Джеймс Ролинс
Шестото измиране (29)

26.

30 април, 17:00

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Всички ли са добре? — извика Грей. — Обадете се!

Изправи се на крака и провери самия себе си. Имаше рана на главата. През пукнатото предно стъкло се виждаше реката.

Преди секунди снегомобилът бе полетял от взривения мост във водата.

„Тогава защо не сме потънали?“

Ковалски помогна на Харингтън да стане от предната седалка. Професорът имаше цицина на челото и беше замаян, с изцъклени очи.

— Трябва ми помощ тук долу! — извика Джейсън.

Грей реагира на паниката в гласа му и се хвърли към стълбата. Долното помещение бе пълно с вода, нахлула през отвора отзад. Огромен черен шип беше пронизал помещението от пода до тавана. Грей си спомни издигащите се от реката сталагмити. Снегомобилът се беше нанизал на един от тях.

Вероятно именно каменният шип не позволяваше силното течение да ги завлече на дъното.

Джейсън се беше вкопчил с всички сили в някаква тръба при тавана, с другата си ръка притискаше Стела към гърдите си. Главата й се люлееше пиянски, половината й лице бе окървавено. Течението заплашваше всеки момент да ги повлече.

Снегомобилът се разтресе под натиска на течението и се завъртя на няколко градуса върху сталагмита. Още греди се откъртиха от моста и полетяха в реката. Нямаше да се задържат още дълго в това положение.

Грей понечи да се гмурне в черните води — и в същото време Джейсън извика:

— Във водата има нещо!

Грей си сложи очилата за нощно виждане, вдигна акустичната пушка и включи инфрачервения фенер. Лъчът проникваше достатъчно дълбоко във водата и се отразяваше от стоманения под. Грей огледа кабината и видя преплетени пипала, които се протягаха през отвора и опипваха. За разлика от пипалата на октопод, тези имаха остри шипове вместо смукала. Някаква непредпазлива риба ги доближи прекалено и бе разрязана на две при мълниеносната атака. По-малки пипала грабнаха парчетата и ги завлякоха нанякъде.

Грей не искаше да научава що за създание е това.

— Опитай да не мърдаш! — извика той на Джейсън.

За съжаление Стела започна да идва на себе си и се замята изненадано в прегръдката на Джейсън. Няколко черни пипала се заизвиваха към тях.

Грей си помисли дали да не стреля, но се съмняваше, че акустичното оръжие ще има особен ефект върху пипалата, при положение че притежателят им се криеше някъде отвън. Но тази мисъл му даде идея. Повечето създания тук бяха чувствителни към вибрации и звуци. Един акустичен заряд едва ли щеше да обезкуражи скрития хищник, но ако успееше да усили ефекта, би могъл да превърне целия снегомобил в еквивалент на нагорещен котлон.

— Джейсън, дам ли ти сигнал, замъкваш си задника към мен.

Хлапето изглеждаше ужасено, но кимна решително.

Грей насочи пушката към тавана. Надяваше се звукът в затвореното пространство да не изкара Джейсън от строя, но трябваше да рискува. Дръпна спусъка. Акустичният импулс удари стоманения таван и отекна през целия корпус на снегомобила подобно на звъняща камбана.

Джейсън трепна, изпусна се и падна във водата. Грей се хвърли след двамата и видя как пипалата се свиват в спазъм и се дръпват навън от кабината. Течението повлече Джейсън към Грей. За щастие младежът не беше изпуснал Стела.

Грей ги хвана и двамата с Джейсън помъкнаха Стела към стълбата. Ковалски я измъкна горе и Харингтън прегърна с всички сили дъщеря си.

— Добре съм — промърмори тя в гърдите на баща си.

Но в скоро време никой от тях нямаше да е добре.

Грей се качи след Джейсън в предната кабина и посочи люка на тавана.

— Всички горе!

Снегомобилът отново се люшна.

— Още сме заклещени в останките от моста — обясни Грей. — Можем да се опитаме да се качим и да излезем на брега.

Ковалски тръгна пръв — нямаше нужда от стълба, за да отвори люка и да се набере нагоре, макар че още мъкнеше картечницата. След като се качи, помогна на Харингтън и дъщеря му. Джейсън и Грей забързаха след тях.

Грей се изправи и с облекчение видя, че лесно могат да се изкатерят по счупените греди до моста.

— Имаме си компания — мрачно рече Ковалски.

Грей се обърна и видя носещите се към тях светлини. Транспортьорът, който им беше устроил засада, вероятно идваше да се увери, че всички са мъртви.

Грей посочи другия бряг, в посока на Задния изход.

— Джейсън, със Стела и баща й отивате до подстанцията, взривявате онези бомби и запечатвате това място. Аз и Ковалски ще се погрижим за тези.

— Какво ще правите? — попита Джейсън.

— Те ни направиха засада… така че любезността изисква да им върнем жеста. С малко късмет ще овладеем транспортьора им.

Джейсън го изгледа и смръщи вежди.

— Смяташ да тръгнеш след Райт, нали?

— Ако нещо се оплеска с бомбите, не можем да му позволим да използва оръдието, за да изкара всичко навън.

Джейсън кимна и тръгна към подпорите в предната част на снегомобила. Грей и Ковалски поеха към плетеницата огъната стомана и греди отзад.

Ковалски хвърли поглед назад и попита:

— Откога разделянето стана добра идея?

 

 

17:07

След като мостът остана зад тях, Джейсън продължи със Стела и Харингтън към подстанцията високо на задната стена. Беше им останала само една акустична пушка — Стела бе изгубила своята при падането. Все пак след толкова много време на тъмно инфрачервеният фенер светеше достатъчно, за да виждат с помощта на очилата.

„Все едно правим преход по пълнолуние.“

Задният изход представляваше серия четвъртити помещения, забити в една пукнатина високо в скалата. Няколко части стърчаха навън като детски кубчета, залепени за стената на сграда.

— Как ще се качим горе? — попита Джейсън.

Ако се съдеше по кабелите по тавана, нормалният начин да се стигне до подстанцията беше чрез гондолата.

Стела крачеше, хванала баща си за ръка. Двамата бяха насинени, натъртени и окървавени, но продължаваха да вървят упорито през достигащите до коляното туфи мъх и засмукващата тиня на тресавището.

Стела посочи.

— Има стълба. Стоманени скоби в стената, виждаш ли ги?

Бяха изминали едва трийсетина метра, когато силен трясък накара Джейсън да погледне назад. Войната между речното течение и снегомобила бе свършила. Старата машина на Бърд се откачи от моста и потъна в дълбините.

Ярките светлини на другия бряг приближаваха. Джейсън се замоли засадата на Грей да успее. В противен случай транспортьорът можеше да прекоси реката и да ги настигне.

Трябваше да побързат.

— Отляво — предупреди го Стела.

Джейсън завъртя пушката и насочи инфрачервения лъч. Някакви тъмни същества ги приближаваха с големи скокове. Приличаха на глутница вълци.

Бяха десетина-петнайсет.

— Какво е това? — попита Джейсън.

— Беда — отвърна Харингтън.

 

 

17:09

Грей лежеше по корем в пълния мрак — изнервящо изживяване, като се имаше предвид какъв бе животът в този ад. На няколко метра от него Ковалски дишаше тежко и очевидно също не се чувстваше особено щастлив.

След като се изкатериха по гредите, Грей настоя да продължат в тъмното и да изключат инфрачервения фенер. Не искаше да предупреди приближаващия транспортьор, че ги причакват от тази страна на реката. Така че запълзяха слепешком, докато не стигнаха до някакви скали на двайсетина метра от моста, където се скриха. Наплескаха телата си с тиня, за да не излъчват много топлина.

В тъмното различни създания лазеха по кожата на Грей или бръмчаха около лицето му, привлечени вероятно от миризмата на пот и кръв. Някои хапеха, други жилеха. Грей правеше всичко по силите си да ги разкара.

За щастие не им се наложи да чакат дълго.

Транспортьорът приближаваше. Светлините му бяха толкова ярки, че Грей махна очилата за нощно виждане.

Гъсениците се носеха по терена и леко се хлъзнаха, когато машината рязко зави при моста и спря на ръба.

Дясната врата на кабината се отвори и един мъж умело стъпи на веригата и леко скочи на земята. Сложи си очила за нощно виждане и погледна надолу по реката, после към отсрещния бряг.

— Виждам три цели! — извика с британски акцент. — Движат се… в посока към Задния изход.

Водачът на машината изруга.

— Тия проклети копелета имат по девет живота!

Командосът отвън отново се загледа в реката.

— Сър, течението изглежда твърде силно, за да рискуваме. Може да ни завлече на дъното.

— Разбрано. — Водачът говореше като командир, с отчетлив шотландски акцент. Обърна се към друг от екипа си. — Скот, вземи АМ. Оправи тази каша.

Грей се напрегна. АМ вероятно бе съкращение на „Арктически Магнум“, версия на британския снайпер, пригодена за арктически условия. Възнамеряваха да ликвидират другите.

Изчака втория мъж да излезе през същата врата. Щом стъпи на земята, командосът сложи пълнител, вдигна пушката, нагласи оптичния мерник и докладва:

— Няма проблем, сър. И тримата са на открито. Лесни мишени.

„Вие също.“

— Сега — прошепна Грей и скочи напред.

Ковалски откри огън от дясната му страна. Картечницата затрещя и куршумите разкъсаха гръдния кош на снайпериста. Още преди тялото му да е паднало, Ковалски насочи картечницата към другия на брега. Тялото му полетя в реката.

Грей спринтира и се хвърли към отворената врата. Изстреля от упор оглушителна серия акустични заряди в затвореното пространство.

Претърколи се в кабината, докато отвътре се разнасяха викове.

Водачът се хвърли навън през другата врата, преди Грей да успее да му попречи. Явно беше замаян, но му бе останала достатъчно съобразителност, за да усети предстоящата атака. Друг не беше толкова бърз и Грей заби ножа си в гърлото му и го завъртя. Когато извади острието, мъжът се задави, хвана се за гърлото и се строполи.

Грей огледа кабината.

Празна.

„Значи са само четирима.“

Видя командира да спринтира покрай брега, така че транспортьорът да се намира между него и Ковалски. Докато тичаше, командосът се мъчеше да извади радиостанцията си.

Ако успееше да се свърже с началника си и да го предупреди за атаката, всички надежди да използват машината като троянски кон, за да се доберат до Райт, щяха да отидат по дяволите.

Грей скочи навън и вдигна пушката, но знаеше, че разстоянието е твърде голямо. Ковалски също заобиколи тичешком транспортьора с картечница в ръка, лентата се влачеше зад него.

Командирът вече вдигаше радиостанцията към устата си.

„Късно!“

И тогава нещо тъмно се стрелна от водата, уви се около гърлото на мъжа и го дръпна. Той пльосна в реката, замята се и изчезна.

Грей разпозна покритото с шипове пипало. Стрелбата — както акустичната, така и обикновената — очевидно беше привлякла чудовището към брега. А и опарването по-рано явно не само го бе стреснало, но и го беше вбесило.

„Дори и в ада отмъщението е сладко.“

 

 

17:11

Джейсън тичаше до Стела и баща й. Беше чул стрелбата на отсрещния бряг, но не смееше да откъсне вниманието си от приближаващата глутница хищници и да погледне към Грей и Ковалски.

Вдигнал акустичната пушка, той прикриваше Стела и професора. Стреляше по зверовете, но акустичните заряди само разпръсваха временно глутницата и им спечелваха по няколко допълнителни секунди. Най-лошото бе, че индикаторът за заряда на пушката вече светеше в червено.

„Почти е изтощена.“

— Ще ги отклоня — задъхано каза Джейсън. Краката му бяха натежали от полепналата тиня и водорасли. — Вие продължавайте към станцията.

Забави крачка и им махна да тичат към стената.

— Върви, татко. — Стела бутна професора напред и извади от колана си нож. — Ще помогна на Джейсън.

— Оставаме заедно — каза Харингтън и също спря, дишаше тежко. — Leox depilis са като африканските лъвове. Опитват се да отделят слабите от стадото. Пък и не мисля, че ще мога да пробягам цялото разстояние. Ще ги посрещнем тук.

Джейсън стреля отново и улучи първия звяр, който реагира така, сякаш го бяха ударили с бейзболна бухалка. Останалите отскочиха настрани и забавиха крачка, докато улученият дойде на себе си.

„Явно е водачът.“

Междувременно Джейсън беше успял да ги разгледа добре. Мускулестите им рамене достигаха до кръста му, голата им кожа бе черна и лъскава, почти сияйна на светлината на инфрачервения лъч. Главите им бяха издължени като на вълци, челюстите се събираха чак в задната част на черепа, което им позволяваше да отворят плашещо широко паст, подобно на изчезналия вече тасманийски тигър, който Джейсън бе виждал на снимки.

Водачът нададе смразяващ предизвикателен вой, от който Джейсън настръхна. Вероятно в този тъмен свят колкото по-силно крещиш, толкова си по-страшен.

Глутницата се скупчи отново и запристъпва предпазливо напред.

Джейсън вдигна пушката и водачът отново забави крачка.

„Умен… разпознава заплахата.“

Единствената му надежда бе, че от такова късо разстояние акустичното оръжие ще нанесе повече поражения и ще накара глутницата да си потърси по-лесна плячка. Бърз поглед към индикатора показа, че разполага вероятно само с един изстрел, който не биваше да отива напразно, а това означаваше, че трябва да остави глутницата да доближи максимално, преди да дръпне спусъка.

Прицели се във водача — той беше истинският противник.

Стела застана до него, готова да защити баща си, и прошепна:

— Дай ми пушката.

Джейсън се поколеба.

— Хрумна ми нещо — настоя тя.

Джейсън отстъпи и й даде пушката, като вместо нея взе ножа.

— Мисля, че имаме само един изстрел.

— Тогава да се надяваме, че съм права за модела на доминиране на този вид.

И извади от приклада нещо като малък микрофон. Джейсън си спомни обясненията на Харингтън как пушката може не само да изстрелва акустични заряди, но и да усилва гласове като мегафон или да се използва като устройство за подслушване.

Стела опря приклада в рамото си и доближи микрофона до устните си. И вместо да насочи пушката към приближаващата глутница, я вдигна към тавана.

И нададе вой.

Беше доста добра имитация на вика на водача, само че усилена стократно. Писъкът се понесе към тавана и отекна в пещерата.

Дивашкият вой накара водача да закове на място и да приклекне, очевидно уплашен от силата на крясъка.

Джейсън си спомни собствената си мисъл отпреди малко.

„В този тъмен свят колкото по-силно крещиш, толкова си по-страшен.“

Водачът отстъпи крачка назад, после още една, без да им обръща гръб. Останалите последваха примера му и заотстъпваха бавно, като се оглеждаха нервно.

После по някакъв незнаен сигнал глутницата се обърна и побягна към мрака, готова да преследва не толкова шумна плячка.

Джейсън зяпна Стела.

— Ти си изумителна!

Тя сви рамене и му върна пушката, която вече бе напълно изтощена. Обърна се, като се помъчи да скрие гордата си усмивка.

Продължиха напред. Поне беше останала достатъчно енергия за инфрачервения фенер, но колко още?

Джейсън наложи ускорено темпо и за няколко минути изминаха последните стотина метра. Подстанцията едва се виждаше високо над тях, осветена от две аварийни светлини.

Джейсън погледна стоманените скоби, забити в стената — изкачваха се на десетина етажа.

Предстоеше трудно катерене.

Стела посочи пещерата и каза:

— Там!

Джейсън се напрегна и рязко се завъртя в очакване на нова атака. Стела обаче сочеше към светлините от другата страна на реката. Транспортьорът бавно потегли покрай брега, отдалечаваше се.

Джейсън затаи дъх и след миг чу тройно изсвирване на клаксон.

Това беше уреченият сигнал.

Грей и Ковалски бяха живи. Бяха успели да овладеят противниковата машина и тръгваха срещу Дилан Райт.

„Сигурно са забавили заминаването си, докато стигнем стената.“

Не знаеше дали могат да го видят, но вдигна ръка.

„Късмет.“

Нямаше да е зле да запази малко късмет и за себе си.

Докато сваляше ръка, инфрачервеният фенер примигна и угасна и останаха в пълен мрак.