Е. Л. Джеймс
Грей (24)

Вторник, 7 юни 2011

Чукаме се. Чукаме се яко. Отново сме подпрени на вратата на банята. Тя е моя. Потъвам в нея отново и отново.

Не мога да й се наситя: на усещането, на аромата, на вкуса. Стискам косата й, скубя я. Стискам дупето. Тя е увила крака на кръста ми. Не може да помръдне; притиснал съм я. Увила се е около мен като коприна. Ръцете й ме скубят. Точно така. У дома съм и тя е у дома. Това е мястото, на което искам да бъда… вътре в нея…

Тя. Е. Моя. Мускулите й се свиват, когато свършва, стяга се около мен, отметнала е глава. Свършва и ми доставя удоволствие! Изкрещява и аз я следвам… точно така, сладка моя, моя сладка Анастейжа. Тя се усмихва сънено, като упоена, а е толкова сексапилна. Изправя се и ме поглежда, палавата й усмивка трепка по устните й, след това ме отблъсква и отстъпва назад, не казва нищо. Сграбчвам я и се озоваваме в стаята с играчките. Притискам я към пейката. Вдигам ръка, за да я накажа, стискам колан… и тя изчезва.

До вратата е. Лицето й е пребледняло, тъжно и тя бавно се понася надалеч… Вратата е изчезнала, тя не спира. Протяга умолително ръце. Ела с мен, шепне тя, но се отдръпва, образът й избледнява… изчезва пред очите ми… стопява се… няма я. Не, крещя аз. Недей! Само че нямам глас. Нямам нищо. Ням съм. Отново съм… ням.

 

 

Будя се объркан.

Мама му стара… било е сън. Поредният жив сън.

Този обаче е различен.

По дяволите! Целият съм лепкав. За миг усещам онова отдавна забравено, но познато чувство на страх и възторг — само че сега Елена не ме притежава.

Мили боже, изпразнил съм се като цял отбор. Не ми се е случвало откога? От петнайсетгодишен или от шестнайсет?

Лежа в мрака, отвратен от себе си. Смъквам тениската и се избърсвам. Спермата ми е навсякъде. Подсмихвам се в мрака, въпреки тъпата болка от загубата. Еротичният сън си струва. Останалото… майната му. Обръщам се и съм готов за сън.

 

 

Него го няма. Мама седи на канапето. Мълчи. Гледа в стената и от време на време мига. Заставам пред нея, но тя не ме вижда. Махам с ръка и тя ме забелязва, но ме отпраща. Не, въшчице, не точно сега. Той наранява мама. Наранява и мен. Мразя го. Направо ме подлудява. Най-хубаво е, когато сме двамата с мама. Тогава тя е моя. Моята мамичка. Коремчето ме боли. Отново е гладно. В кухнята съм, търся сладки. Бутам един стол към шкафа и се качвам. Намирам кутия крекери. Само те са вътре в шкафа. Сядам на стола и отварям кутията. Останали са два. Изяждам ги. Вкусни са. Чувам го. Скачам от стола, хуквам към стаята и се хвърлям в леглото. Преструвам се на заспал. Той ме ръчка с пръст. Стой там, малко лайненце. Сега ще изчукам тази мръсница майка ти. Да не съм видял грозната ти мутра тази вечер. Разбра ли ме? Удря ме по лицето, понеже не отговарям. Или ще гориш, малък нещастнико. Не. Не. Това не ми харесва. Не обичам да ме гори. Боли. Разбра ли, малоумнико? Знам, че той иска да се разплача. Само че е трудно. Не мога да плача. Удря ме с юмрук…

 

 

Отново се стряскам и лежа задъхан под бледата утринна светлина, чакам сърцето ми да се успокои, опитвам се да преглътна острия вкус на страх, събрал се в устата ми.

„Тя те спаси от тези гадости, Грей.

Докато тя беше с теб, не преживяваше отново тези спомени. Защо й позволи да си отиде?“

Поглеждам часовника. 5:15. Време е да потичам.

 

 

Блокът й ми се струва мрачен; все още е потънал в сенки, утринното слънце не го е докоснало. Точно така. Отговаря на настроението ми. В апартамента й е тъмно, а пердетата на стаята, която гледах преди, са дръпнати. Сигурно това е нейната стая.

Господи, надявам се да спи сама. Представям си я сгушена на бялото метално легло, една малка топчица, наречена Ана. Дали мисли за мен, сънува ли ме? Има ли кошмари, в които участвам и аз? Забравила ли ме е вече?

Никога не съм се чувствал толкова нещастен, дори като тийнейджър. Може би, преди да стана Грей… спомените ме връщат назад. Не, не, не и когато съм буден. Това е вече прекалено. Вдигам качулката и се облягам на гранитната стена. Скривам се в отсрещния вход. Ужасна мисъл изскача в ума ми — че мога да стоя тук седмица, месец… дори година. Ще наблюдавам, ще чакам, само и само да зърна момичето, което беше мое. Болезнена работа. Превърнах се в онова, за което тя ме обвиняваше — неин преследвач.

Не мога да продължавам по този начин. Трябва да я видя, да се уверя, че е добре. Трябва да залича последния образ: тя е наранена, унизена, победена… и ме напуска.

 

 

Когато се връщам в Ескала, Гейл ме чака със закуската.

— Не съм го искал.

Имам предвид омлета, който поставя пред мен.

— Тогава ще го изхвърля, господин Грей — заявява тя и посяга към чинията. Много добре знае, че ненавиждам да се хвърля храна, но не трепва под строгия ми поглед.

— Направили сте го нарочно, госпожо Джоунс.

Каква досадна жена!

Тя се усмихва, малка победоносна усмивка. Мръщя се, но тя не трепва и все още притиснат от спомена за снощния кошмар, аз изяждам закуската си.

 

 

Може ли просто да звънна на Ана и да я поздравя? Дали ще приеме обаждането ми? Плъзвам поглед към глайдера на бюрото. Тя поиска да се разделим. Би трябвало да уважа решението й и да я оставя на мира. Само че много искам да чуя гласа й. За момент се замислям дали да не й звънна и да затворя, само и само да чуя гласа й.

— Крисчън? Крисчън, добре ли си?

— Извинявай, Рос, какво каза?

— Малко си разсеян. Никога не съм те виждала в подобно състояние.

— Добре съм — сопвам се.

„Мама му стара, Грей, съсредоточи се.“

— Какво каза?

Рос ме гледа подозрително.

— Казвам, че СИП имат по-големи финансови затруднения, отколкото мислехме. Да продължаваме ли?

— Да — отвръщам разпалено. — Продължаваме.

— Екипът им ще дойде днес следобед, за да подпишат предварително споразумение.

— Добре. Кажи ми сега за последното ни предложение за Еймън Кавана.

 

 

Ставам и гледам замислено през пролуките на дървените щори към Тейлър, който е паркирал пред кабинета на Флин. Късен следобед е и продължавам да мисля за Ана.

— Крисчън, с удоволствие ще взема парите ти и ще те наблюдавам как гледаш през прозореца, но гледката не е причината да дойдеш тук — заявява Флин.

Обръщам се към него. Той ме наблюдава с любезно очакване. Въздишам и се отправям към канапето.

— Кошмарите се върнаха. Никога не са били чак толкова тежки.

Флин извива вежди.

— Същите ли?

— Да.

— Какво се е променило? — Той навежда глава на една страна и чака отговора ми. Тъй като мълча, добавя: — Крисчън, струваш ми се адски нещастен. Нещо се е случило.

Чувствам се както с Елена: част от мен не иска да му каже, защото тогава ще се окаже истина.

— Запознах се с едно момиче.

— И?

— Тя ме напусна.

Той ме поглежда изненадано.

— И преди са те напускали жени. Какво беше различно този път?

Гледам го с празен поглед:

Защо е различно ли? Защото Ана е различна.

Мислите ми се сливат в пъстра плетеница: тя не беше подчинена. Не бяхме подписали договор. Тя нямаше сексуален опит. Тя беше първата жена, която искам повече от секса. Господи, какво ли не опитах за пръв път с нея: първото момиче, до което съм спал, първата девственица, първата, която запознах със семейството си, първата, която возих в Чарли Танго, първата, която заведох да лети.

Да… просто тя е различна.

Флин прекъсва мислите ми.

— Въпросът е съвсем простичък, Крисчън.

— Тя ми липсва.

Лицето му си остава мило и загрижено, но не издава нищо.

— Нито една от предишните жени ли не ти е липсвала?

— Нито една.

— Значи у нея има нещо различно — продължава той.

Свивам рамене, но той продължава:

— Имаше ли с нея договорна връзка? Тя подчинена ли беше?

— Надявах се да стане. Само че това не е за нея.

Флин се мръщи.

— Не разбирам.

— Наруших едно от правилата си. Преследвах това момиче, мислех, че тя ще прояви интерес, а се оказа, че цялата тази работа не е за нея.

— Разкажи ми какво се случи.

Стената на язовира се пръсва и аз разказвам събитията от последния месец, от мига, в който Ана падна в офиса ми, до мига, в който излезе от апартамента в неделя сутринта.

— Така. Доста се е натрупало от последния път, когато разговаряхме. — Той потрива брадичка и ме гледа. — Проблемите са много, Крисчън. Искам обаче да ми кажеш как се почувства, когато тя ти каза, че те обича.

Поемам си рязко въздух и стомахът ми се свива от страх.

— Ужасен — прошепвам.

— Разбира се. — Той клати глава. — Съвсем не си чудовището, за което се мислиш. Ти си напълно достоен за обич, Крисчън. Знаеш го много добре. Казвал съм ти го много пъти. Само според теб не е така.

Поглеждам го косо, без да обръщам внимание на утешителните му думи.

— А сега как се чувстваш? — пита той.

Изгубен. Чувствам се напълно изгубен.

— Тя ми липсва. Искам да я видя. — Отново минавам на режим изповед заради всичките си грехове: черната нужда да я притежавам, сякаш тя е наркотик.

— И това е така, въпреки че тя не е в състояние да задоволи нуждите ти. Независимо от всичко тя ти липсва.

— Да, Джон. Тя не може да бъде каквато аз я искам, а аз не мога да бъда какъвто тя иска да съм.

— Сигурен ли си?

— Тя си тръгна.

— Тръгнала си е, защото си я нашибал с колан. Ако не харесва вкусовете ти, не можеш да я виниш.

— Да, не мога.

— А мислил ли си да започнеш връзка с нея според нейните условия и предпочитания?

Какво? Зяпвам го шокиран. Той продължава:

— Сексуалните преживявания с нея задоволяваха ли те?

— Да, разбира се — сопвам се подразнено. Той не обръща никакво внимание на тона ми.

— А задоволителен ли беше боят, който й нанесе?

— Много.

— Искаш ли да го направиш отново?

Да й причиня отново същото ли? И тя отново да си тръгне от мен, така ли?

— Не.

— Защо?

— Защото не й харесва. Нараних я. Наистина я нараних… и тя не може… тя не иска… На нея не й допада. Ядоса се. Ама много се ядоса. — Изражението й, наранените й очи ще ме преследват още дълго… така че не искам никога повече да ставам причината за този поглед.

— Изненадан ли си?

Клатя глава.

— Тя побесня — прошепвам. — Не я бях виждал толкова ядосана.

— Как те накара да се почувстваш това?

— Безпомощен.

— И това познато чувство ли е? — продължава да пита той.

— В какъв смисъл познато? — Ама какви ги плещи този?

— Не се ли позна? Нещо във връзка с миналото? — Въпросът му ме вади от равновесие.

Мама му стара, разнищвали сме този въпрос сто пъти.

— Не. Различно е. Връзката, която имах с госпожа Линкълн, беше коренно различна.

— Не говорех за госпожа Линкълн.

— А за какво? — Гласът ми е едва доловим, защото най-неочаквано разбирам накъде бие.

— Много добре знаеш.

Опитвам се да си поема въздух, притиснат от безпомощността и яростта на слабо дете. Точно така. Ярост. Дълбока, вбесяваща ярост… и страх. Тъмнината се завихря гневно вътре в мен.

— Не е същото — съскам през зъби, докато се опитвам да овладея избухването.

— Добре, не е — примирява се Флин.

Само че образът на яростта й сам изниква в ума ми.

„Това ли е, което искаш? Да ме докараш до това състояние ли?“

Това укротява гнева ми.

— Разбирам какво се опитвате да направите, докторе, но сравнението не е точно. Тя поиска да й покажа. Тя е разумен възрастен човек, за бога. Можеше да каже някоя от кодовите думи. Трябваше да ми каже да спра. Обаче не го направи.

— Знам, знам… — Той вдига ръце. — Просто се опитвам да изтъкна нещо, Крисчън. Ти си гневен човек и имаш основание да бъдеш гневен. В момента няма да говорим за това — очевидно е, че страдаш, и целият смисъл на срещите ни е да стигнеш до положение, в което приемаш нещата и се чувстваш комфортно. — Той млъква. — Това момиче…

— Анастейжа — подхвърлям раздразнено.

— Анастейжа. Очевидно ти е оказала огромно влияние. Като те е напуснала и е събудила потискани спомени за самота и тормоз.

Поемам си дълбоко дъх. Затова ли е толкова болезнено? Защото тя означава повече, много повече?

— Трябва да помислиш за това къде искаш да бъдеш — продължава Флин. — На мен ми се струва, че искаш да си с това момиче. Тя ти липсва. Искаш ли да бъдеш с нея?

Да бъда с Ана ли?

— Да — прошепвам.

— Тогава се съсредоточи върху тази цел. Пак се връщаме към онова, за което ти говорих на последните ни срещи — фокуса към решението. Ако тя е влюбена в теб, както сама ти е казала, сигурно страда като теб. Затова повтарям въпроса си: замислял ли си се за по-конвенционална връзка с това момиче?

— Не.

— А защо?

— Защото дори не ми е минавало през ум, че мога да се справя.

— Ако тя не е готова да ти бъде подчинена, ти не можеш да играеш ролята на доминант.

Поглеждам го гневно. Това не е роля — аз съм си такъв. Незнайно откъде си припомням имейл до Анастейжа. „… при доминантно-подчинените връзки цялата сила е в ръцете на подчинения. Тоест в твои ръце. И ще го повторя пак — ти си тази, която държи силата. Не аз.“ Ако тя не иска да го прави, значи и аз не искам.

В гърдите ми избуява надежда.

Дали ще мога?

Мога ли да имам ванила връзка с Анастейжа?

Настръхвам.

Мама му стара! Може и да мога.

Ако мога, тя ще ме иска ли отново в живота си?

— Крисчън, ти си се доказал като забележително способен човек, въпреки че имаш проблеми. Ти си рядко срещано човешко същество. Щом си поставиш цел, напредваш и я постигаш — обикновено надминаваш собствените си очаквания. Като те слушам днес, ми става ясно, че вече си решил да си върнеш Анастейжа, но не си помислил нито за невинността й, нито за чувствата й. Струва ми се, че искаш да постигнеш целта си и затова не си обърнал внимание на факта, че сте поели за някъде заедно.

Мяркат ми се образи от изминалия месец: тя се спъва в офиса ми, притеснението й в „Клейтън“, остроумните хапливи имейли, голямата й уста… кискането й… решителността и дързостта й, куражът — и едва сега си давам сметка, че съм се наслаждавал на всяка минута. Всяка вбесяваща, разсейваща, весела, чувствена, плътска секунда с нея — да, беше невероятно. Бяхме поели на невероятно пътешествие, и двамата, е, поне аз.

После мислите ми поемат по тъмна пътека.

Тя не знае колко е дълбока мъката ми, не познава чернотата на душата ми, звяра, който се таи вътре — може би трябва да я оставя на мира.

Не съм достоен за нея. Тя не може да ме обича.

Докато мисля, осъзнавам, че нямам сили да стоя далече от нея… стига тя да ме иска.

Флин привлича вниманието ми.

— Крисчън, помисли. Времето ни изтича. Искам да те видя след няколко дена и да поговорим за другите проблеми, които спомена. Ще накарам Джанет да позвъни на Андреа и да уреди среща. — Той става и разбирам, че е време да си тръгвам.

— Даде ми предостатъчно за размисъл — казвам му.

— Нямаше да съм си свършил работата, ако беше иначе. Само няколко дена, Крисчън. Имаме много за обсъждане. — Стиска ръката ми и ми се усмихва, за да ми вдъхне кураж, а аз си тръгвам и знам, че малкото цветенце на надеждата е избуяло.

 

 

Заставам на балкона и разглеждам забуления от нощта Сиатъл. Тук съм далече от всичко. Как нарече тя това място?

Моята кула от слонова кост.

Обикновено тук намирам спокойствие, но напоследък спокойствието ми е разбито на късчета от една синеока млада жена.

Въпросът на Флин дали съм се замислял да започна връзка с нея по нейните правила ме измъчва, предлага много възможности.

Мога ли да си я върна? Тази мисъл ме ужасява.

Отпивам глътка коняк. Защо да ме иска отново? Мога ли да бъда такъв, какъвто иска тя? Няма да се откажа от надеждата. Трябва да намеря начин.

Имам нужда от нея.

Нещо ме стряска — движение, сянка в периферното ми зрение. Мръщя се. Какво, по… Обръщам се към сянката, но не виждам нищо. Сега пък започнаха да ми се привиждат разни неща. Допивам коняка и се връщам в хола.