, докато сяда.

— Искам да знам колко те боли. — Оставам изненадан от чувството на вина. Искам да я изчукам отново, за предпочитане след закуска, но ако е прекалено протъркана, и дума не може да става. Може този път да използвам устата й.

Тя се изчервява.

— За да съм съвсем откровена, никога не съм изживявала такава свирепа болка — озъбва се тя. — Искаше да предложиш съболезнованията си ли? — Сарказмът й ме изненадва. Ако беше моя, щеше да си изпроси поне едно нашляпване, може би дори върху плота в кухнята.

— Не. Чудех се дали да продължим основното ти обучение.

— О! — стресна се тя.

„Да, Ана, можем да правим секс и през деня. Много ми се иска да напълня голямата ти уста.“

Лапвам хапка от закуската и затварям очи, за да вкуся. Много добре. Когато преглъщам, тя все още ме наблюдава.

— Яж, Анастейжа — нареждам аз. — Неочаквано вкусно!

Тя може да готви, при това добре.

Ана опитва храната си, след това я разбутва из чинията. Моля я да престане да хапе долната си устна.

— Разсейваш ме непрекъснато, и по една случайност знам, че под ризата ми си гола.

Тя се опитва да се справи с торбичката чай и чайника и не обръща внимание на раздразнението ми.

— Какво имаш предвид под „основно обучение“? — любопитства тя.

Това любопитство няма край, да видим докъде ще стигне.

— Ако те боли много, мислех, че е добра идея да поработим над оралните ти умения.

Тя се задавя с чая.

По дяволите! Не искам да се задуши. Потупвам я внимателно по гърба и й подавам чашата портокалов сок.

— Разбира се, в случай че искаш да останеш. Не искам да предизвиквам късмета си.

— Бих искала да остана днес. Утре обаче съм на работа.

— В колко си на работа утре?

— В девет.

— Добре. В девет ще си на работа.

Какво? Искам ли тя да остане?

За мен също е изненада.

Да, искам тя да остане.

— Трябва да се прибера тази вечер. Да си облека чисти дрехи.

— Можем да ти набавим дрехи и тук.

Тя замята коса и прехапва нервно устната си… за пореден път.

— Какъв е проблемът? — питам.

— Трябва да се прибера тази вечер.

Боже, какъв инат. Не искам да си тръгва, но на този етап, без споразумение, не мога да настоявам да остане.

— Добре, тази вечер. Сега си изяж закуската.

Тя поглежда храната.

— Яж, Анастейжа. Снощи не яде нищо.

— Наистина не съм гладна — прошепва тя.

Това започва да ме дразни.

— Искам да си изядеш закуската! — нареждам тихо.

— Какво ти става, като стане дума за хранене? — сопва се тя. „Сладурче, хич не ти трябва да знаеш.“

— Казах ти, че имам проблем с прахосването на храна. Яж. — Поглеждам я навъсено. „Не ме предизвиквай по този въпрос, Ана.“ Тя ме поглежда инатливо и започва да яде.

Докато я наблюдавам как лапва хапка яйца, се успокоявам. Тя е истинско предизвикателство по свой си начин. Неповторим начин. Никога не съм се сблъсквал с подобно нещо. Точно така. Тя е нещо ново за мен. Тъкмо в това се крие очарованието й… нали? Ана приключва с храната и аз вдигам чинията.

— Ти приготви закуската, значи аз ще вдигна масата.

— Демократично — извива вежди тя.

— Да. Не е точно в мой стил. После ще влезем във ваната.

Тъкмо ще тествам оралните й умения. Поемам си бързо дъх, за да овладея възбудата при тази мисъл.

По дяволите!

Телефонът й звъни и тя отива в другия край на стаята, за да говори. Спирам при мивката и я наблюдавам. Както е застанала край стъклената стена, утринната светлина очертава тялото й под бялата ми риза. Устата ми пресъхва. Тя е слаба, с дълги крака, съвършени гърди и съвършено дупе.

Все още задълбочена в разговора, тя се обръща към мен и аз се преструвам, че вниманието ми е насочено другаде. Кой знае защо, не искам да ме хване как я зяпам.

Кой й звъни?

Чувам я, че споменава името на Кавана, и се напрягам. Какво казва? Погледите ни се срещат.

„Какво казваш, Ана?“

Тя се обръща настрани и след миг затваря, след това тръгва към мен и бедрата й се полюшват в мек, прелъстителен ритъм под ризата ми. Дали да й кажа, че я виждам?

— Споразумението… всичко ли покрива? — пита тя и ме хваща неподготвен тъкмо когато затварям шкафа.

— Защо питаш? — „Какво цели с този въпрос? Какво каза на Кавана?“

Тя си поема дълбоко дъх.

— Как да кажа… Имам някои въпроси за секса и ми се щеше да попитам Кейт.

— Можеш да попиташ мен.

— Крисчън, при цялото ми уважение към теб… — Тя млъква.

Притеснява ли се?

— Става дума за техники. Няма да говорим за Червената стая на болката.

— На болката?

„Това пък откъде дойде?“

— Та тази стая е за удоволствие, Анастейжа. Повярвай ми. Освен това Кейт в комбинация с брат ми са двойно зло. Наистина бих предпочел да не говориш с нея.

Не искам Елиът да знае нищо за сексуалния ми живот. След това никога няма да ме остави на мира.

— Семейството ти знае ли за… предпочитанията ти?

— Не. Това не им влиза в работата.

Тя гори от желание да попита нещо.

— Кажи ми какво искаш да знаеш за секса — питам аз, заставам пред нея и внимателно се вглеждам в лицето й.

„Кажи ми, Ана.“

— Не е нещо конкретно — прошепва тя.

— Е, можем да започнем с въпрос. Какво мислиш за нощес? — Дишането ми става плитко, докато чакам отговора. Цялата ни сделка зависи от отговора й.

— Беше много хубаво — уверява ме тя с мека, сексапилна усмивка.

Точно това искам да чуя.

— И за мен. Никога не бях правил ванила секс. И не мога да кажа, че е нещо, което не ми харесва. Може би защото бях с теб.

Изненадата и удоволствието от думите ми са очевидни. Галя плътната й долна устна с палец. Горя от желание да я докосна… отново.

— Хайде, ела да си вземем вана. — Целувам я и я повеждам към банята.

— Стой тук — нареждам, завъртам кранчето, след това добавям ароматно масло в шуртящата вода. Ваната се пълни бързо, а тя ме наблюдава. Обикновено очаквам жената, с която ще се къпя, да сведе скромно очи.

Ана обаче не прави подобно нещо.

Тя не свежда поглед, а очите й блестят в очакване и от любопитство. Тя обаче се е прегърнала с ръце; срамежлива е.

Колко възбуждащо.

Като си помислиш, че никога не се е къпала с мъж.

Ето ти още нещо, което й е за пръв път. Когато ваната е пълна, аз си свалям тениската и протягам ръка.

— Госпожице Стийл?

Тя приема поканата и прекрачва във ваната.

— Обърни се към мен! — настоявам аз. — Зная от опит, че тази устна е много вкусна, но би ли спряла да я хапеш? Когато я хапеш, изпитвам огромно желание да те изчукам, а не бива, защото те боли.

Тя си поема шумно въздух и пуска устната.

— Да. Сега стана ли ти ясна картинката?

Все още права, тя кима убедително.

— Добре. — Все още е с моята риза и аз вадя айпода от джоба на гърдите и го оставям на мивката. — Водата в комбинация с такива уреди не е добра идея. — Хващам пешовете на ризата и я събличам през главата й. Тя свежда глава в мига, в който отстъпвам, за да се порадвам на голотата й.

— Хей. — Гласът ми е тих и я подканва да вдигне очи към мен. — Анастейжа, ти си много красива жена. Цялата. Не се крий така. Няма от какво да се срамуваш. Не можеш да си представиш каква радост е за мен да те гледам. — Стискам брадичката й и вдигам главата й.

„Не се крий от мен, малката.“

— Вече може да седнеш.

Тя сяда с бързи, резки движения и се мръщи, когато водата докосва разраненото й тяло.

Добре…

Тя стисва очи и се отпуска назад, но когато ги отваря, ми се струва по-отпусната.

— Ще дойдеш ли при мен? — кани ме със срамежлива усмивка.

— Това мислех да направя. Мини напред.

Събличам се и влизам при нея, притеглям я към гърдите си и я обгръщам с крака, стъпалата ми докосват глезените й, а след това разтварям краката й.

Тя се гърчи пред мен, но аз не обръщам внимание на движението и заравям нос в косата й.

— Миришеш толкова хубаво, Анастейжа…

Тя се намества и аз се пресягам за душгела. Изстисквам малко в ръката си, втривам го в гъба и започвам да масажирам врата и раменете й. Тя стене и главата й се отпуска на една страна под нежните ми докосвания.

— Харесва ли ти така? — питам аз.

— Да — мълви доволно тя.

Измивам ръцете и подмишниците й, след това стигам първата цел: гърдите й.

Господи, какво усещане!

Тя има съвършени гърди. Мачкам ги и ги дразня. Тя продължава да стене, извива бедра и, дишането й се ускорява. Възбудена е. Тялото ми откликва и аз набъбвам под нея.

Ръцете ми пробягват по тялото й, по корема, към втората цел. Преди да стигна до срамните косми спирам и грабвам гъбата. Изстисквам малко душгел върху нея и започвам бавно да я мия между краката. Нежно, бавно, но уверено трия, измивам, почиствам и стимулирам. Тя започва да диша по-тежко и бедрата й се движат в синхрон с ръката ми. Главата й е отпусната на рамото ми, очите й са затворени, устата отворена в безмълвен стон, докато се предава на безмилостните ми пръсти.

— Почувствай го, бебчо. — Прокарвам зъби по меката част на ухото. — Заради мен.

— Моля те — скимти тя и се опитва да изпъне крака, но аз съм ги стиснал под моите.

Достатъчно.

Надигнала се е към гъбата, така че съм готов да продължа.

— Мисля, че вече си достатъчно чиста. — Отдръпвам ръце от нея.

— Защо спираш? — негодува тя и отваря очи, без да крие разочарованието и недоволството си.

— Защото имам други планове за теб, Анастейжа.

Тя диша тежко и ако не греша, се цупи.

Чудесно.

— Обърни се към мен. И аз имам нужда от… къпане.

Тя се обръща, лицето й е поруменяло, очите блестят, зениците са разширени.

Повдигам бедра и хващам члена си.

— Искам да се запознаеш отблизо с най-любимата и скъпоценна за мен част от тялото ми. Много силно съм привързан към нея.

Тя свежда поглед и остава с отворена уста, а след това вдига очи от пениса ми към лицето… и отново поглежда надолу. Не мога да сдържа хитрата си усмивка. Лицето й е пример за моминско страхопочитание.

Докато тя оглежда, изражението й се променя. Отначало е замислено, след това преценяващо, а когато погледите ни се срещат, предизвикателството в тях е ясно.

„Давай, госпожице Стийл.“

Усмивката й е изпълнена с радост, когато посяга към гъбата. Без да бърза, тя изцежда малко душгел в дланта си и без да откъсва очи от моите, потрива ръце. Разтваря устни, прехапва долната и прокарва език между зъбите.

Ана Стийл, прелъстителката!

Членът ми откликва с радост и се надървя още повече. Тя протяга ръка, обхваща ме и стиска. Дъхът ми излиза със съскане през стиснатите зъби и аз затварям очи, наслаждавам се на момента.

„Така, значи нямам нищо против да ме докосва.“

Да, наистина нямам нищо против… Поставям ръка върху нейната и й показвам какво да прави.

— Ето така. — Гласът ми е дрезгав, докато я насочвам. Тя ме стиска малко повече и ръката й започва да се движи нагоре и надолу под моята.

Точно така.

— Точно така, бебчо…

Пускам я, оставям я да продължи, затварям очи и се предавам на ритъма, който тя определя.

О, господи!

Как е възможно невинността й да ме възбужда чак толкова? Да не би да се наслаждавам на всичко, което тя прави за пръв път?

Неочаквано тя ме поема с уста, засмуква силно и езикът й започва мъчението си.

Мамка му!

— Господи… Ана!

Тя засмуква още по-силно; очите й блестят, озарени от женска хитрост. Това е отмъщението й, нейното танто за танто. Тя изглежда невероятно.

— Господи — ръмжа аз и затварям очи, за да не свърша на мига. Тя продължава сладкото мъчение и увереността й расте. Изтласквам бедра нагоре, за да вляза по-дълбоко в устата й.

Докъде мога да стигна, сладурче?

Възбуждащо е да я гледам, наистина много възбуждащо. Стискам косата й и започвам да се движа в устата й, докато тя се подпира с ръце на бедрата ми.

— О, бебчо, страхотна си!

Тя е скрила зъби зад устните и ме поема в уста отново.

— А! — стена и се питам колко дълбоко може да ме поеме. Устата й ме измъчва, скритите зъби стискат силно. А аз искам повече.

— Господи! Колко навътре можеш да го поемеш?

Очите й срещат моите и тя се мръщи. След това с решителен поглед се плъзва надолу така, че опирам в гърлото й.

Мамка му!

— Анастейжа, ще свърша в устата ти — предупреждавам задъхано. — Ако не искаш да го правя, спри веднага. — Повдигам се отново към нея, наблюдавам как пенисът ми влиза и излиза от устата й. Повече от еротично е. На ръба съм. Неочаквано тя оголва зъби и стиска леко, а аз съм дотук, изпразвам се в гърлото й и изкрещявам от удоволствие.

Мамка му!

Дишам тежко. Тя напълно ме срази… за пореден път!

Когато отварям очи, тя грее от гордост.

Така и трябва. Беше невероятна свирка.

— Не усещаш ли гадене, когато нещо опре до гърлото ти? — удивявам се аз, когато успявам да си поема дъх. — За бога, Ана, това беше много, много хубаво! И доста неочаквано. Не спираш да ме учудваш. — Това е похвала за добре свършената работа.

Чакай, това беше толкова хубаво, че тя би трябвало да има някакъв опит.

— Правила ли си го преди?

— Не — отвръща тя с нескрита гордост.

— Добре. — Надявам се облекчението ми да не е проличало. — Ето още нещо, което ви се случва за първи път, госпожице Стийл! Е, получавате отличен по орален секс. Хайде да идем в леглото. Дължа ти един оргазъм.

Излизам от ваната малко замаян и увивам кърпа на кръста си. Дръпвам друга, подавам й я и й помагам да излезе от ваната, завивам я в нея, така че тя е в капан. Притискам я до себе си, целувам я, целувам я истински. Проучвам устата й с езика си.

Усещам вкуса на спермата си в устата й. Придържам главата й и задълбочавам целувката.

Желая я.

Цялата я желая.

Желая и тялото, и душата й.

Искам да е моя.

Вглеждам се в съсредоточените й очи и моля:

— Кажи да.

— За кое?

— За споразумението. Искам да си моя, само моя. Моля те, Ана. — За пръв път от много време ми се случва да моля. Целувам я отново и влагам цялата тръпка, която изпитвам, в целувката. Когато поемам ръката й, тя ми се струва замаяна.

„Омагьосай я още повече, Грей.“

Когато влизаме в спалнята, я пускам и питам:

— Имаш ли ми доверие?

Тя кима.

— Добро момиче.

Добро и красиво момиче.

Отивам в дрешника и избирам една от вратовръзките си. Когато заставам отново пред нея, дръпвам кърпата и тя пада на пода.

— Сложи ръцете си една до друга отпред.

Тя се облизва и ми се струва, че не е много сигурна, но след това протяга ръце. Бързо връзвам китките с вратовръзката. Пробвам възела. Точно така. Няма да се развърже.

„Дойде време за още обучение, госпожице Стийл.“

Устните й се разтварят, докато тя поема въздух… развълнувана е.

Нежно подръпвам двете плитки.

— Изглеждаш така млада. Те обаче няма да ме спрат. Махам кърпата от кръста си. — О, Анастейжа! Какво искам да направя с теб! — Стискам я под раменете и я побутвам леко на леглото, като я държа, за да не падне. Щом се отпуска, лягам до нея, стискам юмруците й и ги вдигам над главата й. — Дръж ръцете си тук, не ги мърдай. Разбираш ли ме?

Тя преглъща.

— Отговори ми.

— Няма да мърдам ръцете си — обещава тя с дрезгав глас.

— Добро момиче. — Не се сдържам и се усмихвам. Тя лежи до мен, с вързани китки, безпомощна. Моя.

Все още не мога да правя с нея каквото пожелая — все още не, — но напредваме.

Навеждам се и я целувам лекичко и й казвам, че ще я обсипя цялата с целувки.

Тя въздиша, докато устните ми се местят от основата на ухото чак до ямката в основата на шията. Възнаграден съм със стон на удоволствие. Тя рязко сваля ръце, за да обвие врата ми.

„Не, не, недей. Така няма да стане, госпожице Стийл.“

Поглеждам я гневно и връщам ръцете й над главата.

— Не мърдай или ще се наложи да започнем отначало.

— Искам да те докосна — шепне тя.

— Знам. — „Само че не можеш.“ — Дръж ръцете си над главата.

Устните й са разтворени, гърдите й се повдигат с всяка глътка въздух. Тя е възбудена.

Чудесно.

Обхващам с пръсти брадичката й и започвам да целувам цялото й тяло. Ръката ми пълзи по гърдите й, устните я следват. С една ръка на корема й преча да мърда и обръщам внимание на зърната, смуча и леко подръпвам, радвам се, че се втвърдяват.

Тя мърка и бедрата й започват да се движат.

— Не мърдай — предупреждавам я с уста до кожата й. Обсипвам корема с целувки, езикът ми вкусва дълбочината на пъпа й.

— А… — стене и се гърчи тя.

Ще трябва да я науча да стои неподвижно…

Зъбите ми се плъзват по кожата й.

— М-м-м, толкова сте вкусна, госпожице Стийл.

Нежно пощипвам кожата между пъпа и срамните косми, след това сядам между краката й. Стискам и двата й глезена и разтварям широко краката й. Както е гола и уязвима, е невероятна гледка. Стискам лявото ходило, свивам коляното й и вдигам пръстите й към устните си, без да откъсвам очи от лицето й. Целувам всеки пръст, след това захапвам меките възглавнички на всеки.

Тя е отворила широко очи, устата й се свива, за да изрече тихо „О“. Когато захапвам възглавничката на малкия пръст по-силно, тазът й потръпва и тя изскимтява. Прокарвам език по вътрешната страна на ходилото чак до глезена. Тя стиска очи, главата й се мята от една на друга страна, докато продължавам да я измъчвам.

— Моля те, моля те — умолява ме тя, когато засмуквам и хапя малкото пръстче.

— Всички хубави неща искат търпение, госпожице Стийл — шегувам се аз.

Когато стигам до коляното й, не спирам, продължавам, лижа, смуча и хапя бедрото от вътрешната страна, разтварям широко краката й.

Тя трепери, в шок е, очаква езика ми между бедрата си.

„О, не, госпожице Стийл, все още не.“

Насочвам вниманието си към левия й крак и пощипвам коляното от вътрешната страна.

Тя се напряга и най-сетне аз лягам между краката й. Тя обаче държи ръцете си вдигнати.

Браво на момичето!

Нежно прокарвам нос нагоре и надолу по вулвата й.

Тя се гърчи под мен.

Спирам. Трябва да се научи да не мърда.

Тя вдига глава, за да ме погледне.

— Знаеш ли колко опияняваща е миризмата ти, Стийл? — Задържам погледа й и притискам нос в срамните косми, вдишвам дълбоко. Тя отпуска глава на леглото и стене.

Духвам леко сред косъмчетата.

— Това ми харесва — прошепвам. Отдавна не бях виждал срамни косми толкова отблизо. Подръпвам ги нежно. — Мисля, че ще ги запазим.

Но пък никак не са подходящи за игра с восък…

— О, моля те, моля те… — вие тя.

— Обичам, когато ме молиш, Анастейжа.

Тя стене.

— Не е точно в мой стил да се отплащам, Стийл — прошепвам до кожата й. — Но ти ми достави удоволствие днес, така че ще те възнаградя. — Отпускам бедрата й, отварям я за езика си и бавно започвам да описвам кръгчета около клитора.

Тя вика, тялото й се надига от леглото.

Аз обаче не спирам. Езикът ми е безжалостен. Краката й се напрягат, пръстите са изпънати.

Толкова е близо. Бавно пъхвам средния си пръст в нея.

Мокра е.

Мокра и тръпнеща в очакване.

— О, бебчо, така те обичам, когато си толкова мокра. — Започвам да движа пръста си по посока на часовниковата стрелка, разтягам я. Езикът ми продължава да дразни клитора й, отново и отново. Тя се стяга под мен и най-сетне изкрещява, когато оргазмът я разтърсва.

Браво!

Коленича и взимам презерватив. Слагам си го и влизам бавно в нея.

Боже, толкова е хубаво!

— Хубаво ли е? — проверявам.

— Да! — потвърждава тя дрезгаво.

Започвам да се движа и се наслаждавам колко е стегната. Отново и отново, все по-бързо, губя се в тази жена. Искам да свърши отново.

Искам я задоволена.

Искам я щастлива.

Най-сетне тя се напряга отново и изскимтява.

— Готова си. Направи го за мен, бебчо — казвам през стиснати зъби и тя се свива около мен.

Провиквам се, когато усещам собственото си освобождаване. За кратко се отпускам върху нея и се наслаждавам на мекотата й. Тя отпуска ръце така че обхващат врата ми, но тъй като е вързана, не може да ме докосне.

Поемам си дълбоко дъх, повдигам се на ръце и я поглеждам в почуда.

— Виждаш ли колко добре си пасваме? Ако ми дадеш себе си, ще е много по-хубаво. Повярвай ми, Анастейжа. Мога да те заведа на места, за които дори не подозираш, че съществуват. — Челата ни се докосват и аз затварям очи.

„Моля те, кажи да.“

Пред вратата чуваме гласове.

Какво става, по дяволите?

Това са Тейлър и Грейс.

— Мамка му! Това е майка ми!

Ана се свива и аз се изтеглям от нея.

Скачам от леглото и хвърлям презерватива в кошчето за боклук.

Какво прави майка ми тук, по дяволите?

Слава богу, Тейлър е успял да я забаламоса. Сега я чака изненада.

Ана е все още просната на леглото.

— Хайде, трябва да се облечем. Ако искаш да видиш майка ми, разбира се. — Усмихвам се на Ана, докато си нахлузвам дънките. Тя изглежда прелестно.

— Крисчън, не мога да мръдна — оплаква се тя, но е широко усмихната.

Навеждам се, развързвам възела и я целувам по челото.

Майка ми ще е очарована!

— Ето още нещо ново — прошепвам и не мога да скрия усмивката си.

— Нямам никакви чисти дрехи тук.

Намъквам бяла тениска и когато се обръщам, тя е седнала и е прегърнала коленете си.

— Дали не е по-добре да остана тук все пак?

— О, не, не е — казвам предупредително. — Можеш да облечеш нещо мое.

Приятно ми е, когато облича моите дрехи.

Тя става сериозна.

— Анастейжа, дори и в чувал би изглеждала прекрасна. Моля те, не се тревожи. Бих искал да се запознаеш с майка ми. Облечи се. Ще ида да я успокоя. Ще те очаквам там след пет минути. В противен случай ще дойда и ще те измъкна независимо дали си гола, облечена или в какво си облечена. Тениските ми са в шкафа, ризите — в дрешника. Избери си!

Тя се ококорва.

„Да, говоря сериозно, сладурано.“

Предупреждавам я с поглед, отварям вратата и отивам да намеря мама.

Грейс е застанала в коридора срещу вратата на фоайето и Тейлър й говори нещо. Лицето й грейва, когато ме вижда.

— Миличък, нямах представа, че не си сам — възкликва тя и ме поглежда малко смутено.

— Здравей, мамо. — Целувам бузата, която тя ми подава. — Аз поемам оттук — обръщам се към Тейлър.

— Добре, господин Грей. — Той кима — изглежда раздразнен — и тръгва към кабинета си.

— Благодаря, Тейлър — провиква се след него Грейс, след това насочва цялото си внимание към мен. — Поемаш значи? — казва укорително. — Бях на пазар в центъра и реших да се отбия да пием кафе. — Млъква. — Ако знаех, че не си сам… — Свива рамене с неудобство, съвсем като момиченце.

Често е идвала на кафе и тук е имало жена, но тя така и не е разбирала.

— Тя ще дойде след малко — казвам, за да не се чувства нещастна. — Заповядай, седни. — Махвам към канапето.

— Тя ли?

— Да, мамо. Тя. — Гласът ми звучи сухо, докато се опитвам да не прихна. За пръв път я виждам, че е без думи, докато минава през хола.

— Виждам, че сте закусвали — отбелязва тя и оглежда неизмитите тигани.

— Искаш ли кафе?

— Не. Благодаря ти, миличък. — Тя сяда. — Ще се запозная с… приятелката ти и си тръгвам. Не искам да ви прекъсвам. Мислех си, че превиваш гръб над документи. Работиш прекалено упорито, миличък. Искаше ми се да те изведа. — Поглежда ме почти извинително, когато сядам до нея на канапето.

— Не се тревожи. — Реакцията й наистина ме забавлява. — Защо не си на църква тази сутрин?

— Карик трябваше да работи, затова ще отидем на вечерната служба. Едва ли ще искаш да дойдеш с нас.

Извивам вежда цинично и презрително.

— Мамо, знаеш, че това не е за мен.

Двамата с Господ си обърнахме гръб много отдавна.

Тя въздъхва, но в този момент се появява Ана — облечена в своите дрехи — и застава срамежливо на вратата. Напрежението между майка и син се разсейва и аз ставам, обзет от облекчение.

— Ето я.

Грейс се обръща и става.

— Майко, това е Анастейжа Стийл. Анастейжа, това е Грейс Тревелиан-Грей.

Двете си подават ръце.

— Нямате представа какво удоволствие е за мен — започва Грейс с малко повече ентусиазъм, отколкото ми се нрави.

— Приятно ми е, доктор Тревелиан-Грей — отвръща любезно Ана.

— Казвай ми Грейс — усмихва се тя и веднага започва да се държи приятелски и неофициално.

Какво? Толкова бързо?

Грейс продължава да обяснява.

— Обикновено ме наричат доктор Тревелиан, а госпожа Грей е свекърва ми. — Намига на Ана и сяда. Давам знак на Ана и потупвам възглавницата до мен; тя се приближава и сяда.

— Е, как се запознахте? — любопитства Грейс.

— Анастейжа дойде за едно интервю за студентския вестник за университета във Ванкувър. Нали ще връчвам дипломите там следващата седмица.

— Значи завършваш сега? — пита Грейс.

— Да — отговаря Ана.

Мобилният й звънва и тя се извинява, за да се обади.

— А аз ще държа реч — обяснявам на Грейс, но цялото ми внимание е насочено към Ана.

Кой й звъни?

— Слушай, Хосе, не му е сега времето! — чувам я да казва.

Скапаният фотограф! Той пък какво иска?

— Оставих съобщение на Елиът, след това разбрах, че е в Портланд. Не съм го виждала от миналата седмица — обяснява Грейс.

Ана затваря.

Грейс продължава, докато Ана се върне при нас.

— … и Елиът се обади да ми каже, че си тук. Не те бях виждала от две седмици, момчето ми.

— Аха, Елиът ти е казал. Така ли стана сега? — подхвърлям.

Какво иска фотографчето?

— Мислех да отидем да обядваме заедно днес, но виждам, че имаш други планове, и не искам да провалям деня ви. — Грейс става и за пръв път съм доволен, че притежава невероятна интуиция и разбира какво става. Отново си подава бузата. Целувам я за довиждане.

— Трябва да закарам Анастейжа до Портланд.

— Разбира се. — Грейс отправя ослепителна — и ако не греша, изпълнена с благодарност — усмивка на Ана.

Колко дразнещо.

— Анастейжа, за мен беше голямо удоволствие. Надявам се да се видим скоро. — Подава ръка на Ана.

— Госпожо Грей?

Тейлър е — появил се е на прага.

— Благодаря, Тейлър — отвръща Грейс и той я извежда от стаята, през двойната врата към фоайето.

Интересно.

Майка ми открай време си мисли, че съм гей. Тъй като винаги е уважавала границите ми, никога не ме е питала.

Е, сега вече знае.

Ана е притеснена и хапе долната си устна, от нея се излъчва безпокойство… както и трябва да бъде.

— Значи фотографът се обади — ръмжа аз.

— Да.

— Какво искаше?

— Само да се извини… знаеш… за петък вечерта.

— Ясно. — Може би иска да се пробва отново. Неприятна мисъл.

Тейлър прочиства гърлото си.

— Господин Грей, има проблем с пратката през Дарфур.

Мама му стара! Така става, когато не проверявам имейлите си рано сутринта. Нали бях зает с Ана.

— Чарли Танго в Боинг Фийлд ли е?

— Да, сър.

Тейлър кимва на Ана.

— Извинете ме, госпожице Стийл.

Тя му отправя широка усмивка и той си тръгва.

— Той тук ли живее? — пита тя.

— Да.

Тръгвам към кухнята, вземам си телефона и бързо проверявам имейлите. Рос ми е изпратила един спешен и два есемеса. Звъня й веднага.

— Рос, какъв е проблемът?

— Здравей, Крисчън. Докладът от Дарфур не е добър. Не могат да гарантират безопасността на пратките, нито на наземния екип, а Държавният департамент не желае да отпусне помощта без подкрепа на неправителствена организация.

Мътните да ги вземат!

Не искам да рискувам безопасността на който и да е екип. Рос знае това много добре.

— Можем да се пробваме с наемници — предлага тя.

— Не, откажи…

— Ами цената… — опитва се да протестира тя.

— Ще пуснем от самолет.

— Знаех, че ще кажеш това, Крисчън. Имам план. Само че ще струва скъпо. Междувременно контейнерите могат да заминат за Ротердам от Филаделфия и ще продължим оттам. Това е.

— Добре. — Затварям. Малко помощ от Държавния департамент би ни дошла добре. Трябва да позвъня на Бландино, за да обсъдим въпроса по-подробно.

Връщам вниманието си към госпожица Стийл, която е застанала в хола ми и ме наблюдава предпазливо. Трябва да върна отношенията ни там, откъдето ни прекъснаха.

Да. Договорът. Това е следващата стъпка в преговорите ни.

Влизам в кабинета, събирам листата от бюрото и ги натъпквам в кафяв плик.

Ана не е помръднала от мястото си в хола. Дали не мисли за фотографа? Настроението ми се скапва.

— Това е договорът. — Подавам й плика. — Прочети го и ще го обсъдим другия уикенд. Позволявам си да те посъветвам преди това да направиш малко проучване, за да знаеш за какво става дума. — Тя поглежда плика, след това вдига очи към мен. Пребледняла е. — Това, в случай че се съгласиш, а наистина се надявам да го направиш — добавям.

— Проучване?

— Нямаш представа какво можеш да научиш от интернет.

Тя се мръщи.

— Какво има? — питам аз.

— Нямам компютър. Обикновено ползвам този в университета. Ще видя дали мога да взема лаптопа на Кейт.

Нямала компютър ли? Как е възможно студентка да няма компютър? Да не би да е безпарична? Подавам й плика.

— Сигурен съм, че няма да ми откажеш да ти дам… назаем един. Вземи си нещата. Ще те закарам до Портланд и ще обядваме по пътя. Ще ида да се облека.

— Ще се обадя по телефона — заявява тя, гласът й е тих и неуверен.

— На фотографа? — сопвам се. Тя ме поглежда виновно.

Какво става, по дяволите?

— Само запомнете, госпожице Стийл, че никак не обичам да деля нещо с някого.

Изфучавам от стаята преди да кажа още нещо.

Да не би да си пада по него?

Да не би да ме е използвала, за да я отворя?

Мама му стара!

Може да е заради парите. Каква потискаща мисъл… въпреки че не я мислех за златотърсачка. Колко бурно само реагира, че съм й купил дрехи. Свалям дънките и си слагам боксерки. Връзката ми „Бриони“ е на пода. Навеждам се и я вдигам.

Тя понесе връзването добре… „Има надежда, Грей. Надежда.“

Натъпквам вратовръзката и други две в плик заедно с чорапите, бельото и презервативите.

Какво правя?

Дълбоко в себе си знам, че цялата следваща седмица ще остана в „Хийтман“… за да съм близо до нея. Грабвам два костюма и ризи, които Тейлър ще донесе през седмицата. Единият ми трябва за дипломирането.

Обувам чисти дънки и вземам кожено яке. В този момент телефонът ми избръмчава. Получил съм есемес от Елиът.

●Връщам се днес с колата ти.

Дано не ти съсипвам плановете.●

Веднага отговарям.

●Не. Тръгвам към Портланд.

Кажи на Тейлър кога ще пристигнеш.●

Звъня на Тейлър по интеркома.

— Господин Грей?

— Елиът ще докара джипа по някое време днес следобед. Докарай го утре в Портланд. Аз ще отседна в „Хийтман“ до церемонията по дипломирането. Оставил съм дрехите, които да ми донесеш.

— Добре, господине.

— И позвъни в „Ауди“. „A-Три“ може да ми трябва по-скоро от предвиденото.

— Готово е, господин Грей.

— А, добре, благодаря.

Значи въпросът с колата е уреден; сега остава компютърът. Звъня на Барни, предполагам, че ще си е в офиса, и знам, че със сигурност има някой лаптоп последен писък на модата.

— Господин Грей? — отговаря той.

— Какво правиш в офиса, Барни? Неделя е.

— Работя над дизайна на таблета. Тази работа със слънчевата батерия нещо ме притеснява.

— Трябва да си ходиш и вкъщи от време на време.

Барни избухва в смях.

— С какво да ви услужа, господин Грей?

— Да имаш нов лаптоп?

— Два, от „Апъл“.

— Супер. Имам нужда от единия.

— Дадено.

— Можеш ли да уредиш имейл сметка за Анастейжа Стийл? Тя ще е собственикът.

— Как се пише „Стийл“?

— С и и й.

— Добре.

— Така. Днес Андреа ще се свърже с теб, за да уредите доставката.

— Разбрано, господине.

— Благодаря, Барни… и се прибери.

— Добре, господине.

Пускам есемес на Андреа с инструкции да прати лаптопа на домашния адрес на Ана, след това се връщам в хола. Ана седи на канапето и си гледа пръстите. Поглежда ме предпазливо и става.

— Готови ли сме? — питам.

Тя кима.

Тейлър излиза от кабинета си.

— Разбрахме се за утре, нали? — питам.

— Да, сър. Коя кола ще вземете?

— Осмицата.

— Приятно пътуване, госпожице Стийл — казва Тейлър, докато отваря вратата на фоайето, за да излезем. Ана пристъпва от крак на крак до мен, докато чакаме асансьора, впила зъби в долната си устна.

Това ми напомня за зъбите й върху члена ми.

— Какво става, Анастейжа? — питам, протягам ръка и щипвам брадичката й. — Спри да ядеш тази уста, иначе ще те чукам в асансьора. И изобщо не ме е грижа дали някой ще се качи, или не — изръмжавам.

Тя ми се струва шокирана, въпреки че не разбирам защо след всичко, което направихме… Настроението ми се поразведрява.

— Имам проблем, Крисчън.

— Така ли?

Щом се качваме, натискам копчето за гаража.

— Ами… — почва тя неуверено. След това изпъва рамене. — Трябва да говоря с Кейт. Имам толкова много въпроси за секса, а не мога да говоря с теб, понеже ти не си безпристрастен. Ако искаш от мен да правя всичките тези неща, аз наистина не знам как очакваш да се справя. — Млъква, сякаш преценява думите. — Просто нямам никаква база за сравнение.

Пак ли този въпрос? Нали вече говорихме. Не искам да говори с никого. Вече подписа споразумение за конфиденциалност. Само че тя пита отново. Значи става въпрос за нещо важно.

— Ако се налага да говориш с нея, направи го, но искам да съм сигурен, че имаш думата й, че няма да го сподели с Елиът.

— Тя не би направила такова нещо. Ако тя ми каже нещо за Елиът, аз не бих ти казала — настоява тя.

Напомням й, че не се интересувам от сексуалния живот на Елиът, но се съгласявам, че може да обсъжда онова, което сме правили досега. Съквартирантката й ще ме обеси на топките, ако научи за истинските ми намерения.

— Добре — съгласява се тя и ми отправя ведра усмивка.

— Колкото по-скоро имам съгласието ти за подчинение, толкова по-добре. Тогава ще се сложи край на всичко това.

— Край на кое?

— На това винаги да ме предизвикваш и да си толкова упорита. — Целувам я бързо и щом усещам устните й до своите, се чувствам много по-добре.

— Много хубава кола — отбелязва тя, когато приближаваме към аудито в подземния гараж.

— Знам. — Отправям й бърза усмивка и тя ме награждава с още една от своите, а след това извърта очи. Отварям й вратата и се питам дали не трябва да й направя забележка за това извъртане на очите.

— Каква е марката?

— Ауди „R8 Спайдър“. Днес времето е хубаво. Можем да свалим гюрука. Имам и бейзболна шапка тук някъде. Всъщност трябва да са две.

Паля и свалям гюрука и от колоните се понася гласът на Спрингстийн. Усмихвам се широко на Ана и изкарвам осмицата от безопасния гараж.

Поемам между автомобилите по магистрала 5 към Портланд. Ана е мълчалива, слуша музиката и гледа през прозореца. Трудно ми е да видя изражението й, защото е скрита зад огромни слънчеви очила и шапка на „Маринърс“. Вятърът свисти над нас, докато профучаваме покрай Боинг Фийлд.

Дотук уикендът протича непредвидено. А какво очаквах? Мислех, че ще вечеряме, ще обсъдим договора, а след това какво…? Може би чукането с нея беше неизбежно.

Поглеждам я.

Да… Искам да я чукам отново.

Иска ми се да знам какво мисли. Тя не издава почти нищо, но вече съм научил някои неща за нея. Макар и неопитна, тя няма търпение да научи. Кой да предположи, че срамежливото момиче крие душа на сирена? Представям си пак устните й върху члена си и потискам един стон.

Да… тя наистина гори от желание.

Тази мисъл ме възбужда.

Надявам се да я видя преди следващия уикенд.

Дори сега ми се иска да я докосна. Протягам ръка и я отпускам на коляното й.

— Гладна ли си?

— Май не — отвръща тихо тя.

Това е вече прекалено.

— Трябва да се храниш, Анастейжа. Знам едно много хубаво място близо до Олимпия. Ще спрем там.

 

 

„Кюизин Соваж“ е малко заведение, пълно с двойки и семейства, които похапват лек неделен обяд. Стискам ръката на Ана, докато следваме хостесата към масата. За последно съм идвал тук с Елена. Питам се какво ли би казала тя за Анастейжа.

— Не съм идвал отдавна тук. Няма голям избор — готвят това, което наберат или уловят — обяснявам и правя гримаса на ужас. Ана се смее.

Защо ли се чувствам като крал, когато я разсмея?

— Две чаши пино гриджо — поръчвам на сервитьорката, която ме оглежда изпод русия си бретон. Дразнеща работа.

Ана се цупи.

— Какво има? — питам и се чудя дали и сервитьорката не я дразни.

— Искам диетична кола.

„Защо тогава не каза?“ Мръщя се.

— Пиното е хубаво вино. Ще върви с яденето, независимо какво ще ни дадат.

— Да ни дадат ли? — пита тя и се ококорва уплашено.

— Да. — Отправям й многоватовата си усмивка, за да компенсирам, че не съм я оставил да си поръча каквото иска. Просто не съм свикнал да питам… — Майка ми те хареса — добавям с надеждата да й доставя удоволствие, когато си припомням вниманието на Грейс.

— Мислиш ли? — Тя ми се струва поласкана.

— О, да! Винаги е мислила, че съм гей.

— Защо е мислила, че си гей?

— Защото никога не ме беше виждала с момиче.

— О! Нито една от петнайсетте?

— Имаш добра памет. Да, с никоя от тях.

— О!

„Да… само ти, любима.“ Тази мисъл ми се струва притеснителна.

— Знаеш ли, Анастейжа, и за мен беше много странен уикенд. Много неща направих за първи път.

— Така ли?

— Никога не бях спал в едно легло с някого, никога не бях правил секс в моето собствено легло, никога не бях качвал момиче в Чарли Танго, никога не бях представял момиче на майка си. Какво направи с мен?

„Да, какво направи ти с мен? Това не съм аз.“

Сервитьорката ни донася студеното вино и Ана веднага отпива, без да откъсва лъскавите си очи от мен.

— И за мен този уикенд беше много хубав — признава срамежливо.

Аз също си давам сметка, че от известно време не съм се наслаждавал на уикенд… откакто се разделихме със Сузана. Казвам й го.

— Какво е ванила секс? — пита тя.

Избухвам в смях при този неочакван въпрос и коренната промяна на темата.

— Просто обикновен секс, Анастейжа. Без играчки. — Свивам рамене. — Разбираш какво искам да кажа. Е, да, не разбираш съвсем, но… да, това означава.

— Така ли? — отвръща тя нещастно.

Сега пък какво има?

Сервитьорката ни отклонява от темата като поставя пред нас две купи, пълни със зелена супа.

— Супа от коприва — съобщава и наперено се оттегля към кухнята. Споглеждаме се, след това се навеждаме над супата. Пробваме и разбираме, че е прекрасна. Ана се киска на преувеличеното ми изражение на облекчение.

— Много хубаво се смееш — признавам тихо.

— Защо никога не си правил ванила секс? Винаги ли си правил… каквото си правил? — Любопитна, както винаги.

— Нещо такова. — След това се питам дали да не й разкажа нещичко. Малко повече от нещичко. Искам и тя да е откровена с мен. Искам да ми има доверие. Никога не съм чак толкова откровен, но ми се струва, че мога да й имам доверие, затова подбирам думите си внимателно.

— Една от приятелките на майка ми ме вкара в леглото си, когато бях на петнайсет.

— О! — Лъжицата на Ана застива по средата между купичката и устата й.

— Тя имаше доста особени вкусове. Бях й подчинен в продължение на шест години.

— О! — възкликва тя.

— Така че, повярвай ми, Анастейжа, знам много добре за какво става дума. — „Не ти трябва да знаеш.“ — Никога не съм имал… обикновена връзка с обикновен секс, по учебник. — Не позволявах да ме пипат. Все още е така.

Очаквам реакцията й, но тя продължава да си яде супата и мисли над чутото.

— И не си имал гадже в колежа? — пита, след като преглъща.

— Не съм.

Сервитьорката ни прекъсва, за да вдигне празните купички. Ана я изчаква да се отдалечи.

— Но защо?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Нямах желание. Тя бе всичко, което исках. Всичко, от което се нуждаех. И освен това щеше да ме пребие до смърт, ако го бях направил.

Тя примигва няколко пъти, сякаш се опитва да приеме информацията.

— Ако е била приятелка на майка ти, на колко години е била тогава?

— На достатъчно, за да знае повече от мен.

— Виждаш ли се с нея? — Тя май е шокирана.

— Да.

— А все още ли… ами… знаеш… — Изчервява се, става алена, устата й е извита надолу.

— Не — уверявам я бързо. Не искам да придобие погрешна представа за връзката ми с Елена. — Тя е просто добра приятелка.

— О! А майка ти знае ли?

— Не, разбира се!

Майка ми би ме убила, а след това и Елена.

Сервитьорката се връща с основното: еленско. Ана отпива дълга глътка вино.

— Не е възможно да сте били заедно всеки ден, в смисъл на постоянна връзка.

Май е забравила за храната.

— Беше постоянна връзка, макар че не я виждах всеки ден. Беше много… трудно. Все пак аз ходех на училище, после отидох в колежа. Храни се, Анастейжа.

— Крисчън, моля те, наистина не мога да ям сега!

Присвивам очи.

— Яж! — Говоря тихо и се старая да овладея избухването си.

— Дай ми минутка — моли тя, тихо като мен.

Какъв й е проблемът? Елена ли?

— Добре — примирявам се и се питам дали не съм й казал прекалено много. Лапвам хапка еленско.

Най-сетне тя посяга към приборите и започва да яде.

Добре.

— Така ли ще е, ако подпиша… това ли ще е връзката ни? — пита тя. — Ти ще командваш, аз ще изпълнявам? — Забола е поглед в чинията си.

— Да.

— Разбирам. — Тя замята опашката си през рамо.

— И най-важното е, че ти ще искаш да го правя.

— Това е много голяма крачка.

— Така е. — Затварям очи. Сега искам да го направя с нея повече от когато и да било. Какво да й кажа, за да я убедя да пробва?

— Анастейжа, трябва да направиш това проучване, да прочетеш договора. Мога да дискутирам с теб всяка точка. И ще го направя с радост. Ще бъда в Портланд до петък. Може да говорим преди това. Обади ми се. Може да се видим за вечеря, да речем в сряда вечерта? Наистина искам това между нас да се получи. Никога досега не съм желал нещо по-силно от това тази връзка да проработи.

„Леле. Дълга реч дръпна, Грей. Да не би току-що да я покани на среща?“

— Какво се случи с петнайсетте преди мен? — пита тя.

— Различни неща. Но в крайна сметка, като цяло… несъвместимост.

— И смяташ, че ние сме съвместими?

— Да.

„Поне така се надявам…“

— И вече не се виждаш с никоя от тях?

— Не, Анастейжа, не се виждам с никоя от тях. Аз съм моногамен във връзките си с жени.

— Ясно.

— Направи проучването, Анастейжа.

Тя оставя вилицата и ножа, за да покаже, че е приключила.

— Това ли е всичко, което възнамеряваш да изядеш?

Тя кима и отпуска ръце в скута си, а устата й е свита по типичния за нея инатлив начин… и аз разбирам, че трябва да се скараме, ако искам да я накарам да изяде всичко. Нищо чудно, че е толкова слаба. Трябва да се направи нещо по въпроса с храненето й, стига да се съгласи да бъде моя. Докато продължавам да ям, тя ме стрелка с очи на всеки няколко секунди и по бузите й избива лека руменина.

„Я, това пък какво е?“

— Бих дал всичко, за да разбера какво мислиш в момента. — Очевидно е, че мисли за секс. — Мога да се досетя — дразня я.

— Радвам се, че не можеш да четеш мислите ми.

— Не мога. Но мога да чета тялото ти, Анастейжа, с което имах възможността да се запозная доста добре от вчера до днес. — Ухилвам се хищнически и искам сметката.

Когато си тръгваме, пръстите й са преплетени с моите. Тя мълчи — замислена е, поне така ми се струва — и продължава да мълчи през целия път до Ванкувър. Дал съм й доста обширна тема за размисъл.

Но и тя ми е дала много, над което да мисля.

Дали ще пожелае да продължи с мен?

По дяволите, много се надявам да стане.

Когато пристигаме пред дома й, все още е светло, но слънцето потъва и хвърля розови и перлени отблясъци по връх Сейнт Хелън. Ана и Кейт живеят на живописно място с невероятна гледка.

— Искаш ли да влезеш? — кани ме тя, след като изключвам мотора.

— Не, имам доста работа. — Знам, че ако приема поканата, ще прекрача черта, за което все още не съм готов. От мен не става гадже и затова не искам да й давам празни надежди за връзката, която ще има с мен.

Тя се натъжава, раменете й се отпускат, извръща поглед.

Не иска да си тръгвам.

Чувствам смирение. Протягам ръка и стискам нейната, целувам кокалчетата й с надеждата това да разсее болката от отказа ми.

— Благодаря ти за този уикенд, Анастейжа. Беше много хубав… най-хубавият уикенд. — Тя обръща блестящите си очи към мен. — Сряда? — продължавам аз. — Ще те взема от работа. Ще те взема където и да си.

— Сряда — повтаря тя и надеждата в гласа й ме обърква.

„Мама му стара! Това няма да е среща!“

Целувам отново ръката й и слизам от автомобила, за да й отворя вратата. Трябва да сляза преди да направя нещо, за което ще съжалявам.

Когато слиза, се оживява, става съвсем различна от момичето, което е била допреди малко. Тръгва към входната врата, но преди да се качи по стълбите, неочаквано се обръща.

— О, между другото, все още нося слиповете ти — заявява предоволно и разкопчава колана, за да видя надписите „Поло“ и „Ралф“ да се показват над дънките.

Откраднала ми е бельото!

Не мога да повярвам. В този момент единственото ми желание е да я видя по моите боксерки… само по тях.

Тя отмята коса и влиза наперено, оставя ме на тротоара да гледам след нея като глупак.

Клатя глава и се качвам в колата, паля двигателя, но така и не успявам да сдържа самодоволната си усмивка.

Надявам се да каже да.

Довършвам работата си и отпивам от чудесния „Сансер“, който са ми донесли от обслужване по стаите. Беше отново чернооката чернокожа жена. Прехвърлям имейлите, отговарям на онези, които чакат отговор, и тази работа се оказва чудесно занимание, което ме откъсва от мислите за Анастейжа. Сега съм приятно уморен. Цели пет часа ли съм работил? Може пък да е от сексуалните игри от снощи и днес сутринта. Спомени за прелестната госпожица Стийл нахлуват в мислите ми: в Чарли Танго, в леглото ми, в банята, танцува в кухнята ми. И като си помисля, че всичко започна тук, в петък… а сега тя обмисля предложението ми.

Дали е прочела договора? Подготвя ли си домашното?

За пореден път поглеждам телефона, да не би да съм получил есемес или да съм пропуснал обаждане, но както може да се предполага, няма нищо.

Дали ще се съгласи?

Надявам се…

Андреа ми е изпратила новия имейл адрес на Ана: лаптопът щял да бъде доставен утре сутринта. Сега вече мога да й напиша мейл.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Новия Ви компютър

Дата: 22 май 2011, 23:15

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Надявам се да сте се наспала добре. Надявам се също да използвате този лаптоп по предназначение, както вече дискутирахме.

Очаквам с нетърпение да Ви видя за вечеря в сряда.

С радост ще отговоря на всички Ваши въпроси, ако възникнат такива до сряда, чрез електронната Ви поща, ако това е удобно и подходящо за Вас.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Имейлът не се връща, което означава, че адресът е действащ. Питам се как ли ще реагира Ана на сутринта, когато го прочете. Надявам се лаптопът да й хареса. Утре ще разбера. Посягам към последното си четиво и се настанявам на канапето. Книгата е от двама известни икономисти, които проучват въпроса защо бедните мислят и се държат по начина, по който го правят. Представям си млада жена, която реши дългата си тъмна коса; косата й блести на светлината от счупен пожълтял прозорец, наоколо танцуват прашинки. Тя пее тихо, като дете.

Потръпвам.

„Изобщо не припарвай там, Грей.“

Отварям книгата и започвам да чета.