Планинският военнотренировъчен център заемаше площ от сто и деветдесет квадратни километра в Националния горски парк Хумболт-Тояби. Намираше се в буквалния смисъл насред нищото, на три хиляди и триста метра надморска височина — идеално място за тренировка на войници за бойни операции в планински терен и при сурови зимни условия. Твърдеше се, че курсовете тук са най-тежки и сурови в сравнение с всяко друго място.

— Научи ли нещо ново? — попита го Лиза и се размърда в седалката до него. В скута й имаше купчина бележки. Тя го погледна над очилата си за четене, които носеше напоследък. Гледката му харесваше.

— Грей и останалите още работят с доктор Рафи в централата на Сигма. Събират информация за това какво всъщност е станало в станцията. Изглежда, само шепа хора са наясно със секретните изследвания на доктор Хес.

— Проект „Неогенезис“ — каза Лиза.

Пейнтър кимна и въздъхна.

— Като водач на проекта Хес е споделял подробностите само с ограничен кръг свои колеги. И повечето от тях са били на място, когато е станало замърсяването. Статусът на хората в базата остава неизвестен. Докато токсичният облак не се разпръсне или не бъде неутрализиран, никой не може да доближи обекта.

— А моето искане за костюми за биологична защита? Ако сме екипирани подходящо, можем да огледаме района пеша.

Пейнтър знаеше, че тя иска да води тази експедиция. Направо го побиваха тръпки, когато си представяше как влиза в онази отровна гадост в предпазен костюм, подобно на някакъв тежководолаз в адски води.

— Засега никой няма да припарва там, поне докато не научим повече. Евакуацията продължава с помощта на местните власти и военните. Отцепили сме гореща зона от осемдесет километра около обекта.

Тя въздъхна и погледна през малкото прозорче до седалката.

— Още не мога да повярвам, че е възможно да се случи подобно нещо. Особено когато никой не знае какво е ставало в най-долните нива на базата.

— Ще се изненадаш колко е разпространено. След единайсети септември има огромен скок в разходите за биологична защита и това доведе до появата на куп подобни секретни лаборатории по цялата страна. С корпоративно финансиране, правителствена подкрепа и ръководени от университети. Тези лаборатории се занимават с най-лошото от най-лошото, агенти, срещу които не съществуват ваксини или лекарства.

— Като ебола, Марбург, треската Ласа?

— Именно. Но и с изкуствено създадени бацили, превърнати в оръжие. И всичко това в името да сме готови за неизбежното, да сме една крачка пред врага.

— Какъв е контролът по тези места?

— Много слаб, предимно независим и безсистемен. В момента има около петнайсет хиляди учени, имащи право да работят със смъртоносни патогени и нито една федерална агенция, която да преценява риска от всички тези лаборатории, още по-малко да следи броя им. В резултат има безброй сигнали за лоша работа със заразни патогени, изчезнали проби и лоша документация. Така че въпросът бе не дали, а кога ще се случи инцидент като този.

Пейнтър се загледа през прозореца на юг, към завесата отровен дим. Вече беше информиран за контрамерките, взети от базата — смъртоносна смес от паралитичен агент и нервнопаралитичен газ, целяща да спре изпуснатия микроорганизъм, да убие всеки евентуален преносител, който би помогнал за разпространението му.

— Духът е излязъл от бутилката — промърмори той, имаше предвид не само събитията тук, но и бързия скок в броя на биоинженерните проекти в цялата страна.

Погледна Лиза.

— И одобрените центрове не са единствените, за които трябва да се безпокоим. Навсякъде се появяват и домашни генетични лаборатории — в гаражи, по тавани и в местни клубове. Срещу скромна сума всеки може да се научи как да провежда свои генетични експерименти и дори да патентова творенията си.

— Страхотна инициативност! Сякаш киберпънковете от миналото днес са се превърнали в биопънкове.

— С тази разлика, че хакват генетичен код вместо компютърен. И отново с малък или никакъв контрол. В момента правителството разчита на самоконтролирането на тези лаборатории.

— Резкият ръст на броя им не ме изненадва.

— Защо? — попита той.

— Цената на лабораторното оборудване пада от години. Онова, което някога е струвало десетки хиляди долари, днес се продава за центове. Същевременно науката се развива все по-бързо. В момента уменията ни да четем и пишем ДНК се увеличават десетократно всяка година.

Пейнтър пресметна наум последиците. Това означаваше, че само след десет години генното инженерство ще се развива десет милиарда пъти по-бързо.

— Нещата напредват с главоломна скорост — продължи Лиза. — Една лаборатория вече успя да създаде първата синтетична клетка. А миналата година биолози създали изкуствена хромозома, като създали функциониращи живи дрожди от нищото, с празнини в ДНК, където възнамеряват в близко бъдеще да вмъкнат специални добавки.

— Дизайнерска мая. Страхотно!

Лиза сви рамене.

— Има и по-мрачни последици от излизането на духа от бутилката. Не бива да се тревожим само за случайно изтичане на микроорганизми. Четох за една стартираща програма, в която група предприемчиви млади биопънкове ти изпраща срещу четирийсет долара сто семена на бурен, който включва светещ ген.

— Светещи бурени? Защо?

— Преди всичко за майтап. Искат техните спонсори да разпространяват семената. Вече имат пет хиляди поддръжници, което означава над петстотин хиляди синтетични семена, които в близко бъдеще могат да бъдат разпръснати из Съединените щати.

Пейнтър знаеше, че подобни акции са само върхът на опасен айсберг. Генерал Меткаф, началникът на АИОП и негов шеф, беше изразил един от най-големите страхове на силите за сигурност — колко уязвими са американските лаборатории за чужди агенти. Някоя терористична организация би могла с лекота да вкара студент или докторант в някой център за разработка на биологични оръжия, за да се сдобие със смъртоносен патоген или да получи необходимото обучение, за да открие собствени лаборатории.

Пейнтър се загледа в обвитите в мъгла планини.

„Дали тук не се е случило нещо подобно? Дали не става въпрос за терористичен акт?“

Точно за да отговори на този въпрос, както и за да види обекта с очите си, генерал Меткаф бе наредил на Пейнтър да отлети за тази откъсната база на морските пехотинци. Планинският военнотренировъчен център бе станал официален център за следене на катастрофата. Пейнтър трябваше да координира действията с командира на центъра, в който вече се събираха специалисти.

Можеше да остави Лиза, но нейните знания и проницателност вече се бяха доказали като безценни. Освен това тя бе настояла да дойде — очите й буквално сияеха от новото предизвикателство. Той хвана ръката й и пръстите им се преплетоха. Как би могъл да откаже каквото и да било на бъдещата си съпруга?

Това угаждане беше донякъде причината да си имат компания. Джош Къмингс, по-малкият брат на Лиза, седеше в пилотската кабина, водеше оживен разговор с екипажа и в момента сочеше пистата долу. Това бе главното летище в базата. В миналото младият мъж често бе идвал тук и това беше другата причина да дойде с тях.

Също като сестра си Джош беше строен и рус. Човек лесно можеше да го вземе за типичен калифорнийски сърфист, но страстта на Джош не бе толкова към морето и слънцето, колкото към височините и отвесните скали. Той бе запален планинар, изкачил повечето най-високи върхове на света за своите двайсет и пет години, като трупаше възхвали за уменията си и дори бе започнал малък бизнес от няколкото си патента за планинско оборудване.

В резултат на това бе установил делови връзки с базата като цивилен консултант. Дори носеше едно от червените кепета на инструктор от Планинския военнотренировъчен център, известни просто като Червените шапки. Малцина цивилни спечелваха правото да ги носят и да учат войниците на тънкостите на оцеляването в планината. Това бе свидетелство за уменията на Джош.

Но като се изключеше кепето, малцина биха взели Джош за морски пехотинец. Косата му бе дълга до раменете и като цяло той се отнасяше неуважително към висшестоящите. Облеклото му също бе всичко друго, но не и военно. Под якето от овча кожа (което бе спечелил от един шерп на покер в палатка по склоновете на К2 по време на снежна буря) Джош носеше сива термоблуза с логото на компанията му — силует на планински върхове, най-високият от които стърчеше в средата. Определено приличаше на свит юмрук с изправен среден пръст.

И определено не беше одобрен от военните.

През по-голямата част от годината Джош живееше с раница на гърба, но се бе върнал за сватбата и бе настоял да дойде със сестра си в базата. Пейнтър се бе съгласил без никакви резерви. Джош познаваше по-голямата част от персонала и можеше да гарантира за Пейнтър и така да замаже напрежението от факта, че Сигма е дошла неканена на тяхна територия. Освен това Джош познаваше много добре терена от тренировките в миналото, а подобно нещо можеше да се окаже полезно.

Джош демонстрира това сега.

— Кацнете в северния край на пистата — надвика той шума на двигателите. — Там има по-малко пясък. Точно там морските пехотинци правят повечето си упражнения по ВИК.

Лиза погледна Пейнтър и повдигна въпросително вежда.

— Вертикално излитане и кацане — преведе той. Ако военните обичаха нещо повече от оръжията си, това бяха съкращенията.

Все пак Пейнтър не изпита вълнение, докато се приготвяха за кацането. Летяха на борда на „MV-22 Оспри“, осигурен любезно от Въздушния команден център на Морската пехота в Туентинайн Палмс, недалеч от Лос Анджелис. Необичайната машина бе известна като тилтротор заради способността си да се превръща от традиционен витлов самолет в подобие на хеликоптер, като завърташе двигателите на крилата си.

Извърнат в седалката, Пейнтър гледаше как перките бавно се завъртат от вертикално в хоризонтално положение. Скоростта на самолета рязко се понижи, докато той не увисна над пистата; после машината се спусна и колелата докоснаха земята.

Лиза издиша. Беше затаила дъх по време на кацането.

— Изумително!

Пейнтър забеляза наблизо други две машини. Около тях сновяха техници, което означаваше, че те също са пристигнали току-що в отговор на обявената мобилизация. Ято хеликоптери на Морската пехота осейваше летището.

— Май всички са приели поканата ти — каза Лиза.

Преди да напуснат крайбрежието Пейнтър беше нахвърлял груб план на мисията — мероприятия по издирване и спасяване, евакуация, карантина, разследване и накрая почистване. Първите три операции вече бяха в ход, което позволяваше на Пейнтър и екипа му да се заемат направо с разследването.

Знаеше откъде иска да започне. Спасителният Отряд на морските пехотинци, който бе реагирал пръв на сигнала, беше спасил живота на свидетел — местна паркова рейнджърка, която случайно била на място, когато базата избухнала. Пейнтър знаеше за престрелката на върха на един съседен хълм, която повдигаше сериозна загадка: кои са били неприятелите и какво общо имат те със случилото се в базата?

Само един човек би могъл да разполага с отговор на тези въпроси.

Но според това, което Пейнтър беше научил по пътя, тя не говореше.

22:19

Джена не си направи труда да опита дръжката на вратата. Знаеше, че е заключена. Закрачи напред-назад. Ако се съдеше по дъската отпред и по редиците бюра и столове, се намираше в малка класна стая на третия етаж. От прозореца виждаше в далечината тъмен ски лифт и конюшни. Точно под нея една линейка бавно се отдалечаваше от входа на сградата.

Заминаващият си спешен екип вече се бе погрижил за раните й — бинтоваха ръката й, зашиха малкия разрез на ключицата и накрая й биха антибиотик. Предложиха да й дадат обезболяващо, но тя предпочете просто да вземе малко ибупрофен.

„Трябва да запазя главата си ясна.“

Но растящият гняв не й помагаше.

Нико я наблюдаваше. Беше се проснал на пода и погледът му я следеше, докато тя крачеше от единия край на стаята до другия. До него имаше купа вода и опразнена чиния. На едно от бюрата имаше поднос с увит в целофан сандвич и кутия мляко. Джена не обръщаше внимание на храната — все още нямаше абсолютно никакъв апетит.

Погледна си часовника.

„Колко смятат да ме държат тук?“

Морският пехотинец, който я беше спасил — сержант Самюъл Дрейк, — й бе казал, че ще бъде разпитана от човек от Вашингтон. Беше минало повече от час, откакто я бяха докарали тук.

„Къде е този тип, по дяволите?“

Командирът на базата бе наминал да я види и зададе няколко въпроса, но тя категорично отказа да говори. Щеше да разкаже историята си само веднъж, при това само след като получи някои отговори.

Прещракване привлече вниманието й към вратата.

„Най-после…“

Тя отстъпи няколко крачки и скръсти ръце, готова за сблъсък. Вратата се отвори, но на прага не стоеше човекът, когото очакваше. Влезе сержант Дрейк. Изглеждаше освежен, тъмнокафявата му коса бе мокра и сресана назад. Носеше широк панталон в цвят каки и подобна тениска, която прилепваше плътно по гърдите и разкриваше мускулестите му ръце.

Макар да се бе настроила да посрещне враждебно неканения гост, Джена откри, че отпуска ръце и че даже се радва да види младия мъж.

Дрейк й се усмихна, което изобщо не подобри положението.

— Нося ти подарък от твой приятел — каза той. Дълбокият му басов глас звучеше по-топло отпреди, не бе рязък и заповеднически. — Надявам се, че може да решиш да го споделиш.

Вдигна ръка и й подаде кафяв хартиен плик, леко влажен отдолу.

— Какво е това? — Тя пристъпи напред и я лъхна познат аромат.

„Не може да бъде!“

— Ребърца от „Боди Майк Барбекю“ — потвърди Дрейк. — Със салата от зеле и пържени картофки.

— Ама как…?

Той й се ухили и съвършените му зъби лъснаха.

— Наши хора непрекъснато летят до езерото Моно и обратно, за да координират евакуацията. Твой приятел решил да ти прати нещо от Лий Вининг преди градчето да бъде евакуирано. Решил, че може да си гладна след цялото това вълнение.

Само един човек знаеше къде се намира.

Усмихна се за първи път от цяла вечност, както й се стори.

— Бил! Ако беше тук, щях да го нацелувам!

Очите на Дрейк проблеснаха дяволито.

— Ако искаш, мога да му предам целувките?

— Какво ще кажеш просто да си поделим картофките? — Тя тръгна към едно бюро.

— Ами ребърцата?

— Не. Те са си само за мен.

Седнаха един срещу друг на едно бюро. Джена бързо откри, че апетитът й се връща.

Беше се справила с половината ребърца, а Нико бе опрял глава на коляното й и я гледаше с надежда, когато вратата се отвори отново.

Влезе цяла група непознати. Явно това бяха хората от Вашингтон. Макар да ги бе чакала толкова дълго, на Джена й се прииска да бяха дошли по-късно.

Избърса мазните си пръсти.

Дрейк бързо скочи и застана мирно — командирът на базата също беше дошъл.

— Свободно, Дрейк. — Командирът, полковник Бозман, беше към шейсетте, със сребриста коса като орела над разноцветните ленти на ризата му с цвят каки. Погледът му се спря върху недоядената храна. — Не исках да ви прекъсвам, госпожице Бек, но това е директор Пейнтър Кроу от АИОП. Той има някои въпроси към вас, преди да ви върнем при колегите ви рейнджъри.

Двамата спътници на мъжа също бяха представени. Несъмнено бяха роднини, най-вероятно брат и сестра, може би дори близнаци, но Джена съсредоточи вниманието си върху мъжа начело — Кроу. Беше чернокос, с един-единствен снежнобял кичур, прибран зад ухото. Цветът на кожата му несъмнено говореше за индианска жилка, но пронизващите му сини очи намекваха и за европейска кръв. На Джена й се искаше да му се озъби, но нещо в него я накара да притихне. Може би намекът за дружелюбна усмивка или интелигентният блясък в очите му. Човекът определено не беше досаден бюрократ или високомерен агент от някоя служба.

Въпреки това откри, че ръката й докосва телефона в джоба й.

„Искам отговори.“

Кроу се обърна към полковника.

— Можем ли да останем насаме?

— Разбира се. — Бозман даде знак на Дрейк. — Да ги оставим.

Дрейк го последва навън, но не и преди да чукне юмрук в юмрука на русокосия мъж, който стоеше до вратата.

— Радвам се да те видя, Джош.

— Иска ми се да беше при по-добри обстоятелства.

— И на мен. — Младият мъж се ухили широко. — Но затова ни плащат големите мангизи, нали така?

След като двамата морски пехотинци излязоха и вратата се затвори, Кроу отново обърна пронизителните си очи към Джена.

— Госпожице Бек, натрупало ви се е доста, но се надявам да ми дадете някаква допълнителна информация за случилото се тази вечер. Разкажете ми какво стана, колкото се може по-подробно. Особено съм любопитен за хората, които са ви атакували на хълма.

Джена не отстъпи.

— Не и преди да ми кажете какво всъщност е ставало в изследователската станция. Работата им изложи на опасност целия район. Застраши не само крехката екосистема, за чието образуване са били необходими хилядолетия, но и живота на мои приятели и колеги.

— Иска ми се да можех да ви кажа — отвърна той.

— Иска ви се или няма да ми кажете?

— Ако трябва да съм честен, не знаем точно естеството на работата им. Базата е била ръководена от доктор Кендъл Хес, който бил доста потаен тип.

Джена се намръщи, когато чу името на астробиолога, който бе идвал при езерото Моно. Припомни си разговора им на чаша кафе в „Боди Майк“. Дори тогава й бе направило впечатление колко е сдържан и как внимателно подбира думите си.

— Срещала съм се с него — призна тя. — Събираше проби от тинята по дъното на езерото.

Кроу се обърна към спътницата си, Лиза Къмингс. Двамата се спогледаха мълчаливо, сякаш преценяваха дали тази подробност е важна, или не.

Джена ги гледаше и се намръщи още повече.

— Върху какво е работил доктор Хес?

Кроу отново се обърна към нея.

— Знаем със сигурност само, че е изучавал и експериментирал с екзотични форми на живот.

— Екстремофили — каза Джена, припомняйки си подробности от разговора им. — Каза, че търсел необичайни организми, бактерии и протозои, развили уникални стратегии за оцеляване в сурови условия.

Лиза пристъпи напред.

— По-конкретно е изучавал биосферите в сянка — среди, в които биха могли да съществуват нестандартни форми на живот. Смятаме, че интересът му в тази област е започнал, след като учени от НАСА открили в езерото Моно бактерии, способни да живеят в богата на арсеник среда.

Джена разбра.

— Значи затова е избрал това място.

Кроу кимна.

— Може би за да продължи проучването и дори да направи стъпка по-нататък. Смятаме, че може да се е опитвал да създаде нещо ново, нещо, което никога не е съществувало на нашата планета.

— И го е изпуснал.

— Така смятаме, но не знаем дали става дума за техническа злополука, лабораторна грешка или нещо… злонамерено.

Джена потупа Нико. Той беше спокоен и отпуснат до нея, не показваше никакво напрежение. Определено не беше нащрек в присъствието на тези непознати. През годините се беше научила да се доверява на преценката му. Освен това тя самата не долавяше хитруване в държането на тримата и оценяваше готовността им да споделят информация.

Реши да рискува и се разкри мъничко.

— Не мисля, че е било злополука, директор Кроу.

— И Пейнтър бива. Но защо смятате така?

— Видях някакъв хеликоптер да напуска базата между подаването на сигнала за бедствие и момента, когато всичко отиде по дяволите. Същият хеликоптер остави група наемници на хълма. Явно са ме забелязали как бягам от отровния облак.

— И са ви подгонили, за да елиминират единствения свидетел.

Тя кимна.

— Бяха на косъм да успеят.

— Можете ли да опишете хеликоптера? Забелязахте ли някакви отличителни знаци или числа?

Тя поклати глава.

— Не. Но го снимах.

Леко се развесели, когато видя смаяните им физиономии. Докато изваждаше мобилния си телефон, им разказа какво се бе случило в градчето призрак, като внимаваше да не пропуска нито една подробност. Отвори фотоалбума и превъртя снимките. Спря на снимката на гиганта с огнепръскачката.

— Този тип ми се стори водач на групата.

Пейнтър взе телефона и увеличи лицето му.

— Много добре сте го снимали. Чудесна работа.

Джена изпита гордост.

— Надявам се да го има в някоя база данни.

— И аз се надявам. Определено ще го пуснем през софтуера за разпознаване на лица както тук, така и зад граница. Ще пуснем и снимката на хеликоптера в бюлетините на правоприлагащите органи в целия Югозапад. Не може да са отишли много далеч.

— Освен това имат пленник — каза тя. — Един от учените. Или поне носеше бяла лабораторна престилка. Опита се да избяга, но онзи с огнепръскачката го хвана, замъкна го обратно в хеликоптера и отлетяха.

Пейнтър вдигна поглед от телефона.

— Успяхте ли да снимате пленника?

— За жалост не. Вече бях закачила телефона на нашийника на Нико. — И потупа хъскито по хълбока.

Пейнтър се вгледа по-внимателно в нея и заговори, сякаш четеше мислите й.

— Нека позная. Надявали сте се, че след като ви убият, ще се махнат. И че по-късно някой ще намери Нико и телефона ви.

Джена бе впечатлена. Изобщо не бе споменавала за това, но този човек въпреки всичко се беше досетил.

— Ако са отвлекли някого, лично аз залагам, че става въпрос за доктор Хес — обади се Лиза. — Той е бил най-важната цел в базата.

Пейнтър се обърна към Джена.

Тя сви рамене.

— Не мога да кажа дали беше той. Всичко стана толкова бързо, а и не успях да видя добре лицето му. Но е възможно да е бил доктор Хес. Има обаче и още нещо. Който и да е бил, той се опита да побегне към отровния облак, преди да го заловят отново. Сякаш предпочиташе да умре вместо да го отведат.

— Което означава, че пленникът сигурно знае тайни, които не е искал да разкрива на врага. — Пейнтър изглеждаше разтревожен.

— Какви тайни? — попита Джена.

— Точно това трябва да разберем.

— Искам да помогна.

Пейнтър я изгледа.

— Признавам, че бихте могли да ни помогнете в първоначалното разследване. Може да има някоя подробност, която сте пропуснали или не сте сметнали за важна. Но трябва да ви предупредя, че ще е опасно.

— Вече е опасно.

— Смятам, че ще стане много по-лошо. Започналото тук най-вероятно е само върхът на нещо по-голямо и много по-смъртоносно.

— В такъв случай съм късметлийка, че имам помощник. — Джена сложи ръка върху главата на Нико и той тупна с опашка, готов на всичко. — С какво започваме?

Пейнтър погледна доктор Къмингс.

— По зазоряване влизаме в отровната пустош. Ще търсим следи, които биха могли да ни посочат какво се е объркало.

— И вероятно какво се е измъкнало — добави спътницата му.

Джена изстина. Сама се беше набутала в капана, от който току-що се беше измъкнала.

„В какво се забърках?“

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Ролинс Шестото измиране (9)

Метаданни

Данни

Шестото измиране

Информация

История

Сваляне / Връзки

6.

Джеймс Ролинс
Шестото измиране (9)