Е. Л. Джеймс
Грей (5)

Четвъртък, 19 май 2011

Не!

Викът ми отеква в спалнята и ме изтръгва от кошмара. Целият съм потен, воня на застояла бира, цигари и бедност, усещам смътен ужас от пиянство и насилие. Сядам и стискам главата си с ръце, мъча се да успокоя полудялото си сърце и накъсаното си дишане. Същата работа вече четвърта нощ. Поглеждам часовника. Три след полунощ е.

Имам две важни срещи утре… днес… и имам нужда от бистър ум и малко сън. По дяволите, какво ли не бих дал за един хубав сън! Освен това ми предстои среща на голф игрището с Бастил. Трябва да отложа голфа; мисълта, че ще играя и ще изгубя, помрачава и без това скапаното ми настроение.

Ставам от леглото, тръгвам по коридора и влизам в кухнята. Наливам си вода и виждам отражението си в стъклената стена в другия край на стаята. Само по долнище на пижама съм. Обръщам се отвратен.

„Ти я отблъсна.

Тя те желаеше.

А ти я отблъсна.“

„Направих го за нейно добро.“

Това ме тормози от дни. Красивото й лице се появява в мислите ми без предупреждение, дразни ме. Ако психиатърът ми не беше на почивка в Англия, бих му се обадил, та психодрънканиците му да ме поуспокоят.

„Грей, тя е просто едно красиво момиче.“

Може да ми трябва нещо, с което да се разсея — нова любовница може би. Прекалено много време мина след Сузана. Замислям се дали сутринта да не позвъня на Елена. Тя винаги ми намира подходящи кандидатки. Истината е, че не искам ново момиче.

Искам Ана.

Разочарованието й, нараненото й възмущение и презрението й не ме оставят на мира. Тя си тръгна, без дори да се обърне. Може да съм събудил надеждите и очакванията й, като я поканих на кафе, а след това просто да съм я разочаровал.

Дали не трябва да намеря някакъв начин да се извиня, а след това да забравя напълно тази жалка случка и да избия Ана от главата си? Оставям чашата в мивката — има кой да я измие, икономката. След това се затътрям обратно в леглото.

 

 

Радиобудилникът се включва точно в 5:45, докато гледам в тавана. Не съм спал и съм напълно изтощен.

Мама му стара! Това е нелепо!

Тази програма по радиото ме разсейва чудесно, докато не чувам втората новина. Става въпрос за продажбата на рядък ръкопис: недовършен роман от Джейн Остин, наречен „Семейство Уотсън“, който се продава на търг в Лондон.

„Книги“, беше казала тя!

Господи! Дори новините ми напомнят за малката госпожица Книжна мишка.

Тя е непоправима романтичка, която си пада по английските класици. Аз също, между другото, но по различна причина. Нямам нито едно от първите издания на Джейн Остин, на сестрите Бронте… но пък имам две книги на Томас Харди.

Разбира се! Това е! Точно това мога да направя.

След малко съм в библиотеката си с „Невзрачният Джуд“ и трите тома на „Тес от рода Д’Ърбървил“, подредени на масата за билярд пред мен. И двете книги са мрачни, трагични. Харди има тъмна, извратена душа.

Също като мен.

Отърсвам се от тази мисъл и оглеждам книгите. Въпреки че „Джуд“ е в по-добро състояние, това не е състезание. В „Джуд“ няма изкупление, затова ще й изпратя „Тес“ с подходящ цитат. Знам, че това съвсем не е най-романтичната книга, като се има предвид какви беди сполитат героинята, но тя изживява кратка романтична любов сред пасторалната идилия на английската провинция. А и успява да си отмъсти на мъжа, който я озлочестява.

Не това е важното. Ана спомена, че Харди е сред любимците й, и съм сигурен, че никога не е виждала, камо ли да притежава първо издание.

Припомних си прибързания в преценката й отговор по време на интервюто: „Говорите като краен консуматор“. Точно така. Обичам да притежавам разни неща, чиято стойност ще се покачи, като например първи издания.

Вече по-спокоен и сдържан и донякъде доволен от себе си, отивам в дрешника и обличам анцуга, за да изляза да потичам.

 

 

На задната седалка в колата разлиствам една от книгите за Тес, търся цитат и се питам кога е последният изпит на Ана. Романите бяха мое убежище като тийнейджър. Мама не можеше да се начуди на четивата, които избирах; Елиът не чак толкова. Копнеех за избавлението, което ми осигуряваха романите. Той нямаше нужда от подобно бягство.

— Господин Грей — прекъсва ме Тейлър. — Пристигнахме, господине. — Слиза и ми отваря вратата. — В два ще ви чакам отпред да ви закарам за голфа.

Кимам и влизам в Грей Хаус с книгите в ръка. Младата рецепционистка ме посреща с флиртаджийско помахване.

Всеки божи ден… Също като банална мелодия, която не спира да се върти.

Тръгвам към асансьора, без да й обръщам внимание.

— Добро утро, господин Грей — поздравява Бари от охраната и натиска копчето, за да повика асансьора.

— Как е синът ти, Бари?

— По-добре, господине.

— Радвам се.

Влизам в асансьора и той се изстрелва към двайсетия етаж. Андреа вече е станала, за да ме посрещне.

— Добро утро, господин Грей. Рос иска да обсъдите проекта Дарфур. Барни иска няколко минутки…

Вдигам ръка, за да я накарам да замълчи.

— Остави ги засега. Свържи ме с Уелч и разбери кога Флин се връща от почивка. Ще прегледаме програмата за деня след като говоря с Уелч.

— Добре, господине.

— Имам нужда от двойно еспресо. Кажи на Оливия да ми направи.

Оглеждам се и забелязвам, че Оливия я няма. Какво облекчение. Това момиче вечно въздиша по мен, а това е адски дразнещо.

— Искате ли мляко, господине? — пита Андреа.

Браво на нея! Усмихвам й се.

— Не и днес. — Обичам да ги карам да се питат как ще си пия кафето.

— Добре, господин Грей. — Тя изглежда доволна от себе си и така трябва. Тя е най-добрата лична асистентка, която съм имал.

След три минути ме свързва с Уелч.

— Уелч?

— Да, господин Грей.

— Проверката, която направи миналата седмица. За Анастейжа Стийл. Учи в университета на Ванкувър.

— Да, господине, помня.

— Искам да разбереш кога е последният й изпит и да ми кажеш по най-бързия възможен начин.

— Разбира се, господине. Нещо друго?

— Не, това е всичко. — Затварям и поглеждам книгите на бюрото. Трябва да намеря цитат.

 

 

Рос, вторият човек след мен и главен оперативен директор, се е задействала.

— Получихме разрешение от суданските власти да вкараме пратката в Порт Судан. Само че връзките ни там не са много сигурни за пътуването до Дарфур. В момента оценяват степента на риск, за да сме наясно колко е надеждно. — Логистиката сигурно е трудна, обичайното й слънчево настроение се е стопило.

— Можем да пуснем всичко от въздуха.

— Крисчън, разходите по едно пускане…

— Знам. Да видим какво ще кажат приятелите ни от неправителствения сектор.

— Добре — въздиша тя. — Освен това чакам зелена светлина от Държавния департамент.

Извъртам очи към тавана. Тъпи бюрократи.

— Ако трябва да се плати на някого — или да накараме сенатор Бландино да се намеси, — кажи ми.

— Следващият въпрос е къде да бъде новият завод. Знаеш, че данъчните облекчения в Детройт са огромни. Изпратих ти сбит отчет.

— Знам. Господи, трябва ли да е в Детройт?

— Не знам защо мразиш това място. То напълно съответства на критериите ни.

— Добре, накарай Бил да провери потенциалните промишлени терени. И направи още едно проучване на терените, да не би някоя друга община да предлага по-благоприятни условия.

— Бил вече изпрати Рут да се срещне с човек от отдел „Преустрояване“. Изглежда много услужлив, но ще помоля Бил да направи още една проверка.

Телефонът ми звънва.

— Да — изръмжавам на Андреа: тя знае колко мразя да ме прекъсва, когато имам среща.

— Уелч чака да разговаря с вас.

11:30. Бързо е свършил работа.

— Свържи ме.

Давам знак на Рос да почака.

— Господин Грей?

— Казвай, Уелч.

— Изпитът на госпожица Стийл е утре. Дванайсети май.

По дяволите! Не разполагам с много време.

— Супер. Това е всичко. — Затварям.

— Рос, изчакай за момент.

Грабвам телефона. Андреа отговаря на мига.

— Андреа, трябва ми празна картичка до час, за да напиша съобщение — заявявам и затварям. — Така, Рос, докъде бяхме стигнали?

 

 

В 12:30 Оливия се дотътря в офиса ми с обяд. Тя е високо слабо момиче с красиво лице. За съжаление винаги ме зяпа с копнеж. Носи поднос с нещо, което, надявам се, става за ядене. Денят ми досега е натоварен и умирам от глад. Тя трепери, докато поставя подноса на бюрото ми.

Салата с риба тон. Добре. Поне този път не е прецакала нещата.

Освен това поставя на бюрото три различни бели картички, всичките с различни размери и пликове към тях.

— Супер — мърморя. „Сега изчезвай.“ Тя ситни към вратата.

Отхапвам парче риба тон и посягам към химикалката. Избрал съм цитат. Предупреждение. Постъпих правилно, като я оставих. Не всички мъже са романтични герои. Няма да включа думата „мъже“. Тя ще разбере.

Защо не ме предупреди за опасността? Защо не ми каза? Дамите знаят от какво да се пазят, защото четат романи, които ги учат на този трик.

Пъхам картичката в плика и написвам на него адреса на Ана, който помня от проверката на Уелч. Звънвам на Андреа.

— Да, господин Грей.

— Би ли дошла, ако обичаш?

— Да, господине.

След миг е на вратата.

— Да, господин Грей?

— Вземи ги, опаковай ги и ги изпрати по куриер на Анастейжа Стийл, момичето, което направи интервюто миналата седмица. Ето адреса й.

— Веднага, господин Грей.

— Най-късно утре да са пристигнали.

— Добре, господине. Това ли е всичко?

— Не, намери ми ново копие.

— На тези книги ли?

— Да. Първи издания. Оливия да се заеме.

— Кои са книгите?

— „Тес от рода Д’Ърбървил“.

— Добре, господине. — Отправя ми една от редките си усмивки и излиза от кабинета ми.

Тя пък защо се усмихва?

Тя никога не се усмихва. Пропъждам тази мисъл и се питам дали виждам книгите за последен път, и трябва да призная, че дълбоко в себе си се надявам да не е така.