Е. Л. Джеймс
Грей (18)

Сряда, 1 юни 2011

Сутринта протича интересно. Тръгваме от Боинг Фийлд в 11:30; Стивън лети с втория си пилот, Джил Бейли, и трябва да пристигнем в Джорджия в 19:30 местно време.

Бил е уредил за утре среща с комисията по строителство на Савана, а тази вечер вероятно ще се срещнем с тях за по питие. Така че, ако Анастейжа е заета или не иска да се видим, пътуването няма да е напразно.

„Точно така, залъгвай се, Грей.“

С Тейлър похапнахме лек обяд и сега той оправя разни документи, а аз имам да почета.

Единствената част от уравнението, която ми предстои да реша, е срещата с Ана. Да видим какво ще излезе, когато пристигна в Савана; надявам се по време на полета да ме осени вдъхновение.

Прокарвам ръка през косата и за пръв път от много време се отпускам и задрямвам, докато G550 лети на девет хиляди метра височина към международно летище Савана/Хилтън Хед. Боботенето на двигателите ме успокоява, освен това съм изморен. Много изморен.

„Заради кошмарите е, Грей.“

Нямам представа защо сега са толкова натрапчиви. Затварям очи.

 

 

— Така ще бъде с мен. Разбра ли?

— Да, госпожо.

Тя прокарва ален нокът по гърдите ми.

Трепвам и дърпам връзките, а тъмнината се надига и кожата ми гори под всеки неин допир. Аз обаче не издавам и звук.

Не смея.

— Ако се държиш прилично, ще ти позволя да свършиш. В устата ми.

Леле!

— Но все още не. Преди това те чака дълъг път.

Нокътят й прокарва огнена нишка по кожата ми, от гръдната ми кост до пъпа.

Иска ми се да изкрещя.

Тя сграбчва лицето ми, отваря устата ми и ме целува.

Езикът й е настойчив, мокър.

Тя размахва кожения камшик.

Знам, че ще ми е трудно да го издържа.

Не откъсвам обаче очи от наградата. Проклетата й уста.

Когато първият удар опарва кожата ми, посрещам болката и ендорфинът нахлува.

 

 

— Господин Грей, кацаме след трийсет минути — казва Тейлър и ме стряска. — Добре ли сте, господине?

— Нищо ми няма.

— Искате ли вода?

— Да, благодаря. — Поемам си дълбоко дъх и се старая да накарам сърцето си да се успокои, а Тейлър ми подава чаша студена вода „Евиан“. Пия с удоволствие, доволен, че Тейлър е единственият на борда. Не се случва често да сънувам зашеметяващите дни с госпожа Линкълн.

Небето е синьо, пръснатите облачета порозовяват от слънцето в ранната вечер. Светлината е ослепителна. Златна. Носи спокойствие. Залязващото слънце се отразява в кълбестите облаци. За момент ми се приисква да съм на глайдера си. Обзалагам се, че топлите течения тук са фантастични.

Точно така!

Това ще направя: ще заведа Ана да полети. Това е нещо повече, нали така?

— Тейлър.

— Да, господине?

— Искам да заведа Анастейжа да лети над Джорджия, утре, на зазоряване, стига да намерим подходящо място. И по-късно става. — Ако е по-късно, ще се наложи да преместя срещата.

— Ще го уредя.

— Цената е без значение.

— Да, господине.

— Благодаря.

Сега остава да кажа на Ана.

 

 

Самолетът спира близо до терминала до кулата на летището. Чакат ни два автомобила. С Тейлър слизаме от самолета и усещаме задушаващата топлина.

Леле, тук е направо лепкаво, дори по това време.

Представителят на автомобили под наем подава и двата ключа на Тейлър. Извивам вежди.

— Форд „Мустанг“, а?

— Това беше единственият автомобил, който успях да намеря в Савана за толкова кратко време.

Тейлър ме поглежда с неудобство.

— Поне е червен кабриолет — казвам. — Надявам се да е с климатик в това време.

— Би трябвало да има всички екстри, господине.

— Добре, благодаря. — Вземам ключовете от него, грабвам чантата и го оставям да разтовари останалата част от багажа от самолета и да го прехвърли в джипа.

Стискам ръцете на Стивън и Бейли и им благодаря за безаварийния полет. Качвам се в мустанга, излизам от летището и поемам към центъра на Савана. Слушам Брус на айпода си — включен е към колоните на автомобила.

 

 

Андреа ми е резервирала апартамент в хотел „Бохимиън“, с изглед към река Савана. Смрачава се и гледката от балкона е впечатляваща: водите на реката блестят, отразяват цветовете на небето и светлините на моста и доковете. Небето на места изглежда нажежено до бяло, а другаде е тъмнолилаво.

Невероятна красота.

Нямам обаче време да стоя и да се възхищавам на гледката. Вадя лаптопа, включвам климатика на пълна мощност и звъня на Рос за най-новото.

— Откъде се взе този внезапен интерес към Джорджия, Крисчън?

— Лично е.

Тя сумти.

— Откога позволяваш на личния живот да влияе на работата ти?

„Откакто се запознах с Анастейжа Стийл.“

— Не харесвам Детройт — сопвам се аз.

— Добре — примирява се тя.

— По-късно може да се видя с човека от комисията на Савана — добавям в опит да замажа положението.

— Както кажеш. Крисчън. Има още няколко неща, за които трябва да говоря с теб. Пратката е пристигнала в Ротердам. Продължаваме ли?

— Да. Продължаваме. Обещал съм на „Енд Глобал Хънгър“. Трябва да приключим преди да се срещна отново с комитета.

— Добре. Нещо друго по въпроса за закупуването на издателство?

— Все още не съм решил.

— Според мен СИП има потенциал.

— Да. Може би. Трябва да помисля още малко.

— Имам среща с Марко, за да поговорим за положението с Лукас Удс.

— Добре, кажи ми как върви. Обади ми се по-късно.

— Добре. Чао засега.

Избягвам неизбежното. Знам, че е така. След това си казвам, че е най-добре да се оправя с госпожица Стийл — по имейла или по телефона, все още не съм решил как — на пълен стомах, затова си поръчвам вечеря. Докато чакам, получавам есемес от Андреа, в който ми съобщава, че няма да има среща на по питие тази вечер. Няма проблем. И без това ще се срещна с хората утре сутринта, стига да не летя с Ана.

Тейлър се обажда, преди да дойдат от румсървиса.

— Господин Грей.

— Тейлър, настани ли се?

— Да, господине. Ще качат багажа ви след минутка.

— Супер.

— Асоциация „Полети Брънзуик“ предлагат безплатен глайдер. Помолих Андреа да им изпрати документите ви за летене. Щом подпишете документите, можете да летите.

— Чудесно.

— Можете да отидете по всяко време след шест сутринта.

— Идеално. Да са готови. Изпрати ми адреса.

— Добре.

На вратата се чука — багажът ми и румсървисът пристигат едновременно. Храната ухае прекрасно: пържени зелени домати, скариди и булгур. Все пак съм в Юга.

Докато се храня, обмислям стратегията с Ана. Мога да отида у майка й утре, за закуска. Ще занеса кифлички. След това ще я заведа да лети. Така май е най-добре. Цял ден не се е свързвала с мен, затова предполагам, че е бясна. Препрочитам последното й съобщение, след като приключвам с вечерята.

Какво има против Елена? Не знае нищичко за връзката ни. Двамата бяхме заедно много отдавна, а сега сме просто приятели. Защо ли се вбесява чак толкова?

Ако не беше Елена, един господ знае какво щеше да се случи с мен.

На вратата се чука. Тейлър е.

— Добър вечер, господине. Харесва ли ви стаята?

— Да, хубава е.

— Нося документите от асоциация „Брънзуик“.

Преглеждам споразумението за наем. Всичко ми се струва наред. Подписвам и му го подавам.

— Ще отида сам. Ще се видим направо там.

— Добре, господине. В шест ще съм там.

— Ще ти кажа, ако нещо се промени.

— Да подредя ли багажа ви, господине?

— Да, благодаря.

Той кима и отнася куфара ми в спалнята.

Неспокоен съм, трябва да преценя какво точно да кажа на Ана. Поглеждам часовника си: девет и двайсет. Оставил съм всичко за прекалено късно. Дали първо да пийна нещо? Оставям Тейлър да оправя багажа и решавам да проверя бара на хотела, преди да говоря с Рос отново и да пиша на Ана.

Барът на последния етаж е препълнен, но си намирам място в края на плота и си поръчвам бира. Това е модерно място, с приглушена светлина и приятна атмосфера. Оглеждам бара и избягвам погледите на двете жени до мен… и изведнъж някакво движение привлича вниманието ми: махагонова коса се замята, отразява светлината.

Това е Ана!

Не гледа към мен, седнала е срещу жена, която може да е единствено майка й. Приликата е поразителна.

Каква е скапаната вероятност да се засечем тъкмо тук?

От всички барове… Господи!

Наблюдавам ги като омагьосан. Пият коктейли — „Космополитън“, струва ми се. Майка й е поразителна, същата е като Ана, но вече стара; прилича на жена на четирийсет, с дълга тъмна коса и очи в същия син нюанс като на Ана. Има нещо бохемско в нея… не е от жените, които на мига ще свържа с фръцлите в голф клубовете. Може да се е облякла по този начин, защото е излязла с младата си красива дъщеря.

Невероятно.

„Възползвай се, Грей.“

Вадя телефона от джоба на дънките. Крайно време е да пусна имейл на Ана. Ще стане интересно. Първо ще разбера в какво настроение е… и след това ще наблюдавам.

От: Крисчън Грей

Относно: Компания за вечеря

Дата: 31 май 2011, 21:40

До: Анастейжа Стийл

Да, вечерях с госпожа Робинсън. Тя е просто стара приятелка, Ана.

Очаквам с нетърпение да те видя. Липсваш ми.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Майка й ми се струва сериозна, може би е загрижена за дъщеря си или пък просто се опитва да изкопчи някаква информация от нея.

„Пожелавам ви успех, госпожо Адамс.“

Питам се дали не обсъждат мен. Майка й се изправя. Май ще ходи до тоалетната. Ана бръква в чантата си и вади блекберито.

Започва се…

Тя зачита, раменете й се отпускат, пръстите започват да барабанят по масата. След това се прехвърлят върху клавиатурата. Не виждам лицето й, което е много неприятно, но тя май не е много впечатлена от прочетеното. След малко зарязва телефона на масата и ми си струва, че е възмутена.

Това изобщо не е добре.

Майка й се връща и дава знак на един от сервитьорите да донесе нови напитки. Интересно колко ли са изпили досега?

Проверявам си телефона и, както може да се очаква, отговорът е пристигнал.

От: Анастейжа Стийл

Относно: СТАРА КОМПАНИЯ за вечеря

Дата: 31 май 2011, 21:42

До: Крисчън Грей

Тя не е само стара приятелка.

Намерила си е някое друго младо момче?

Май си остарял за нея.

Това ли беше причината да прекрати връзката си с теб?

Какви ги дрънка, по дяволите? Кипвам.

Айзък е почти на трийсет.

Също като мен!

Как смее?

Да не би да е добила кураж от изпития алкохол?

„Крайно време е да се появиш, Грей.“

От: Крисчън Грей

Относно: Внимавай…

Дата: 31 май 2011, 21:45

До: Анастейжа Стийл

Това не е нещо, което мога да дискутирам с имейли.

Колко космополитъна мислиш да изпиеш?

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Тя поглежда телефона и на мига изпъва гръб и се врътва към заведението.

„Време е за шоу, Грей.“

Оставям десетачка на бара и тръгвам към тях.

Погледите ни се срещат. Тя пребледнява от шока, поне така ми се струва, а аз все още не знам как ще ме посрещне или как ще овладея избухването си, ако каже още нещо за Елена.

Тя прибира косата зад ушите си с неуверени пръсти. Сигурен знак, че е нервна.

— Здрасти — изквичава нервно.

— Здравей. — Навеждам се и я целувам по бузата. Тя ухае божествено, но се напряга, когато устните ми докосват кожата й. Прелестна — слънцето е жарнало кожата й. Не носи сутиен. Гърдите й напират под копринения топ, но са скрити от дългата коса.

Само за мен са, нали?

Въпреки че е бясна, се радвам да я видя.

— Крисчън, това е майка ми, Карла.

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Адамс.

Майка й не откъсва очи от мен.

Преценява ме. „Не обръщай внимание, Грей.“

След пауза, която е доста по-дълга от необходимото, тя казва само:

— Крисчън!

— Какво правиш тук? — пита обвинително Ана.

— Дойдох да те видя, разбира се. И съм отседнал в този хотел.

— Отседнал си тук? — почти изписква тя.

„Да, и аз не мога да повярвам.“

— Е, вчера си пожела да съм тук. — Опитвам се да преценя реакцията й. Досега съм видял нервно наместване на стола и съм чул обвинителен тон и напрегнат глас. Не върви добре. — А ние се стремим да задоволяваме желанията на госпожица Стийл — добавям с надеждата да й пооправя настроението.

— Ще ни направите ли компания за по едно питие, Крисчън? — предлага мило госпожа Адамс и маха на сервитьора.

Имам нужда от нещо по-силно от бира.

— Един джин с тоник — казвам на човека. — „Хендрикс“, ако имате, или „Бомбай Сапфайър“. Краставичка с „Хендрикс“, лайм с „Бомбай“.

— И още два космополитъна, ако обичате — добавя Ана и ме поглежда нервно.

Има право да е нервна. Според мен е изпила предостатъчно.

— Седнете, Крисчън.

— Благодаря, госпожо Адамс.

Изпълнявам послушно и сядам до Ана.

— Значи по една огромна случайност си отседнал в хотела, в който аз по друга огромна случайност пия? — Гласът на Ана е напрегнат.

— Или да го кажем по друг начин. Ти случайно пиеш в хотела, в който аз по случайност съм отседнал. Всъщност току-що приключих с вечерята си, дойдох да пийна нещо и те видях. Тъкмо се бях замислил дълбоко над последния ти имейл, вдигам очи и… — поглеждам я многозначително — ето те и теб. Каква случайност!

Ана е явно смутена.

— С майка ми бяхме на пазар тази сутрин, после на плажа, и решихме да пийнем по нещо — обяснява тя бързо, сякаш се оправдава, че пие в бар с майка си.

— Ти ли купи това потниче? — питам. Наистина изглежда зашеметяващо. Камизолата й е смарагдовозелена; направил съм добър избор — цвят на скъпоценен камък — за дрехите, които Каролайн Актън е избрала за нея. — Цветът ти отива. И си хванала малко тен. Изглеждаш прекрасно.

Тя се изчервява и устните й се извиват, когато чува комплимента.

— Мислех да мина да те видя утре у вас. Но ето че те намирам тук.

Хващам ръката й, защото горя от желание да я докосна, и я стискам лекичко. Бавно галя кокалчетата с палец и дишането й се променя.

„Точно така, Ана. Почувствай го.

Не ми се сърди.“

Тя вдига очи към мен и съм възнаграден със срамежлива усмивка.

— Мислех да те изненадам, но както винаги си една точка напред с изненадите. Не очаквах да те видя тук. Не искам да отнемам от времето, което искаш да прекараш с майка си. Ще пийна едно бързо питие и ще се качвам. Имам доста работа. — Едва се сдържам да не целуна кокалчетата й. Не знам какво е казала на майка си за нас, ако изобщо е казала нещо.

— Крисчън, така се радвам да се запознаем. Ана говори с толкова топли чувства за вас.

— Нима? — Поглеждам Ана и тя се изчервява.

Топли чувства, а?

На това му се казва добра новина.

Сервитьорът оставя джина с тоник пред мен.

— „Хендрикс“, сър!

— Благодаря.

Сервира на Ана и майка й нови коктейли.

— Колко време ще останете в Джорджия, Крисчън? — пита майка й.

— До петък, госпожо Адамс.

— Нека вечеряме всички у нас утре. И моля, наричайте ме Карла.

— С удоволствие, Карла.

— Идеално — отвръща тя. — Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната.

Изправям се заедно с нея, след това сядам, готов да посрещна унищожителния гняв на госпожица Стийл. Отново хващам ръката й.

— Значи си ми ядосана, че съм вечерял със стара приятелка? — Целувам всяко кокалче.

— Да — сопва се тя.

Да не би да ревнува?

— Сексуалната ни връзка беше преди много години, Анастейжа. Не искам никоя друга. Искам само теб. Не си ли го разбрала?

— Когато мисля за нея, си я представям като някаква насилница на малки момчета, Крисчън.

Изтръпвам.

— Не може да съдиш хората така. Не беше така. — Пускам ръката й, обзет от безсилие.

— О, нима? А как беше? — сопва се тя и вирва предизвикателно малката си брадичка.

Алкохолът ли говори?

Тя продължава:

— Възползвала се е от едно петнайсетгодишно дете. Ако ти беше петнайсетгодишно момиче, а Робинсън не беше госпожа, а господин, който те вкарва в такава връзка, дали би изглеждало пак така нормално? Ами ако се беше случило на Мия?

Сега вече говори глупости.

— Ана, не беше така.

Очите й блестят. Много е ядосана. Защо? Тази работа няма нищо общо с нея. Само че аз не искам да се разрази скандал насред бара. Овладявам гласа си.

— Или поне не се чувствах така. Тя дойде в живота ми за добро. Тя беше това, от което имах нужда.

Господи, сигурно щях вече да съм мъртъв, ако не беше Елена. Едва успявам да се овладея.

Тя смръщва вежди.

— Не разбирам.

„Накарай я да млъкне, Грей.“

— Анастейжа, майка ти ще се върне всеки момент. Не ми е удобно да говоря за това точно сега. После… може би. Ако не ме искаш тук, самолетът ми чака. Мога да си ида веднага.

Веднага проличава, че я обзема паника.

— Не, не си отивай. Моля те. Наистина съм щастлива, че си тук.

„Наистина щастлива“ ли каза? За малко да ме заблудиш.

— Просто се опитвам да те накарам да разбереш. Ядосах се, защото в мига, в който ме няма край теб, ти излизаш с нея. Помисли си как се чувстваш ти, когато знаеш, че Хосе е с мен. А Хосе е просто приятел. И никога не съм имала сексуална връзка с него. Докато ти и тя…

— Ревнуваш ли?

Как да я накарам да разбере, че двамата с Елена сме приятели? Няма причина да ревнува.

Очевидно госпожица Стийл обича да притежава хората и чувствата им.

Трябват ми няколко секунди, докато осъзная, че и аз съм същият.

— Да. И съм ядосана за това, което ти е направила — продължава тя.

— Анастейжа, тя ми помогна. Това е всичко, което ще кажа за нея. А за ревността… е, значи можеш да разбереш как се чувства човек, когато не е основателна. Не се е налагало да се оправдавам за постъпките си през последните седем години — пред никого. Пред абсолютно никого. Правя това, което пожелая, Анастейжа. Обичам свободата си. Не отидох да вечерям с нея, за да те разстройвам. Тя е приятел и бизнеспартньор.

Тя се ококорва.

А, не съм ли споменал?

Че защо да го споменавам? Това няма абсолютно нищо общо с нея.

— Да, ние сме бизнеспартньори. Сексът е минало и за двама ни. От години.

— Защо прекратихте връзката си?

— Мъжът й разбра. Не може ли да говорим за това друг път? Някъде… насаме?

— Няма да ме убедиш, че не е педофилка.

„Мама му стара, Ана! Прекаляваш!“

— Не мисля за нея по този начин. И никога не съм мислил така. Стига вече! — изръмжавам.

— Обичаше ли я?

Какво?

— Карате ли се? — Карла се връща. Ана се насилва да се усмихне и стомахът ми се свива.

— Не, мамо.

Обичал ли съм Елена?

Отпивам от напитката си. Мама му стара, обожавах я… но дали съм я обичал? Нелеп въпрос. Не знам нищичко за романтичната любов. Това са нейните глупости за цветя и рози. Сигурно сантименталните романи, в които действието се развива през деветнайсети век, са напълнили главата й с простотии.

Писва ми.

— Е, дами, ще ви оставя да си поговорите. Пишете напитките на сметката ми. Стая 612. Ще ти се обадя сутринта, Анастейжа. До утре, Карла.

— О, толкова е приятно да те наричат по име.

— Красиво име за красива жена. — Стискам ръката на Карла. Комплиментът е искрен, макар да не се усмихвам.

Ана мълчи, умолява ме с поглед, който пренебрегвам. Целувам я по бузата.

— После, бебчо — прошепвам на ухото й, след това се врътвам и тръгвам през бара, за да се върна в стаята си.

Това момиче ме провокира по начин, по който никой досега не е успявал.

Много ми е ядосана; може пък да е предменструален синдром. Нали каза, че цикълът й трябва да дойде тази седмица.

Втурвам се в стаята си, трясвам вратата и излизам на балкона. Топло е. Поемам дълбоко дъх, усещам наситения дъх на реката. Нощта се е спуснала и реката е мастиленочерна, също като небето… и като настроението ми. Дори не съм споменал за летенето утре. Стискам перилата на балкона. Светлините на брега и на моста подобряват гледката… но не и настроението ми.

Защо защитавам връзка, която е започнала по времето, когато Ана сигурно е била в четвърти клас? Да, необичайно е, но нищо повече.

Прокарвам ръце през косата си. Това пътуване не се получава, както съм очаквал. Изглежда, е грешка да дойда тук. А като си помисля, че Елена ме накара да дойда.

Телефонът ми бръмва и се надявам да е Ана. Оказва се Рос.

— Да — сопвам се.

— Господи, Крисчън, да не би да те прекъсвам?

— Не, извинявай. Какво става? — „Успокой се, Грей.“

— Исках да ти разкажа за срещата с Марко. Ако не е удобно, ще позвъня утре сутринта.

— Не, всичко е наред.

На вратата се чука.

— Чакай малко, Рос. — Отварям и очаквам Тейлър или някой от хотела, но се оказва Ана, стои в коридора, срамежлива и красива.

Тя е тук!

Отварям по-широко и й давам знак да влезе.

— Изплатени ли са всички дължими суми на уволнените? — питам Рос, без да откъсвам очи от Ана.

— Да.

Ана влиза в стаята и ме наблюдава уплашено, устните й са разтворени, влажни, очите й потъмняват. Какво е това? Откъде е тази промяна? Познавам този поглед. Това е желание. Тя ме желае. Аз също я желая, особено след разправията в бара.

Иначе защо ще идва?

— И колко ни излезе всичко това? — питам Рос.

— Почти два милиона.

Подсвирвам през зъби.

— Това е адски скъпа грешка.

— ГЕХ поема отдела по фиброоптика. — Тя е права. Нали това е една от целите ни.

— А Лукас? — питам.

— Той реагира зле.

Отварям минибара и давам знак на Ана да си вземе нещо. Оставям я и тръгвам към спалнята.

— Какво е направил?

— Истеричен пристъп.

Пускам водата в банята, за да напълни огромната мраморна вана на нивото на пода, и добавям ароматно масло. Вътре има място за шестима.

— По-голямата част от тези пари са за него — напомням на Рос и проверявам температурата на водата. — Освен това получава много сладка сума за компанията. Винаги може да започне от нулата.

Обръщам се, за да изляза, но премислям и решавам да запаля свещи и да ги подредя красиво по каменната пейка. Запалените свещи ще са „нещо повече“, нали?

— Заплашва с адвокати, въпреки че не разбирам защо. В това отношение сме бетон. Вода ли тече? — пита Рос.

— Да, пълня ваната.

— О, искаш ли да затваряме?

— Не. Има ли нещо друго?

— Да. Фред иска да говори с теб.

— Така ли?

— Прегледал е новия дизайн на Барни.

Връщам се в хола, отварям дизайна на Барни за таблета и я моля да каже на Андреа да ми изпрати новите схеми. Ана е извадила бутилка портокалов сок.

— Да не би това да е новият ти подход? Да те няма? — пита Рос. Смея се, но смехът е предизвикан от избора на Ана. Умна жена! Казвам на Рос, че ще се върна чак в петък.

— Сериозно ли си против Детройт?

— Тук има парцел, който ме интересува.

— Бил знае ли? — пита остро Рос.

— Да, кажи му да ми звънне.

— Добре. Тази вечер ходи ли да пийнеш с хората от Савана?

Отвръщам, че ще се видим утре. Внимавам как говоря, защото това е щекотлива тема за Рос.

— Искам да проверя какво предлага Джорджия, ако се включим. — Взимам една чаша, подавам я на Ана и й посочвам кофичката с лед.

— Ако офертата им е достатъчно атрактивна — продължавам, — може и да я обмислим, въпреки че горещината тук е страшна.

Ана си налива.

— Малко е късно да си променяш мнението по този въпрос, Крисчън. Но пък може да ни даде преимущество с Детройт — казва Рос.

— Съгласен съм. Детройт си има предимства, освен това е по-хладно.

„Само че там ме чакат прекалено много призраци.“

— Кажи на Бил да ми позвъни. Утре. — Сега е късно и имам гостенка. — Да не е прекалено рано — предупреждавам.

Рос ми пожелава лека нощ и затварям.

Ана ме наблюдава резервирано, а аз я изпивам с поглед. Гъстата й коса се стеле по слабите рамене, обрамчва прекрасното й сериозно лице.

— Не отговори на въпроса ми — прошепва тя.

— Да.

— „Да“ като „Да, не отговорих“? Или като „Да, не я обичах“?

Няма да престане да разпитва. Облягам се на стената и скръствам ръце, за да не я прегърна.

— Какво правиш тук, Анастейжа?

— Току-що ти казах.

„Престани да я измъчваш, Грей.“

— Да, не я обичах.

Раменете й се отпускат и изражението й става по-меко. Тъкмо това иска да чуе.

— Ти определено ме изненадваш, Анастейжа, моя зеленоока богиньо. Кой би помислил!

„Наистина ли си зеленооката ми богиня?“

— Смеете ли ми се, господин Грей?

— Смея ли? — отвръщам.

— Да, мисля, че ми се смеете, и го правите доста често — подсмихва се тя и забива съвършените си зъби в устната си.

Прави го нарочно.

— Моля те, спри да си ядеш устната. В моята стая си, не съм те виждал от почти три дни и изминах доста път да те видя. — Трябва да знам, че отношенията ни са добри, по единствения начин, който знам. Искам да я изчукам, яко.

Телефонът ми звънва, но аз го изключвам, без да погледна кой е. Който и да е, може да почака.

Пристъпвам към нея.

— Искам те, Анастейжа. Сега. И ти ме искаш. Затова си тук.

— Наистина исках да знам — обяснява тя.

— И сега, като знаеш, ще си тръгнеш ли, или ще останеш? — питам и заставам пред нея.

— Ще остана.

— Надявах се да го кажеш. — Поглеждам я и с удоволствие забелязвам как ирисите й потъмняват.

Тя ме желае.

— Беше много ядосана — прошепвам.

За мен е все още нещо съвсем ново да се справям с гнева й, да обръщам внимание на чувствата й.

— Да. Много.

— Не помня някой друг освен семейството ми да ми е бил ядосан. Мисля, че ми харесва. — Докосвам нежно лицето й с върховете на пръстите си и ги спускам до брадичката й. Тя затваря очи и навежда буза, за да ми е по-удобно. Отпускам глава и проследявам с нос извивката на голото й рамо, чак до ухото, вдъхвам сладкия й аромат и желанието нахлува в тялото ми. Пръстите ми се вплитат в косата й.

— Трябва да поговорим — шепне тя.

— После.

— Искам да ти кажа наистина много неща.

— И аз. — Целувам мястото под ухото и подръпвам косата й, изтеглям я назад, за да се открие гърлото. Зъбите и устните ми издраскват брадичката, спускат се по врата и тялото ми жужи от желание.

— Искам те — прошепвам, докато целувам мястото, където пулсът й тупти под кожата. Тя стене и стиска ръцете ми. За момент се напрягам, но тъмнината не помръдва.

— Кървиш ли? — питам между целувките.

— Да — отвръща тя.

— Имаш ли крампи?

— Не. — Гласът й е тих, но въпреки това не скрива неудобството й.

Прекъсвам целувките и я поглеждам в очите. Защо се срамува? Става въпрос за тялото й.

— Взе ли си хапчето?

— Да.

Добре.

— Ела да се изкъпем във ваната.

Вътре в красивата баня пускам ръката на Ана. Горещо е, влажно, парата се вдига над пяната. Прекалено облечен съм за тази жега, ленената ми риза и дънките са залепнали за кожата ми.

Ана ме наблюдава, кожата й е обсипана с капчици.

— Имаш ли с какво да си вържеш косата? — питам. Кичурите започват да полепват по лицето й. Тя вади ластик от джоба на дънките си.

— Вдигни си косата — казвам и наблюдавам как изпълнява с бързи, опитни движения.

Браво на момичето ми! Вече няма разправии.

Няколко кичура се измъкват от опашката, но тя изглежда прекрасно. Пускам кранчето, хващам я за ръка и я отвеждам в другия край на банята, пред огромно огледало с позлатена рамка над двете вградени в мрамора мивки. Не откъсвам очи от нейните в огледалото, заставам зад нея и я моля да си свали сандалите. Тя ги маха и ги пуска на пода.

— Вдигни си ръцете — прошепвам. Стискам подгъва на красивия потник и го събличам през главата й, освобождавам гърдите. След това разкопчавам най-горното копче на дънките и дръпвам ципа.

— Ще те чукам тук, Анастейжа. — Очите й се спускат към устата ми и тя се облизва. Зениците й блестят възбудено на приглушената светлина. Навеждам се и обсипвам врата й с целувки, пъхвам палци в гайките на дънките и бавно ги смъквам от прекрасното й дупе, като улавям и бикините. Клякам зад нея, спускам ги по краката й, чак до стъпалата. — Излез от дънките — нареждам. Тя стиска ръба на мивката и се подчинява. Сега е гола и аз съм застанал точно зад задника й. Мятам и дънки, и гащи, и потниче върху белия стол под мивката и се замислям за всичко, което мога да направя с това дупе. Забелязвам синя връвчица между краката й — тампонът си е на място, затова започвам да я целувам и пощипвам отзад, преди да се изправя. Очите ни се срещат в огледалото отново и аз прокарвам ръце по гладкия й плосък корем.

— Погледни се само! Колко си красива! Виж само какво излъчваш! — Дишането й се ускорява, когато поемам и двете й ръце в своите и разтварям пръстите й върху корема, под моите.

— Почувствай колко мека е кожата ти — шепна. Нежно спускам ръцете й по тялото й, за да опишат широк кръг, след това ги вдигам към гърдите.

— Почувствай колко пълни са гърдите ти. — Задържам ръцете й под гърдите, за да ги обхване. Нежно дразня зърната с палци. Тя стене и извива гръб, притиска гърди в свързаните ни ръце. Стиска зърната между своите палци и моите, а аз ги трия внимателно, наслаждавам се как се втвърдяват и издължават.

Точно като една определена част от моето тяло.

Тя затваря очи и се гърчи пред мен, трие дупе в щръкналия ми член. Стене, отпуснала глава на рамото ми.

— Точно така, бебчо — шепна до врата й и ми е безкрайно приятно да усещам как тялото й оживява под собствените й докосвания. Насочвам ръцете й към ханша, след това към срамните косми. Пъхвам крак между нейните и със стъпалото я разкрачвам, докато насочвам пръстите й към вулвата, един след друг, и ги притискам в клитора.

Тя стене и аз я наблюдавам в огледалото как се гърчи.

Господи, истинска богиня!

— Виж как сияеш, Анастейжа. — Целувам гърба и рамото й, след това я пускам и тя отваря очи, когато отстъпвам назад.

— Продължи сама — настоявам и се питам какво ще направи.

В първия момент тя се колебае, след това започва да се разтърква с една ръка, но не е много ентусиазирана.

А, не, така няма да стане.

Бързо свалям лепкавата риза, дънките и бельото и хващам члена си.

— Искаш аз да го направя, нали? — питам.

Очите й блестят в огледалото.

— О, да… моля те!

Долавям в гласа й отчаяние, надежда. Прегръщам я, притискам се в гърба й, членът ми се опира в резката на великолепния й задник. Отново поемам ръцете й в своите и ги водя по клитора, първо едната, след това и другата, отново и отново, притискам, галя, възбуждам. Тя скимти, докато смуча и захапвам тила й. Краката й се разтреперват. Завъртам я рязко, така че да застане с лице към мен, прихващам ръцете й отзад, докато подръпвам опашката, завладявам устата й, наслаждавам се на вкуса й: портокалов сок и сладка, много сладка Ана. Диша тежко, също като мен.

— Кога започна цикълът ти, Анастейжа?

„Искам да те изчукам без презерватив.“

— В… вчера…

— Добре. — Отстъпвам назад и я завъртам. — Дръж се за мивката — заповядвам. Стискам я за ханша, вдигам я и я изтеглям назад, за да се превие. Ръцете ми пълзят по задника й към синия конец и аз подръпвам тампона, хвърлям го в тоалетната. Тя ахва шокирана, но аз сграбчвам члена си и бързо го пъхвам в нея.

Дъхът ми свисти между зъбите.

Мама му стара! Тя е прекрасна. Невероятна. Кожа до кожа.

Отдръпвам се, после отново потъвам в нея, бавно, чувствам всеки хлъзгав сантиметър от нея. Тя стене и се притиска към мен.

Точно така, Ана!

Тя стиска по-здраво мрамора, когато ускорявам, и аз стискам дупето й, напрежението расте… трупа се всеки път, когато се забивам в нея. Обладавам я. Притежавам я.

„Не бъде ревнива, Ана. Искам единствено теб.

Само теб.

Теб.“

Пръстите ми намират клитора й и аз я дразня, галя, стимулирам я, така че краката й отново се разтреперват.

— Точно така, бебчо — шепна дрезгаво, докато блъскам в ритъм, който показва, че я притежавам.

Недей да спориш с мен! Не се бори!

Краката й се напрягат, тялото й трепери. Неочаквано тя извиква, оргазмът я разтърсва и повлича и мен.

— О, Ана… — въздишам и я пускам, светът се размазва пред погледа ми и аз свършвам в нея.

— О, бебчо, дали някога ще ти се наситя? — шепна и се облягам на нея.

Бавно се отпускам на пода, повличам я след себе си и я прегръщам. Тя сяда, отпуска глава на рамото ми, все още задъхана.

Мили боже!

Било ли е така някога преди?

Целувам я по косата и тя се успокоява, затваря очи, дишането й бавно се връща към нормалното, докато я притискам към мен. И двамата сме потни, горещо ни е във влажната баня, но аз не искам да съм никъде другаде.

Тя се премества и заявява:

— Кървя.

— Не ме притеснява. — Не искам да я пусна.

— Забелязах — отвръща тя сухо.

— Притесняваш ли се от това? — Не би трябвало. Напълно естествено е. Познавам една-единствена жена, която се мръщеше на секса по време на цикъл, но аз изобщо не обръщах внимание на тези нейни простотии.

— Не, никак. — Ана ме поглежда с ясните си сини очи.

— Добре. Хайде във ваната. Пускам я и веждите й се свиват за момент, докато тя наблюдава гърдите ми. Поруменялото й лице губи част от цвета си, а потъмнелите очи срещат моите.

— Какво има, Анастейжа? — питам стреснат от изражението й.

— Белезите ти. Не са от варицела.

— Да, не са — сопвам се.

Не желая да говоря по този въпрос.

Изправям се и й подавам ръка, за да се изправи и тя. Тя ме гледа ужасено.

След малко ще видя и съжаление.

— Не ме гледай така — предупреждавам я и пускам ръката й.

„Не искам тъпото ти съжаление, Ана. Изобщо не припарвай в тази посока.“

Тя забожда поглед в пода. Очевидно е разбрала, поне така се надявам.

— Тя ли го направи? — пита едва чуто.

Мръщя се, не отговарям, докато се опитвам да потисна неочаквано избуялата ярост. Мълчанието ми я кара да вдигне очи.

— Тя? Госпожа Робинсън?

Ана пребледнява, когато чува отговора ми.

— Тя не е звяр, Анастейжа. Разбира се, че не. Не разбирам защо се чувстваш задължена да я изкараш изрод.

Тя навежда глава, за да не срещне погледа ми, и минава покрай мен, стъпва във ваната, потъва в пяната и не виждам тялото й. Поглежда ме с разкаяние.

— Чудя се какво ли би било, ако не си я бил срещнал. Ако не те е вкарала в този… начин на живот.

По дяволите! Пак се връщаме на Елена.

Пристъпвам към ваната, плъзвам се във водата и сядам далече от нея. Тя ме гледа, очаква отговор. Мълчанието между нас натежава, докато не започвам да чувам единствено туптенето на кръвта в ушите ми.

Мама му стара!

Тя не откъсва очи от моите.

Не го прави, Ана!

Не. Няма да стане.

Тръсвам глава. Непоносима жена.

— Ако не беше госпожа Робинсън, най-вероятно щях да свърша като жената, която ме е родила.

Тя пъхва влажен кичур коса зад ухото си и мълчи.

Какво да кажа за Елена? Замислям се за връзката ни. Онези стремглави години. Тайните срещи. Бързото чукане. Болката. Удоволствието. Освобождаването… Заповедите и спокойствието, които тя внесе в света ми.

— Тя ме обичаше по начин, който беше… приемлив за мен — казвам тихо, сякаш съм сам.

— Приемлив? — пита Ана недоумяващо.

— Да.

Ана очаква още.

Иска още.

Мама му стара!

— Тя ме извади от самоунищожението, към което бях тръгнал. — Говоря съвсем тихо. — Много е трудно да растеш в перфектно семейство, когато самият ти не си перфектен.

Тя поема рязко въздух.

Уф! Толкова мразя да говоря за това.

— Тя все още ли те обича?

Не!

— Не мисля. Не и като мъж. По-скоро като приятел. Колко пъти искаш да ти кажа, че това беше преди много време? Това е минало. Не бих могъл да го променя, дори и да исках, а аз не искам да го променям. Тя ме спаси от самия мен. Никога не съм говорил с друг за тези неща. Освен, разбира се, с доктор Флин. И единствената причина да говоря с теб за това е, че искам да ми вярваш.

— Аз ти вярвам. Но искам да те опозная по-добре. А винаги, когато искам да говорим, ти ме разсейваш. Има толкова много неща, които искам да знам.

— Господи, Анастейжа, какво повече искаш да знаеш? Кажи ми какво искаш да направя.

Тя отново гледа ръцете си, топнати под водата.

— Опитвам се да разбера. Ти си… загадка. Не съм срещала човек като теб. И съм благодарна, че ми казваш нещата, за които питам.

Неочаквано изпълнена с решителност, тя се приближава през водата към мен, кожата й прилепва към моята.

— Не ми се сърди, моля те.

— Не ти се сърдя, Анастейжа. Просто не съм свикнал да водя такива разговори и да ме подлагат на такива разпити. Правя го само с Флин и с…

По дяволите!

— С нея? С госпожа Робинсън ли? Говориш за тези неща с нея? — пита тя задъхано и тихо.

— Да.

— За какво говориш с нея?

Обръщам се към нея толкова рязко, че водата се разплисква и прелива на пода.

— Не се отказваш никога, нали? За живота, за вселената, за бизнеса. Анастейжа, с госпожа Робинсън се познаваме от много години. Можем да говорим за всичко.

— За мен? — пита тя.

— Да.

— Защо говориш с нея за мен? — пита тя и се цупи.

— Защото никога не съм срещал момиче като теб, Анастейжа.

— Какво значи това? Момиче, което не задава въпроси и не подписва автоматично договора ти?

Клатя глава.

— Не. Просто имам нужда от съвет.

— И приемаш съвети от Госпожа Педо? — сопва се тя.

— Анастейжа, спри — почти изкрещявам. — Достатъчно. Ще те напердаша! Нямам никакъв сексуален или емоционален интерес към нея. Тя е ценен приятел, мой бизнеспартньор — и толкова. Имали сме нещо, останало е в миналото. И това, което сме имали, е било само за мое добро, макар че прееба брака й. Но връзката ни като такава приключи много отдавна.

Тя изпъва рамене.

— И родителите ти не разбраха нищо?

— Не — ръмжа аз. — Вече ме пита и аз ти отговорих.

Тя ме поглежда уморено и на мен ми се струва, че е наясно, че е стигнала до предела.

— Свърши ли? — питам.

— Засега да.

Слава богу. Не лъжеше, когато ми каза, че има много неща, за които да говорим. Само че сега не говорим за онова, за което аз искам. Трябва да съм наясно с положението. Искам да знам дали уговорката ни има някакъв шанс.

„Не пропускай възможността, Грей.“

— Добре. Сега е мой ред. Така и не отговори на имейла ми.

Тя прибира косата зад ухото си и клати глава.

— Щях да отговоря, но ти се появи.

— И ти се иска да не бях. — Притаявам дъх.

— Не, не е така. Радвам се, че си тук — уверява ме тя.

— Добре. И аз се радвам, че съм тук. Независимо от това, че трябваше да мина през този разпит. И така, след като за теб е допустимо да ме печеш на бавен огън, смяташ ли, че фактът, че съм прелетял цялото това разстояние да те видя, ти осигурява някакъв дипломатически имунитет? Не ми минават такива, госпожице Стийл. Искам да знам истината. Искам да знам как се чувстваш и какво чувстваш.

Тя свива вежди.

— Казах ти, че се радвам, че си тук. Благодаря, че дойде. Оценявам, че си минал цялото това разстояние заради мен — обяснява искрено тя.

— Удоволствието е изцяло мое. — Навеждам се напред, за да я целуна, и тя разцъфва като цвете, предлага и иска още. Отдръпвам се. — Не, мисля, че ми е нужно повече от това, нужни са ми отговорите на някои други мои въпроси, преди да правим каквото и да е.

Тя въздиша и отново се напряга.

— Какво искаш да знаеш?

— Като за начало, какво реши за нашето бъдещо споразумение.

Тя нацупва уста, сякаш отговорът ще бъде неприемлив.

Мили боже.

— Не мисля, че мога да приема за много дълъг период. Цял уикенд да бъда нещо, което не съм. — Свежда поглед.

Това не означава „не“. Освен това мисля, че е права.

Стискам брадичката й и вдигам главата й, за да виждам очите й.

— Да, и аз не мисля, че би могла.

— Смееш ли ми се?

— Да, но по добрия начин. — Целувам я отново. — От теб няма да излезе велика подчинена.

Тя остава с отворена уста. Да не би да се прави на обидена? След това избухва в смях, сладък, заразен, и разбирам, че не се сърди.

— Може би нямам добър учител.

— Добре казано, госпожице Стийл.

И аз избухвам в смях.

— Може би. Може би трябва да съм по-строг с теб. — Вглеждам се в нея. — Толкова ли беше зле, когато те наплясках първия път?

— Всъщност не — прошепва тя и се изчервява.

— Не ти се нрави самата идея? — опитвам се да й подскажа.

— Предполагам. Идеята, че изпитваш удоволствие, а не бива.

— Помня, че се чувствах по същия начин в началото. Отнема време да се настроиш психически, че всичко е в главата ти, и да свикнеш да приемаш удоволствието.

Най-сетне водим разговор.

— Винаги може да ползваш някой от кодовете, Анастейжа. Не забравяй това. И ако спазваш правилата, което запълва огромната ми нужда да контролирам нещата, да знам, че ти си в безопасност… тогава бихме могли да намерим начин да продължим напред.

— Защо изпитваш нужда да ме контролираш?

— Защото това задоволява моя потребност към нещо, което съм нямал в детството си.

— Значи е нещо като терапия?

— Не съм мислил за това по този начин. Но, да, в крайна сметка може би е това.

Тя кима.

— Но има и друго. В един момент казваш да не те предизвиквам, после казваш, че това ти харесва. Границата е много тънка и не е лесно да се следи.

— Знам. Но засега се справяш успешно.

— Но каква цена плащам за това? Ръцете ми са винаги вързани.

— Обичам, когато ръцете ти са вързани.

— Не това имах предвид. — Тя перва водата с ръка и ме изпръсква.

— Дали само ми се струва, или наистина ме изпръска?

— Да. Изпръсках те.

— О, госпожице Стийл! — Прегръщам я през кръста и я привличам в скута си и водата отново се лисва по пода. — Стига толкова приказки за тази вечер.

Държа главата й между дланите си и я целувам, езикът ми разтваря устните й, властва над нея. Тя прокарва пръсти през косата ми, отвръща на целувката, извива езика си под моя. Навеждам главата й с една ръка, а с другата я премествам така, че да седне в мен.

Отдръпвам се, за да си поема дъх. Очите й са тъмни, в тях се таи желание, копнежът й да научи. Извивам китките й зад гърба и ги стискам с една ръка.

— Сега. Готова ли си? — питам и я повдигам така, че еректиралият ми член е точно под нея.

— Да — въздиша тя и бавно се спуска върху мен, а аз наблюдавам изражението й, докато я изпълвам. Тя стене, затваря очи, навира гърдите си в лицето ми.

Мили боже!

Извивам бедра, забивам се по-дълбоко в нея и се навеждам напред, та челата ни да се докоснат. С нея е наистина прекрасно.

— Моля те, пусни ми ръцете.

Отварям очи и виждам как устата й се отваря и тя си поема дълбоко въздух.

— Не ме докосвай — моля аз, пускам ръцете й и сграбчвам ханша й. Тя стиска ръба на ваната и бавно започва да ме поема. Нагоре, после надолу. Отваря очи и вижда, че я наблюдавам. Гледам я. Тя ме язди, целува ме, езикът й се вмъква в устата ми. Затварям очи и се наслаждавам на усещането.

Точно така, Ана!

Пръстите й са в косата ми, теглят, дърпат, докато ме целува, мокрият й език се преплита с моя при всяко движение. Държа бедрата й и започвам да се повдигам по-високо, по-бързо и дори не усещам, че водата се изплисква навън.

Пет пари не давам. Желая я. Точно по този начин.

Желая тази красива жена, която стене до устата ми.

Нагоре. Надолу. Нагоре. Надолу. Отново и отново.

Тя ми се отдава. Тя ме поглъща.

— А! — Удоволствието засяда в гърлото й.

— Точно така, бебчо — шепна, докато тя забързва ритъма, изкрещява и оргазмът й изригва.

Обгръщам я с ръце, прегръщам я, притискам я, отпускам се и свършвам в нея.

— Ана, мила Ана! — изкрещявам и знам, че не искам никога да я пусна.

Тя ме целува по ухото.

— Беше… — задъхва се тя.

— Да. — Държа ръцете й и я отмествам назад, за да я погледна. Тя ми се струва сънена, задоволена и предполагам, че изглеждам по същия начин.

— Благодаря ти — шепна.

Тя ме поглежда объркано.

— Задето не ме докосна — уточнявам.

Изражението й омеква и тя вдига ръка. Клати глава и проследява устните ми с пръст.

— Каза, че е забранено. Разбирам. — Навежда се към мен и ме целува. Отнякъде изплува непознато чувство, надига се в гърдите ми, безименно, опасно.

— Да вървим в леглото. Освен ако не трябва да се прибираш. — Тревожа се от посоката на чувствата си.

— Не трябва.

— Добре. Остани.

Помагам й да се изправи, излизам от ваната, избърсвам и двама ни с кърпи и прогонвам тревожното чувство.

Увивам я в нейната, загръщам се с друга, трета пускам на пода в напразен опит да попие водата, която се е разплискала. Докато аз почиствам, Ана отива до мивките.

Виж ти, вечерта се оказа интересна.

А тя е права. Хубаво е да се говори, макар да не съм сигурен, че решихме каквото и да било.

Тя си мие зъбите с моята четка, а аз излизам от банята, за да отида в спалнята. Усмихвам се. Вземам си телефона и виждам, че съм пропуснал обаждане от Тейлър.

Пускам му есемес.

●Всичко наред ли е? В шест отивам да летя.●

Той отговаря веднага.

●Затова звънях. Времето изглежда подходящо. Ще се видим на място. Лека нощ, господине.●

Ще заведа госпожица Стийл да лети! Радостта ми избликва в широка усмивка, когато тя излиза от банята, увита в кърпа.

— Трябва ми чантата. — Поглежда ме малко срамежливо.

— Май я остави в хола.

Тя отива да я вземе и аз си мия зъбите. Четката току-що е била в устата й.

В стаята хвърлям кърпата, замятам чаршафите и лягам да чакам Ана. Тя отново хлътва в банята и затваря вратата.

След малко се връща. Пуска кърпата на пода и ляга до мен, гола, само по срамежлива усмивка. Лежим един срещу друг, гушнали възглавниците си.

— Спи ли ти се? — питам. Знам, че трябва да станем рано, а вече е почти единайсет.

— Не, не съм уморена — отвръща тя с блеснали очи.

— Какво ти се прави?

— Говори ми се.

Още приказки? Господи! Усмихвам се примирено.

— За какво?

— За разни неща.

— Какви неща?

— За теб.

— Какво за мен?

— Кой ти е любимият филм.

Обичам скорострелните й въпроси.

— Днес е „Пианото“.

Тя грейва.

— Разбира се. Колко съм глупава. Такава тъжна, вълнуваща мелодия. Сигурна съм, че можеш да я свириш. Колко много неща умеете, господин Грей! Колко много постижения!

— А най-значимото сте вие, госпожице Стийл.

Усмивката й става по-широка.

— Значи аз съм номер седемнайсет.

— Седемнайсет?

— Броят на жените, с които си… ами… правил секс.

Мама му стара!

— Не точно.

Усмивката й изчезва.

— Но ти каза петнайсет!

— Имах предвид броя на жените в стаята с играчките. Мислех, че за това питаш. Не ме попита с колко жени съм правил секс.

— О! — Тя се ококорва. — Ванила ли?

— Не, ти си първото ми ванилово постижение. — Поради някаква необяснима причина се чувствам безкрайно доволен от себе си. — Не мога да ти кажа бройка. Не си ги отбелязвам с пирон на стената или нещо от сорта.

— За колко става дума? Десетки, стотици… хиляди?

— Десетки. Да, десетки, за бога. — Правя се на възмутен.

— Всичките ли бяха подчинени?

— Да.

— Престани да ми се подиграваш! — тросва се възмутено тя, старае се да задържи физиономията, но не успява и прихва.

— Не мога. Забавна си. — Чувствам се малко замаян, докато се усмихваме един на друг.

— Забавна в смисъл на странна или забавна, в смисъл че те карам да се смееш?

— По малко от двете.

— Адски нагло е да го кажеш точно ти — заяжда се тя.

Целувам я по носа, за да я подготвя.

— Това, което ще ти кажа сега, Анастейжа, ще те шокира. Готова ли си да го чуеш?

Тя се пули, нетърпелива, жадна за още.

„Кажи й.“

— Във и около Сиатъл има места, където човек може да отиде и да практикува и да се научи на това, което вече зная и правя.

— Какво? — възкликва тя.

— Именно. Плащал съм за секс, Анастейжа.

— Не мисля, че това е за хвалба — кара ми се тя. — И да, прав беше, шокирана съм. И ме е яд, че аз не мога да те шокирам с нищо.

— Беше ми обула бельото.

— И това те шокира?

— Да. Не си обу гащи на вечерята с родителите ми.

Тя отново е доволна.

— И това те шокира?

— Да.

— Май бельото ми е силната част.

— Каза ми, че си девствена. Това беше най-големият шок, който съм преживявал.

— Да, лицето ти ставаше за реклама на „Кодак“ — смее се тя и лицето й грейва.

— И ми позволи да те обработя с нагайката. — Ухилил съм се като тъпия чеширски котарак. Имало ли е случай да си лежа гол до жена и просто да си приказваме?

— И това ли те шокира?

— Аха.

— Мога да ти позволя да го направиш пак някой път.

— О, така се надявам, госпожице Стийл. Този уикенд?

— Добре — съгласява се тя.

— Наистина ли?

— Да. Ще вляза в Червената стая на болката.

— Ти казваш първото ми име.

— И това ли те шокира?

— Не. Шокира ме фактът, че ми харесва.

— Крисчън — прошепва тя и името ми, произнесено от устните й, стопля тялото ми.

Ана.

— Искам да направя нещо утре.

— Какво?

— Изненада е. За теб.

Тя се прозява.

Достатъчно. Уморена е.

— Отегчавам ли ви, госпожице Стийл?

— Никога не можеш да ме отегчиш — признава тя и аз я целувам бързо.

— Заспивай — нареждам и изключвам нощната лампа.

След малко чувам равномерно дишане. Тя спи дълбоко. Завивам я с чаршаф, обръщам се на гръб и гледам вентилатора на тавана.

Не е толкова зле да се говори.

Днешният ден се получи.

Благодаря ти, Елена…

Затварям очи с доволна усмивка.