Джеймс Ролинс
Шестото измиране (37)

34.

29 май, 11:29

Долината Йосемити, Калифорния

— Не беше точно сватба на плажа — каза Пейнтър, като разклащаше чашата малцово уиски, прегърнал през рамо любовта на живота си.

— Беше чудесно — каза Лиза и се притисна в него.

Бяха се отървали от официалните дрехи и бяха открили това меко канапе пред огромната камина в Голямата зала на хотел „Ауони“. Празненството постепенно затихваше и гостите започваха да се оттеглят в стаите си или си тръгваха.

Направиха сватбата по залез-слънце на огромна, чудесно осветена поляна с безброй цветя, включително любимите хризантеми на жена му, с тъмночервени цветчета, поръбени със златно. Хотелът дори пое сметката — малко благодаря за онова, което бяха направили, за да спасят долината и района. Щедрото предложение беше направено, защото туризмът още не се беше възстановил.

„Биотероризъм и атомни бомби…“

Щеше да мине време, за да се освободят от тази репутация, но пък така стана по-лесно да уредят в последния момент сватбата. Изчакаха, докато Джош се възстанови достатъчно, за да може да дойде, оборудван с най-новата протеза на АИОП. Двамата с Монк разговаряха надълго и нашироко по време на вечерята. Братът на Лиза се оказа забележително издръжлив предвид обстоятелствата, дори възнамеряваше отново да тръгне по планините и да се изправи пред нови предизвикателства.

Последната причина да изберат това място беше близостта с района на езерото Моно, който още се прочистваше. Лиза продължаваше да работи с вирусолога Едмънд Дент. Пейнтър, от своя страна, използва възможността да прекара известно време далеч от офиса с нея. Кат успяваше да се справи с ежедневните неща — с изключение на този уикенд.

Двамата с Монк се бяха оттеглили малко след вечеря с двете момичета на ръце, тъй като полетът им беше рано сутринта. Докато ги нямаше, Грей удържаше фронта във Вашингтон — имаше лични причини да стои близо до дома.

Някои други гости обаче…

Ковалски дойде, при тях, преметнал сакото си през ръка и разкопчал горните две копчета на ризата си. Пафкаше пура.

— Мисля, че пушенето тук не е позволено — предупреди го Лиза.

Ковалски извади пурата от устата си и я изгледа.

— Стига де, кубинска е. По-официално от това здраве му кажи.

Джена мина зад него с Нико на повод.

— Трябва да свърша една работа навън! — каза тя и се насочи към паркинга. — Или поне Нико трябва.

Подобно на Джош, сибирското хъски се беше възстановило напълно и дори се беше сдобило с медал за действията си.

Ковалски се намръщи след тях и поклати глава.

— Първо Каин, а сега и това куче. В скоро време Сигма ще трябва да си направи кучкарник. — Посочи Пейнтър с пурата. — И да се разберем — няма да им чистя.

— Дадено.

Ковалски кимна и се отдалечи в облак тютюнев дим.

Пейнтър въздъхна и подаде ръка на Лиза.

— Ще се оттегляме ли?

— Разбира се. — Тя постави длан върху неговата. — Но нали не очакваш да спим?

Пейнтър я придърпа към себе си и я целуна продължително, като спря само за момент да каже:

— Кой ще ти спи? Нали трябва да правим деца.

 

 

30 май, 06:36

Лий Вининг, Калифорния

Джена пътуваше по шосе 395 през центъра на градчето в новия си „Форд Ф-150“, прясно украсен със звездата на калифорнийските паркови рейнджъри. След всичко, което се бе случило, колата й бе специално отпусната от управлението. Дори купето още миришеше на ново.

„Не че ще остане дълго в това състояние.“

Нико дишаше в ухото й от задната седалка. При други обстоятелства щеше да го скастри, но вместо това се пресегна и го потупа по муцуната. Макар да се беше възстановил физически, Джена долавяше малките признаци на посттравматичния стрес. Вървеше плътно до нея и не беше така готов да се хвърля нанякъде, но постепенно се възстановяваше и това.

„Също като мен.“

Още си спомняше усещането как се отнася, как мъглата се сгъстява и я изпълва, за да изтласка всичко друго.

Потръпна. Беше открила, че непрекъснато се проверява. Ако забравеше ключовете си, това признак на остатъчни поражения ли беше? А ако се запънеше на някоя дума или не можеше да се сети адрес или телефонен номер? Това само по себе си беше смущаващо.

Затова беше започнала да става по зазоряване. Открай време обичаше сутрините край езерото. Слънцето оцветяваше огледалните води във всевъзможни нюанси, които се меняха с всеки сезон. Улиците бяха почти пусти. Дори да беше в разгара на сезона, градът тепърва щеше да започва да се буди с прозевки и протягания.

Тишината на утрото винаги й даваше време да мисли, да се обърне към себе си. И точно сега това й бе нужно повече от всичко друго.

Но утрините вече означаваха и още нещо.

Тя вдигна радиостанцията.

— Бил, ще отскоча да напълня резервоара.

— Разбрано.

Тя спря под жълтата табела на ресторант „Найсли“ и слезе, следвана от Нико. Звънчето над вратата звънна, когато влезе. Застаналата зад тезгяха Барбара й подаде вече готовото кафе (най-доброто в града) и метна една кучешка бисквита на Нико, който я улови във въздуха — умение, усъвършенствано през годините.

Но сега рутината на Джена беше различна.

— Добро утро, скъпа — обади се Дрейк от сепарета. Дори не си направи труда да вдигне поглед от вестника.

Джена седна срещу него и попита:

— Е, как се очертава денят ти?

Дрейк беше приел предложението да остане като постоянен треньор в планинската база на морските пехотинци.

— Нали се сещаш — каза той. — Сигурно пак ще трябва да спасявам света.

Тя кимна, отпи от кафето и се намръщи, понеже се опари.

— СБРД.

„Същият боклук, различен ден.“

Той й предложи спортната страница и тя я взе.

Няма нищо по-хубаво от това да живееш просто.

 

 

14:07

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Друже, ако все ще идваш тука, кажи да те запиша в програмата си за чести полети.

Джейсън тупна британския пилот по рамото, вдигна ципа на якето и си сложи качулката.

— Може и да се наложи, Барстоу.

Скочи от самолета на леда и огледа постройките, които се бяха пръснали като разхвърляни блокчета в сянката на черните чукари на Фенрискефтен. Сякаш подстанцията Заден изход бе зърно, покълнало от топлината долу и родило този непрекъснато растящ изследователски комплекс на замръзналата повърхност.

„Доста са напреднали.“

Спомняше си онова пътуване преди месец, как излизаха от Нос Ад през задния изход с Грей, Ковалски и Стела. Както бе обещала Стела, намериха транспортьора за спешни случаи на повърхността и с него се върнаха на брега при доктор Фон дер Брюге и останалите изследователи от Халей VI. Слънчевата буря бе отминала и успяха да се свържат със станция Макмърдо за помощ.

„И ето че отново съм тук.“

Имаше основателна причина. И сега тя излизаше от най-високата от новите постройки, която бе боядисана в характерните за Британския антарктически институт червено и черно, цветовете и на самолета, с който бе пристигнал. Дори върху полярното й яке бяха изписани буквите БАИ.

Тя тръгна към него със свалена качулка, сякаш се разхождаше в парк, а не насред антарктическа зима. По това време на годината континентът тънеше в постоянен мрак, но ярките звезди и сребристата пълна луна осигуряваха предостатъчно светлина, особено когато към тях се прибавят електрическите вихри на южното сияние.

— Джейсън, страшно се радвам да те видя. — Стела го прегърна. Прегръдката й се проточи малко по-дълго, отколкото беше очаквал, но Джейсън нямаше нищо против. — Имам толкова много неща за показване и разказване.

Понечи да го поведе към станцията, но Джейсън не помръдна от мястото си.

— Четох съобщенията — усмихна се той. — Много работа ти се е насъбрала на главата. Отварянето на отделни части от Нос Ад като защитени биосфери сигурно е деликатно начинание. Все ти обещавах малко квалифицирана помощ, така че най-сетне ти я осигурявам лично.

И махна към задния отсек на самолета. Люкът се отвори и на него се появиха двама души в износена полярна екипировка. Жената отметна назад дългата си черна опашка, прошарена с някой и друг кичур сива коса, сложи си качулката и слезе на леда с помощта на висок мъж с яко телосложение, чиято възраст повечето хора не биха могли да познаят. Подобно на екипировката си, те също изглеждаха доста обрулени заедно и си личеше, че са неразделима двойка.

Джейсън ги представи.

— Майка ми, Ашли Картър. И пастрокът ми Бенджамин Бръст.

Стела стисна ръцете им с изненадана усмивка, която я правеше още по-красива.

— Много се радвам да се запозная с вас. Влизайте, ще ви стоплим.

И ги поведе към станцията Задния изход, превърнала се в новия вход към подземния свят долу. Когато се обърна, Бен поизостана и сръга Джейсън с лакът.

— Браво на теб. — Австралийският му акцент се проявяваше малко по-отчетливо, както всеки път, когато го закачаше. — Сега разбирам защо искаше да дойдеш и да ни представиш лично. Намерил си си малка сестричка.

Двете жени погледнаха назад към тях.

Джейсън заби поглед в земята, леко разтреперан.

Бен се намести между Ашли и Стела и ги прегърна.

— Хлапето каза, че сте намерили интересна пещерна система под леда.

— Разбирате ли от пещери? — попита Стела.

— Случвало ми се е да влизам в някои.

Пастрокът му всъщност беше експерт пещерняк с десетилетия опит, натрупан най-вече на този континент.

— Е, едва ли сте виждали нещо като онова, което намерихме долу — с гордост каза Стела.

— Ще се изненадаш колко много неща сме виждали — засмя се майка му. — Някой път трябва да те поканим на нашето място.

Бен кимна.

— Може да бъде приключение за всички ни. — Погледна назад към Джейсън. — Какво ще кажеш? Готов ли си за малко забавления?

Джейсън забърза, за да не изостане.

„Защо реших, че идеята е добра?“

 

 

20:23

Роаноук, Вирджиния

Кендъл Хес караше взетата под наем кола по дългата алея към частната клиника за душевноболни. От двете страни на алеята се простираха добре поддържани поляни с малки фонтани. Самата сграда беше разделена на четири крила, които образуваха кръст в центъра на строго охраняваната територия.

Болницата не фигурираше в никой справочник и малцина знаеха за тези шестнайсет хектара, граничещи с Блу Ридж Паркуей край Роаноук, Вирджиния. Тя беше за специални случаи, представляващи интерес за националната сигурност. Кендъл трябваше да използва връзките си в ГАРБ, Групата за оценка на риска от биотероризъм към ФБР, за да уреди място тук.

Мина през последния пропускателен пункт, идентифицира се и паркира. Трябваше да остави пръстови отпечатъци на рецепцията, след което една сестра го придружи.

— Как е той? — попита Кендъл.

— Все същото. Искате ли да говорите с лекуващия му лекар?

— Няма да е необходимо.

Сестрата — сдържана млада жена с тих глас, облечена в син екип и обувки с дебели подметки — го погледна.

— Той си има посетител.

Кендъл кимна.

„Това е добре.“

Тръгнаха по дълъг стерилен коридор в пастелни цветове — твърдеше се, че действали успокояващо — и стигнаха до врата, която се отваряше със специална карта. Зад нея имаше малко помещение за клинични прегледи, до което се намираше стаята на пациента. Двете помещения бяха разделени от еднопосочно огледало.

Кендъл пристъпи до стъклото. Съседната стая беше обзаведена с дървени мебели и имаше фалшива камина, в която танцуваха меки светлини, имитиращи пламъци. Едната стена бе заета от книжни рафтове с натъпкани по тях книги.

Изглеждаше малко тъжно и в същото време окуражаващо, че книгите все още носят утеха на Кътър, сякаш някъде дълбоко под поразената мозъчна кора все още оставаше да живее някакъв спомен, някаква любов към знанието.

Ашуу седеше в ъгъла и гледаше отсъстващо през прозореца.

Кендъл беше уредил да се погрижат за семейството на Кътър, да им осигурят квартира и малка издръжка, за да останат наблизо. Йори учеше в тукашното училище и се справяше добре с типичната адаптивност на младите. Съпругата на Кътър будеше повече тревоги. Кендъл подозираше, че тя в крайна сметка ще се върне в джунглата, може би след като Йори влезе в колеж. Детето беше будно и умно, определено се бе метнало на баща си.

Кътър лежеше по гръб на леглото. Китките му бяха закопчани в меки белезници — не че беше склонен към насилие, но понякога се нараняваше, ако никой не го наглежда. Всеки ден се разхождаше с някой от персонала — беше по-спокоен сред природата, макар че и книгите също го успокояваха.

— Подготвят го за нощта — каза сестрата. — Момчето му чете всяка вечер.

Кендъл включи интеркома и се заслуша в Йори, който седеше на един стол до леглото и четеше на баща си, сложил книгата на кльощавите си колене.

Сестрата кимна към тома.

— Момчето каза, че баща му му четял тази книга всяка вечер.

Кендъл знаеше коя е книгата и изпита вина.

„Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг.

Гласът на Йори бе ясен, пълен с обич към думите, към спомените, които събуждаха те.

Във тъмната нощ за сила и мощ,

за зъби и нокти час пак настава.

О, чуй този зов! „Всички на лов!“

Законът на джунглата тъй повелява.

 

 

23:48

Такома Парк, Мериленд

Грей седеше на люлката на верандата. На парапета пред него беше поставена бутилка студена бира. Нощта още беше гореща, над трийсет градуса, с висока влажност. Това го вкисваше — или може би беше заради дългия ден, преминал в обикаляне на различни старчески домове, предимно такива с отделения за хора с проблеми с паметта.

Хладна ръка се пъхна между пръстите му. Лекото докосване беше достатъчно, за да му олекне поне малко. Грей леко стисна ръката в знак на благодарност.

Сейчан седна до него. Току-що се беше върнала от Хонконг. Беше оставила багажа си в апартамента му и бе дошла направо тук с мотора си, точно навреме за вечеря. Тя и баща му се спогаждаха чудесно.

Но пък кой не би се спогаждал с нея?

Вижте я само!

Дори в тъмното тя бе скулптура, изпълнена с грация и сила, свирепост и нежност, заоблени извивки и здрави мускули. Очите й улавяха и най-малката светлина. Устните й бяха меки като коприна. Грей вдигна ръка и прокара пръст по брадичката й, проследи струйката пот надолу по гърлото.

„Господи, колко ми липсваше!“

Гласът й падна с цяла октава до знойна тъма.

— Да се прибираме у дома.

При тази покана тялото му закопня болезнено.

— Ти тръгвай — каза той. — Ще се уверя, че нощната сестра има всичко необходимо, и ще дойда.

Сейчан се размърда, започна да става, но явно усети нещо и седна отново в люлката.

— Какво има?

Грей се извърна. Видя, че в храстите до верандата блещукат светулки. Появяваха се все по-рано с всяка година. Някои твърдяха, че това е свидетелство за климатичните промени, напомняне за огромните сили, които наистина контролират света и в сравнение с които всички други изглеждат дребни и незначителни.

Въздъхна. Мразеше да признава, че понякога е твърде незначителен.

— Мога да спасявам света безброй пъти. Защо не мога да спася него? — Сви унило рамене. — Нищо не мога да направя.

Тя взе ръцете му и ги задържа между дланите си.

— Ти си задник, Грей.

— Никога не съм го отричал — каза той и откри, че се усмихва.

— Винаги има нещо, което да направиш. И вече го правиш. Можеш да го обичаш, да си спомняш вместо него, да живееш за него, да се грижиш за него, да се бориш за него. Да показваш тази обич с всяко решение, което вземаш… ето какво можеш да направиш. Не е нищо.

Грей не отговори.

Имаше още нещо, което можеше да направи — но за целта трябваше да остане сам.

— Разбирам, Сейчан. — Той издърпа ръцете си от нейните. — Тръгвай. Идвам веднага.

Тя се наведе и го целуна по бузата, после по-продължително — по устните.

— Не ме карай да чакам.

„Никога.“

Докато тя слизаше по стъпалата към алеята, Грей влезе в къщата и кимна на нощната сестра, която седеше на канапето.

— Отивам да го видя, преди да тръгна.

— Мисля, че вече е заспал — каза тя.

„И по-добре.“

Качи се горе и тръгна по коридора към стаята на баща си. Вратата бе леко открехната. Грей тихо влезе и отиде до леглото.

Извади от джоба си ампула и спринцовка.

Преди няколко дни бе разговарял с доктор Кендъл Хес за средството срещу творението на Кътър Елвс. Хес смяташе, че препаратът може да подобри състоянието на хора с други неврологични заболявания. Грей постави въпроса директно и още същата вечер доставиха ампулата на адреса му.

Сега той напълни спринцовката.

Навремето, сякаш преди десетилетия, му беше предложен подобен избор — нещо, което би могло да помогне на баща му. В крайна сметка той го изля в канала, тъй като смяташе, че трябва да се научи да приема неизбежното, а не да се изправя срещу нещо, срещу което не може да се бори.

Вдигна спринцовката и леко натисна буталото, докато не изкара капчица от иглата.

„Майната му на това!“

Думите на Сейчан отекнаха в съзнанието му.

„… да се бориш за него…“

Наведе се, заби иглата в ръката му и натисна буталото. Извади спринцовката преди клепачите на баща му да се вдигнат.

— Грей, какво правиш? — попита баща му.

„Боря се за теб…“

Наведе се и целуна баща си по челото.

— Просто наминах да ти кажа лека нощ.