Джеймс Ролинс
Шестото измиране (24)

21.

30 април, 06:02

Планините Сиера Невада, Калифорния

„Дръж се, Джош…“

Лиза седна на неудобния стол в изолатора. Хвана ръката на брат си и й се прииска да свали ръкавицата, за да го докосне наистина. Макар да беше пред нея, тя имаше чувството, че помежду им е зейнала пропаст. Делеше ги не само преградата от полиетилен. Медикаментозната кома беше отвлякла Джош — дрезгавия му смях, бързите остроумни шеги, свенливото изчервяване в присъствието на красиво момиче, съсредоточената физиономия, докато виси на въже на отвесна скала.

Всичко това беше изчезнало.

Преди няколко минути Джош беше включен към респиратор, тъй като състоянието му продължаваше да се влошава. Всяко вдишване бе твърде рязко, твърде неравномерно. До него различните монитори тихо бръмчаха, прещракваха и пиукаха. Те бяха всичко, което бе останало от енергичния и пълноценен живот на брат й.

Радиостанцията изпращя и я изтръгна от унеса й и тя се приготви за още лоши новини. И тогава в ухото и заговори познат и желан глас. Лиза стисна по-силно ръката на Джош, сякаш искаше да го окуражи да продължи да се бори, да му каже, че Пейнтър ще го спаси.

— Лиза — каза Пейнтър. — Как я караш?

„Как мислиш?“

Сълзите й внезапно бликнаха и потекоха по бузите. Нямаше как да ги избърше. Преглътна няколко пъти, за да ги скрие от гласа си.

— Тук… тук нещата не вървят добре — каза тя, мъчейки се да се овладее. — С всеки час положението се влошава. Не знам дали си чул, но Линдал нареди да доставят ядрено устройство. Вече е на път и трябва да пристигне следобед.

— Няма ли начин да бъде разубеден?

— Не. Рано сутринта цял екип топографи отбеляза заразените райони — или поне онези, в които има явно измиране. Положението е по-лошо, отколкото показваха докладите през нощта. Организмът продължава да се разпространява и приближава критичната маса, както се изразява Линдал — точката, отвъд която дори ядреният взрив може да не подейства. Все още се правят изчисления на мощността и необходимата радиация за най-високо ниво на ефективност.

Лиза продължи с цялата настойчивост, на която бе способна в това си състояние:

— Трябват ни отговори, за да спрем ядрения удар. Или най-малкото някаква надежда за решение.

Тя се загледа в Джош, в пожълтялото му като восък лице.

„Моля те!“

— Мисля, че имаме добра следа — каза Пейнтър, макар че го каза колебливо и очевидно бе разтревожен. Разказа й набързо за положението в Бразилия.

— Отвлекли са Джена?! — възкликна Лиза.

Пусна ръката на Джош и се обърна към лабораториите в другия край на хангара. Нико не беше в по-добро състояние от Джош. Кучето бе поставено на системи и макар да му вливаха кръвна плазма, гаснеше с всеки час. Всъщност горкото хъски вече щеше да е мъртво, ако не бяха титаничните усилия на доктор Едмънд Дент. Вирусологът използваше всяко средство в арсенала си, за да поддържа живота на Нико и Джош. И макар че не можеше да пребори вируса, палиативното му лечение като че ли забавяше клиничните признаци.

Пейнтър й предложи искрица надежда.

— В момента пътуваме към една лаборатория към Федералния университет на Рорайма, която е свързана с Генографски проект. От години събират генетична информация от коренните жители и използват автозомни маркери, за да изчислят миграциите и подгрупите на племената. Събрали са огромна база данни. По кръвта на човека, когото заловихме, ще можем да открием от кое племе е.

— Какво значение има това?

— Помниш ли онези снимки, които Джена е направила на нападателите в градчето призрак при езерото Моно?

— Да.

— Изглежда, групата, която ни атакува тук, е от същото племе. Питам се дали Кътър Елвс не се е оттеглил някъде в джунглите и не е подчинил на волята си въпросното племе. Ако успеем да открием племето, може да открием не само Елвс… а вероятно и Джена и Кендъл Хес.

Сребристото пламъче на оптимизма проблесна в мрака на изтощението й и тя пое дълбок треперлив дъх.

— Трябва да намериш нещо. Нещо, с което да накарам Линдал да спре или да отложи плановете си.

— Ще направя всичко по силите си.

— Знам, че ще направиш. Обичам те.

— И аз теб, скъпа.

Тя не остана доволна от автоматичния му отговор.

— Кажи го, за да го чуя.

Той се разсмя, с което разпали сребристото пламъче още повече.

— Не и пред момчетата.

Лиза си представи Дрейк и колегите му и усети как устните й се разтеглят в усмивка. Долови същата усмивка и в гласа на Пейнтър.

— Добре — каза той. — И аз те обичам.

След като се сбогуваха, Лиза се почувства ободрена, готова да се справи с всичко. Радиото й отново избръмча. Надяваше се, че Пейнтър е забравил да й каже нещо — каквото и да е, само да чуе отново гласа му, — но вместо това чу Едмънд Дент.

— Лиза, трябва да дойдеш веднага в лабораторията.

— Защо? — Тя погледна натам. — Да не би Нико да се е влошил?

— Сменях банката с плазма на момчето. Линдал беше оставил микрофона си включен и говореше на екипа. Решил е ядрените физици да експериментират върху Нико. Искат да разберат как ще подейства радиацията на организма, когато се намира в жива тъкан, за да изчислят дозата, необходима за убиването му в тялото.

— Смятат да облъчат Нико!?

— С все по-високи дози, докато правят биопсия на бъбреците и черния му дроб, за да видят колко радиация е нужна за унищожаването на вируса.

Блестящият оптимизъм отпреди малко премина в огнен гняв. Джена бе рискувала живота си, за да помогне на всички, а те възнамеряваха да убият кучето й зад гърба й, при това по най-мъчителен начин.

„Само през трупа ми!“

Втурна се към въздушния шлюз на изолатора.

— По-добре побързай — предупреди я Едмънд. — Току-що чух още една заповед на Линдал.

— Сега пък какво?

— Нареди на охраната да не те допуска в лабораторията, ако окажеш съпротива.

„Копеле мръсно…“

Отвори вратата и започна обеззаразяването. Докато струите поливаха костюма, се мъчеше да намери някакъв начин да спаси Нико. Когато светна зелената светлина, беше стигнала само до едно решение — гамбит, който щеше да изисква огромен риск за самата нея.

Но тя беше готова да го поеме.

Заради Нико…

Заради Джена…

Дължеше им го, но една тревога я гризеше, докато излизаше от шлюза и прекосяваше слабо осветения хангар към лабораториите.

С колко време разполагаше Нико? С колко време разполагаха всички те?

Само едно нещо беше сигурно.

Някой трябваше да намери отговор — по възможно най-бързия начин.