Е. Л. Джеймс
Грей (25)

Сряда, 8 юни 2011

Мамо! Мамо! Мама спи на пода. Спи отдавна. Разтърсвам я. Тя не се събужда. Викам я. Тя не се събужда. Него го няма, а мама не се събужда.

Жаден съм. В кухнята бутам един стол до мивката и си наливам вода. Тя се разплисква по пуловера ми. Пуловерът ми е мръсен. Мама продължава да спи. Мамо, събуди се!

Тя лежи неподвижно. Студена е. Донасям одеяло, завивам мама и лягам на лепкавия зелен мокет до нея.

Коремчето ме боли. То е гладно, а мама още спи. Имам две колички. Една червена. Една жълта. Зелената ми количка я няма. Те фучат по пода, където спи мама. Струва ми се, че мама е болна. Търся нещо за ядене. В камерата намирам грах. Студен е. Ям го бавно. От него коремчето ме заболява. Заспивам до мама. Граха го няма. В камерата има нещо. Мирише странно. Близвам и езикът ми залепва. Ям бавно. Има гаден вкус. Пия вода. Играя си с количките и спя до мама. Мама е съвсем студена и не се събужда. Вратата се отваря с трясък. Завивам мама с одеялцето си. „Мама му стара. Какво става тук? Скапана преебана мръсница! По дяволите! Мамка му! Разкарай се оттук, дребно лайненце.“ Той ме рита и аз си удрям главата в пода. Главата ме боли. Той звъни на някого и си заминава. Заключва вратата. Лягам до мама. Главата ме боли. Жената полицай е тук. Не. Не. Не. Не ме докосвай. Не ме докосвай. Не ме докосвай. Оставам до мама. Не. Махни се от мен. Жената полицай взема одеялцето ми и ме увива. Пищя. Мамо. Мамо. Думите ги няма. Не мога да изрека думите. Мама не може да ме чуе. Нямам думи.

 

 

Събуждам се задъхан, оглеждам се. Слава богу — в моето легло съм. Страхът бавно се отдръпва. На двайсет и седем съм. Не съм на четири. Тази гадост трябва да спре.

Бях овладял кошмарите. Явяваше се може би по един, на всеки две седмици, но не беше чак така — всяка нощ.

Откакто тя си тръгна е все така.

Обръщам се и лягам по гръб, гледам тавана. Когато спеше до мен, спях добре. Имам нужда да е в живота ми, в леглото ми. Тя беше денят в моята нощ. Ще си я върна.

Как?

Пробвал ли съм връзка по нейния начин?

Тя иска цветя и рози. Мога ли да й дам такова нещо? Мръщя се, опитвам се да си спомня романтичните моменти в живота… Няма нищо освен Ана. „Нещо повече.“ Летенето, палачинките, возене в Чарли Танго.

Може и да мога да го направя. Унасям се отново, мантрата в главата ми не спира да се повтаря: „Тя е моя. Тя е моя…“ — и аз я подушвам, усещам меката й кожа, вкусвам устните й, чувам стоновете й. Напълно изтощен потъвам в еротичен сън, където е и Ана.

Будя се неочаквано. Настръхнал съм и за момент си мисля, че онзи, който ме е събудил, е вън, не е вътре в мен. Сядам, почесвам се по главата и бавно оглеждам стаята.

Въпреки плътския сън тялото ми се е държало прилично. Елена щеше да е доволна. Вчера ми пусна есемес, но тя е последният човек, с когото имам желание да говоря — в момента искам само едно. Ставам и се преобличам за тичане.

Отивам да проверя Ана.

 

 

Улицата й е тиха, чува се единствено ръмженето на пикап за доставки и самотните подсвирквания на кучкар. Апартаментът й е тъмен, завесите на стаята й са дръпнати. Скривам се на обичайното си място и гледам прозорците, мисля. Трябва да измисля план — план, който да ми помогне да си я върна.

Зората докосва прозореца й и аз пускам айпода да дъни „Моби“ и се отправям към Ескала.

 

 

— Ще изям един кроасан, госпожо Джоунс.

Тя застива изненадано и аз извивам вежди.

— Сладко от кайсии? — пита тя, когато се опомня.

— Да, благодаря.

— Ще ви затопля два, господин Грей. Заповядайте кафето.

— Благодаря, Гейл.

Тя се усмихва. Дали защото ще ям кроасани? Ако това я радва, ще ги ям по-често.

 

 

На задната седалка на аудито оформям плана. Трябва да подходя към Ана Стийл лично и поверително и да си я върна. Звъня на Андреа, макар да знам, че в седем и петнайсет все още няма да е на бюрото си, и оставям съобщение на гласовата поща. „Андреа, щом пристигнеш, искам да обсъдим графика ми за следващите дни.“ Така, първа стъпка от офанзивата ми е да намеря време за Ана. Какво ще правя тази седмица? В момента нямам никаква представа. Обикновено знам, но напоследък не съм съвсем в час. Сега обаче ме чака мисия. Можеш да се справиш, Грей.

Дълбоко в себе си знам, че нямам достатъчно кураж. Безпокойството се надига. Ще успея ли да убедя Ана да ме приеме? Ще ме изслуша ли? Надявам се. Трябва да се получи. Тя ми липсва.

 

 

— Господин Грей, отложих социалните ви ангажименти тази седмица, освен утрешното — не знам какъв е поводът. На календара ви пише Портланд. Нищо повече.

А, да! Скапаното фотографче!

Усмихвам се на Андреа и тя извива учудено вежди.

— Благодаря, Андреа. Това е засега. Прати Сам.

— Разбира се, господин Грей. Искате ли още кафе?

— Да, благодаря.

— С мляко ли?

— Да. Лате. Благодаря.

Тя се усмихва любезно и излиза.

Точно така! Това е то! Фотографчето! Сега… какво да направя?

 

 

Сутринта е пълна със срещи, а персоналът ме наблюдава нервно, очаква да избухна. Добре де, това беше моят модус операнди през последните дни, но днес пред мен има яснота, спокойствие и мога да се справя с всичко.

Обяд е. Тренировката с Клод мина добре. Единственото неприятно е, че все още няма никакви новини за Лейла. Знаем единствено, че се е разделила със съпруга си и може да е къде ли не. Ако се появи, Уелч ще я открие.

Умирам от глад. Оливия оставя чиния на бюрото ми.

— Сандвичът ви, господин Грей.

— Пилешко с майонеза, нали?

— Ами…

Зяпвам я. Тя просто не разбира.

Оливия ми пробутва някакво нескопосано извинение.

— Казах пилешко с майонеза, Оливия. Не е толкова трудно.

— Извинявам се, господин Грей.

— Нищо. Просто напусни. — Тя ми се струва облекчена, но бърза да излезе.

Звъня на Андреа.

— Да, господине?

— Ела.

Андреа се показва на вратата, спокойна, изпълнителна.

— Отърви се от това момиче.

Андреа изпъва гръб.

— Господине, Оливия е дъщеря на сенатор Бландино.

— Не ме интересува дори да е скапаната кралица на Англия. Разкарай я от офиса ми.

— Добре, господине. — Андреа се изчервява.

— Намери друг да ти помага — продължавам вече по-спокойно. Не искам да развалям настроението на Андреа.

— Добре, господин Грей.

— Благодаря. Това е всичко.

Тя ми се усмихва и разбирам, че не е сърдита. Тя е добра асистентка, не искам да напусне, защото се държа като кретен. Тя излиза и ме оставя със сандвича с пилешко — без майонеза — и плана за кампанията ми.

Портланд.

Познавам бланката на имейлите за служителите на СИП. Според мен Анастейжа ще реагира по-добре, ако съобщението е написано по-небрежно, винаги е било така. Как да започна?

Скъпа Ана

Не.

Скъпа Анастейжа

Не.

Скъпа госпожице Стийл

Мама му стара!

* * *

След половин час все още гледам празния екран. Какво, по дяволите, да кажа?

„Върни се, моля те“ ли?

Прости ми.

Липсваш ми.

Да пробваме по твоя начин.

Защо е толкова трудно?

„Напиши нещо простичко, Грей. Просто изключи простотиите.“ Поемам си дълбоко дъх и пиша имейл. Да… ще свърши работа. Андреа звъни.

— Госпожица Бейли е тук за срещата.

— Кажи й да почака.

Затварям, изчаквам момент, а след това с разтуптяно сърце изпращам мейла.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Утре

Дата: 8 юни 2011, 14:05

До: Анастейжа Стийл

Скъпа Анастейжа,

Прости ми, че те притеснявам, докато си на работа. Надявам се да върви добре. Получи ли цветята ми?

Сетих се, че утре в галерията е откриването на изложбата на приятеля ти, и съм сигурен, че не ти е останало време да си купиш автомобил, а пътят е дълъг. Ще ми бъде много приятно да те закарам, стига да искаш.

Уведоми ме своевременно.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Не откъсвам очи от инбокса.

Наблюдавам го.

Не смея да погледна нищо друго… безпокойството ми расте с всяка секунда.

Ставам и се разхождам из офиса, но така съм далече от компютъра. Връщам се на бюрото и проверявам отново имейла.

Няма нищо.

За да се разсея, прокарвам пръсти по крилете на глайдера.

Мама му стара, Грей, вземи се стегни!

Хайде, Анастейжа, обади ми се. Винаги си толкова бърза. Проверявам си часовника… 14:09.

Четири минути!

Все още няма нищо.

Ставам и отново започвам да крача из офиса, на всеки три секунди си поглеждам часовника — или поне така ми се струва.

В два и двайсет съм абсолютно отчаян. Тя няма да отговори. Наистина ме мрази… кой да я вини?

И тогава чувам звън откъм компютъра. Сърцето ми скача в гърлото.

По дяволите! Имейлът е от Рос. Казва ми, че се е върнала в офиса си. И ето че най-сетне пристига, в инбокса ми е, вълшебният ред: „От Анастейжа Стийл“.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Утре

Дата: 8 юни 2011, 14:25

До: Крисчън Грей

Здравей, Крисчън,

Благодаря за цветята; прекрасни са.

Ще съм ти много благодарна, ако ме закараш.

Благодаря ти.

Анастейжа Стийл

Асистентка на Джак Хайд,

Главен редактор на СИП

Залива ме облекчение; затварям очи и се наслаждавам на чувството.

Супер!

Препрочитам имейла й и търся нещо, но както обикновено нямам представа какви мисли се крият зад тези думи. Тонът е достатъчно приятелски, но това е всичко. Просто приятелски.

Carpe Diem^[1], Грей.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Утре

Дата: 8 юни 2011, 14:27

До: Анастейжа Стийл

Скъпа Анастейжа,

В колко часа да те взема?

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Този път не се налага да чакам толкова дълго.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Утре

Дата: 8 юни 2011, 14:32

До: Крисчън Грей

Изложбата на Хосе се открива в 19:30. В колко предлагаш?

Анастейжа Стийл

Асистентка на Джак Хайд,

Главен редактор на СИП

Можем да вземем Чарли Танго.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Утре

Дата: 8 юни 2011, 14:34

До: Анастейжа Стийл

Скъпа Анастейжа,

До Портланд има доста път. Ще те взема в 17:45.

Нямам търпение да се видим.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

От: Анастейжа Стийл

Относно: Утре

Дата: 8 юни 2011, 14:38

До: Крисчън Грей

Ще те чакам.

Анастейжа Стийл

Асистентка на Джак Хайд,

Главен редактор на СИП

Кампанията ми да си я върна е задействана. Чувствам се на седмото небе. Малкото цветче на надеждата се превръща в цъфнала японска череша.

Звъня на Андреа.

— Госпожица Бейли се върна в офиса си, господин Грей.

— Знам, пусна ми мейл. Трябва ми Тейлър след час.

— Добре, господине.

Затварям. Анастейжа работи за тип, който се казва Джак Хайд. Искам да знам повече за него. Звъня на Рос.

— Да, Крисчън? — Струва ми се вкисната. Кофти работа.

— Имаме ли достъп до досиетата на служителите в СИП?

— Все още не. Но мога да го осигуря.

— Добре. Още днес, ако може. Искам всичко, с което разполагат за Джак Хайд и всички, които работят с него.

— Би ли ми казал защо?

— Не.

Тя мълчи.

— Крисчън, не знам какво ти става напоследък.

— Рос, просто го направи, моля те.

Тя въздиша.

— Добре. Може ли сега да проведем срещата за предложението на тайванците за корабостроителницата?

— Да. Трябваше да се обадя. Важен разговор. Проточи се по-дълго, отколкото мислех.

— Качвам се.

 

 

Рос си тръгва и аз излизам след нея.

— Университетът на Ванкувър следващия петък — казвам на Андреа, която си записва в бележника.

— И ще летя с хеликоптерчето на компанията — бъбри ентусиазирано Рос.

— Казва се хеликоптер — поправям я.

— Все тая, Крисчън. — Тя извърта очи, докато се качва в асансьора, и това ме кара да се усмихна.

Андреа наблюдава как Рос си тръгва, след това ме поглежда очаквателно.

— Позвъни на Стивън — утре вечер ще летя на Чарли Танго до Портланд и искам той да го прекара на Боинг Фийлд — казвам й.

— Добре, господин Грей.

Оливия не се мярка, така че питам:

— Няма ли я вече?

— Оливия ли? — пита Андреа.

Кимам.

— Да. — Струва ми се облекчена.

— Къде е?

— В отдел „Финанси“.

— Браво, чудесно си го измислила. Така сенатор Бландино няма да ми пили.

Андреа остава доволна от комплимента.

— Потърси ли друг за мястото? — питам.

— Да, господине. Утре сутринта имам среща с три кандидатки.

— Чудесно. Тейлър тук ли е?

— Да, господине.

— Отложи всичките ми срещи за днес. Излизам.

— Излизате? — изненадва се тя.

— Да — ухилвам се. — Излизам.

 

 

— Накъде, господине? — пита Тейлър, когато се отпускам на задната седалка на джипа.

— Към магазина на „Мак“.

— На Североизточна четирийсет и пета ли?

— Да. — Ще купя на Ана айпад. Облягам се назад, затварям очи и се замислям кои приложения и кои песни ще кача специално за нея. „Токсично“. Подсмихвам се при тази мисъл. Не, едва ли ще й допадне. Ще побеснее — за пръв път от известно време мисълта как ще побеснее ме кара да се усмихна. Ще побеснее като в Джорджия, не като миналата събота. Намествам се на седалката; не искам да си спомням. Замислям се отново за потенциалния избор на песни и се чувствам по-жив и жизнен от дни насам. Телефонът ми бръмчи и сърцето ми забързва.

Смея ли да се надявам?

●3драсти, тъпако. Бира?●

Мама му стара! Есемес от брат ми.

●Не. Зает.●

●Вечно си зает.

Утре заминавам за Барбадос.

Нали знаеш — ПОЧИВКА.

Ще се видим, когато се върна.

Най-сетне да изпием бирата ти!!!●

●Чао, Лелиът.

Приятно пътуване.●

Вечерта е интересна, изпълнена с музика — носталгично пътуване през Айтюнс, докато изготвям плейлиста на Анастейжа. Спомням си как танцуваше в кухнята ми; ще ми се да знаех какво слушаше тогава. Беше толкова смешна и направо божествена. Това се случи, след като я изчуках за пръв път.

Не. След като я любих за пръв път, така ли трябва да се каже?

Нито едното, нито другото ми се струва точно.

Спомням си страстната й молба в нощта, когато я запознах с нашите. „Искам да правиш любов с мен.“ Останах шокиран от тези простички думи, а единственото, което тя искаше, беше да ме докосне. Потръпвам при тази мисъл. Трябва да я накарам да разбере, че това е забранена територия при мен — не понасям да ме докосват.

Клатя глава. Избързваш, Грей. Първо сключи сделката. Поглеждам надписа на айпада.

Анастейжа, това е за теб.

Знам какво искаш да чуеш.

Музиката тук ще го каже вместо мен.

Крисчън.

Това може и да свърши работа. Тя иска цветя и рози, може пък по този начин да се доближа до целта. Клатя глава, защото нямам представа. Искам да й кажа толкова много неща, стига да ме изслуша. Ако не иска, песните ще говорят вместо мен. Просто се надявам да ми даде възможност да й ги подаря.

Ако не хареса предложението ми, ако не иска да е с мен, какво ще правя? Може просто да се окаже, че съм й осигурил превоз до Портланд. Тази мисъл ме потиска и отивам в спалнята, за да се наспя, защото имам нужда.

Смея ли да се надявам?

Мама му стара. Разбира се, че смея!