Екипът на СКБ беше добавил нови части към първоначалната лечебница в хангара. През един прозорец Джена можеше да види Джош, който лежеше в безсъзнание в леглото си. Беше получил още два пристъпа през изминалия следобед, като ту идваше на себе си, ту отново потъваше в делириум.

Джена гледаше как подлагат младия мъж на поредната серия тестове. Една сестра го обърна настрани, докато доктор потупваше гърба му. Почти нямаше съмнение, че кръвта му е отровена от някакъв микроб. Доколкото бе разбрала, учените все още не можеха да открият вируса в тъканите и кръвта му.

Непрекъснато взимаха проби и от нея и ги подлагаха на изследване.

На отсрещната стена на помещението — „На килията ми“, гневно си помисли тя — имаше друг прозорец, гледащ към Сам Дрейк в съседното отделение. Подобно на нея, той бе облечен в болнична престилка, седеше на леглото си и също не изглеждаше особено щастлив. При пристигането си двамата бяха изтъркани хубаво — унизителна процедура, включваща и минаване през пулверизатор, който доставяше доза силен широкоспектърен антибиотик. Това беше предпазна мярка, ако бяха вдишали заразни микроорганизми в бунгалото — не че средството беше доказало ефективността си.

„Все пак по-добре от нищо.“

Оттогава непрекъснато ги ръчкаха, бодяха и стържеха, събираха всичките им телесни течности. Засега никой от двамата не страдаше от клиничните симптоми, които беше показал Джош през първите дванайсет часа — повишена температура и мускулни тремори. Затова докторите смятаха, че на нея и Дрейк вероятно им се е разминало, но за всеки случай ги оставиха под карантина за още един ден. Ако състоянието им останеше същото, може би щяха да ги пуснат.

„Може би“ беше важното в случая.

Засега много малко неща бяха сигурни.

С едно изключение…

Направи още един кръг в клетката си. Тревогата я караше да не спира, да крачи развълнувано, не й даваше да седне или да легне. Имаше още един член на екипа, чиято участ не беше толкова сигурна.

Нико.

Партньорът й бе отведен в изследователските лаборатории в другия край на тъмния хангар. Лиза я увери, че ще се грижат добре за него и че ще го държи в собствената си лаборатория. За съжаление Нико вече беше вдигнал температура, съпроводена с повръщане и диария.

„Горкото ми кученце…“

Копнееше да излезе оттук, да иде при него. Ужасно й се искаше да утеши Нико, да му покаже колко го обича. Гневът се бореше с мъката, стегнала гърдите й. Не понасяше мисълта, че той страда сам, че се пита къде е тя, че вярва, че е изоставен. А най-лошото бе, че тя не можеше да си представи да го изгуби.

— Направо ще оставиш коловози в пода.

Обърна се. Дрейк стоеше до прозореца. Бе натиснал копчето на интеркома. Усмихна й се мило и тъжно — знаеше какво я тормози.

Тя отиде при прозореца и включи интеркома.

— Много ми се иска да ида при него.

— Знам, но Лиза ще направи всичко по силите си. — Дрейк погледна над рамото й към прозореца зад нея.

— Особено когато става въпрос и за нейни близки.

Джена изпита вина. Какво беше загубата на куче в сравнение с брат? Може би трябваше да погледне ставащото от друга гледна точка, да бъде професионалист. В края на краищата Нико бе просто куче.

Но тя отказваше да приеме това.

За нея Нико беше също като брат.

— Докато чакаме, можем да направим нещо — понижи глас Дрейк. — Да се опитаме да разберем срещу какво се борим. Ако знаехме какво са забъркали в онази проклета лаборатория, Джош и Нико биха имали повече шансове за оцеляване.

Проехтя гръм, който разтресе хангара и й напомни, че Джош и Нико не са единствените изложени на риск. Бурята най-сетне бе стигнала района на Моно и по възвишенията беше започнало да вали. Според директор Кроу спешните екипи хвърляха чували с пясък във всички потоци и сухи корита в опит да ограничат разпространението на заразата.

Не че някой очакваше пълното й ограничаване.

Дори първоначалните мерки да се окажеха ефективни, колко дълго можеха да издържат тези импровизирани диги? И какво щеше да стане, ако организмът стигне до подпочвените води в района и ги зарази?

Дрейк беше прав.

Джена продължи да натиска копчето на интеркома.

— Но как можем да помогнем да научат нещо повече за проклетия микроб? Особено когато сме заключени тук. Саботьорът умря, а заедно с него и последната ни пряка връзка.

— Какво ще кажеш да потърсим непряка? — предложи Дрейк.

Джена пое дълбоко дъх, мъчеше се да пропъди безпокойството и чувството за безсилие. Базата беше взривена, Хес бе отвлечен неизвестно къде и следата изглеждаше студена. Доколкото знаеха, най-приближените на Хес учени са били в лабораторията по време на унищожаването й. Ейми Серпри беше единствената им надежда.

„Може би ще намерят и някаква друга следа.“

Само че не разполагаха с време.

— Да сме пропуснали нещо? — попита Дрейк, който явно също мислеше здраво по проблема.

Джена прехвърли наум всичко — от първоначалния зов за помощ, получен от Бил Хауард, до прибирането на тялото на Ейми Серпри, затворено в чувал. Трупът й бе станал център на вниманието в лабораториите в другия край на хангара.

Затвори очи и мина отново през ужасите от последните четирийсет и осем часа. Направо не можеше да повярва, че са минали само два дни от онова обаждане на Бил Хауард.

„Онова обаждане…“

Отвори очи и шокът се изписа на лицето й.

— Какво има? — попита Дрейк.

— Трябва да говоря с Пейнтър Кроу! Веднага!

20:12

Пейнтър временно се беше настанил в кабинета на полковник Бозман. Беше един от редките моменти на спокойствие във формиралия се команден център за спешни операции. През последните два дни същински ураган от политически, военни и правоприлагащи агенции се бе изсипал в района и най-вече върху главата на самия Пейнтър. И всичките тези агенции — до една обозначени с минимум трибуквени съкращения — настояваха, изискваха, опитваха се да заповядват.

Както обикновено ставаше в подобни случаи, положението бързо заплаши да се превърне в пълна каша. За щастие благодарение на предишните успехи на Сигма президентът се намеси лично и даде предимство на Пейнтър във всяко отношение, с което го посочи за главен тук.

„Обаче внимавай какво си позволяваш…“

Все още се мъчеше да укроти различните агенции, да накара всички да започнат да действат като екип. Усилията не му оставяха време да мисли, а само да реагира и да гаси пожари там, където можеше.

Затова се възползва от краткотрайното укротяване, като чудесно си даваше сметка, че то е пословичното око на урагана.

„Трябва да сляза долу и да видя Лиза.“

Бяха минали часове от последната им среща. Не че разговорът през прозорец бе същото като да я прегърне. Още тогава тя приличаше на призрак. Пейнтър знаеше какво я е докарало до това положение. Джош се влошаваше, а на хоризонта все още не се виждаше някакво ефективно средство за лечение.

Избута стола, готов да я утеши, доколкото може — и в този момент вратата се отвори. На прага стоеше морският пехотинец, който му бяха зачислили като адютант — спретната млада жена в безупречна униформа и кепе. Казваше се Джесъп.

— Директор Кроу — каза тя. — Обажда се рейнджър Бек. Каза, че е спешно.

— Свържи ме.

Беше разговарял съвсем кратко с Джена и Дрейк след завръщането им от Йосемити. Засега двамата изглеждаха добре и най-вероятно бяха избегнали заразяването — една от малкото добри новини от иначе лошия ден, особено като се имаше предвид, че нямаше никаква вест от екипа на Грей в Антарктида, откакто бяха стигнали до онази британска станция. Засега Кат не се тревожеше особено, тъй като имаше силна слънчева буря, която смущаваше съобщенията в по-голямата част от Южното полукълбо.

Надяваше се, че скоро ще получат новини от Грей.

А междувременно…

Той вдигна телефона.

— Директор Кроу.

— Сър! — Джена говореше развълнувано. — Току-що се сетих нещо, което може да е важно.

Пейнтър се понадигна в стола.

— Какво?

— В бунгалото, преди да отворя вратата и преди да чуя молбата на Ейми за помощ, чух да звъни мобилен телефон. След всичко последвало направо ми излетя от главата.

— Сигурна ли си, че е бил мобилен телефон, а не стационарният на бунгалото?

— Да. Може някой да я е проверявал. Съучастник или онзи, който я е наел. Не знам.

— Но в това няма логика. Взехме телефона и личните вещи на Серпри, преди да запечатаме бунгалото. Всичко беше подробно прегледано. Лично прегледах записите от телефона й с надеждата, че ще открия някаква външна връзка като тази, за която говориш.

— И?

— И не намерих нищо съществено. Няколко обаждания до роднини и приятели. Но по-важното е, че няма нито едно входящо или изходящо повикване през последните двайсет и четири часа. Дори да не е вдигнала, позвъняването щеше да остане записано в списъка.

— Сигурна съм, че беше мобилният й телефон — твърдо каза Джена. — Някой се опитваше да се свърже с нея.

Пейнтър беше започнал да уважава Джена и прие думите й сериозно.

— Ще поръчам на някой техник да прегледа телефона отново.

Ако Джена бе права и ако записите са били изтрити или повредени, подобно действие трябваше да е важно. То определено щеше да покаже, че последното обаждане е било от някой съучастник на Серпри, може би дори от онзи, който й бе дърпал конците.

— Може би ни даваш нова следа — каза Пейнтър.

— Дано. Ако се появи нещо, искам да участвам в проследяването му.

— И аз! — извика някъде на заден план сержант Дрейк.

Пейнтър знаеше колко твърдо решени са двамата да помагат, особено след онова, което се беше случило с кучето на Бек, но все пак каза уклончиво:

— Нека първо видим накъде водят следите.

— Не сме болни! — извика Дрейк. — Идваме! Дори ако се наложи да срежа стените със скалпел.

Пейнтър му влизаше в положението. Същата решимост виждаше в очите на Лиза всеки път, когато я посещаваше.

Но понякога цялата решимост на света не е достатъчна. Понякога пред теб остава само един път.

Да вземаш тежки и трудни решения.

20:22

— Доктор Къмингс, мисля, че трябва да приспим кучето.

Лиза се обърна към доктор Реймънд Линдал. Директорът от РИК се беше навел в защитния си костюм пред стоманената клетка на хъскито.

Нико лежеше на една страна и дишаше плитко. Бяха му сложили системи и му даваха леко успокоително, наред с антиеметици за овладяване на повръщането и коктейл антивирусни препарати.

Въпреки това състоянието на кучето продължаваше да се влошава.

— То страда — каза Линдал, изправи се и се обърна към нея. — Ще му направите услуга. А и при сегашната му степен на инфекция аутопсията ще ни позволи да научим повече за ранните етапи на болестта. Това е рядка възможност.

Лиза заговори спокойно въпреки кипналия в нея гняв.

— Можем да научим същото, като наблюдаваме клиничното състояние на пациента и реакцията му на различните терапии.

Линдал завъртя очи.

— Докато не разберем по-добре с какво си имаме работа, всяка терапия ще е стрелба напосоки. Глупаво пилеене на ресурси и време.

Лиза пристъпи между Линдал и клетката на Нико.

Директорът въздъхна.

— Не искам да ми се налага да ви нареждам, доктор Къмингс. Помислих си, че ще се вслушате в здравия разум.

— Вие не можете да ми нареждате.

Линдал я изгледа.

— Военното командване ми даде пълен контрол над тези лаборатории. Освен това си мислех, че сте готова на всяко хуманно действие, за да помогнете на брат си.

Тя настръхна от обвинението му.

— Няма нищо хуманно в онова, което предлагате.

— Не бива да позволявате на чувствата да замъглят професионалната ви преценка — възрази той. — Науката по принцип трябва да е безстрастна.

— Докато охраната не ме изхвърли от тази лаборатория, няма да позволя на никого да стори нещо на пациента ми.

Решаването на съдбата на Нико беше прекъснато от съскането на въздушния шлюз и двамата се обърнаха натам. Вирусологът Едмънд Дент влезе в лабораторията заедно с генетика доктор Хенри Дженкинс, рошав вундеркинд на крехката възраст двайсет и пет години.

Ако се съдеше по лицето зад маската, Едмънд носеше лоши новини.

— Исках да го чуете лично — започна вирусологът. — Получихме резултатите от последните проби на брат ви.

Лиза усети прималяване в корема, но и известно облекчение. Подозираше какво ще й каже Едмънд. От самото начало чакаше да чуе нещо подобно.

— Макар все още да не откриваме в кръвта на Джош активни вируси, което е добър знак, анализирахме последната проба от цереброспиналната му течност.

Едмънд посочи на спътника си работната й станция и Хенри влезе в системата и отвори медицинския файл на Джош. Снимката на брат й от шофьорската му книжка се появи за момент на екрана — усмихнат, почернял от неотдавнашното ходене по планините. Сърцето й се сви.

Лицето на Джош бързо изчезна, за да се смени с електронна микрография.

На нея се виждаше плътна група вириони, събрани от утайката на ЦСТ след преминаването й през центрофугата на лабораторията. Лиза вече с лекота разпознаваше характерната форма на врага.

Трудно й бе да съпостави усмихнатото лице на брат си с ужаса, който виждаше сега на екрана. Очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да произнесе нито дума.

Едмънд усети вълнението й.

— Смятаме, че развитието на болестта на Джош се е забавило, защото вирусът е пътувал по нервите от крака, за да стигне до централната нервна система. По същия път се придвижва вирусът на беса. Това може да обясни и защо все още не откриваме активни вируси в кръвта и защо ни отне толкова време да установим наличието му.

Хенри обясни важността на думите му:

— Когато сте ампутирали крака му на място, изтеклата кръв вероятно е изхвърлила вирусните частици, които са започнали да се разпространяват в кръвоносната и лимфната система на крайника.

— Но не и от периферните нерви — добави Едмънд. — Няколко частици явно са стигнали тибиалния или може би общия перонеален нерв преди ампутацията. След това вирусът бавно е тръгнал нагоре към централната нервна система.

На Лиза й прилоша и това явно й пролича. Едмънд я докосна по ръката.

— Въпреки това бързите ви действия на терен са помогнали да спечелите ценно време за брат си.

Тя разбираше, че Едмънд се опитва да смекчи чувството й за вина, но разбра и истината.

„Трябваше да му отрежем целия крак.“

Вместо това се беше опитала да остави брат си с функциониращо коляно, за да бъде по-подвижен с протеза. Джош беше много активен и тя искаше да му даде най-добрите шансове да се завърне към пълноценен живот.

„Ако се бях придържала към философията на Линдал отпреди малко…“

Насред почернелите хълмове бе позволила чувствата да замъглят професионалната й преценка. И сега това можеше да струва живота на Джош.

Може би за да я разсее, Едмънд посочи екрана.

— Трябва да знаете, че Хенри научи и повече за устройството на нашето изкуствено чудовище.

Лиза се помъчи да пребори отчаянието си — то нямаше да помогне на Джош.

— Работех с молекулярния биолог върху генетичния анализ на онова, което се намира вътре в синтетичната капсида на вириона — обясни Хенри.

Лиза си представи сферичната белтъчна обвивка, поддържана от яките графенови влакна отдолу. Беше се чудила какво е скрито в здравата опаковка.

— Накиснахме и центрофугирахме проби от вируса, за да освободим нуклеиновите киселини, съставящи генетичния му…

Линдал пристъпи напред и махна нетърпеливо с ръка.

— Не е нужно да знаем как е направен кренвиршът, доктор Дженкинс. Не сме студенти първокурсници. Просто ни кажете какво сте научили.

Едмънд го изгледа намръщено.

— Хенри се опитва да обясни трудността при придобиването на подобно знание. Това е важно за онова, което е открил.

— Каква трудност? — попита Лиза.

Хенри я погледна. Още повече приличаше на момче с очилата си с дебели рамки и рошавата си глава.

— Първоначалните ни опити да извлечем ДНК се провалиха. Всъщност с помощта на дифениламин индикатор не успяхме да засечем никаква ДНК. Опитахме и други техники, но със същия резултат.

— Ами РНК? — попита Лиза.

Тя знаеше, че вирусите попадат в две категории — такива с дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК) като генетична база и такива с рибонуклеинова киселина, или РНК.

— Не открихме и никаква РНК — каза Хенри.

— Това е невъзможно — раздразнено рече Линдал. — Тогава какво сте открили?

Хенри погледна Едмънд, който отговори вместо плахия генетик.

— Хенри и молекулярният биолог са открили форма на КНК.

Лиза се намръщи неразбиращо.

— След като извлекли нуклеиновите киселини от обвивката на вириона, те не открили дезоксирибоза или рибоза — обясни Едмънд. — Вместо това попаднали на нещо чуждо, съставящо генетичната основа.

— Буквата К е от ксено — каза Хенри. — Иначе казано, чуждо.

— Но това не означава извънземно — побърза да добави Едмънд. — Смятаме, че този генетичен материал е изкуствено създаден. Учените си играят да създадат екзотични видове КНК вече повече от десетилетие и показват в лабораториите си, че тези молекули могат да се делят и развиват също като нашата ДНК.

— Но какво е различното при този вирион? — попита Лиза. — Какво е заместило дезоксирибозата или рибозата в генетичните молекули?

Хенри прехапа устна и отговори:

— Още работим по въпроса, но засега установихме следи от арсеник и ненормално високи количества железен фосфат.

„Арсеник и желязо…“

Лиза сбърчи чело. Спомни си, че доктор Хес бил посетил езерото Моно заради откриването на обичащи арсеника бактерии в калта му. Имаше ли някаква връзка между бактериите и творението му?

— Но какво се е опитвал да създаде Хес с всичко това? — попита Линдал. — Каква е била целта на този проект?

Едмънд сви рамене.

— Можем само да предполагаме. Има обаче една важна подробност около известните КНК, създадени в различни лаборатории. Всички те се оказват по-устойчиви на деградация.

„Иначе казано, по-здрави.“

— Също като външната обвивка — каза Линдал. — Нищо чудно, че не можем да унищожим проклетото нещо.

— Поне засега — възрази Хенри. — Но ако разберем по-добре какъв е съставът на екзотичната молекула, ако установим какво се крие зад това К в КНК, бихме могли да създадем не само средство за унищожаване на вируса, но и за лечение на заразените с него.

Лиза си представи Джош в другия край на хангара и си позволи известна надежда — но съвсем малка.

— Има една друга подробност около КНК, която също може да е важна — добави Едмънд. — Тя е свързана с произхода на живота. Изследванията върху способността на КНК да се възпроизвежда и развива показват, че някога на планетата може да е съществувала друга генетична система, която е по-стара от ДНК и РНК и предхожда съвременния свят.

Лиза се замисли върху тази възможност и последиците от нея.

— В основата си работата на доктор Хес е била свързана с откриването на начин да се излезе от сегашното масово измиране. Възможно ли е този експеримент със синтетичен живот да има нещо общо с това? Дали не е търсил начин за създаване на по-устойчива екосистема, основаваща се на КНК и способна да издържи на замърсяването или да оцелява при повишени глобални температури?

— Кой знае? — отвърна Едмънд. — Ще трябва да питате него, ако изобщо го открием. Но Хенри има още една тревога относно проблема, с който се занимаваме.

— За какво става дума? — попита Линдал.

— Не съм сигурен, че този вирион е изкуствено създаден… поне не изцяло — каза Хенри.

— Защо мислите така? — попита Лиза.

— Досега никой не е успял да създаде успешно напълно функциониращ КНК организъм. Броят на променливите, които трябва да се вземат предвид, е астрономически. Освен това скокът изглежда прекалено голям, дори за доктор Хес.

Линдал посочи монитора, който още показваше снимката от електронния микроскоп.

— Но е успял. Ето го доказателството.

Хенри поклати глава.

— Не е задължително. Смятам, че е постигнал това, като е използвал шаблон. Мисля, че е открил нещо екзотично, някакъв жив КНК организъм, и просто го е манипулирал, за да получи сегашната му форма, създавайки хибрид между естествена и синтетична биология.

Лиза кимна замислено.

— Може и да сте прав. Хес е проявявал огромен интерес към екстремофилите. Претърсил е целия свят за странни и необичайни организми. Може би е открил нещо.

„Затова ли е бил отвлечен?“

— И ако успеем да открием какво е било това нещо — добави Едмънд, — може би ще разберем какво стои зад това К и ще започнем да променяме цялата тази каша към добро.

Радиото на Лиза изпращя и Пейнтър се включи на личния й канал. Тя изгаряше от нетърпение да говори с него, да сподели какво бе научила току-що — и мрачното, и носещото надежда.

— Мисля, че имаме евентуална нова следа — каза Пейнтър, преди да е успяла да отвори уста. — Джена предложи да прегледаме отново телефона на Ейми Серпри. Май някой си е направил доста труд да изтрие всякакви следи от общуването си с нея и да премахне всички подробности от регистъра на доставчика й. Но не е успял да заличи напълно всичко, особено ако знаеш как и къде да гледаш.

— Какво научихте? — попита тя, като се дръпна от останалите.

— Успяхме да възстановим достатъчно записи, за да разберем, че са й се обаждали от Южна Америка — обясни Пейнтър. — От град Боа Виста, столицата на северния бразилски щат Рорайма.

Лиза клекна до клетката на Нико. Хъскито повдигна глава, погледна я с изцъклени очи и тупна с опашка.

„Добро куче.“

— Тръгвам с екип натам да проуча нещата преди следата да е изстинала още повече — каза Пейнтър. — Ще поддържам връзка с полковник Бозман, който ще командва парада тук в мое отсъствие.

Лиза искаше да тръгне с него, да е близо до него, но срещна изпълнения с болка поглед на кучето и разбра, че мястото й е тук. Спомни си и предупреждението на Линдал.

„Не бива да позволявате на чувствата да замъглят професионалната ви преценка.“

Нямаше да допусне отново тази грешка. Все пак това не премахна тревогата й. След като Пейнтър се изключи, започна да я мъчи един въпрос.

„Кой или какво го чака в Бразилия?“

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Ролинс Шестото измиране (18)

Метаданни

Данни

Шестото измиране

Информация

История

Сваляне / Връзки

15.

Джеймс Ролинс
Шестото измиране (18)