Джеймс Ролинс
Шестото измиране (3)

27 декември 1832
Корабът „Бигъл“

„Трябваше да се вслушаме в кръвта…“

Чарлз Дарвин се взираше в думите, които бе надраскал с черно мастило върху белите страници на дневника си, но виждаше само алено. Въпреки че печката в малката му каюта гореше, той отново потръпна от студа, който проникваше до мозъка на костите му — мраз, който сякаш никога нямаше да го напусне напълно. Изрече мислено молитва и си припомни как баща му го бе насърчавал да учи богословие след отпадането му от медицинското училище.

„Може би трябваше да го послушам.“

Вместо това беше подмамен от обещанията за далечни брегове и нови научни открития. Точно преди година бе приел предложението да заеме поста естествоизпитател на борда на „Бигъл“. Едва на двайсет и две, той бе готов да се прослави, да види света. И ето така се бе озовал в това положение сега, с кръв по ръцете.

Огледа малката каюта. Когато стъпи за първи път на борда, го настаниха в стаята за карти — тясно претъпкано помещение, почти изцяло заето от голяма маса, през която минаваше бизанмачтата. Използваше всяка свободна повърхност — шкафове, книжни рафтове, дори умивалника — като работно място и временен музей за колекцията си от образци. Имаше кости и вкаменелости, зъби и черупки, дори препарирани или спиртосани образци на необичайни змии, гущери и птици.

До лакътя му лежеше дъска с нанизани на карфици бръмбари с огромни размери и стърчащи рогове като на африканските носорози. До мастилницата пък бяха наредени буркани с изсушени растения и семена.

Погледна унило колекцията си, която капитан Фицрой наричаше сбирщина безполезни боклуци.

„Май трябваше да уредя да бъде пратена обратно в Англия преди «Бигъл» да отплава от Огнена земя…“

Но за съжаление, подобно на целия екипаж, той бе прекалено заинтригуван от разказите на диваците, живеещи на този архипелаг — племето яган. Местните разказаха своите легенди за чудовища, богове и чудеса отвъд всяко въображение. Именно тези истории доведоха до отклоняването на „Бигъл“ и корабът с екипажа потегли на юг от върха на Южна Америка, през задръстените с лед води на този замръзнал свят в долния край на Земята.

— Terra Australis Incognita — промърмори под нос той.

Прословутата Южна непозната земя.

Взе една карта от безразборната купчина на бюрото. Преди девет дни, малко след пристигането им на Огнена земя, капитан Фицрой му беше показал френската карта от 1583 г.

На нея бе изобразен неизследван континент в района на Южния полюс. Очевидно бе, че картата е неточна — картографът дори не беше взел предвид, че неговият съвременник сър Франсис Дрейк вече бе открил ледените морета, отделящи Южна Америка от непознатата суша. Но въпреки че от създаването на картата бяха минали две столетия, този негостоприемен континент си оставаше загадка. Дори бреговата му линия си оставаше неясна и некартографирана.

Какво чудно имаше, че въображението на всички бе разпалено, когато един от местните, кльощав старец, поднесе на новопристигналия екипаж на „Бигъл“ изумителен дар? Корабът бе хвърлил котва край залива Вооля, където преподобният Ричард Матюс бе основал мисия, която приобщаваше мнозина от диваците към християнството, и ги учеше на елементарен английски. И макар старецът да не говореше езика на краля, дарът му не се нуждаеше от думи.

Той представляваше груба карта върху избелена тюленова кожа, карта, изобразяваща бреговата линия на континента на юг. Това само по себе си бе достатъчно интригуващо, но разказите, които вървяха с подаръка, засилиха интереса им още повече.

Един от местните, който бе покръстен като Джеми Бътън, обясни историята на народа яган. Твърдеше, че племената им живеели по островите на архипелага от повече от седем хиляди години — изумително дълъг период, че да бъде верен. Нещо повече, Джеми възхваляваше уменията на народа си като мореплаватели, което не предизвика чак такова недоверие — Чарлз наистина бе видял някои от по-големите им съдове в залива. Макар и груби, те очевидно бяха годни за плаване в открито море.

Джеми обясни, че картата била кулминацията от хилядите години изследване на огромния континент на юг, предавала се от поколение на поколение, била доуточнявана и прерисувана през вековете с трупането на нови знания за загадъчната земя. Освен това разказа легенди за изгубения континент, за огромни зверове и странни съкровища, за планини от огън и безкрайни заледени полета.

В момента в главата на Чарлз отекваше най-изумителното твърдение. Записа думите в дневника си, като чуваше гласа на Джеми в главата си: „Предците ни казват, че в отдавна отминали времена леда го нямало в долините и по планините. Растели високи гори и дивечът бил в изобилие, но в тъмното се спотайвали и демони, готови да изядат сърцата на непредпазливите…“

От палубата горе долетя силен писък, от което перото на Чарлз се отплесна и остави драсканици по страницата. Той сподави надигналата се ругатня, но нямаше как да обърка ужаса и болката в пронизителния вик.

Явно и последният от екипажа се беше върнал от онзи страшен бряг.

Заряза дневника и перото, втурна се към вратата и изтича по късия коридор към хаоса на палубата.

— Внимавайте с него! — изрева Фицрой. Капитанът стоеше на релинга на десния борд с разкопчан шинел и зачервени бузи над черната, покрита със скреж брада.

Чарлз стъпи на палубата и примижа от яркото сияние на слънцето — в южното полукълбо лятото беше в разгара си, но въпреки това лютият студ захапа носа му и напълни дробовете му. Ледена мъгла тегнеше над черните води около хвърлилия котва кораб, по такелажа и парапетите се беше образувал скреж. Облачета уплашена бяла пара се издигаха от устите на моряците, които се трудеха да изпълнят заповедта на капитана.

Чарлз се втурна да им помогне да изтеглят човека от спасителната лодка. Раненият беше увит от глава до пети в корабно платно и го качваха с въжета. Стенеше. Чарлз помогна да го вдигнат през парапета и да го положат на палубата.

Беше Робърт Ренсфри, боцманът.

Фицрой изкрещя да доведат корабния лекар, но той беше долу и се грижеше за двамата мъже от първото слизане на брега. Едва ли щяха да доживеят до следващия изгрев с такива страховити рани.

„Ами този нещастник?“

Чарлз коленичи до ранения мъж. Други също се качиха от лодката. Последен бе Джеми Бътън, който изглеждаше пребледнял и гневен едновременно. Беше се опитал да ги предупреди да не идват тук, но страховете му бяха пренебрегнати като суеверия на дивак.

— Готово ли е? — попита Фицрой помощника си, докато помагаше на Джеми да се качи на борда.

— Да, капитане. И трите бурета барут. Оставихме ги при входа.

— Браво на теб. След като качите лодката, обърнете „Бигъл“. Пригответе оръдията на левия борд. — Фицрой погледна разтревожено ранения, до когото бе коленичил Чарлз. — Къде е проклетият Байноу?

Сякаш призован от ругатнята, мършавият корабен лекар Бенджамин Байноу се появи от трюма и се втурна към тях. Беше оплескан с кръв чак до лактите, престилката му също бе изпоцапана.

Чарлз забеляза безмълвната размяна на погледи между капитана и лекаря. Хирургът поклати глава.

Другите двама явно бяха умрели.

Чарлз стана и се дръпна, за да направи място.

— Отвийте го — нареди Байноу. — Искам да видя раните му.

Чарлз отстъпи към релинга и застана до Фицрой. Капитанът стоеше мълчаливо и гледаше сушата през далекогледа си. После го подаде на Чарлз.

Той го взе и го фокусира към близкия бряг. Стени от син лед се издигаха над тесния залив, в който бяха хвърлили котва. Там, където ледът бе най-дебел, брегът бе скрит от мъгла, но не от същата ледена мъгла, която се стелеше над водата и обгръщаше айсбергите наоколо, а серни пари, полъх от царството на Хадес, издигащи се от земя, която бе колкото чудна, толкова и чудовищна.

Порив на вятъра за момент разпръсна мъглата и разкри кървав водопад, спускащ се по отвесния лед. Течеше на алени поточета и потоци, сякаш бликнали от призрачните дълбини под замръзналата повърхност.

Чарлз знаеше, че това не е истинска кръв, а някакви химически вещества и минерали, изхвърлени от тунелите долу.

„И въпреки това трябваше да се вслушаме в зловещото предупреждение — отново си помисли той. — Изобщо не трябваше да влизаме в онзи тунел.“

Насочи далекогледа към отвора на пещерата и видя трите напоени с масло бурета при входа. Въпреки всички неотдавнашни ужаси, които застрашаваха здравия разум на човек, той си оставаше учен, търсач на знания, и макар че може би трябваше да се възмущава от онова, което предстоеше, запази мълчание.

Джеми застана до него и замърмори под нос на родния си език — явно разчиташе на езическите молитви. Покръстеният дивак стигаше едва до гърдите на англичанина, но излъчваше сила на волята, която бе в рязък контраст с дребното му тяло. Неведнъж се беше опитвал да предупреди екипажа, но никой не го послуша. Въпреки това непоколебимият туземец бе придружил британците до необмислената им гибел.

Надменността и алчността бяха довели до смъртта не само на техни хора, но и на един съплеменник на Джеми.

„Изобщо не трябваше да идваме тукл“

Но поради глупост го бяха направили — бяха се отклонили от планирания маршрут, подмамени от шантавите истории за изгубения континент. Онова, което ги бе изкушило най-силно, бе един символ върху древната карта. Той отбелязваше този залив с гора, с обещания за живот. С намерението да открие тази изгубена градина сред ледовитите брегове „Бигъл“ бе вдигнал платна и всички се надяваха, че ще завладеят нова девствена територия за английската корона.

Със закъснение разбраха истинското значение на знаците по картата. Накрая цялото начинание завърши с ужас и кръвопролитие — пътуване, което по необходимост щеше да бъде заличено от дневниците със съгласието на всички.

„Никой никога не бива да се връща тук.“

А ако някой все пак се осмелеше, капитанът възнамеряваше да направи така, че новодошлите да не открият нищо. Онова, което бе скрито тук, никога не биваше да достига света.

Вдигнаха котва и корабът бавно се обърна сред силно пукане на лед от такелажа. От платната се посипа скреж. Фицрой вече беше слязъл долу да провери батареята. „Бигъл“ беше слуп клас „чероки“ от Кралския флот, първоначално оборудван с десет оръдия. И макар че бойният кораб бе превърнат в изследователски, продължаваше да разполага с шест.

Нов писък привлече вниманието на Чарлз към палубата и боцмана, който се гърчеше от болка.

— Дръжте го здраво! — извика лекарят.

Чарлз отиде да помогне на доктора и заедно с другите прикова Ренсфри към палубата. Направи грешката да погледне боцмана в очите и прочете в тях болката и молбата.

Устните се раздвижиха и боцманът изстена:

— Махнете го…

Лекарят беше махнал тежкия шинел на Ренсфри и сега разряза с нож ризата му. Коремът на боцмана беше целият в кръв, раната беше широка колкото длан. Пред очите на Чарлз нещо се раздвижи под кожата, подобно на змия под пясък.

Ренсфри се напъна и гърбът му се изви от непоносима болка. От гърлото му се изтръгна крясък:

— Махнете го!

Байноу не се поколеба и за миг. Бръкна в раната, в димящите дълбини на корема. Бръкна още по-дълбоко. Въпреки ужасния студ по челото му изби пот. Бръкнал вече до лакътя, той затърси пипнешком.

Оглушителен гръм разтърси кораба и върху тях се посипа скреж.

Последва втори и трети гръм.

От брега отекна много по-силен гръм.

От двете страни огромни парчета лед се откъснаха от брега и се стовариха в морето. Корабните оръдия продължиха да сеят унищожение.

Капитан Фицрой залагаше на сигурно.

— Късно — каза Байноу и извади ръката си от раната. — Твърде късно.

Едва сега Чарлз забеляза, че тялото на боцмана се е отпуснало. Мъртвите очи се взираха в синьото небе.

Чарлз изправи гръб и си спомни думите на Джеми за този прокълнат континент: „Демони, готови да изядат сърцата на непредпазливите…“

— Какво ще правим с тялото? — попита един моряк.

Байноу погледна към релинга и задръстеното с лед море.

— Погребете го тук заедно с онова, което е вътре в него.

Чарлз беше видял достатъчно. Корабът се тресеше и оръдията гърмяха, а той се оттегли, докато останалите вдигаха тялото на Ренсфри. Върна се като страхливец в каютата си, без да присъства на водното погребение на боцмана.

Малкият огън в печката беше почти угаснал, но след студа навън помещението му се стори направо горещо. Отиде при дневника си, скъса страниците, върху които работеше, и подхрани с тях умиращите пламъци. Загледа се как хартията се свива, почернява и се превръща на пепел.

Едва тогава се върна при голямата маса, върху която все още лежаха картите — включително древната карта на жителите на Огнена земя. Взе я и се загледа отново в проклетата гора, с която бе отбелязан заливът. Погледът му се насочи към съживените пламъци.

Направи крачка към печката, но спря.

Със студени пръсти нави картата и я стисна.

„Аз съм учен.“

С натежало сърце обърна гръб на огъня и скри картата сред личните си вещи — но не и преди една последна ненаучна мисъл.

„Господ да ми е на помощ…“