Джеймс Ролинс
Шестото измиране (25)

22.

30 април, 13:03

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Не можем просто да си висим тук — каза Ковалски. Изглеждаше готов да зарита стената на заседналата гондола.

Грей разбираше ужаса на другаря си. Нагласи очилата и погледна навън. Гондолата висеше на височина четири етажа над пода на пещерата. Точно под тях тъмните води миеха каменния бряг. Нямаше как да се върнат обратно, а инфрачервената светлина от лампите под кабината не проникваше надалеч и разкриваше само няколко от вездесъщите поддържащи тавана вкаменени стволове.

Кой знае какви ужаси дебнеха в мрака?

Защото онова, което виждаха, беше достатъчно ужасяващо.

Бавно влачещата се река кипеше от скрит живот. От време на време на повърхността се подаваха лъскави форми. Видя в плитчините някакво създание с черупка като костенурка и шипове по главата, подобни на опашката на стегозавър. Подобен на крокодил звяр се хлъзна по корем от покрития с водорасли бряг, за да избегне тромавия натрапник, и изчезна във водата. По-нагоре по брега същества, подобни на прилепи с размерите на колибри, летяха на рояци над гнездата си, за да ги пазят. Когато очите му свикнаха с тъмното, Грей започна да различава още подробности. От водораслите стърчаха израстъци, покрити с нещо като мъх; облаци дребни комари или мушици се виеха сред стволовете на вкаменената гора; бели охлюви пълзяха по стените и оставяха светещи дири, подобно на бавно движещи се художници на графити.

Стела заговори на баща си.

— Той е прав. — И кимна към Ковалски. — Не можем да останем тук. Дилан Райт знае къде сме и че се опитваме да стигнем до Задния изход. Вече сигурно е открил, че си настроил зарядите така, че да бъдат изолирани от станцията. След като не успее да ни върне, ще изпрати екип след нас.

— През този ад! — попита Джейсън, като нарочно наблегна на последната дума.

— Може да използва транспортьорите — кисело каза професор Харингтън. — Намираме се само на километър и половина от станцията.

„И на пет километра от Задния изход“ — помисли Грей.

Професорът прегърна дъщеря си. Страхът и тревогата прорязваха по лицето му още по-дълбоки бръчки. Тя се облегна до него, разтревожена не по-малко.

Светлината постепенно отслабваше. Отначало Грей си помисли, че му притъмнява от собствения му ужас, но Ковалски изруга и почука очилата си.

— Когато гондолата се откачи, връзката със захранващия кабел също се прекъсна — обясни Харингтън.

— В момента караме на акумулатори.

— Още колко време ще издържат? — попита Грей.

— Два часа в най-добрия случай.

Грей поклати глава. Не искаше да седи тук в тъмното и да чака, докато екипът на Райт ги открие в мъртвата гондола.

— Ами немската подводница? — обади се Джейсън. — Тя е само на двеста метра зад нас. Има ли начин да стигнем до нея? Може би в корпуса й има дупка?

Стела се освободи от прегръдката на баща си, отиде при люка на пода и го отвори. Вътре имаше навита метална стълба.

— Ако дръпнеш червения лост, отдолу ще се отвори авариен изход и стълбата ще се спусне. Би трябвало да стигне до земята.

— Няма начин да сляза долу — заяви Ковалски.

Харингтън като че ли споделяше мнението му и погледна с безпокойство дъщеря си. Въпреки това се обърна и отвори друг шкаф до стената. Вътре имаше три подобни на пушки оръжия с два пъти по-широки цеви от тези на пушките 12-и калибър.

— Насочени акустични излъчватели — обясни той.

— Използват серия от дискове в цевите, за да усилят импулса, и по този начин създават еквивалент на акустичен куршум.

— Дай ми истински куршуми — изсумтя Ковалски.

Харингтън не му обърна внимание.

— Освен това могат да предават говор или да действат като насочен микрофон. — Потупа нещо, което приличаше на оптичен мерник. — Добавих инфрачервени фенери.

— И могат ли тези акустични пушки да ни защитят? — попита Грей.

— В повечето случаи. Не са мощни като по-големите акустични оръдия, но ще накарат повечето животни да побегнат. Трябва обаче да внимавате. Кинетичният откат е достатъчно силен, за да те събори по задник.

Грей взе една пушка и я разгледа внимателно. След като приключи, я предложи на Ковалски, който я изгледа, все едно му даваха гърмяща змия. Джейсън пристъпи към тях и я взе.

Стела също взе една пушка.

— Тя е добър стрелец — с гордост отбеляза Харингтън. — Тези проклети неща ми причиняват мигрена, когато се опитвам да ги използвам.

Грей взе последното оръжие и го метна на рамо.

Харингтън не беше приключил: отвори люка, водещ към купола под гондолата, клекна и бръкна вътре. Когато се изправи, държеше по-познато оръжие, като се напрягаше под тежестта му.

— Чух какво казахте — обърна се към Ковалски. — Реших, че ще предпочетете това.

Ковалски се ухили, взе картечницата М240 от професора и я гушна като бебе. Клекна до люка, измъкна дълга лента патрони 7.62×51 мм и я метна на раменете си като някакъв смъртоносен шал.

Изправи се и изпъчи гърди.

— Така вече бива.

Джейсън погледна стълбата, внезапно обхванат от съмнения за мъдростта на плана.

— Значи ще се опитаме да стигнем до немската подводница?

— Не — каза Грей. — Ако ни открият, ще се окажем в капан в нея. А дори Райт да ни пропусне, екипът му ще стигне пръв до подстанцията.

— Тогава накъде отиваме? — попита Джейсън.

Грей се сети един стар афоризъм на Чърчил.

„Ако минаваш през ада, не спирай да вървиш.“

И посочи напред.

— Ще се опитаме да се доберем до Задния изход.

Усмивката на Ковалски помръкна и се смени с обичайната му намръщена физиономия.

— И как ще го направим, по дяволите?

Грей нямаше по-добро предложение — но някой друг имаше.

— Знам какво трябва да направим — каза Харингтън, макар че отново не звучеше особено радостно. — Но въпреки това ще се наложи да повървим.

 

 

13:22

Адът ставаше съвсем реален във всяко отношение.

Джейсън се спусна предпазливо по люлеещата се стълба, метнал акустичната пушка на гръб. След като напусна гондолата, суровият свят го погълна.

Всяко вдишване донасяше вонята на сяра, бълвана от вулканичните сили под този свят. Усещаше зловонието в корена на езика си, влажната жега изгаряше кожата му, а от всяка пора по кожата му избиваше пот. Безмълвният преди свят сега беше изпълнен с шепот, скърцане, крякане, плясък на вода, постоянно тихо бръмчене на насекоми и смътно усещане за отразяващи се от стените ултразвукови сигнали, излъчвани от живите същества тук.

Въпросният ултразвук караше косъмчетата на тила му да настръхнат. Или може би беше просто от страх.

Погледна надолу. Грей и Ковалски вече бяха стигнали до каменния бряг на реката и стояха с готови за стрелба оръжия. Инфрачервеният фенер върху пушката на Грей хвърляше кръг светлина в мрака. Ковалски държеше картечницата вдигната, лентата й се спускаше чак до земята.

Джейсън погледна как Харингтън слиза от последното стъпало и отива при двамата. Заговориха шепнешком, следвайки инструкциите, които им бе дал професорът: „В този свят на вечен мрак звукът е зрение“.

Именно затова акустичните оръжия бяха така ефективни тук.

„Поне се надявам да са.“

Джейсън нагласи пушката на рамото си и продължи да се спуска по несигурната стълба. Погледна реката долу. Можеше и да оцелее, ако полети от тази височина и падне във водата — но истинското предизвикателство беше да излезе от тази река жив.

Харингтън бе споделил и друга мъдрост, преди да напуснат гондолата: „Каквото и да правите, стойте далеч от водата“.

Екосистемата тук зависеше от реката и езерата й, подхранвани от стопения лед на дебелата километри полярна шапка и оттичащи се незнайно къде под континента.

Преди спирането на гондолата професорът ги бе запознал с първобитния свят тук и бе обяснил, че той е предимно амфибиен и е съсредоточен на границата между твърдата земя и реките и езерата. Много от жизнените цикли се бяха развили така, че да включват преходни етапи между двете крайности — малките намираха убежище по брега, а възрастните живееха във водата или обратно.

Харингтън бе описал екосистемата като характерна за карбона — време, през което животът на Земята бил доминиран от първобитни блатни гори. Професорът бе забелязал паралели между развитието на живота през онзи период и еволюционните пътища тук. Само че този изолиран живот останал в застой, тъй като никога не бил изпитвал радикалните промени, настъпили на повърхността при разпадането на свръхконтинента Пангея и при сблъсъците с метеорити. Въпреки това приспособимата КНК матрица бе допринесла за находчивостта на живота в тази пещерна система.

Отдолу се чуха тихи думи — още едно предупреждение от Харингтън, насочено предимно към Ковалски.

— Внимавайте с оръжията — каза професорът. — Друг основен дразнител наред с шума е миризмата, особено миризмата на кръв. Гърмежите и кръвопролитието могат да доведат до истинска лудост.

Джейсън си представи бясното мятане на акули около изхвърлени в морето вътрешности.

— Отдясно — тихо, но настойчиво се обади Стела отгоре.

Отначало Джейсън не видя нищо. На двайсетина метра от него се издигаше масивният ствол на вкаменено дърво. После забеляза около него едва доловимо движение, сякаш от подухването на лек ветрец — само че тук нямаше никакъв вятър. Джейсън преметна ръка през стъпалото и насочи пушката си натам, като включи инфрачервения фенер. Конусът светлина разкри онова, което бяха видели по-острите очи на Стела.

Около дървото се виеше рояк тънки червеи. Всеки се рееше на едва видими копринени нишки. Джейсън знаеше, че някои паяци и гъсеници използват подобна техника и разчитат на вятъра или земното статично електричество, за да прелитат от едно място на друго.

Роякът се понесе към тях.

— Размърдай се — предупреди го Стела.

Джейсън се подчини — тя имаше опит. Метна пушката на рамо и заслиза бързо по стълбата, като продължаваше да следи заплахата.

Погледна нагоре и не забеляза един самотен разузнавач, който се носеше пред другите. Червеят докосна леко бузата му и залепна за нея, изгаряйки плътта като горящ фас. Джейсън сподави болезнения си вик и се опита да го махне, но по кожата му имаше лепкави като моментално лепило нишки, които прикрепяха ларвата към бузата му.

Джейсън заби нокти в нея.

— Остави го! — изсъска Стела, този път по-силно. — Трябва да се махнем от стълбата. Веднага!

Очите на Джейсън се насълзиха от изгарящата болка, но той се насили да продължи и забърза надолу. Стела го следваше плътно. Над нея роякът достигна стълбата. Копринени нишки и плът полепнаха по стоманата и я покриха напълно. Появиха се струйки дим, когато разяждащите киселини на създанията реагираха с метала.

Една нишка на корозиралия кабел на стълбата се скъса.

„Ох, по дяволите…“

Джейсън заслиза по-бързо, вече почти се плъзгаше надолу. Още беше на десетина метра над земята, когато Стела извика отново.

— Отляво!

Той реагира на паниката в гласа й, извъртя се натам и вдигна пушката с една ръка. Нещо голямо се отдели от ствола на едно вкаменено дърво наблизо. Създанието бе заело позиция идеално маскирано, вероятно привлечено от движението на първите трима.

Хвърли се напред с разперени криле, разкривайки природата си.

Hastax volans.

Летящо копие.

Острият клюн беше насочен право към гърдите му и след миг щеше да го прониже. Джейсън дръпна спусъка. Акустичният заряд улучи създанието от упор. Хастаксът нададе писък и се запремята във въздуха.

И макар че летящото копие пропусна целта си, откатът на пушката едва не изхвърли Джейсън от стълбата. Единият му крак се плъзна от стъпалото, но той се вкопчи с всички сили за кабела и се задържа. Погледна надолу и видя, че от люлеенето краят на стълбата е попаднал във водата.

Затаи дъх и зачака стълбата да се люшне обратно към сушата, но в този момент левият кабел се скъса, отслабен от разяждащите киселини и люлеенето.

Краката му изгубиха опора, но остана да виси на една ръка.

Някой друг не извади такъв късмет.

Стела прелетя покрай него и падна в реката.

 

 

13:24

Харингтън извика и нагази в плитчините, за да се притече на помощ на дъщеря си.

Грей го сграбчи и го бутна към Ковалски.

— Стойте… аз ще ида.

Но вече бе закъснял.

Джейсън се пусна от стълбата и падна с краката напред в реката.

И изчезна под водата след Стела.

Затаил дъх, Грей изчака две секунди — и двамата изскочиха на повърхността. Стела се закашля и се помъчи да си поеме дъх, устните й едва се подаваха над водата. Джейсън се мъчеше да я издърпа, но не можеше. Очите на момичето се бяха разширили от ужас.

— Нещо я е хванало за крака! — извика Джейсън.

Грей хвърли пушката, извади ножа от ботуша си и се хвърли с главата напред във водата. Очилата за нощно виждане уловиха светлината от оръжието на Стела и той заплува към нея. Ята сребристи рибки се пръснаха пред него. Големи колкото юмрук черупчести същества се разбягаха, размахвайки пипала.

Молеше се всички други същества във водата да са така плашливи.

Стигна до Стела и плъзна ръце по тялото й, докато не откри нещо като лиана, увито около прасеца й. Тъмни струйки кръв се виеха като пипала около крака. Грей сграбчи лианата при глезена на Стела и започна да я реже. Острото като бръснач острие бързо си свърши работата.

Освободената Стела неволно го изрита отстрани по главата. Грей не я винеше за паниката й. Изплува и чу рева на Ковалски:

— Пръждосвайте се оттам!

Стела и Джейсън газеха към брега, следвани от Грей, който още беше обърнат към реката. Три едри същества се носеха с вълнообразни движения към тях.

От водата се подадоха светещи топки върху тъмни стъбла.

Грей си спомни как няколко подобни кълба бяха изгорили крилете на летящия хищник с киселинния си огън.

Volitox ignis.

Джейсън стигна брега, вдигна оръжието си и стреля. От широкото дуло изригна вода и акустичният заряд профуча покрай рамото на Грей. Главата му звънна като камбана, ударена с ковашки чук.

Оглушителният гръм изобщо не спря носещите се към Грей същества.

— Акустичното оръжие не действа срещу тях! — извика Харингтън. — Бягай!

С натежали от водата дрехи Грей забърза заднешком към брега, но не си правеше илюзии.

„Няма да успея.“

Огнените кълбета зад него се снишиха над водата, сякаш привлечени от напразните му усилия.

И тогава зад него затрещяха нови изстрели — но този път не беше стрелба на акустично оръжие, а тежкото трещене на картечница.

Ковалски обаче се целеше твърде високо.

Куршумите профучаха над светещите кълбета и ловците под тях — и улучиха някаква тъмна форма, която кръжеше на няколко метра над реката. Беше хастаксът, който Джейсън бе зашеметил. Откосът разкъса тялото му, то се запремята сред пръски тъмна кръв към водата и падна насред ловците.

Те се нахвърлиха върху него, вероятно отначало като защитен рефлекс срещу привидна атака, после с все по-засилваща се кръвожадност.

Грей стигна до брега и останалите.

— Това ще им осигури занимание… на тях и на други мършояди — каза Харингтън. — Да използваме момента и да се разкараме колкото се може по-далеч оттук.

— Хайде — задъхано каза Грей и тупна Ковалски по рамото вместо благодаря.

Великанът вдигна картечницата и я подпря на рамото си.

— Както казах, дайте ми истински патрони.

Тръгнаха покрай брега, като внимаваха да не докосват хлъзгавото покритие от водорасли и мъх и гледаха да стоят колкото се може по-далеч от водата.

Грей водеше с вдигната пушка между Стела и Джейсън. Харингтън ги следваше, а Ковалски вървеше последен. Професорът погледна куцащата си дъщеря. Отрязаната лиана все така беше увита около десния й крак. Крачолът на панталона й бе окървавен.

— Не трябва ли да се погрижим за това? — попита Грей.

Харингтън погледна назад. Бяха заобиколили една издадена скала и безумното пиршество във водата не се виждаше.

— Трябва — каза професорът и ги поведе още напред. — Ето там.

Стела седна на една отчупена скална плоча. Баща й внимателно разви лианата, като вадеше от крака й окървавени тръни, дълги по два и половина сантиметра. Освободената лиана се загърчи в ръката на професора, но Харингтън я държеше здраво.

Следвайки инструкциите му, Грей разряза крачола на дъщеря му и оказа първа помощ с антисептик и бинт от малката аптечка, която бяха взели от гондолата.

— Трябва ли да се притесняваме от отрова? — попита той, докато работеше.

— Не. — Харингтън вдигна отрязаната лиана. — Sugox sanguine е просто келп. Само малко по-агресивен.

— Без майтап — обади се Ковалски.

Професорът пристъпи към Джейсън с лианата в ръка.

Хлапето направи крачка назад.

— Стой мирен — каза професорът. — Дай да ти видя лицето.

Джейсън обърна бузата си, върху която имаше черна рана.

Харингтън вдигна гърчещото се растение. От срязания край капеше яркочервена кръв. С растящ ужас Грей впери поглед в тръните.

„Нима това нещо е изсмуквало кръвта на Стела?“

Професорът наклони главата на Джейсън назад и надвеси над раната отрязания край, на който се беше образувала голяма алена капка.

„Какви ги…?“

От раната се подаде тлъста бяла ларва и се протегна към прясната кръв. Професорът я наниза на един трън и изкара тялото й, след което хвърли лианата и нанизания паразит в реката.

С ужасена физиономия Джейсън докосна раната.

— Чувал ли си за мухите месарки? — попита Харингтън.

Джейсън поклати глава. Ако се съдеше по изражението му, не искаше и да чува.

Харингтън въпреки това обясни:

— Cuniculux spinae са подобни паразити. Забиват се дълбоко в тъканите и снасят яйца.

Джейсън пребледня още повече.

— От яйцата се излюпват месоядни ларви, които се разпространяват в приемника. След това от тях…

— Предлагам да приключим с уроците по биология — намеси се Грей, докато помагаше на Стела да се изправи. — Да вървим.

 

 

14:32

Джейсън се влачеше до Грей. Вървяха вече близо четирийсет и пет минути, но според преценката му бяха изминали не повече от километър.

„Ако не и по-малко.“

— Още малко — каза Харингтън зад него, но Джейсън не беше сигурен дали наистина е така, или професорът просто се опитва да убеди сам себе си.

Тунелът постепенно се спускаше на неравна серия стъпала с височина не повече от метър. Водопади се стичаха от ниво на ниво и шумът им отекваше в прохода. Акустичните пушки прогонваха повечето по-едри създания, но на всяка крачка нещо се гърчеше, пълзеше или пляскаше около тях. Хапещи насекоми не ги оставяха на мира, без да обръщат внимание на акустичните изстрели.

Сякаш всяка следваща глътка въздух изгаряше повече от предишната.

Всеки следващ метър бе по-труден за изминаване.

Дрехите на Джейсън бяха подгизнали от пот. Усещаше очите си подути и пламнали под очилата.

Единствената утеха бе, че Стела сега вървеше до него и двамата се редуваха да пазят с пушките. Отначало тя или баща й се опитваха да им обясняват на какво се натъкват и назоваваха различните видове, но накрая всичко се сведе до един-единствен въпрос за всяка нова форма на живот.

И Ковалски го зададе.

— Да стреляме ли?

Джейсън погледна напред. Пътят им беше препречен от нещо, което можеше да се оприличи единствено на стадо лишени от пера ему, около двеста индивида. Подобните на птици създания стояха на дълги тънки крака, вероятно еволюирали за газене в езерцата наоколо. Виждаха се и гнезда с покрити с петънца яйца с размерите на грейпфрут.

— Ако се движим бавно, няма да ни закачат — каза Харингтън. — Те нямат естествен страх от хора. Стига да не доближаваме гнездата им, не би трябвало да имаме проблеми.

— А ако все пак ги раздразним? — попита Грей.

— Avex cano имат стаден манталитет. Ще атакуват заедно. Виждате ли кривия нокът отзад на краката им? С него изкормват жертвите си.

— Но като цяло са кротки — каза Стела. — Дори дружелюбни, понякога и любопитни.

И го демонстрира, като пристъпи до едно и протегна ръка. Създанието подскочи към нея и завъртя глава на една страна, после на друга. Едва сега Джейсън забеляза, че то няма очи. Малките ноздри над дългия плосък като гребло клюн се отваряха и затваряха.

Стела протегна още повече ръка и го погали отдолу по човката, при което създанието тихо избуха. Звукът се поде от съседите, подобно на вълните на хвърлено в езерце камъче.

Стела последва звука и поведе, като вървеше с лекота през стадото. Джейсън я последва, омаян както от чудото около себе си, така и от жената, която вървеше пред него.

Недалеч едно създание нагази в близкото езерце, оставяйки след себе си фосфоресцираща диря. Сиянието се излъчваше от гъстата, подобна на желе маса, носеща се по застоялата вода. Създанието загреба слузта с човка.

— Хранят се най-вече с бактериална маса — каза Стела. — Много е хранителна.

— Предпочитам пържола — обади се Ковалски, макар че се взираше гладно в създанията, сякаш се мъчеше да прецени дали на вкус са като пиле.

Минаха благополучно през стадото, което може би стана причина Джейсън да изгуби бдителност.

— Стой! — излая Харингтън.

Джейсън замръзна. Канеше се да прекрачи един камък, когато той запълзя настрани на твърди покрити с хитин крака. Когато нещото се завъртя, Джейсън видя извита опашка с три петнайсетсантиметрови жила. Ако се съдеше по блестящата слуз, която ги покриваше, сигурно бяха отровни.

— Pedex fervens — назова Харингтън отдалечаващото се създание, с което потвърди предположението му.

Или грубо преведено, „горещ крак“.

Стела му махна да продължи.

Джейсън отново закрачи до Грей, но възхищението, което бе изпитвал допреди малко, вече се бе изпарило.

След дълго влачене през следващите стотина метра стигнаха до последното стъпало, с което тунелът излизаше в огромна зала.

— Наричаме я Колизея — каза Стела.

Това бе подценяване.

Слабите им инфрачервени фенери не можеха да достигнат тавана. Стените от двете страни се отдалечаваха и извиваха като протегнати за прегръдка ръце. Реката, покрай която вървяха, се разделяше на хиляди малки потоци и поточета, които превръщаха пода в обширна камениста делта. По-нататък светлините се отразяваха от големи езера, в които се виждаха сенките на по-тъмни острови.

Пред тях вкаменените стволове, които досега бяха редки, образуваха истинска гора. В сравнение с тези дървета гигантските секвои изглеждаха като джуджета; вместо голи стволове дърветата в залата представляваха съвършени каменни копия на истинските растения, с непокътнати клони и клонки, които образуваха грамадни лишени от листа балдахини над главите им.

Намираха се пред вкаменена скулптура на древен свят.

Странни светещи създания се рееха между клоните, вероятно поддържани във въздуха от някакъв вътрешен мехур, пълен с водород или хелий. Приличаха на японски фенери, понесени от ветреца.

Влязоха в огромната зала, като зяпаха във всички посоки. Джейсън беше чел, че под леда на Западна Антарктида са открили траншея, два пъти по-дълбока от Гранд каньон. Това място беше не по-малко внушително.

— Насам — подкани ги Харингтън.

Поведе ги надясно, към широк плитък ръкав на делтата. Водата стигаше до глезените му. Джейсън го последва, като едва ли не стъпваше на пръсти — още изпитваше недоверие към водата тук. Внимаваше за нови опасности, като следваше примера на Стела, която си осветяваше пътя с инфрачервения лъч. Забеляза два реда изпочупени стълбове, дебели като бедрата на Ковалски, които минаваха успоредно на пътя им. Отначало ги помисли за естествени образувания, но редовете бяха прекалено правилни. Вгледа се по-внимателно и установи, че всъщност са остатъци от дървени стълбове, закрепени към пода с покрити с плесен стоманени шипове.

Конструкцията изглеждаше твърде стара, за да е дело на британците.

Стела забеляза какво е привлякло вниманието му и каза:

— Това са подпори за серия стари мостове, които са се разпаднали отдавна.

— Кой ги е построил?

Харингтън ги повика да се приближат. Отговорът — и целта им — беше пред тях. Беше паркиран накриво на един скален провлак насред тъмната делта. Туловището на огромната машина се издигаше на височината на двуетажна сграда върху огромни нови гуми. От едната му страна бяха подпрени няколко блестящи стълби.

— Открихме го преди време — каза Стела. — Екип британски механици наскоро го поправи.

Джейсън зяпна.

Пред тях бе снегомобилът на адмирал Бърд.

 

 

15:14

Дилан Райт стоеше до задната рампа на най-големия транспортьор. Оправи раздразнено бронята си с една ръка; с другата държеше дългия двуцевен пистолет вдигнат и опрян на рамото му, готов да посрещне всяка заплаха.

До транспортьора му чакаше и един по-малък с включен двигател. Фаровете на двете машини пронизваха мрака. На покривите бяха монтирани големи акустични оръдия. Едната чиния беше насочена напред, а другата назад, готови да се включат при необходимост.

Дилан изруга под нос, загледан в заседналата гондола. Под нея висяха останките на стълба.

„Значи са продължили пеша — но накъде?“

Ръмженето на двигател насочи вниманието му назад. Втори малък транспортьор прекоси реката на плавателните си гъсеници, стигна брега и се изкачи по скалата, демонстрирайки способностите си на амфибия.

Стигна до машината на Дилан и спря. Заместникът му подаде глава от сваления прозорец.

— Професорът не е в подводницата — каза Маккинън. — Проверихме я от носа до кърмата.

Дилан бе пратил шотландеца да се увери, че Харингтън не е в германския съд.

След като вече знаеше, че е така, се обърна напред.

„Значи наистина са продължили пеша.“

Един от хората му беше открил следи по брега, но Дилан беше почти сигурен, че са оставени за заблуждение. Не можеше да повярва, че на Харингтън му стиска да предприеме подобен преход.

„Май съм те подценил, старче.“

За съжаление екипът му бе изгубил твърде много време в подготовка на транспортьорите за мисията — особено след като скрита група британски войници им устрои засада в Нос Ад. В бързината да стигне до Харингтън още в самото начало на нападението Дилан не се бе погрижил за прочистването на станцията. Неколцина бойци се бяха скрили и причакаха хората му, като ги приковаха за цели десет минути. Накрая успяха да се справят с тях.

И все пак…

„Изгубихме твърде много време.“

Но сега щеше да го навакса. Харингтън не можеше да е стигнал твърде далеч пеша. Изправи се, отърси се от раздразнението и се качи в транспортьора.

Прибра пистолета в кобура и се обърна към другите.

— По местата! Тръгваме!

„Време е за истинския лов.“