Е. Л. Джеймс
Грей (15)

Неделя, 29 май 2011

Докато тичам по Четвърто авеню и завивам надясно по Вайн, „Ролинг Стоунс“ дънят в ушите ми. Седем без петнайсет е, целият ми път е надолу… към апартамента й. Не мога да устоя, просто трябва да видя къде живее.

„Ти си нещо средно между маниак на тема контрол и преследвач.“

Смея се вътрешно. Просто си тичам. Живеем в свободна страна.

Блокът се оказва невзрачен, от червени тухли, с тъмнозелени рамки на прозорците, типични за квартала. На приятно място е, на пряка на Вайн Стрийт и Уестърн. Представям си Ана сгушена в леглото, под завивката и кувертюрата в кремаво и синьо.

Тичам още няколко пресечки и при пазара завивам; продавачите се подготвят за деня. Криволича между камиони, натоварени с плодове и зеленчуци, и хладилни камиони, които доставят днешния улов. Това е сърцето на града — туптящо дори в това ранно сиво и хладно утро. Водата в Пролива е със стъклен оловносив цвят, за да отива на небето. Нищо обаче не е в състояние да ми скапе настроението.

 

 

След като вземам душ си слагам дънки и ленена риза, а от скрина вадя ластик за коса и го пъхвам в джоба си. Отивам в кабинета си, за да пусна имейл на Ана.

От: Крисчън Грей

Относно: Моят живот в цифри

Дата: 29 май 2011, 08:04

До: Анастейжа Стийл

Ако ще идваш сама с колата, ще ти е нужен кодът за гаража на „Ескала“: 146963.

Паркирай на пето място. То е едно от моите.

Кодът на асансьора е: 1880.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Минутка-две по-късно получавам отговор.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Изключително добра реколта

Дата: 29 май 2011, 08:08

До: Крисчън Грей

Да, сър, разбрано.

Благодаря за шампанското и за балончето с Чарли Танго. Сега е вързано за леглото ми.

Ана

Представям си Ана вързана за леглото с моята вратовръзка. Намествам се на стола. Дано е пренесла леглото в Сиатъл.

От: Крисчън Грей

Относно: Завиждам на балончето

Дата: 29 май 2011, 08:11

До: Анастейжа Стийл

Винаги на Ваше разположение!

Не закъснявай.

Късметлия е този Чарли Танго.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Тя не отговаря, затова отварям хладилника, за да намеря нещо за закуска. Гейл ми е оставила кроасани, а за обяд има салата „Цезар“ с пиле, достатъчна за двама. Дано Ана я яде; не че имам нещо против да ям едно и също два дена подред.

Тейлър се появява, докато закусвам.

— Добро утро, господин Грей. Заповядайте неделните вестници.

— Благодаря. Днес ще дойде Анастейжа, а доктор Грийн ще бъде тук в един и половина.

— Добре, господине. Има ли нещо друго запланувано за днес?

— Да. Двамата с Ана ще ходим у нашите на вечеря.

Тейлър накланя глава, в първия момент не успява да прикрие изненадата си, но се опомня и излиза от стаята. Навеждам се отново над кроасана и сладкото от кайсии.

Точно така, ще я заведа да се запознае с нашите. Какво толкова?

 

 

Не мога да си намеря място. Още е само дванайсет и петнайсет. Времето днес се влачи. Отказвам се да работя, грабвам неделните вестници и отивам в хола, пускам музика и зачитам.

С огромна изненада виждам снимка на нас с Ана на страниците с местни новини, правена на церемонията по връчването на дипломите в университета на Ванкувър. Тя е прелестна, макар и малко стресната.

Чувам, че двойната врата се отваря и… ето я и нея. Косата й е пусната, малко разрошена, сексапилна, облечена е с роклята, с която беше на вечерята в „Хийтман“. Изглежда великолепно.

„Браво, госпожице Стийл!“

— Хм… тази рокля. — Не крия възхищението си, когато пристъпвам към нея. — Добре дошла отново, госпожице Стийл — прошепвам, стискам брадичката й и я целувам нежно по устните.

— Здравей — отвръща тя и бузите й поруменяват.

— Идваш точно навреме, а аз уважавам точността. — Хващам я за ръка и я повеждам към канапето. — Ела, искам да ти покажа нещо. — Сядаме и аз й подавам „Сиатъл Таймс“. Снимката я кара да избухне в смях. Съвсем не съм очаквал подобна реакция.

— Значи съм приятелка? — шегува се тя.

— Така излиза. Пише го във вестника. Значи трябва да е вярно.

След като тя вече е тук, съм по-спокоен — вероятно защото е тук. Не е избягала. Прибирам меката копринена коса зад ухото й, а пръстите ми тръпнат от желание да я сплета.

— И така, Анастейжа, седмица след като бе тук за първи път, имаш вече доста добра представа за мен.

— Да. — Погледът й е напрегнат… многозначителен.

— И въпреки това се върна.

Тя кима и ми отправя срамежлива усмивка.

Не мога да повярвам на късмета си.

„Знаех си, че си откачалка, Ана.“

— Яла ли си?

— Не.

О! Трябва да направим нещо по въпроса. Прокарвам ръка през косата си и питам с колкото е възможно по-спокоен глас:

— Гладна ли си?

— Не и за храна — шегува се тя.

Леле! Все едно говори на пениса ми.

Навеждам се напред, притискам устни към ухото й и усещам опияняващия й аромат.

— Нетърпелива сте, както винаги, госпожице Стийл. И за да бъда честен с вас, ще ви споделя, че аз също съм доста нетърпелив, но доктор Грийн ще е тук всеки момент.

Облягам се назад и казвам:

— И все пак ми се ще да се храниш редовно.

— Кажи ми нещо за доктор Грийн.

Тя умело сменя темата.

— Тя е най-добрият гинеколог в Сиатъл. Какво повече искаш да знаеш?

Поне така е казал личният ми лекар на асистентката ми.

— Мислех, че ще ме преглежда твоят личен лекар. А сега ми казваш, че е гинеколог. Ти не си жена. Трудно е за вярване след това, което съм виждала.

Потискам сумтенето си.

— Мисля, че е по-добре да те прегледа специалист. Не си ли съгласна с мен?

Тя ме поглежда въпросително, но кима.

Има още един въпрос, по който трябва да се разберем.

— Анастейжа, майка ми иска да дойдеш с мен на вечеря днес. Мисля, че Елиът ще покани Кейт. Не знам ти какво мислиш по въпроса, но за мен ще е много… странно да те представя на семейството си.

На нея й трябва секунда, за да помисли над тази информация, след това замята коса през рамо, точно както прави всеки път преди да се скараме. Струва ми се обаче, че е обидена, не се готви за скандал.

— Срамуваш ли се от мен? — пита тя задавено.

За бога!

— Разбира се, че не! — Откъде измисли тази смехория? Поглеждам я обидено. Как е възможно да мисли по този начин за себе си?

— Защо да е странно тогава? — пита тя.

— Защото никога досега не съм го правил — отвръщам раздразнено.

— Защо на теб е разрешено да въртиш очи, а на мен не?

— Не беше умишлено. — Пак ме предизвиква. За пореден път.

— И аз не го правя умишлено по принцип — озъбва се тя.

Мама му стара, караме ли се?

— Доктор Грийн, сър.

— Покани я в стаята на госпожица Стийл.

Ана се обръща към мен и аз й подавам ръка.

— Нали няма да идваш и ти? — пита тя ужасено.

Избухвам в смях и усещам как тялото ми потръпва.

— Повярвай ми, Анастейжа, бих платил доста добри пари да гледам, но не мисля, че един добър лекар би одобрил. — Тя пъхва ръка в моята, аз я притеглям към себе си и я целувам. Устните й са меки, топли, приканващи; ръцете ми се плъзват в косата й и аз задълбочавам целувката. Когато се отдръпвам, тя ми се струва замаяна. Притискам чело към нейното. — Толкова съм щастлив, че си тук. Нямам търпение да те съблека гола. — Не е за вярване колко много ми липсваше. — Ела, и аз искам да се запозная с доктор Грийн.

— Не я ли познаваш?

— Не.

Стискам ръката на Ана и се качваме на горния етаж към нейната стая.

Доктор Грийн има очи на човек с късогледство; пронизващи, които те карат да се чувстваш малко неловко.

— Здравейте, господин Грей — казва тя и стиска протегнатата ми за поздрав ръка стегнато и уверено.

— Благодаря ви, че се отзовахте. Разбирам, че повикването ми е било съвсем извън плана ви, и оценявам това. — Отправям й най-ласкавата си усмивка.

— Благодаря ви, че оценявате подобаващо качествата ми, господин Грей. Здравейте, госпожице Стийл — обръща се тя любезно към Ана и аз разбирам, че преценява връзката ни. Сигурна съм, че мисли, че би трябвало да засуквам мустак като престъпник от немите филми. Обръща се към мен и ми отправя поглед, с който иска да ми подскаже, че е време да изляза.

„Добре де.“

— Ще сляза долу — примирявам се аз. Много ми се иска да гледам. Сигурен съм, че реакцията на лекарката ще е невероятна, ако я помоля да остана. Подсмихвам се при тази мисъл и слизам в хола.

След като Ана вече не е с мен, отново ставам неспокоен. За да се поразсея, слагам две подложки за храна на плота в кухнята. Правя го за втори път и първия път също беше за Ана.

„Размекваш се, Грей.“

Избирам за обяда шабли — едно от малкото шардонета, които харесвам — и след като съм готов, се настанявам на канапето и преглеждам спортните страници на вестника. Надувам звука с дистанционното на айпода с надеждата музиката да ми помогне да се съсредоточа върху снощния резултат от победата на „Маринърс“ над Янкитата, вместо да мисля какво правят Ана и доктор Грийн.

Най-сетне чувам стъпки в коридора и вдигам поглед, когато двете влизат.

— Готови ли сте? — питам и натискам дистанционното на айпода, за да намаля звука на арията.

— Да, господин Грей. Грижете се за нея. Тя е красиво и умно младо момиче.

Какво й е казала Ана?

— Имам искреното намерение да правя точно това — отвръщам и стрелвам Ана с недоумение.

Тя пърха с мигли и няма представа. Добре. Значи не е казала нищо.

— Ще ви изпратя сметката — заявява доктор Грийн. — Приятен ден, а на теб, Ана, късмет. Ъгълчетата на очите й се сбръчкват, когато се усмихва топло, докато си стискаме ръцете.

Тейлър я изпраща до асансьора и предвидливо затваря двойната врата към фоайето.

— Как мина? — питам аз, малко учуден от думите на доктор Грийн.

— Благодаря, добре. Каза, че трябва да се въздържам от всякакъв сексуален контакт през следващите четири седмици.

Какво, по дяволите, значи това? Зяпвам я шокиран.

Невинното изражение на Ана се преобразява в задоволство.

— Хвана се!

„Добре изиграно, госпожице Стийл!“

Присвивам очи и усмивката й се стопява.

— Хванах се! — подсмивам се аз. Прегръщам я през кръста притискам я до себе си, тялото ми жадува за нея. — Вие сте непоправима, госпожице Стийл. — Прокарвам пръсти през косата й и я целувам силно, питам се дали да не я изчукам на плота в кухнята, за да й дам урок.

„Всяко нещо с времето си, Грей.“

— Трябва да ядеш. Не искам да ми припадаш после — прошепвам.

— Това ли е всичко, което искаш от мен? Тялото ми? — пита тя.

— И тази умна уста. — Целувам я отново и си мисля за онова, което предстои… Задълбочавам целувката и желанието втвърдява тялото ми. Желая тази жена. Преди да съм я изчукал на пода, я пускам. И двамата сме задъхани.

— Какво слушаме? — пита с дрезгав глас тя.

— Вила Лобос, Бразилска баяна. Хубаво е, нали?

— Да — отвръща тя и поглежда плота. Вадя салатата от хладилника и я питам дали харесва „Цезар“.

— Да, благодаря — усмихва се тя.

От хладилника за вино вадя шаблито и усещам, че тя ме наблюдава. Не знаех, че мога да съм чак такъв домашар.

— За какво си мислиш? — питам.

— Просто гледах начина, по който се движиш.

— И? — питам изненадано.

— Много си грациозен — отвръща тихо тя и бузите й поаленяват.

— О, благодаря, госпожице Стийл. — Сядам до нея, несигурен как да отговоря на приятния комплимент. Никой досега не ме е наричал грациозен. — Шабли?

— Да.

— Вземи си салата. Кажи ми кой метод избра?

— Хапчета — отвръща тя.

— И няма да забравяш да ги вземаш всеки ден по едно и също време?

— Сигурна съм, че ще ми напомняш — отвръща тя с лек сарказъм, а аз се правя, че не съм забелязал.

„Трябваше да предпочетеш инжекция.“

— Ще си сложа червена точка в календара. Яж сега.

Тя лапва хапка, след това още една… и още една. Тя се храни!

— Значи да включа „Цезар“ с пиле в списъка на госпожа Джоунс? — питам аз.

— Мислех, че аз ще готвя.

— Точно така.

Тя приключва преди мен. Сигурно е била прегладняла.

— Нетърпелива както винаги, госпожице Стийл?

— Да — отвръща тя и ме поглежда скромно изпод вежди.

Мамка му! Това е то!

Привличането.

— Наистина ли искаш да го направиш? — шепна и вътрешно я моля да каже да.

— Не съм подписала нищо.

— Знам. Но тези дни така или иначе нарушавам правилата.

— Ще ме биеш ли?

— Да, но няма да е с цел да те боли. Не искам да те наказвам точно сега. Ако ми беше паднала снощи, нещата щяха да са съвсем различни.

На лицето й се изписва шокирано изражение.

О, миличка!

— Не позволявай на никого да те убеди в обратното, Анастейжа. Една от причините хората да харесват това, което правя, е, че ние сме устроени така. Обичаме или да причиняваме болка, или да получаваме болка. Съвсем просто е. Ти не обичаш нито едно от двете и вчера мислих доста за това.

Прегръщам я и я притискам към ерекцията си.

— И стигна ли до някакво заключение? — шепне тя.

— Не. А точно сега искам да те вържа и да те чукам до несвяст. Готова ли си за това?

Изражението й помрачнява, става по-чувствено, измъчва я плътско любопитство.

— Да — отвръща тя и думата прозвучава като въздишка.

Слава богу!

— Добре, ела. — Водя я към горния етаж и влизаме в стаята с играчките. Моето безопасно място. Тук мога да правя с нея каквото пожелая. Затварям очи и за момент се наслаждавам на въодушевлението.

Бил ли съм някога досега толкова развълнуван?

Затварям вратата зад нас, пускам ръката й и я разглеждам. Тя си поема дъх с разтворени устни, диша бързо и плитко. Ококорена е. Готова. Тръпне в очакване.

— Когато си в тази стая, си изцяло моя. И ще правиш това, което аз кажа. Разбираш ли?

Тя облизва бързо долната си устна и кима.

Браво на момичето!

— Свали си обувките.

Тя преглъща и започва да сваля сандалите на висок ток. Аз ги вземам и ги поставям спретнато до вратата.

— Добре. И не се колебай, когато получиш заповед. Сега ще обеля тази рокля от теб. Искам да го направя от няколко дни, ако не ме лъже паметта.

Млъквам, за да се уверя, че тя следва мисълта ми.

— Искам да се чувстваш добре в тялото си, Анастейжа. Имаш красиво тяло и аз обожавам да го гледам. Всъщност бих го гледал по цял ден и искам да не чувстваш срам и притеснение в това тяло или от голотата си. Разбираш ли ме?

— Да.

— Само да? — питам остро.

— Да, сър.

— Наистина ли ме възприемаш така? — „Не искам да се срамуваш, Ана.“

— Да, сър.

— Добре. Вдигни ръце над главата си.

Тя вдига бавно ръце. Аз сграбчвам подгъва и вдигам роклята нагоре, разкривам тялото й сантиметър по сантиметър, за да го видя единствено аз. Когато остава без рокля, се отдръпвам, за да я видя цялата.

Крака, бедра, корем, дупе, цици, рамене, лице, уста… съвършена е. Сгъвам роклята и я слагам върху скрина за играчки. Повдигам ръка и я щипвам за брадичката.

— Хапеш устната си. И знаеш много добре какво ми причиняваш с това — карам й се. — Обърни се.

Тя се подчинява и се обръща с лице към вратата. Разкопчавам сутиена й, смъквам презрамките, а пръстите ми пробягват по кожата й, усещам я как потръпва при всяко докосване. Свалям сутиена и го хвърлям върху роклята. Заставам съвсем близо, без да я докосвам, вслушвам се в забързаното й дишане и усещам топлината, която излъчва кожата й. Тя е развълнувана — и не е единствената. Събирам косата й с две ръце, за да се разстеле по гърба. Истинска коприна при всеки мой допир. Навивам я на едната си ръка и дръпвам, главата й се наклонява настрани и открива врата й за устата ми.

Прокарвам носа си от ухото й към рамото, след това отново, вдъхвам божественият й аромат.

Мама му стара, мирише толкова хубаво!

— Миришеш божествено, както винаги, Анастейжа. — Целувам я под ухото, точно над пулса.

Тя простенва.

— Тихо. Не искам нито звук.

Вадя от дънките ластика за коса, поемам гривата й в ръце и я сплитам, наслаждавам се бавно на прехвърлянето на кичурите по красивия й безупречен гръб. Умело връзвам края с ластика и дръпвам бързо, принуждавам я да отстъпи назад и да притисне тяло в моето.

— Харесвам косата ти сплетена така — прошепвам. После казвам строго: — Обърни се!

Тя изпълнява на мига.

— Когато ти кажа да дойдеш тук, трябва да влизаш облечена точно така. Само по бикини. Разбираш ли ме?

— Да.

— Да какво?

— Да, сър.

— Добро момиче! — Учи бързо. Ръцете й са отпуснати край тялото, тя не откъсва очи от моите. Чака. — Когато ти кажа да влезеш тук, ще очаквам да коленичиш ето там. — Посочвам ъгъла на стаята до вратата. — Направи го сега.

Тя примигва два пъти, но преди да се наложи да повторя, се обръща и коленичи с лице към мен и стаята.

Давам й разрешение да клекне на пети и тя се подчинява.

— Сложи ръцете си с дланите навътре върху бедрата си. Добре. Сега разтвори коленете си. По-широко. Още по-широко. — „Искам да те видя, сладурче.“ — Идеално. Гледай в пода.

„Не поглеждай нито мен, нито стаята. Можеш да седиш там и да се оставиш на въображението си, докато се питаш какво ще правя с теб.“

Приближавам се към нея и оставам доволен, че тя държи главата си наведена. Посягам, дръпвам плитката и очите ни се срещат.

— Ще запомниш ли тази поза, Анастейжа?

— Да, сър.

— Добре. Стой тук и не мърдай.

Минавам покрай нея, отварям вратата и за момент се обръщам назад. Главата й е наведена, очите са впити в пода.

Тази гледка е радост за очите ми. „Браво, моето момиче.“

Искам да затичам, но овладявам нетърпението си и тръгвам бавно към долния етаж и стаята си.

„Запази скапаното си достойнство, Грей.“

Събличам се в дрешника и вадя от чекмеджето любимите си дънки. Дънки „Дом“.

Намъквам ги и закопчавам всички копчета освен най-горното. От същото чекмедже вадя новия камшик и сив хавлиен халат. На излизане вземам няколко презерватива и ги пъхвам в джоба.

Така.

Време за шоу, Грей.

Когато се връщам, тя е в същата поза, с наведена глава, плитката виси на гърба й, ръцете й са отпуснати на коленете. Затварям вратата и закачвам халата на кукичка. Минавам покрай нея.

— Добро момиче. Браво, Анастейжа. Изглеждаш прелестна така. Стани.

Тя става с наведена глава.

— Можеш да ме погледнеш.

Плахи сини очи се вдигат към мен.

— Сега ще те закопчая, Анастейжа. Дай ми дясната си ръка. — Протягам моята и тя отпуска пръсти. Без да откъсвам очи от нейните, обръщам дланта нагоре и вадя иззад гърба си камшика за езда. Первам бързо дланта й. Тя се стряска и свива ръка, мига изненадано към мен.

— Как беше? — питам.

Тя диша по-бързо, поглежда ме, а след това свежда поглед към дланта си.

— Отговори ми!

— Добре. — Свива вежди.

— Не се цупи — предупреждавам. — Болеше ли?

— Не.

— Няма да боли. Разбираш ли ме?

— Да — потвърждава тя с разтреперан глас.

— Обещавам — подчертавам и й показвам камшика. Кафява пореста кожа. „Видя ли? Чувам и помня какво си казала.“ Очите й се вдигат към мен, тя не крие, че е учудена. Устните ми потръпват весело.

— Целта ни днес е да задоволим госпожица Стийл. Ела!

Водя я към средата на стаята, под металната решетка.

— Направена е така, че белезниците да се движат по нея.

Тя оглежда сложната система, след това се обръща към мен.

— Ще започнем тук, но искам да те чукам права. Ето защо ще стигнем до стената там. — Соча кръста на Сейнт Андрю. — Вдигни ръце над главата си.

Тя изпълнява веднага. Хващам кожените белезници, които висят от решетката, и стягам китките й. Методичен съм, но тя ме разсейва. Като съм толкова близо до нея, усещам възбудата и нетърпението й. Трудно ми е да се съсредоточа. Щом стягам белезниците, отстъпвам назад и си поемам дълбоко дъх. Облекчен съм.

„Най-сетне си там, където исках, Ана Стийл.“

Обикалям я бавно, наслаждавам се на гледката. Няма начин да изглежда по-възбуждащо.

— Изглеждате ужасно привлекателна така, госпожице Стийл, и многознайната ви уста почти не се отваря. Харесва ми, когато сте тиха.

Млъквам и заставам пред нея, бръквам в бикините й и съвсем бавно ги смъквам по дългите й крака, докато не коленича пред нея.

Обожавам я. Тя е великолепна.

Без да откъсвам очи от нейните, свалям бикините, слагам ги под носа си и вдишвам дълбоко. Тя отваря уста и се кокори престорено.

Точно така! Подсмихвам се. Съвършена реакция.

Пъхвам бикините в задния джоб на дънките и се изправям, обмислям следващия си ход. Протягам камшика, прокарвам го по корема й и нежно описвам кръгче около пъпа с кожения език. Тя си поема рязко дъх и потръпва.

„Ще бъде страхотно, Ана. Само почакай.“

Започвам бавно да я обикалям, прокарвам камшика по кожата й, по корема, по ханша, по гърба. При второто завъртане я первам в основата на задника така, че кожата шляпва вулвата.

— А! — вика тя и дръпва белезниците.

— Тихо — предупреждавам и отново започвам да я обикалям. Первам я отново на същото сладко място и тя изскимтява, остава със затворени очи, докато свиква с усещането. Трепвам отново с китка и нагайката я шляпва по зърното. Тя отмята глава и стене. Прицелвам се отново и нагайката близва другото зърно; аз наблюдавам как се втвърдява и издължава под захапката на кожата.

— Хубаво ли е?

— Да! — отвръща тя с продран глас, затворени очи, отметната глава.

Первам я по дупето, този път по-силно.

— Да какво?

— Да, сър — извиква тя.

Бавно и внимателно я обсипвам с ласки, докосвания и удари по корема, надолу по тялото и се насочвам към целта си. С един замах коженият език захапва клитора й и тя изкрещява задавено.

— О, моля те!

— Тихо! — заповядвам и я наказвам с по-силен удар по гърба.

Прокарвам кожения език по срамните косми, по вулвата чак до вагината. Кафявата кожа блести от възбудата й, когато я изтеглям.

— Виж колко си влажна, Анастейжа. Отвори очи и уста.

Тя диша тежко, но разтваря устни и ме гледа, очите й са замаяни, потънали в плътската наслада на момента. Пъхвам нагайката в устата й.

— Виж колко си вкусна. Смучи! Смучи дълбоко и силно, бебчо.

Тя затваря уста около върха и на мен ми се струва, че е обхванала члена ми.

Мама му стара!

Тя е толкова невероятно сексапилна, че не мога да й устоя.

Вадя нагайката от устата й, прегръщам я. Тя отваря уста, за да я целуна, езикът ми проучва, наслаждава се на вкуса на похотта й.

— О, Анастейжа, имаш най-прекрасния вкус на света — прошепвам. — Искаш ли да свършиш?

— Моля те — хленчи тя.

С едно трепване на китката камшикът перва задника й.

— Моля какво?

— Моля, сър — хленчи тя.

Браво на момичето! Отстъпвам крачка назад.

— С това ли? — питам и вдигам пръчката, за да я види.

— Да, сър — изненадва ме тя.

— Сигурна ли си? — Не мога да повярвам на късмета си.

— Да, моля, сър.

„О, Ана. Моя прекрасна богиньо.“

— Затвори очи.

Тя изпълнява. Безкрайно внимателно, с огромна доза благодарност, аз обсипвам с бързи, парещи первания корема й. Скоро тя започва да диша тежко отново, възбудата й нараства. Придвижвам се надолу и нежно первам клитора й с кожения език. Отново. След това отново. И отново.

Тя дърпа белезниците и стене безспир. След това притихва и разбирам, че всеки момент ще свърши. Неочаквано отмята глава, застива с отворена уста и изкрещява, когато оргазмът разтърсва цялото й тяло. Аз пускам камшика на мига и я сграбчвам, поддържам я, когато тялото й се отпуска. Тя увисва в ръцете ми.

„А, не, Ана, все още не сме приключили.“

Пъхвам ръце под бедрата й, повдигам треперещото й тяло и я понасям, както е все още окована за решетката, към кръста на Сейнт Андрю. След това я пускам, изправям я, притисната между кръста и раменете ми. Дръпвам дънките, разкопчавам копчетата и освобождавам члена си. Вадя презерватив, скъсвам опаковката със зъби и с една ръка си го нахлузвам.

Нежно я повдигам отново.

— Повдигни крачета, бебчо, увий ги около мен.

Подпирам гърба й на дървото, задържам краката й на кръста си, а лактите поставям на раменете.

„Моя си, малката.“

С един тласък съм в нея.

Мамка му. Тя е великолепна.

Оставям си кратка минутка, за да й се порадвам. След това започвам да се движа, наслаждавам се на всеки тласък. Чувствам я, в нея съм, собственото ми дишане става бързо и тежко, боря се за всяка глътка въздух, губя се в тази красива жена. Устата ми е отворена до врата й, вкусвам я. Ароматът й изпълва ноздрите ми, изпълва ме целия. Ана. Ана. Ана. Не искам да спра.

Неочаквано тя се напряга, тялото й се свива около мен.

Ето че пак го направи. Отпускам се. Изпълвам я. Придържам я. Благоговея пред нея.

Точно така. Точно така. Точно така.

Толкова е красива. Мили боже, това направо ме побърква.

Изтеглям се от нея и тя се отпуска на гърдите ми, затова бързо освобождавам китките й от решетката и я подкрепям, докато и двамата се отпускаме на пода. Гушвам я между краката си, обгръщам я с ръце, а тя се отпуска напълно, очите й са затворени, диша тежко.

— Браво, бебчо. Болеше ли?

— Не.

Едва долових гласа й.

— Очакваше ли да боли? — питам и приглаждам кичури коса, полепнали по лицето й, за да мога да я виждам по-добре.

— Да.

— Виждаш ли? Повечето ти страхове са в главата, Анастейжа.

— Галя лицето й. — Искаш ли да го направим пак?

Тя не отговаря веднага и решавам, че е заспала.

— Да — прошепва след малко.

„Благодаря ти, добри ми боже.“

Прегръщам я.

— Добре. И аз. — Отново и отново. Целувам я нежно по косата и вдишвам. Мирише на Ана, на пот и секс. — И все още не съм свършил с теб — предупреждавам я. Много се гордея с нея. Тя се справи. Направи всичко, което исках.

Тя е всичко, което искам.

Неочаквано съм зашеметен от непознато чувство, което ме разтърсва, прорязва ме през мускули и кости, оставя след себе си студен страх.

Тя обръща глава и потрива с нос гърдите ми.

Тъмнината се надига, стряскаща, позната, измества чувството на неловкост с усещане за ужас. Всички мускули в тялото ми се напрягат. Ана мига с ясни очи, които не се откъсват от мен, докато се опитвам да овладея страха си.

— Недей! — прошепвам. „Моля те!“

Тя се отпуска назад и поглежда гърдите ми.

„Овладей се, Грей.“

— Коленичи до вратата — нареждам аз и се отдръпвам от нея.

„Върви. Не ме докосвай.“

Тя е разтреперана. Клатушка се към вратата и отново заема познатата й вече поза.

Поемам си дълбоко дъх, за да се съсредоточа.

„Какво правиш с мен, Ана Стийл?“

Ставам и се протягам. Вече съм по-спокоен.

Тя е коленичила до вратата и прилича на съвършената подчинена. Очите й са стъклени; уморена е. Сигурен съм, че адреналинът се оттича. Очите й се затварят.

„А, не, тази няма да я бъде. Нали искаш да ти е подчинена, Грей. Покажи й какво означава това.“

От чекмеджето с играчките вадя една от кабелните връзки, които съм купил от „Клейтън“, и ножица.

— Отегчавам ви, така ли, госпожице Стийл? — питам и се опитвам да прикрия съжалението си. Тя се стряска и ме поглежда гузно. — Стани! — нареждам.

Тя бавно се изправя.

— Много си изморена, нали?

Тя кима срамежливо и се усмихва.

„Миличка, справи се чудесно.“

— Издръжливост трябва, госпожице Стийл. И не съм ти се наситил още за днес. Сложи ръцете си отпред, като за молитва.

Челото й е прорязано от бръчка; тя обаче притиска длани и вдига ръце. Затягам кабела около китките. Очите й проблясват разбиращо към мен.

— Позната ли ти е? — усмихвам й се и прокарвам пръсти по пластмасата, проверявам дали има достатъчно място, да не би да е твърде стегнато.

— Имам ножици. — Показвам й ги. — Лесно мога да срежа връзката. — Тя ме поглежда по-уверено. — Ела. — Стискам вързаните й ръце и я повеждам към леглото с балдахин. — Искам повече, много, много повече — шепна на ухото й, докато тя гледа към леглото. — Но ще го направя бързо. Уморена си. Хвани се за колоната.

Тя се поколебава, но се хваща за дървения пилон.

— По-надолу! — заповядвам. Тя смъква ръце и се превива. — И не пускай. Ако пуснеш, ще те пляскам. Разбра ли ме?

— Да, сър — потвърждава тя.

— Добре. — Сграбчвам бедрата й и я вдигам към себе си, така че да заеме подходяща поза, красивият й задник е вирнат във въздуха и ми е удобен. — Не пускай, Анастейжа — предупреждавам. — Ще те чукам отзад. Силно. Дръж здраво колоната. Разбра ли ме?

— Да.

Плясвам я отзад.

— Да, сър — поправя се веднага тя.

— Разтвори крака. — Поставям дясното си стъпало до нейното, за да я разкрача още повече. — Така е по-добре. След това ще ти позволя да спиш.

Гърбът й описва съвършена извивка, всеки прешлен е очертан, от тила до страхотното дупе. Проследявам очертанията с пръсти.

— Кожата ти е толкова красива, Анастейжа — казвам на себе си. Привеждам се зад нея и обсипвам пътя на пръстите с целувки. В същото време обхващам гърдите й, стискам зърната между пръстите си и тегля. Тя се гърчи под мен, аз лепвам нежна целувка на кръста й, след това засмуквам и нежно пощипвам кожата, докато въртя зърната.

Тя скимти. Спирам и се отдръпвам, за да се порадвам на гледката. Само като я гледам се надървям още повече. Протягам ръка за втори презерватив от джоба и бързо изритвам дънките си, отварям пакетчето. С две ръце го нагласявам на члена си.

Искам дупето й. Само че е още много рано за това.

— Имаш прекрасен задник, Анастейжа Стийл. Какви неща искам да направя с него! — Галя и двете бузи, нежно, след това пъхвам два пръста в нея.

Тя изскимтява отново.

Готова е.

— Колко си мокра. Никога не ме разочароваш, госпожице Стийл. Дръж се здраво, този път ще е много бързо, бебчо.

Хващам здраво дупето й и се нагласявам, след това протягам ръка, сграбчвам плитката и я навивам на китката си и я задържам здраво. С едната си ръка обхващам пениса си, а с другата държа косата й и се плъзвам в нея.

Тя е толкова адски сладка!

Изтеглям се бавно от нея, след това сграбчвам ханша й с другата си ръка и стискам косата по-силно.

Подчинена.

Тласъците ми я блъскат напред и тя вика.

— Дръж се, Анастейжа — напомням й. Ако не се държи, може да се нарани.

Останала без дъх, тя отвръща на тласъците, стегнала крака.

Браво на моето момиче!

Започвам да забивам и тя надава кратки приглушени викове, докато се държи за колоната. Въпреки това не отстъпва. Тласка назад.

Браво, Ана!

И тогава го усещам. Как тя се свива около мен. Губя контрол, забивам се в нея.

— Хайде, Анастейжа, направи го за мен — ръмжа и се отпускам, изчаквам освобождаването, докато я изправям.

Прегръщам я и двамата се отпускаме на пода, Ана е върху мен, и двамата сме с лице към тавана. Тя е напълно отпусната, със сигурност е изтощена; тежестта й ми доставя удоволствие. Гледам към карабините и се питам дали някога ще ми позволи да я окача.

Едва ли.

А пък аз пет пари не давам.

Първият ни път заедно тук е истинска мечта. Целувам я по ухото.

— Вдигни си ръцете.

Гласът ми е дрезгав. Тя ги повдига бавно, сякаш са от бетон, и аз плъзвам ножицата под мястото, където са стегнати.

— Обявявам Ана за освободена — прошепвам и щраквам ножиците, освобождавам я. Тя се киска, тялото й подскача върху мен. Това странно и приятно чувство ме кара да се усмихна широко.

— Какъв прекрасен звук — прошепвам, докато тя разтрива китките си. Сядам, за да я наместя в скута си.

Обичам да я карам да се смее. Тя не се смее достатъчно.

— И аз съм виновен за това — признавам пред себе си, докато втривам живот в раменете и ръцете й. Тя обръща лице към мен с уморен, търсещ поглед. — Че не се смееш по-често — уточнявам.

— Не съм от тези, дето се смеят много-много — признава тя и се прозява.

— Да, но когато го правиш, е като чудо, извор на щастие и живот.

— Много колоритно казано, господин Грей — шегува се тя.

Усмихвам се.

— Бих казал, че си напълно наебана, в буквалния смисъл, и трябва да се наспиш.

— Това не беше много възпитано — цупи се тя заядливо.

Вдигам я от скута си, за да мога да стана, посягам към дънките и ги навличам.

— Не искам да плаша госпожа Джоунс и господин Тейлър.

Няма да е за пръв път.

Ана седи на пода замаяна и сънена. Изправям я на крака и я отвеждам към вратата. От кукичката отзад дръпвам сивия халат и я обличам. Тя не ми помага с нищо — наистина е изтощена.

— Към леглото — настоявам и я целувам бързо.

По съненото й лице преминава страх.

— За сън — уверявам я. Навеждам се и я поемам на ръце, притискам я до гърдите си и я отнасям в стаята на подчинената. Замятам завивката и я полагам на чаршафа и в момент на слабост се отпускам до нея. Завивам и двама ни и я прегръщам.

„Ще я подържа, докато заспи.“

— Спи, мое прекрасно момиче. — Целувам я по косата и се чувствам напълно задоволен… и благодарен. Направихме го. Тази сладка, невинна жена ме остави да правя каквото искам с нея. Струва ми се, че й харесва. Знам, че за мен е супер… повече от когато и да било преди.

 

 

Мама ме наблюдава през огледалото с голямата пукнатина.

Реша й косата. Тя е мека и мирише на мама и цветя.

Тя взима четката и навива косата си.

Прилича на змия на буци, както е спусната на гърба й.

Ето — казва тя.

След това се обръща и ми се усмихва.

Днес е щастлива.

Приятно ми е, когато мама е щастлива.

Приятно ми е, когато ми се усмихва.

Красива е, когато ми се усмихва.

Да направим пай, въшчице.

Пай от ябълки.

Приятно ми е, когато мама пече нещо.

 

 

Будя се изведнъж, сладкият аромат все още е в съзнанието ми. Това е Ана. Тя спи дълбоко до мен. Отпускам се по гръб и гледам в тавана.

Кога съм спал в тази стая?

Никога.

Тази мисъл ме притеснява и по някаква необяснима причина се чувствам неудобно.

„Какво става, Грей?“

Сядам внимателно, за да не я събудя, и я поглеждам. Знам какво става — неспокоен съм, защото съм тук с нея. Ставам от леглото и я оставям да спи, връщам се в стаята с играчките. Вдигам използваната кабелна връзка и презервативите и ги натъпквам в джоба си, където откривам бикините на Ана. С нагайката, дрехите й и обувките в ръка излизам и заключвам вратата. Връщам се в нейната стая, закачвам дрехите в гардероба, поставям обувките под стола и оставям отгоре сутиена. Вадя бикините й от джоба си и ми хрумва откачена идея.

Отивам в моята баня. Трябва да се изкъпя преди да отидем на вечеря с нашите. Ще оставя Ана да поспи още малко.

Горещата вода плющи върху мен, отмива безпокойството ми. Като за пръв път не е зле за нито един от двамата. Мислил съм си, че връзка с Ана ще е невъзможна, но сега бъдещето ми се струва пълно с възможности. Напомням си сутринта да позвъня на Каролайн Актън, за да облече момичето ми.

След продуктивен час в кабинета, където наваксвам с работата, решавам, че Ана е спала достатъчно и разполагаме с четирийсет и пет минути, за да отидем на вечеря у нашите. По-лесно е да се съсредоточа върху работата, когато знам, че е горе, в нейната стая.

Странно.

Знам, че там горе е в безопасност.

 

 

Вадя от хладилника кутия сок от боровинки и бутилка газирана вода. Смесвам ги в чаша и се качвам горе.

Тя все още спи дълбоко, свита точно както съм я оставил. Изобщо не е помръднала. Устните й са отворени и диша леко. Косата й е разрошена, от опашката са се измъкнали кичури. Сядам на края на леглото, навеждам се и я целувам по слепоочието. Тя измърморва нещо.

— Анастейжа, събуди се. — Гласът ми е нежен.

— Не — негодува тя и прегръща възглавницата.

— След половин час трябва да тръгнем за вечерята с родителите ми.

Тя отваря очи и ме поглежда.

— Хайде, сънчо, ставай. — Целувам я отново по слепоочието. — Донесох ти нещо за пиене. Ще те чакам долу. Не заспивай пак, че ще си изпросиш белята — предупреждавам и поглеждам към стола, където няма да намери бикините си, а след това слизам на долния етаж, широко усмихнат.

„Време за игрички, Грей.“

Докато чакам госпожица Стийл, натискам копчето на дистанционното на айпода и музиката се включва. Песните са разбъркани. Неспокоен съм и отивам до вратата на балкона, заглеждам се в ранната вечер и слушам „Токинг Хедс“.

Влиза Тейлър.

— Господин Грей, да докарам ли колата?

— Дай ни пет минути.

— Добре, господине — отвръща той и тръгва към сервизния асансьор.

Ана пристига пет минути по-късно. Застава на вратата на хола. Изглежда блестяща, дори зашеметяваща… и развеселена. Какво ли ще каже за липсващите си гащи?

— Здравей — поздравява с хитра усмивка.

— Здравей. Как се чувстваш?

Усмивката й става по-широка.

— Добре. Благодаря. Ти? — Прави се на невинна.

— Повече от превъзходно, госпожице Стийл.

— Франк… Никога не съм си те представяла като фен на Синатра — подхвърля тя, навежда глава на една страна и ме наблюдава с любопитство, докато наситеният ритъм на песента изпълва стаята.

— Да речем, че имам еклектичен вкус, госпожице Стийл. — Пристъпвам напред и заставам пред нея. Ще се пречупи ли? Търся отговор в блестящите сини очи.

„Попитай ме за гащите си, мила.“

Галя бузата й с върховете на пръстите си. Тя подлага лице и аз съм напълно съблазнен и от милия жест, и от хитрото й изражение, и от музиката. Искам да я прегърна.

— Танцувай с мен — шепна, вадя дистанционното от джоба си, надувам звука и гласът на Франк ни обгръща. Тя ми подава ръка. Прегръщам я през кръста, притискам красивото й тяло към своето и започваме бавен простичък фокстрот. Тя стиска раменете ми, но аз съм готов за допира й и двамата се въртим, а лъчезарното й лице озарява стаята… и мен. Тя следва стъпките ми и когато песента свършва, е замаяна, останала без дъх.

И аз също.

— Ти си най-прекрасната вещица. — Лепвам невинна целувка върху устните й. — Е, сега вече лицето ти има малко цвят. Благодаря за танца, госпожице Стийл. Да вървим да видим родителите ми.

— Винаги на ваше разположение. Наистина нямам търпение да се запозная с тях — отвръща тя, поруменяла, прекрасна.

— Взе ли всичко, което ти е необходимо?

— О, да — отвръща тя самоуверено.

— Сигурна ли си?

Тя кима и се подсмихва.

Господи, има кураж това момиче!

Ухилвам се.

— Добре. — Не мога да скрия насладата си. — Щом така искаш да играем, госпожице Стийл, така да бъде. — Грабвам сакото си и тръгваме към асансьора.

Тя не спира да ме изненадва, да ме впечатлява и обезоръжава. Сега ще трябва да издържа цялата вечер с нашите, като знам, че момичето ми не носи бельо. Всъщност возим се в асансьора и аз знам, че тя е гола под полата.

„Връща ти го тъпкано, Грей.“

 

 

Докато Тейлър шофира на север по магистралата, тя мълчи. Минаваме покрай езерото Юниън; луната се скрива зад облак, водата потъмнява, също като настроението ми. Защо я водя да се запознае с нашите? Ако се запознаят с нея, ще очакват някакво развитие. Също и Ана. А аз не съм сигурен каква връзка искам с нея. Най-лошото е, че аз съм виновен, защото настоях да се запознае с Грейс. Сам съм си виновен. Аз и фактът, че Елиът чука съквартирантката й.

Ама кого заблуждавам? Ако не исках да се запознае с нашите, нямаше да е тук. Иска ми се да не бях толкова нетърпелив.

Да, точно това е проблемът.

— Къде се научи да танцуваш? — пита тя и прекъсва мислите ми.

„О, Ана! Едва ли би искала да научиш.“

 

 

— Крисчън, прегърни ме. Така. Както трябва. Добре. Една стъпка. Две. Добре. Движи се в такт с музиката. Синатра е съвършен за фокстрот. — Елена е във вихъра си.

— Да, госпожо.

 

 

— Наистина ли искаш да знаеш? — отвръщам на въпроса с въпрос.

— Да — отвръща тя, въпреки че гласът й говори друго.

„Ти попита.“ Въздишам в тъмнината до нея.

— Госпожа Робинсън обичаше да танцува.

— Очевидно е била добра учителка. — В шепота й долавям съжаление и възхищение, което явно никак не й се нрави.

— Да.

 

 

— Така. Хайде пак. Едно. Две. Три. Четири. Миличък, схвана го.

Двамата с Елена танцуваме в мазето й.

— Пак. — Тя се смее, отметнала глава, прилича на жена на половината на нейната възраст.

 

 

Ана кима и оглежда пейзажа, и със сигурност измисля някаква теория за Елена. Може пък да мисли за срещата с родителите ми. Не знам. Може да е нервна. Също като мен. Никога досега не съм водил момиче вкъщи.

Когато Анастейжа започва да се намества, усещам, че има нещо, което я тревожи. Да не би да мисли за онова, което правихме днес?

— Недей! — казвам, гласът ми е по-мек, отколкото ми се иска.

Тя се обръща, за да ме погледне, изражението й е неразгадаемо в тъмнината.

— Какво недей?

— Да мислиш твърде много, Анастейжа. — „За каквото и да мислиш.“ Протягам ръка, стискам нейната и целувам кокалчетата й. — Беше един прекрасен следобед за мен. Благодаря ти.

Зървам бели зъби и срамежлива усмивка.

— Защо с кабелна връзка? — пита тя.

Въпроси за днес следобед; това е хубаво.

— Връзва се бързо, лесно и щеше да е нещо ново за теб. Знам, че са доста брутални, но точно затова ги харесвам. — Гласът ми е сух, макар да се опитвам да внеса малко хумор в разговора. — Много ефективен начин да бъдеш поставена на място.

Тя стрелва с поглед Тейлър. Той е на предната седалка.

„Миличка, не се тревожи за Тейлър. Той много добре знае какво става, вече четири години.“

— Това е част от моя свят, Анастейжа. — Стискам ръката й, за да й вдъхна сигурност. След това я пускам. Ана отново се обръща към прозореца; заобиколени сме от вода, докато прекосяваме езерото Уошингтън по мост 520, любимата ми част от това пътуване. Тя свива крака, сгушва се на седалката и прегръща коленете си с ръце.

Нещо става.

Поглежда ме и аз питам:

— За какво мислиш?

Тя въздиша.

Мама му стара!

— Чак толкова ли е зле?

— Иска ми се да знам за какво мислиш ти — засича ме тя.

Подсмихвам се, облекчен да го чуя, доволен, че не знае какви мисли ми се въртят в главата.

— Взе ми думите от устата, бебчо.

 

 

Тейлър спира пред къщата на нашите.

— Готова ли си? — питам. Ана кима и аз стискам ръката й. — И за мен е нещо съвсем ново — прошепвам. Когато Тейлър слиза, й отправям похотлива усмивка. — Обзалагам се, че сега си мислиш колко по-добре би било, ако си с бикини, нали?

Тя притаява дъх и се мръщи, но аз слизам от автомобила, за да поздравя мама и татко, които ни чакат на прага. Ана изглежда спокойна, докато заобикаля колата, за да дойде при нас.

— Анастейжа, познаваш майка ми, а това е баща ми — Карик.

— Здравейте, господин Грей. За мен е огромно удоволствие да се запознаем. — Тя се усмихва и стиска протегнатата му ръка.

— Удоволствието е изцяло мое, Анастейжа.

— Моля, наричайте ме Ана.

— Колко се радвам да те видя пак, Ана. — Грейс я прегръща. — Влизай, мила. — Стиска ръката на Ана и я повежда вътре, а аз ги следвам и не смея да дишам.

— Тя тук ли е? — писка Мия отнякъде вътре в къщата. Ана ме поглежда стреснато.

— Това е Мия, малката ми сестра.

И двамата се обръщаме в посоката, от която чаткат високите токчета. Ето я и нея.

— Анастейжа, толкова много ми разказваха за теб! — Мия я прегръща силно. Въпреки че е по-висока от Ана, се сещам, че двете са почти на една възраст.

Мия я повежда към вестибюла.

— Никога не е водил момиче у дома — разкрива Мия с остър глас.

— Успокой се, Мия — кара й се Грейс.

„За бога, Мия, престани с тези излияния.“

Ана забелязва, че извъртам очи, и ме стрелва с изпепеляващ поглед.

Грейс ме посреща с целувки и по двете бузи.

— Здравей, момчето ми. — Щастлива е, че всичките й деца са вкъщи.

Карик ми подава ръка.

— Здравей, сине.

Стискаме си ръцете и тръгваме след жените към хола.

Кавана и Елиът са се сгушили на едно от канапетата. Кавана става, за да прегърне Ана.

— Здравей, Крисчън — кима ми любезно.

— Здравей, Кейт.

Сега пък Елиът допипва Ана с огромните си ръчища.

Мама му стара, кой да предположи, че семейството ми изведнъж е станало толкова гушливо? „Хайде остави я на мира.“ Поглеждам гневно Елиът и той се ухилва, сякаш иска да ми каже, че просто ми показва как се прави. Прегръщам Ана през кръста и я притеглям до себе си. Всички ни наблюдават.

По дяволите! Чувствам се като идиот.

— Кой иска напитка? — предлага татко. — Просеко?

— Аз — казваме едновременно с Ана.

Мия подскача и пляска с ръце.

— Вие дори говорите едни и същи неща! Ще донеса напитките! — И изхвърча от стаята.

Ама какво им става на всички?

Ана се мръщи. Сигурно и на нея й се струва странно.

— Вечерята е почти готова — казва Грейс и излиза след Мия.

— Седни! — Посочвам на Ана едно от канапетата. Тя изпълнява послушно и аз сядам до нея, като внимавам да не я докосвам. Трябва да дам пример на развилнялото се семейство.

Дали пък не са били такива открай време?

Татко ме разсейва.

— Говорехме за почивката, Ана. Елиът е решил да отиде с Кейт и семейството й до Барбадос за седмица.

Леле, пич! Зяпвам Елиът. Какво, по дяволите, е станало с господин Чукаш и се разкарваш? Сигурно Кавана е страхотна в леглото. Има доста самодоволен вид.

— Мислиш ли да си починеш сега, след дипломирането? — обръща се Карик към Ана.

— Обмислям дали да си отида за няколко дни до Джорджия.

— Джорджия? — възкликвам, неспособен да скрия изненадата си.

— Майка ми живее там — обяснява тя неуверено, — а не съм я виждала от доста време.

— Кога мислиш да ходиш? — сопвам се аз.

— Утре, късно вечерта.

Утре ли? Какво става, по дяволите? Защо научавам едва сега?

Мия донася розово просеко за нас с Ана.

— Да пием за здравето на всички — вдига чаша татко.

— За колко време? — продължавам да питам, като се старая да говоря спокойно.

— Още не знам. Зависи как ще минат интервютата ми утре.

Интервюта ли? Утре?

— Ана заслужава почивка — намесва се Кавана и ме гледа със зле прикрито неодобрение. Иска ми се да й кажа да си гледа скапаната работа, но си държа езика зад зъбите заради Ана.

— Имаш интервюта, така ли? — пита я татко.

— Да, за две издателства, по програмите им за стажанти. Утре. Кога е смятала да ми каже? От две минути сме тук, а научавам подробности за живота й, които би трябвало да знам!

— Желая ти успех — усмихва й се мило Карик.

— Вечерята е готова — провиква се Грейс от антрето.

Оставям другите да излязат и стискам лакътя на Ана преди да тръгне след тях.

— Кога мислеше да ми кажеш, че заминаваш? — Настроението ми се скапва бързо.

— Не заминавам никъде. Искам да видя майка си. И засега само го обмислям. — Ана ме зарязва, сякаш съм дете.

— А нашата уговорка?

— Все още няма такава.

„Ама…“

Излизаме в коридора.

— Този разговор не е приключен — предупреждавам я, когато влизаме в трапезарията.

Мама се е постарала много — най-хубавият сервиз, най-хубавият кристал — заради Ана и Кавана. Дръпвам стола, за да седне Ана. Тя се настанява и аз се отпускам до нея. Мия грее срещу нас от другата страна на масата.

— Как се запознахте с Ана? — пита тя.

— Дойде да ме интервюира за студентския вестник на университета във Ванкувър.

— А редактор на този вестник е Кейт — прекъсва ме Ана.

— Искам да стана журналистка — обяснява Кейт на Мия.

Татко предлага вино на Ана, докато Мия и Кейт обсъждат журналистиката. Кавана ще е на специализация в „Сиатъл Таймс“, за което сигурно трябва да благодари на баща си.

С крайчеца на окото си забелязвам, че Ана ме наблюдава.

— Какво? — питам.

— Моля те, не ми се сърди — шепне тя, така че само аз да я чуя.

— Не се сърдя — лъжа веднага.

Тя присвива очи и става очевидно, че не ми вярва.

— Да, добре, бесен съм — признавам. А сега пък имам чувството, че прекалявам. Затварям очи.

„Стегни се, Грей.“

— Колко бесен? Сърби ли те ръката? — шепне тя.

— За какво си шепнете вие двамата? — намесва се Кавана.

Мили боже, винаги ли е толкова досадна? Как, по дяволите, я търпи Елиът? Поглеждам я злобно и тя проявява достатъчно здрав разум, за да млъкне.

— За пътуването ми до Джорджия — отвръща мило Ана.

Кейт се усмихва лукаво.

— Как се държа с теб Хосе, когато отидохте до бара в петък? — пита и ме поглежда доволно.

Какво означава това, по дяволите?

Ана се напряга, после отвръща тихо:

— Добре.

— Да, точно толкова бесен, и да, сърби ме ръката — прошепвам. — Особено сега.

Значи е ходила на бар с онзи тип, който се опита да натика езика си в гърлото й, когато го видях за последно. А вече се беше съгласила да е моя. Измъкнала се е тайно с друг мъж. И без мое разрешение…

Заслужава да бъде наказана.

Сервират ни вечерята.

Съгласил съм се да съм внимателен с нея… май ще използвам камшика. Може пък да я нашляпам по-силно от миналия път. Още тук. Тази вечер.

Да, това е добра възможност.

Ана свежда поглед към пръстите си. Кейт, Елиът и Мия обсъждат френската кухня, а татко се връща на масата. Къде е ходил?

— За теб е, Грейс, от болницата — казва той на Грейс.

— Моля, започвайте, не ме чакайте — подканва всички мама и подава чинията с храна на Ана.

Ястието ухае страхотно.

Ана се облизва и аз го усещам в слабините си. Сигурно е ужасно гладна. Радвам се. И това е нещо.

Мама е надминала себе си: чоризо, миди, чушки. Супер. Усещам, че и аз съм гладен. Това ще ми пооправи настроението. Развеселявам се, когато виждам, че Ана яде.

Грейс се връща притеснена.

— Всичко наред ли е? — пита татко и всички вдигаме очи към нея.

— Нов случай на дребна шарка — въздиша тежко тя.

— Много неприятно.

— Да. Четвърто дете тази седмица. Ако хората можеха да проумеят колко важно е децата да се ваксинират… — Грейс клати глава. — Щастлива съм, че нашите деца никога не са минавали през това. Никога не са имали нищо по-сериозно от варицела. И слава богу! Горкият Елиът! — Всички поглеждаме Елиът, той спира да се тъпче, устата му е пълна като на прасе. Чувства се неловко, когато е център на вниманието.

Кавана поглежда въпросително Грейс.

— Крисчън и Мия извадиха късмет. Леко им се размина. Двамата едва ли имаха повече от половин пъпка на човек.

„Престани, мамо!“

— Гледа ли бейзбола, татко? — Елиът очевидно няма търпение да смени темата, също и аз.

— Не мога да повярвам, че биха Янките — отбелязва Карик.

— Ти гледа ли мача, надувко? — пита ме Елиът.

— Не, но прочетох спортната рубрика.

— „Маринърс“ са напред с материала. Спечелиха девет от последните единайсет, та веднага се хванах за надеждата — обяснява развълнувано татко.

— Със сигурност имат по-добър сезон от миналата година — добавям аз.

— Гутиерес в средата беше върхът. Какво улавяне! Леле!

Елиът вдига ръце. Кавана го е зяпнала като оглупяла от любов.

— Успяхте ли да се подредите в новия апартамент? — пита Грейс вежливо.

— Само една нощ сме били там и имаме още за подреждане, но ми харесва, че е на толкова централно място, съвсем близо е до Пайк Плейс и близо до водата.

— А, значи си близо до Крисчън — отбелязва Грейс.

Помощницата на мама започва да вдига масата. Не мога да й запомня името. Швейцарка е или австрийка, или нещо подобно, но не спира да ме оглежда и да точи лиги по мен.

— Била ли си в Париж, Ана? — пита Мия.

— Не, но много ми се иска да ида.

— Меденият ни месец беше в Париж — обяснява мама. Двамата с татко се споглеждат през масата, а на мен ми се иска да не бях видял този поглед. Очевидно са си прекарали добре.

— Много красив град, макар че не харесвам парижаните. Крисчън, трябва да заведеш Ана в Париж! — възкликва Мия.

— Мисля, че Анастейжа би предпочела Лондон — отвръщам на нелепото предложение на сестра ми. Поставям ръка върху коляното на Ана и плъзвам пръсти нагоре, съвсем бавно, а роклята й се вдига. Искам да я докосна, да я погаля там, където би трябвало да бъдат гащите. Членът ми се надига в очакване и аз потискам един стон и се намествам на стола.

Тя се отдръпва от мен, сякаш се кани да кръстоса крака, затова стискам бедрото й.

Да не си посмяла!

Ана отпива вино, без да откъсва очи от помощницата на мама, която ни сервира предястията.

— И какво им е на парижаните? Не ти допадна манталитетът им ли? — шегува се Елиът с Мия.

— Изобщо. А и мосю Флобер, това чудовище, за което работех, беше ужасен тиранин.

Ана се задавя с виното.

— Анастейжа, добре ли си? — питам и пускам бедрото й.

Тя кима, бузите й са поруменели и аз леко я потупвам по гърба и нежно галя врата й. Ужасен тиранин ли? Такъв ли съм? Тази мисъл ме развеселява. Мия ме поглежда одобрително, задето показвам обичта си пред всички.

Мама е сготвила коронното си ястие, говеждо Уелингтън, рецепта, която е научила в Лондон. Мога да кажа, че се нарежда на едно от първите места заедно с пърженото й пиле, мариновано в мляко. След задавянето Ана се заема с ястието и аз се радвам, че яде. Сигурно е доста гладна след енергичния ни следобед. Отпивам глътка вино, докато обмислям други начини да възвърна апетита й.

Мия и Кавана сравняват качествата на Сейнт Барт и Барбадос, където ще отседне семейство Кавана.

— Помниш ли Елиът и медузата? — Очите на Мия блестят весело и тя поглежда от Елиът към мен.

Избухвам в смях.

— Пищеше като момиче. Точно така си беше.

— Все едно че беше сифонофора! Ненавиждам медузи. Те съсипват всичко — възмущава се Елиът.

Мия и Кейт избухват в смях и кимат.

Ана яде с апетит и слуша разговорите на масата. Всички са се успокоили и семейството ми се държи по-нормално. Защото тогава съм напрегнат? Това се случва всеки ден, из цялата страна, семействата се събират, за да се насладят на хубава храна и на компанията си. Дали не съм напрегнат, защото Ана е тук? Да не би да се притеснявам, че няма да я харесат или че тя няма да ги одобри? Дали пък не е, защото се кани да отпраши за Джорджия, при това още утре, а аз не знаех нищо по въпроса?

Объркан съм.

Мия, както обикновено, е в светлината на прожекторите.

— О, мамо, les patisseries sont tout simpiement fabuleuses. La tarte aux pommes de M. Floubert est incroyable^[1] — обяснява тя.

— Mia, cherie, tu paries francais — прекъсвам я. — Nous parlons anglais ici. Eh bien, a l’exception bien sur d’Elliot. II parle idiote couramment^[2]. — Мия отмята глава и избухва в смях. Невъзможно е да не последваш примера й.

В края на вечерята напрежението ме притиска. Искам да остана сам с момичето си. Издържал съм предостатъчно тъпите брътвежи, нищо че съм със семейството си, и вече съм на ръба. Поглеждам към Ана, след това протягам ръка и я щипвам по брадичката.

— Не си хапи устната. Искам да направя… знаеш какво.

Освен това трябва да има някои основни правила. Трябва да обсъдим това необмислено заминаване до Джорджия и излизането на бар с мъже, които си падат по нея. Поставям отново ръка на коляното й; имам нужда да я докосвам. Освен това тя трябва да приема докосванията ми винаги когато искам да я докосвам. Преценявам реакцията си, докато пръстите ми пълзят към мястото на бикините и гъделичкам кожата й. Тя притаява дъх и стиска здраво бедра, за да препречи пътя на пръстите ми и да ме спре.

Край.

Трябва да се извиня и да стана от масата.

— Ела да се поразходим — предлагам на Ана и не й давам шанс да ми отговори. Очите й блестят, станали са сериозни, докато тя поставя ръка в моята.

— Извинете ме — казва на Карик и аз я извеждам от трапезарията.

Мама и Мия почистват в кухнята.

— Ще разведа Анастейжа и ще й покажа градината — казвам на мама и се преструвам на весел.

Щом излизаме навън, настроението ми се скапва, а гневът избликва.

Гащи. Фотографчето. Джорджия.

Пресичаме терасата и се качваме по стълбите към поляната, Ана спира за момент, за да се наслади на гледката.

Да, да. Сиатъл. Светлини. Луна. Вода.

Продължавам по просторната поляна към навеса за лодки на нашите.

— Моля те, спри! — казва Ана.

Спирам и я поглеждам вбесен.

— Токчетата ми. Трябва да си събуя обувките.

— Не си прави труда — изръмжавам и я мятам с едно движение през рамо. Тя изписква изненадано.

Мама му стара! Плясвам задника й с всички сили.

— Не викай! — срязвам я и крача по ливадата.

— Къде отиваме? — вие тя, докато подскача на рамото ми.

— В навеса за лодки.

— Защо?

— Искам да съм насаме с теб.

— Защо?

— Защото първо ще те напляскам, а после ще те чукам.

— Защо? — почти проплаква тя.

— Знаеш защо — съскам аз.

— Мислех, че действаш на момента.

— Анастейжа, точно сега е моментът, повярвай ми.

Отварям вратата на навеса, влизам вътре и натискам ключа на лампата. Флуоресцентната светлина издава тихо цъкване и се включва, халогенните светлини осветяват стаята.

Плъзвам Ана надолу по мен, наслаждавам се на топлото й тяло и я пускам да стъпи. Косата й е тъмна, бухнала, очите й блестят на светлината и аз знам, че е без гащи. Желая я. Веднага.

— Моля те, не ме бий — прошепва тя.

Не разбирам. Поглеждам я с празен поглед.

— Не искам да ме биеш, не сега, не тук. Моля те, недей.

Нали… Зяпвам я, чувствам се като парализиран. Нали затова сме тук? Тя вдига ръка и за момент не разбирам какво иска да прави. Тъмнината се раздвижва и се усуква около гърлото ми, заплашва да ме задуши, ако тя ме докосне. Ана обаче поставя пръсти на бузата ми и нежно ги спуска до брадичката. Тъмнината се стопява и аз затварям очи, усещам нежните й пръсти. С другата си ръка тя разрошва косата ми и прокарва пръсти през нея.

— Ааа — стена аз и не знам дали е от страх, или от копнеж. Останал съм без дъх, стоя на ръба на пропаст. Когато отварям очи, тя пристъпва напред и тялото й докосва моето. Тя свива пръстите и на двете си ръце в косата ми и дърпа лекичко, вдига устни към моите. Наблюдавам я как го прави, също като случаен минувач, като човек който е излязъл извън тялото си. Аз съм просто зрител. Устните ни се докосват, аз затварям очи и тя вмъква насила езика си в устата ми. Стонът ми разпилява магията, която тя се опитва да направи.

Ана.

Обгръщам я с ръце, отвръщам на целувката и се освобождавам от два часа напрежение, езикът ми я завладява, свързва се отново с нея. Ръцете ми сграбчват косата й и аз се наслаждавам на вкуса, на езика, на тялото й, притиснато в моето, докато всяка моя клетка се възпламенява като залята с бензин.

Мама му стара!

Когато се отдръпвам, и двамата се опитваме да си поемем дълбоко дъх, а тя е сграбчила ръцете ми. Объркан съм. Искам да я напердаша. Тя обаче каза „не“. Както стана и на масата.

— Какво правиш с мен? — прошепвам.

— Целувам те.

— Ти каза „не“.

— Какво? На кое? — Тя недоумява или може би е забравила какво се случи.

— На масата, с краката си.

— Но как? Бяхме на масата на родителите ти!

— Никой никога не ми е казвал „не“. А се оказа доста възбуждащо. — И различно. Хващам я за дупето и я притискам към себе си, докато се опитвам да възвърна контрол.

— Ядосан си и в същото време възбуден, защото съм казала „не“? — пита тя гърлено.

— Ядосан съм, защото не ми каза нищо за това пътуване. Бесен съм, защото си излизала да пиеш с оня, дето се опита да те вкара в кревата си, когато беше пияна, и който те остави, когато ти беше зле, в ръцете на един почти непознат. Що за приятел е това? Кой приятел прави така? И съм побеснял и много възбуден, защото ми затвори краката си.

„И защото си без гащи.“

Пръстите ми вдигат роклята нагоре.

— Искам те и те искам сега. И ако не ми позволиш да те напляскам, което заслужаваш, ще те чукам на дивана в тази секунда, но за мое удоволствие, не за твое.

Както е притисната към мен, забелязвам, че диша тежко и пъхвам ръка в срамните косми, а средния си пръст вътре в нея. Чувам тихо, сексапилно мъркане в гърлото й. Тя е напълно готова.

— Това е мое. Само мое, цялото е мое. Разбираш ли ме?

Вкарвам и изкарвам пръста си, притискам я, а устните й се разтварят от шок и желание.

— Да, твое е — шепти тя.

Да. Мое. И няма да ти позволя да го забравиш, Ана.

Повалям я на канапето, смъквам ципа на панталоните и лягам върху нея, притискам я под себе си.

— Вдигни си ръцете — ръмжа през стиснати зъби. Коленича и разтварям колене, за да разтворя и нейните. От джоба на сакото вадя презерватив, след това хвърлям сакото на пода. Без да откъсвам очи от нейните, отварям пакетчето и поставям презерватива на готовия си член. Ана е вдигнала ръце над главата си, наблюдава ме, очите й блестят от желание. Докато се нагласявам върху нея, тя се гърчи под мен, устните й се надигат и ме посрещат.

— Нямаме много време, така че ще е бързо и само за мое удоволствие. Не за твое. Разбра ли ме? Не искам да свършваш. Ако го направиш, ще те напляскам — нареждам аз и се съсредоточавам в замаяните й очи, а след това, с едно бързо, силно движение потъвам в нея. Тя вика, както обикновено, от удоволствие. Притискам я, за да не може да мърда, и започвам да я чукам, да я поглъщам. Тя обаче върти таза си нетърпеливо, посреща всеки мой тласък, води ме към края.

О, Ана. Точно така, мила.

Тя откликва, съобразява се с трескавата ми бързина.

Какво невероятно чувство.

Изгубен съм. Изгубен съм в нея. В аромата й. Не знам дали е защото съм ядосан, или напрегнат, или…

Ке-е-еф. Свършвам бързо, губя разсъдък, докато изригвам в нея. Успокоявам се. Изпълвам я. Притежавам я. Напомням й, че е моя.

Мама му стара.

Това беше…

Изтеглям се от нея и коленича.

— Не искам да докосваш тялото си. — Гласът ми е дрезгав и задъхан. — Искам да виждам разочарованието и яда ти. Това ме караш да правя, когато не говориш с мен, лъжеш ме и не ми даваш достъп до нещо, което е мое!

Тя кима. Остава да лежи разкрачена под мен, роклята й е набрана на кръста, така че виждам колко широко е отворена, мокра и тръпнеща в очакване, истинска богиня. Ставам, свалям презерватива и го връзвам, след това се обличам и вдигам сакото си от пода.

Поемам си дълбоко дъх. Сега вече съм по-спокоен. Много по-спокоен.

Мама му стара, беше хубаво.

— Няма да е зле да се върнем.

Тя сяда и ме поглежда с потъмнели, неразгадаеми очи.

Господи, прекрасна е.

— Ето, обуй си ги. — От джоба на сакото вадя дантелените й бикини и й ги подавам. Струва ми се, че тя едва сдържа смеха си.

„Да, да. Начало на играта, бележа точки и ти си победена, госпожице Стийл.“

— Крисчън? — провиква се Мия отвън.

Мама му стара!

— Е, успяхме точно навреме. Понякога Мия наистина е адски досадна. — Само че това е малката ми сестричка. Обзет от паника, поглеждам към Ана, докато тя си обува бикините. Мръщи се, изпъва роклята и оправя косата си с пръсти.

— Тук сме, Мия, горе — провиквам се. — Е, госпожице Стийл, сега се чувствам значително по-добре, но все още не ми е минал меракът да ви напляскам.

— Не смятам, че съм го заслужила, господин Грей, особено след като изтърпях вашата непровокирана атака. — Тя се държи остро и официално.

— Непровокирана? Ти ме целуна, за бога!

— Беше атака с цел защита — отвръща тя.

— Защита срещу какво?

— Срещу вас и вашата сърбяща ръка. — Тя се опитва да потисне усмивката си.

Високите токчета на Мия чаткат по стълбите.

— Но беше поносимо, нали? — питам.

Ана се подсмихва.

— Едва ли бих го определила така.

— А, тук сте значи — възкликва Мия. Две минути по-рано и щеше да се получи много неловко.

— Развеждах Ана. — Подавам ръка на Ана и тя я поема. Искам да целуна кокалчетата й, но се задоволявам с нежно стискане.

— Кейт и Елиът искат да тръгват. Да не им се начуди човек на тези двамата. Не могат да се пуснат и за миг — продължава Мия и бърчи нос с престорено отвращение. — Вие какво правите тук горе?

— Показвах на Анастейжа купите си от състезанията по гребане. — Посочвам статуетките от дните ми в „Харвард“, подредени на полици в дъното на стаята. — Добре, да отидем да кажем довиждане на Кейт и Елиът.

Мия се обръща и аз пускам Ана пред мен, но преди да тръгнем по стълбите я плясвам по дупето.

Тя едва сдържа вика си.

— И ще го направя отново, и то скоро — прошепвам на ухото й и я прегръщам, за да я целуна по косата.

Вървим хванати за ръце по поляната към къщата, Мия бърбори нещо до нас. Вечерта е много красива; и денят беше прекрасен. Радвам се, че Ана се запозна със семейството ми.

Защо не съм го правил преди?

Защото никога не съм искал.

Стискам ръката на Ана и тя ме поглежда срамежливо, а след това ми отправя сладка усмивка. С другата си ръка стискам обувките й и на каменните стъпала спирам, клякам и й ги обувам.

— Много ви благодаря, господин Грей — казва тя.

— Удоволствието беше и все още е изцяло мое.

— Това ми е много добре известно, господине — шегува се тя.

— Вие двамата сте невероятно сладки! — гука Мия.

Тръгваме към кухнята. Ана ме стрелва странично с поглед.

Кавана и Елиът са в коридора и се канят да си тръгват. Ана прегръща Кейт, а след това я дръпва настрани, за да си кажат нещо тайно. Какво ли е? Елиът стиска ръката на Кавана и родителите ми им махат, докато се качват в пикапа на Елиът.

— И ние трябва да тръгваме. Утре имаш интервюта. — Трябва да я закарам до новия й апартамент, а вече е почти единайсет.

— Вече се бяхме отказали да чакаме да си намери момиче — чурулика щастливо Мия, докато прегръща силно Ана.

О, за бога!

— Нека не я плашим и разглезваме с толкова много внимание.

— Крисчън, стига неуместни шеги — кара ми се нежно Грейс както обикновено.

— Довиждане, мамо. — Млясвам я бързо по бузата. Благодаря ти, че покани Ана. Беше невероятно.

Ана се сбогува с татко и тръгваме към аудито, където ни чака Тейлър, отворил задната врата за нея.

— Очевидно и семейството ми те харесва — отбелязвам, след като се качвам отзад при Ана. Очите й отразяват светлината от верандата на нашите, но аз забелязвам, че е замислена. Тейлър подкарва към магистралата и сенките скриват лицето й.

Когато минаваме под улична лампа, забелязвам, че тя ме наблюдава. Неспокойна е. Нещо не е наред.

— Кажи ми — подканям я.

Отначало мълчи, а когато заговаря, в гласа й долавям празнота.

— Мисля, че беше принуден да ме поканиш на тази вечеря. Ако Елиът не беше поканил Кейт, ти никога нямаше да ме представиш.

По дяволите! Тя не разбира. Случва ми се за пръв път. Бях нервен. Тя би трябвало вече да е разбрала, че ако не съм искал да я заведа, нямаше да е тук. Докато минаваме от сянка към светлина под уличните лампи, тя ми се струва далечна и разстроена.

„Така не става, Грей.“

— Анастейжа, щастлив съм, че се запозна със семейството ми. Откъде в теб такава неувереност в качествата ти? Просто не спираш да ме учудваш. Ти си толкова силна, самостоятелна млада жена, а имаш толкова негативно отношение към себе си. Ако не исках да те запозная с нашите, нямаше да го направя. Така ли си се чувствала през цялото време? — Клатя глава, посягам към ръката й и я стискам окуражително.

Тя поглежда нервно Тейлър.

— Не се тревожи за Тейлър. Гледай мен, говори с мен.

— Да, това мислех. И още нещо. Споменах Джорджия само защото Кейт заговори за Барбадос. Все още не съм решила.

— Искаш да отидеш да видиш майка си?

— Да.

Безпокойството ми отново надига глава. Да не би да иска да се махне от мен? Ако замине за Джорджия, майка й може да я убеди да си намери друг, по-… по-подходящ, който също като майка й вярва в романтиката.

Хрумва ми идея. Тя вече се е запознала с нашите; аз съм се запознал с Рей; може би трябва да се запозная с майка й, неизлечимата романтичка. Да я омая.

— Мога ли да дойда с теб? — питам накрая, убеден, че ще ми откаже.

— Ами… не мисля, че идеята е добра.

— Защо не?

— Надявах се да си почина от цялото това напрежение и да обмисля нещата.

Мама му стара, тя иска да ме напусне!

— Напрягам ли те? Така ли ти действам?

Тя избухва в смях.

— Да, много меко казано.

По дяволите, обожавам да я разсмивам дори когато е за моя сметка и съм облекчен, че е запазила чувството си за хумор. Може би не иска да ме остави.

— Смеете ли ми се, госпожице Стийл? — шегувам се аз.

— Смея ли, господин Грей?

— Мисля, че да и че често ми се смееш.

— Ти си доста забавен.

— Забавен?

— О, да!

Тя ми се смее. Това е нещо ново.

— Забавен в смисъл на чудат или забавен в смисъл на някой, който те кара да се смееш?

— О, много от едното и малко от другото.

— Кое от двете е повече?

— Ще те оставя сам да прецениш.

Въздишам.

— Не съм убеден, че съм способен на каквато и да е преценка, когато съм до теб, Анастейжа — казвам сухо. — За какво искаш да помислиш в Джорджия?

— За нас.

Мама му стара!

— Ти ми каза, че ще опиташ.

— Знам.

— И сега вече не си сигурна.

— Вероятно.

По-зле е, отколкото се страхувах.

— Защо?

Тя ме наблюдава и мълчи.

— Защо, Анастейжа? — настоявам аз. Тя свива рамене, устата й е извита надолу и аз се надявам тя да се усети по-сигурна, докато ръката й е в моята.

— Говори с мен, Анастейжа. Не искам да те загубя. През последните дни…

„Тези последни дни са най-хубавите в живота ми.“

— Аз все още искам повече — прошепва тя.

Пак ли това? Какво иска да й кажа?

— Знам. И ще опитам. — Стискам брадичката й. — Ще опитам заради теб, Анастейжа.

„Току-що те заведох да се запознаеш с родителите ми, за бога!“

Неочаквано тя разкопчава предпазния колан и преди да се усетя, се настанява в скута ми.

Какво, по дяволите…

Седя неподвижен, докато ръцете й обхващат главата ми, а устните й намират моите и тя си изпросва целувка преди тъмнината да се е надигнала. Ръцете ми се плъзват по гърба й, докато придържам главата й и отвръщам на страстта й, докато проучвам безкрайно сладката уста и се опитвам да намеря отговори… Неочакваната й проява на обич е обезоръжаваща. Нещо ново. И много объркващо. Мислех, че иска да ме напусне, а сега е в скута ми и ме възбужда отново.

Никога досега… никога… „Не си отивай, Ана.“

— Остани при мен тази вечер. Ако заминеш, няма да те виждам цяла седмица — шепна аз.

— Ще остана — прошепва тя. — И аз също ще се опитам. Ще подпиша договора.

О, мила!

— Направи го след като се върнеш от Джорджия. Помисли си добре, бебчо. — Искам да го направи с желание, не искам да я принуждавам. Част от мен не иска. Разумната ми страна.

— Добре — съгласява се тя и се сгушва до мен.

Тази жена ме върти на малкия си пръст.

Каква ирония, Грей.

Идва ми да се изсмея, защото съм облекчен, щастлив, но я прегръщам и вдишвам прекрасното й ухание, което ми носи спокойствие.

— Не бива да пътуваш без колан — карам й се, макар че не искам да се мести. Тя остава в прегръдката ми, тялото й бавно се отпуска до моето. Тъмнината в мен мълчи доволна и аз съм объркан от противоречивите емоции. Какво искам от нея? Какво точно?

Не би трябвало да продължаваме по този начин, но ми е приятно, когато тя е в прегръдките ми. Целувам я по косата, отпускам се назад и се наслаждавам на пътуването към Сиатъл.

Тейлър спира пред входа на Ескала.

— Стигнахме у дома — прошепвам аз. Не искам да я пусна, но въпреки това я повдигам и я оставям на седалката. Тейлър й отваря вратата и тя тръгва с мен към входа.

Потръпва.

— Защо нямаш сако? — питам аз, свалям моето и загръщам раменете й.

— Оставих го в новата си кола — прозява се тя.

— Уморена ли сте, госпожице Стийл?

— Да, господин Грей. Днес тялото и душата ми бяха обладани по начини, които изобщо не бях подозирала, че съществуват.

— Е, мога да те пообладая още малко. — „Ако ми излезе късметът.“

Докато се качваме към пентхауса, тя се обляга на стената на асансьора. Под сакото ми изглежда слаба, дребна и сексапилна. Ако не беше с бельо, щях да я обладая още тук… Вдигам ръка и освобождавам устната й от зъбите й.

— Един ден ще те изчукам в този асансьор, но сега си уморена и предлагам да си лягаме.

Навеждам се и нежно стискам долната й устна между зъбите си. Тя си поема рязко дъх и прави същото с горната ми устна.

Усещам напрежението в слабините си.

Искам да я заведа в леглото и да потъна в нея. След разговора в колата просто искам да съм сигурен, че е моя. Когато слизаме от асансьора й предлагам напитка, но тя отказва.

— Добре. Да си лягаме.

Тя ме поглежда изненадано.

— Ще се задоволиш с обикновената стара ванила?

— Няма нищо обикновено, нито пък старо във ванилата. Всъщност я намирам за доста интересна на… вкус.

— Откога?

— От миналата събота. Защо? Да не би да си се надявала на нещо по-екзотично?

— О, не, мисля, че денят като цяло беше дори прекалено екзотичен.

— Сигурна ли си? Тук се стараем да задоволим всякакви вкусове и предпочитания. Имаме поне трийсет и един вида аромати и вкусове. — Поглеждам я похотливо.

— Забелязала съм. — Тя извива едната си вежда.

— Хайде, Анастейжа, утре имаш важен ден. Колкото по-скоро си в леглото, толкова по-скоро ще бъдеш изчукана и толкова по-рано ще заспиш.

— Господин Грей, вие безспорно сте непоправим романтик.

— Госпожице Стийл, имате голяма уста. Може да се наложи да я запуша по някакъв начин. Хайде.

Да, хрумва ми един начин.

Затварям вратата на стаята си и се чувствам по-лек, отколкото в колата. Тя все още е тук.

— Вдигни ръцете — нареждам и тя изпълнява. Стискам подгъва на роклята и с едно рязко движение я изтеглям нагоре и разкривам скритата отдолу жена.

— Воала, дами и господа! — Аз съм магьосник. Ана се киска и ми ръкопляска. Покланям се, наслаждавам се на играта преди да сложа роклята на стола.

— А какъв ще е следващият трик? — пита тя с блеснали очи.

— Моя скъпа Анастейжа, лягай в леглото и ще ти го покажа.

— Мислиш ли, че е удачно поне веднъж да се направя на труднодостъпна? — шегува се тя, накланя глава на една страна и косата й се разстила върху рамото.

Нова игра. Интересно.

— Е, вратата е затворена. Не виждам начин да ми избягаш. Мисля, че няма смисъл да се обзалагаме. Каузата ти е обречена.

— Но аз умея добре да се пазаря — отвръща тя, гласът й е тих, но решителен.

— Аз също.

Какво става? Да не би да не иска? Прекалено уморена ли е? Какво?

— Искаш ли да се чукаме? — питам объркано.

— Не — прошепва тя.

— О. — Какво разочарование.

Тя преглъща, след това казва с изтънял гласец:

— Искам да ме любиш.

Наблюдавам я напълно слисан.

Какво има предвид?

Да я любя ли? Нали вече сме го правили? Правили сме го. Това е просто друга дума за чукането.

Тя не откъсва очи от мен, изражението й е мрачно. По дяволите! Това ли е представата й за повече? Това ли са глупостите с цветята и розите? Това е чисто и просто семантика.

— Ана, аз… — Тя какво иска от мен? — Мисля, че вече говорихме за това.

— Искам да те докосвам.

Не! Отстъпвам назад, защото мракът подпира ребрата ми.

— Моля те — прошепва тя.

Не, не. Не го ли казах ясно?

Не мога да понасям да ме докосват. Просто не мога.

Никога.

— О, не, госпожице Стийл, качихте ми се на главата тази вечер и смятам, че направих доста отстъпки. И ви отговарям категорично. Не.

— Не?

— Не.

За момент искам да я изпратя вкъщи или пък на горния етаж, далече от мен. Само да не е тук.

„Не ме докосвай.“

Тя ме наблюдава уморено и аз си мисля, че утре заминава и няма да я виждам известно време. Въздишам. Нямам енергия за подобно нещо.

— Виж, и двамата сме изморени. Хайде да си лягаме.

— Значи докосването е категорично забранено?

— Да. И мисля, че това не е новина за теб. — Едва успявам да залича раздразнението от гласа си.

— Моля те, кажи ми защо.

Не ми се говори по този въпрос. Не желая. Никога.

— Анастейжа, спри да говориш за това — казвам раздразнено.

Тя посърва.

— За мен е много важно — отвръща тя умолително.

— Стига! — сопвам се. Вадя от скрина тениска и й я подхвърлям. — Сложи я и марш в леглото. — Защо изобщо й позволявам да спи при мен? Въпросът е риторичен: дълбоко в себе си зная отговора. Защото спя по-добре, когато съм с нея.

Тя е моят капан за сънища.

Тя прогонва кошмарите.

Тя се обръща с гръб към мен и си сваля сутиена, след това облича тениската.

Какво й казах в стаята с играчките днес следобед? Че не бива да крие тялото си от мен.

— Искам да ползвам банята — заявява тя.

— Разрешение ли искаш?

— Ами… не.

— Анастейжа, знаеш много добре къде е банята. Днес, на този етап от нашата странна… уговорка, не мисля, че е нужно да искаш разрешение да я ползваш. — Разкопчавам си ризата и тя профучава покрай мен, излиза от стаята, а аз се опитвам да потисна избухването си.

Какво й става?

Една вечер у нашите и тя вече очаква серенади и залези и скапани разходки в дъжда. Аз не ставам за подобни неща. Вече съм й го казал. Не ме бива в романтиката. Въздишам тежко, докато се събувам.

Тя обаче иска повече. Иска романтика.

В дрешника хвърлям панталоните в коша с прането и вадя долнището на пижамата, след това се връщам в стаята.

„Нищо няма да излезе от тази работа, Грей.“

Аз обаче искам да се получи.

„Трябва да я оставиш да си отиде.“

Не. Мога да оправя нещата. Все някак ще ги оправя.

Радиочасовникът показва 11:46. Време е за сън. Проверявам си телефона за спешни имейли. Няма нищо. Чукам силно по вратата на банята.

— Влизай — отвръща задавено Ана. Мие си зъбите и буквално се е разпенила около устата. Мие се с моята четка. Изплюва пяната в мивката, а аз съм до нея и двамата се наблюдаваме в огледалото. Очите й блестят палаво. Тя изплаква четката и без да каже и дума, ми я подава. Слагам я в устата си и тя изглежда безкрайно доволна от себе си.

И ето че изведнъж цялото напрежение от предишния разговор се изпарява.

— Разбира се, че може да ползваш моята четка за зъби — подхвърлям подигравателно.

— Благодаря, сър. — Тя се усмихва сладко и аз решавам, че може да направи реверанс, но тя ме оставя да си мия зъбите.

Когато се връщам в стаята, тя се е изтегнала под завивката. Би трябвало да е под мен.

— Знаеш ли, не си представях тази вечер така. — Гласът ми прозвучава нацупено.

— Представи си, ако аз ти кажа, че не бива да ме докосваш — моли тя, решена, както винаги, да стигне до самия край.

Няма да престане с този въпрос. Сядам на леглото.

— Анастейжа, казвал съм ти вече. Бях принуден да вляза в този живот при доста неприятни обстоятелства. Петдесетте нюанса, светлосенки или както искаш го разбирай. Нямаш нужда от тези гнусотии в главата си. Защо ти е да знаеш?

Никой няма нужда от подобно нещо.

— Защото искам да те опозная по-добре.

— Познаваш ме достатъчно добре.

— Как можеш да кажеш такова нещо? — Тя сяда и коленичи срещу мен, неспокойна, нетърпелива.

„Ана. Ана. Ана. Престани. Мама му стара, просто спри.“

— Ти ми връткаш тука очи, а последния път, когато аз направих това, бях сложена на коленете ти и напляскана!

— О, повярвай ми, в момента бих го направил пак, и то с още по-голямо удоволствие. — При това на мига.

Лицето й грейва.

— Ако ми кажеш, можеш да го направиш.

— Я пак?

— Чу ме.

— Пазариш ли се с мен? — Гласът ми кънти от удивление.

Тя кима.

— Пазаря се.

Мръщя се.

— Не става така, Анастейжа.

— Добре, кажи ми и ще ти врътна очи.

Смея се. Сега вече се държи глупаво, а пък е толкова готина в тениската. Лицето й грее от копнеж.

— Винаги така нетърпелива и любознателна. — Не мога да й се начудя. В този момент ми хрумва една мисъл. Мога да я напляскам. Искам да го направя още откакто отидохме у нашите на вечеря, но сега мога да го направя за забавление.

Ставам от леглото.

— Да не си мръднала! — предупреждавам я и излизам от стаята. От кабинета вземам ключа за стаята с играчките и се качвам на горния етаж. Вадя от сандъка играчките, които ми трябват, и се замислям дали няма да ми потрябва лубрикант, но като се замислям за всичко, което е преживяла напоследък, ми се струва, че няма да й е необходим.

Когато се връщам, тя седи на леглото, а лицето й грее от любопитство.

— Кога е първото ти интервю утре? — питам нежно.

— В два.

Чудесно. Няма да е рано сутринта.

— Това е добре. Стани от леглото и застани до него. — Соча пред себе си. Ана се смъква без колебание, нетърпелива както винаги. Чака.

— Вярваш ли ми?

Тя кима и аз протягам ръка и й показвам двете сребърни топчета, свързани с дебел шнур.

— Съвсем нови са. Ще ги сложа в теб и след това ще те напляскам, но не за наказание, а за твое и мое удоволствие.