Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (9)

Девета глава

— Господин Залер?

През нощта Ръсел отвори очи, когато на вратата му се почука тихичко. Беше в леглото си в стаята в странноприемницата. Светеше само нощната лампа и прорязваше нежната, топла тъмнина като лунен лъч. Беше един и половина през нощта. От радиото се носеше тиха класическа музика. Той не разбираше много от музика. През по-голямата част от живота му слушаше тенекиените звуци на панаирджийските въртележки. Обаче тази музика беше приятна. Приспиваше го, когато имаше намерение само да подремне, преди да се срещне с Ан в полунощ в кухнята, за да хапне. Беше им се превърнало в традиция.

Той се надигна бавно и ставите му изпукаха. Взе стария си халат на маг от долния край на леглото, където го оставяше внимателно сгънат, и докато вървеше към вратата, се наметна, за да скрие вехтата си пижама.

Ан Ейнсли стоеше в коридора и държеше чиния със салата с пилешко, картофен чипс и туршия. В другата си ръка носеше студена кутийка с бира.

— За да има какво да хапнете, ако огладнеете — каза тя и му ги подаде.

Не беше разстроена, че не се появи на срещата им в полунощ. В живота си приемаше разочарованията като неминуеми. Беше отегчена, а той я забавляваше. Любопитството я бе довело тук с чинията, приготвена за него, нищо повече. Привлечена бе към вратата му, за да разбере какво не е наред. Вероятно си е помислила, че може да го намери мъртъв в леглото. Това определено щеше да й донесе вълнението, от което се нуждаеше. Зачуди се дали би плакала за него, ако това се случеше, дали щеше да изпита истинска скръб.

Запита се дали някой изобщо би изпитал истинска тъга, което беше ново за него и му отне известно време да свикне с мисълта. Реши, че тази нова мисъл не му харесва, но не беше способен да се отърси от нея.

— Моля те, Ан, наричай ме Ръсел — каза той, докато поемаше нещата от ръцете й. — Ужасно съжалявам. Сигурно съм заспал.

— Уморен си. Много се разхождаш напоследък — отвърна тя. — Слушай. Извинявай, че трябва да ти напомня, но първоначалната резервация за тази стая, която изтрих, за да те настаня, изтича в петък. Тогава ще дойдат нови гости. Те са редовни, идват всяка година, затова не мога да откажа резервацията, без да съобщят на брат ми.

— Разбирам — каза той мило. — Наистина не смятах да оставам толкова дълго, но се оказа, че ми е приятно. Ще си тръгна до петък.

— Къде ще отидеш? — попита тя и се облегна на рамката на вратата.

Единственото място, където искаше да отиде, бе да се върне в мекото, топло легло. Обаче не трябва да хапеш ръката, която те храни, и тем подобни.

— Във Флорида. Прекарвам зимата там всяка година.

Тя се усмихна. Предните й зъби бяха изцапани с червилото, което току-що си бе сложила.

— Звучи приятно.

Не би го нарекъл точно „приятно“.

— Поне е топло.

— Тук беше необикновено топло за октомври, преди да дойдеш. Предполагам, че си донесъл студа със себе си — пошегува се тя.

— Не чувам това за първи път.

Тя се разсмя, после се огледа по коридора от страх, че може да е събудила другите гости.

— Ан, накара този възрастен мъж да се чувства по-добре, отколкото е очаквал. Добрината ти не е останала незабелязана. Благодаря ти — изрече той, с което учтиво я подканваше да си върви.

— Няма за какво, Ръсел — отвърна тя, докато той затваряше вратата под носа й.

Веднага забеляза, че е ровила в стаята му, но сега той не спомена за това. Винаги държеше кичур коса върху сгънатите дрехи — дълга, руса къдрица, която му беше дало едно момиче от панаира — Щедрата Белинда. Така познаваше дали някой му е ровил в нещата. Ан бе върнала всичко на точното му място, освен кичура коса.

И листовката с Великия Бандити, която беше взела, разбира се.

Още чакаше да му я върне не защото беше опасно за нея да знае кой е той, а защото му бяха останали само три. Това бяха единствените вещи, които му напомняха за панаира, заедно с картите таро, хипнотизиращия кристал и халата. Имаше и спомени, разбира се, добри и лоши, а той никога не забравяше нищо — умът му беше като филм, който не спира да тече. Обаче беше приятно да има и неща, които може да докосне, неща, които му напомнят, че всичко това се е случило. Границата между истината и измислицата понякога беше много-много тънка.

Върна се до леглото и приседна в края му. Сложи чинията в скута си и започна да се храни, като се наслаждаваше на всяка хапка.

Пет дни, замисли се той учудено. Беше тук вече пет дни.

Два дни — най-много — толкова му отнемаше преди. След като напусна панаира, беше по-бърз. Ала и залозите бяха по-големи. Той имаше по-големи цели и ставаше дума за повече пари, затова беше необходимо да си тръгне по-бързо. Напоследък действаше само на дребно. Имаше по-малко папки и те струваха по-малко пари. Затова чувството, че трябва да бърза, почти беше изчезнало. Основната му мотивация вече беше храната. Храната и удобното място за спане.

Късметът му се усмихна, когато срещна слабичката и потайна Ан Ейнсли. Не беше осъзнал колко е уморен, докато не легна в голямото легло, отрупано с възглавници. Лилавата стая беше тиха, луксозна и той се чувстваше почти… смееше ли да го каже? На сигурно място тук.

Това означаваше, че трябва да се махне. Всеки, който беше работил с пътуващия панаир по негово време, знаеше, че да се чувстваш на сигурно място означава да си немарлив, а немарливостта води до неприятности.

Затова щеше да вземе пари от Клеър Уейвърли и щеше да си замине.

Флорида го очакваше.

Мястото за лагеруване, където прекарваше зимите, се наричаше „Цирковата шатра“ — там пенсионираните циркови артисти, на които не им е провървяло, можеха да останат за няколко месеца и да получават безплатна храна и медицински услуги. Беше създадено от бивш цирков артист, който забогатял по-късно. Там се събираха стари и странни циркови артисти, но приемаха и хора от пътуващи панаири. От трупата на сър Уолтър Трот бяха останали само неколцина. Там Ръсел от време на време срещаше някои от хората, които привличат зрителите на представленията, или механик от старата трупа. С тях се усмихваха и си кимаха. Всички знаеха какво се беше случило с оригиналния Бандити на онова поле в Арканзас. Цял живот беше прекарал в наблюдаване на хората и събиране на тайни, докато успее да изкара по някоя хилядарка от тях, и все пак имаше една тайна, която можеше да го съсипе и всички я пазеха.

Понякога е трудно да се каже дали сме морални. Влияят различни фактори.

Никой не знаеше истинското име на оригиналния Бандити. Носеха се слухове, че започнал на панаира „Чикаго Уърлдс“. Кожата му била твърда като обработена кожа и имал едно стъклено око, но бил странно екзотичен по привлекателен начин. Дамите били привлечени от него и им харесвало, когато се доближавал, за да научи тайните им: какво са яли последно, какви инициали са гравирани на медальоните им. Винаги им разкривал достатъчно, за да повярват, че е гадател, а после им казвал това, което всички искат да чуят — че бъдещето им е изпълнено със скъпоценни камъни и красиви деца.

Въпреки отделеното внимание на жените сексуалните предпочитания на Великия Бандити били в съвсем друга посока. Очите му, истинското му око, винаги се заглеждало по млади момчета, които помагали в сглобяването и разглобяването на павилионите, онези, които чистели алеята през нощта и крадели за собственика, самия сър Уолтър Трот.

Ръсел бил едно от тези момчета, зарязан в пътуващия панаир от майка си, укротителката на змии, след като самата тя била укротена от някакъв местен с пари. Никой не се изненадал, когато изоставила Ръсел — бил буйно момче с лош характер, а тя изобщо не можела да се нарече грижовна — но всички били поразени, че изоставя и любимия си питон албинос на име Суит Лу, който избягал след седмица.

Великият Бандити примамил Ръсел с доброта и ласкателства в караваната си през нощта, след като майка му си тръгнала, а Ръсел нямал къде да спи. Той никога не забравил подробностите от онази нощ. Нито многото подробности след това. Почти десет години.

Ала когато Ръсел станал на седемнайсет, видял Великият Бандити пиян на едно поле в Арканзас и превъртял. Застаряващият маг бил с едно от сирачетата, които прибрали в Мисисипи — хубаво момче с потъмняла от слънцето кожа, което нямало представа какво го чака. Било тъмно и тихо, въртележките били спрени за през нощта, а повечето момчета чистели алеята и се наслаждавали на разпръснатите пуканки и наполовина изядените захаросани ябълки, радостни, че не те са в полето тази вечер. Ръсел последвал Бандити, без да може да обясни защо.

Когато открили Великият Бандити в полето на сутринта, изглеждало, сякаш е паднал пиян и е ударил главата си в камък. Момчето избягало надалеч. Може би все още бяга.

Всички знаели какво се е случило, но никой не казал и дума. Истинският Бандити бил лош човек, който мятал плаща си върху целия панаир и го превръщал в жестоко и страшно място за всички вътре. Изнасилвал, крадял, мамел, а собственикът не можел да направи нищо, защото Бандити знаел някаква негова тайна. Какво обаче, така и няма да се разбере.

От негласна благодарност сър Уолтър Трот, дребен мъж с огромни уши, който твърдял, че е роден в лагер на дървари в Орегон, че всичките му братя са високи и силни и могат да повалят дървета само с един удар на брадвата, предложил на Ръсел да стане новият Бандити. Оригиналният Бандити все пак научил Ръсел на много фокуси, повечето от които му се искаше да не беше научавал.

Ръсел Залер имаше каменно сърце, а съвестта му почти не проговаряше, но след онази вечер никога не бе наранявал физически живо същество. Сега беше само един измамник, старец, който си мечтае за меко легло, докато краде от хората, които имат достатъчно, за да си го позволят.

Разбира се, не беше най-добрият човек на света. Ала както ще ви каже всеки член на трупата на сър Уолтър Трот, не беше и най-лошият.

 

 

Своенравната рецепционистка на Сидни не се появи на работа в салона на следващата сутрин. Сидни й позвъни няколко пъти, но тя не вдигна.

Ядосана, задето поредната тийнейджърка не иска да влезе в правия път въпреки усилията й, Сидни набързо довърши прическата на последната си клиентка, поръча на Джейни да затвори и се отправи с колата към дома на Вайълет, преди да вземе дъщеря си. Част от наказанието на Бей беше да няма свободно време между края на работата при Клеър и прибирането вечер със Сидни. Нямаше свободно време, което да прекарва с Джош. Нямаше време дори да разговаря с него по телефона.

Цял ден Сидни беше мрачна. Една от клиентките, Трейси Хейгън, която искаше прическа, за да увеличи продажбите си на кутии за храна, се оказа с прическа, която караше клиентите да се страхуват да й откажат, вместо да бъдат омаяни и да си купят нещо. Резултатът беше същият, но не беше това, което бе поискала. Сидни си купи кутия за съхранение на сандвичи, защото се чувстваше виновна.

Слънцето залязваше, когато излезе от града. Има разлика между провинциален и селски, тънка линия, която не знаеш, че си прекосил, докато не се окажеш на пътя. Всички познават този път, който излиза от града и води към зелена шир от пасища и стари ферми, сякаш влизаш в приказка — сладка, старомодна и изгубена във времето. Ала като във всички приказки началото е красиво, уловка, която те въвлича в нещо, което не очакваш с нетърпение. Дългата редица ферми се превръща в голия пейзаж на паркинги за каравани, които бавно ръждясват под дъжда, рушат се и после оставят вадички подире си.

Сидни добре познаваше района заради дългите разходки с колата с Хънтър Джон Матисън в гимназията, авантюристични екскурзии, за да видят колко далеч могат да стигнат не само в буквалния смисъл, преди да се върнат.

Днес се беше опитала да се обади на Хънтър Джон. Гордостта я възпираше да го направи, защото знаеше, че неизбежното разочарование на него и на съпругата му Ема от сина им щеше да означава, че смятат дъщеря й недостатъчно добра за него. Обаче ако родителската им намеса щеше да прекъсне връзката още в зародиш, само това имаше значение. Сърцето на дъщеря й щеше да си остане голямо, червено, красиво и радостно, изпълнено с любов към момче, което го заслужава. Първо позвъни на работното място на Хънтър Джон, после в дома му, където икономката я уведоми, че Хънтър Джон и Ема са на круиз за годишнината от сватбата им.

Сидни изпита едновременно разочарование и облекчение. Може би малко повече облекчение, отколкото разочарование. През изминалите десет години, откакто се беше върнала, само бегло се поздравяваше с тях. Разбира се, когато те не я пренебрегваха напълно. Ясно си спомняше една от първите си седмици в Баскъм преди десет години, когато Хънтър Джон се изправи пред нея и заяви, че обича съпругата си и няма да я напусне. Очевидно цялото семейство Матисън бяха уплашени, защото си въобразяваха, че Сидни се е върнала да спечели отново Хънтър Джон и парите му. Сякаш можеш да постъпиш като него със сърцето на една Уейвърли и да очакваш то да не се промени.

Паркът за каравани, където живееше вироглавата рецепционистка, носеше подходящото име „Дивия Запад“, а улиците бяха с имена като Уайът Ърп Драйв и Док Холидей Корт. Сидни спря пред стара бяла каравана с изсветлял навес в зелено и бяло отпред. Дворът беше достатъчно чист и украсен с бетонни джуджета и изрисувани гъби.

Приближи се до вратата и почука. Отвори й едър възрастен мъж по боксерки. Топлината, която се излъчваше отвътре, облъхна Сидни, сякаш някой беше отворил вратата на фурна. Вътре сигурно беше над трийсет градуса.

Мъжът я огледа от горе до долу — черния й чорапогащник и черните обувки с ток, късия й кариран шлифер и косата, небрежно прибрана с ластик.

— Какво искате? — попита той, надвиквайки телевизора.

— Кой е? — провикна се от фотьойла жена, която беше или на седемдесет, или на петдесет, но изглеждаше много стара.

— Тук съм да се видя Вайълет — каза Сидни. — Не беше на работа днес.

— Вайълет! — извика мъжът.

Отвори се врата, която водеше към дневната.

— Какво? — попита ядосано младата жена, после видя Сидни на вратата. — О! Влез тук — продължи тя и й помаха да отиде в стаята й.

Сидни прекоси дневната.

— Съжалявам, че е толкова горещо. Рой и Флорънс обичат да им е топло — каза Вайълет и затвори вратата на стаята си.

Единственият прозорец в стаята беше отворен, а студеният въздух, който влизаше, се сблъскваше с горещия и създаваше лек ветрец, заради който стаята сякаш се движеше. Младата жена носеше къса блуза без ръкави и къси панталонки.

— Чарли ме държа будна цяла нощ. Съжалявам, че не можах да дойда днес.

— Трябваше да се обадиш — каза Сидни, докато отиваше към Чарли, който седеше на пода и си играеше със стари пластмасови кубчета. Тя коленичи пред него. Допря длан до челото му, а той пъхна кубче в устата си и я погледна с красивите си тъмни очи. — Здравей, миличък. Да не си болен?

— Вече е по-добре — отвърна Вайълет бързо, сякаш може би всичко е било наред от самото начало.

Сидни огледа малката стая. На пода имаше гол матрак, покрит със стари одеяла. Нямаше мебели. Навсякъде бяха разпръснати дрехи и играчки.

Зад вратата се мъдреше комплект сини куфари. Това изглежда бе единственото нещо в стаята, към което се отнасяха с уважение.

— Какви са тези куфари? — попита.

— За деня, в който ще се изнеса. Това не е моят дом. Не го приемам така. Само временно е. Винаги е било така.

— Не е толкова зле — рече Сидни. — Просто си попаднала в рутината. На всеки се случва. Някога мислила ли си да учиш фризьорство?

Вайълет седна на матрака и се плъзна към стената, за да се облегне.

— Може би.

— Мога да ти помогна да учиш задочно. Сигурно и стипендия ще получиш.

— Може би. Но ако реша да уча, ще е някъде много далеч. — Тя вдигна тънката си ръка, за да усети хладния въздух, който влизаше през отворения прозорец над нея.

— Всъщност Баскъм е много хубаво място.

— Ти си го напуснала — отбеляза Вайълет.

— Върнах се.

Младата жена сви рамене, свали ръката си, дланта й беше свита в юмрук, сякаш беше хванала хладния въздух като птичка.

— Може би и аз ще се върна, а може би няма.

— Когато си тръгнах, бях сама. И беше добре. Имах време да се уча и да правя грешки. След като родих Бей, всичко се промени. Вече не ставаше въпрос само за мен. Върнах се, защото исках тя да има стабилен дом, в който да порасне, исках да има хора, които ме подкрепят.

— Чарли е добро бебе — отбеляза Вайълет. — Няма да ми създава проблеми.

— Знам, че е добро бебе — каза Сидни, галейки тъмната му, гъста коса. — Предизвикателството е да го отгледаш така, че да стане добро момче, а после добър мъж. Мислиш ли, че можеш да го направиш, след като няма къде да живееш? Какво ще се случи, когато си тръгнеш? Ще намериш идеалната работа, идеалния дом и идеалния мъж?

— Да! — отвърна Вайълет. — Знам, че ще стане така. Вече съм търсила тук. Няма ги.

— Където и да си, нищо няма да се промени, освен ако ти не се промениш.

Младата жена стана от леглото, мина покрай Сидни и вдигна Чарли пред нея.

— Уволнена ли съм? — попита и го подпря на бедрото си. Той започна да нервничи. — Защото имам нужда от тази работа. Почти съм събрала достатъчно, за да купя старата тойота на Рой.

— Не, не си уволнена — изправи се Сидни.

— Защо си толкова мила с мен? — попита Вайълет, докато подрусваше Чарли, който се разплака. Сидни устоя на изкушението да го вземе от ръцете й.

— Защото някога бях като теб — отвърна.

— Нямаш представа какво значи да си като мен.

— Ще дойдеш ли на работа утре? — попита Сидни.

— Да. Ще дойда.

Сидни ги погледна за последен път и излезе от стаята. Възрастната двойка в дневната я изгледа подозрително, когато мина пред телевизора, за да излезе.

Сидни се качи в своя миникупър, седеше на студа и се чувстваше обезсърчена, защото колкото и да се опитваше, съзнаваше, че не може да хване някого, който не подозира, че пада.

 

 

Вече се беше стъмнило, когато Сидни пристигна в дома на Уейвърли. Мразеше тези къси дни. Изтича по стълбите към входната врата и се уви в шлифера си, за да се предпази от хладния вятър. Зачуди се дали Вайълет има зимно палто, а Чарли — зимни дрешки.

„Спри!“ — каза си.

Не можеше да контролира всичко.

Това беше причината. Стараеше се толкова, защото усещаше, че не дърпа юздите. Вайълет можеше да забременее, без да й мигне окото, а Сидни не можеше. Не беше честно. Беше й толкова лесно да забременее преди петнайсет години, беше го направила несъзнателно като ходенето. Тялото й го направи естествено, показа й, че е време. Сега изискваше толкова усилия, толкова енергия.

Клеър беше предупредила Сидни, че ще се привърже към Чарли. Сидни споделяше всичко със сестра си. Може би разкриваше прекалено много, защото Клеър винаги беше тук, винаги слушаше, винаги казваше правилните неща, независимо дали Сидни й вярваше или не. Понякога й се струваше, че взима прекалено много от Клеър. Обикновено Клеър й се обаждаше, за да я попита как е. Никога нямаше нужда от помощ, изглежда нямаше проблеми, които да не знае как да реши сама. Колкото и да обичаше сестра си, това понякога беше много смущаващо. Щеше да е хубаво, ако понякога и Клеър имаше някакъв проблем. Не непременно голям. Просто нещо малко, което да накара Сидни да се появи триумфално с бутилка вино и да каже: „Знам какво трябва да направиш!“

Сидни стигна до входната врата и се опита да я отвори. Тя не помръдна. Извади ключа си за къщата и се опита да я отключи. Отново не се отвори. Опита да позвъни на звънеца, но той не издаде нито звук. Объркана прекоси верандата, надникна през прозореца на дневната и видя Бей и Марая да гледат телевизия. Завесите внезапно се спуснаха пред нея и я оставиха в тъмнината на верандата.

О, сега разбра.

Сидни се върна до вратата. Погледна през рамо, за да се увери, че никой не може да я чуе, и прошепна: „Не ме интересува дали си недоволна, че я наказах. Ще се върна и ще те боядисам с грозна зелена боя, ако не се отвориш веднага.“ Почувства се нелепо, както винаги, когато трябваше да се справя с подобни неща в семейство Уейвърли.

Обаче вратата се отвори.

Къщата винаги е била малко суетна.

Щом влезе, чу Тейлър да се провиква от горния етаж:

— Забравих. Какво трябваше да правя тук?

— Да поставиш уплътнение около комина на тавана — извика в отговор Клеър от кухнята.

— Да, да — отговори Тейлър.

— Готова ли си? — попита Сидни, когато отиде в дневната.

Бей кимна и се изправи.

— Ще дойда след минута — рече майка й и се отправи към кухнята.

Клеър вадеше пържено пиле от кутия, която Тейлър очевидно бе донесъл вкъщи. Вдигна поглед от чиниите, когато Сидни влезе.

— „Кей Еф Си“? Това е ново — пошегува се Сидни и се приближи към нея. — Започни отново да готвиш, моля те.

— Обмислям го.

— Наистина ли? — изненада се Сидни. За първи път го чуваше. Всички в семейството се опитваха да я накарат отново да готви не само защото обичаха хубавата храна. Е, това беше основната причина. Обаче нещо в „Бонбоните на Уейвърли“ караше Клеър отново да се затваря в себе си, а това не беше хубаво. Понякога Сидни се страхуваше, че ако сестра й се затвори за прекалено дълго, може да заприлича на баба им, която се криеше под стълбите, когато някой почука на входната врата, защото не искаше никого в дома си.

— Иванел се отби днес и ми донесе шпатула. Може би е знак. — Клеър сви рамене и Сидни разбра, че това е всичко. Нямаше да й каже нищо повече.

Сидни се обърна и се облегна на шкафа.

— Как е Бей?

— Защо не я попиташ сама?

— Трябва. Ще го направя — отвърна решително майката. — Има неща, които никога не съм й казвала, а трябва да чуе. Просто не знам как да ги изрека.

Клеър избърса ръцете си в хавлиена кърпа.

— Като говорим за неща, които никога не сме казвали, Иванел днес ми съобщи, че съпругът на баба Мери се казвал Карл. — Клеър влезе в малкия си кабинет до кухнята, върна се и подаде стара снимка на Сидни. — Онзи Карл на снимките, които открихме в събота. Как не сме знаели?

— Предполагам, че никога не сме питали. Вижда се, че не му е чиста работата. Виж тази усмивка. — Сидни погледна по-отблизо черно-бялата снимка. — Мама имаше неговата брадичка.

— Ти също. Пишеше „Карл“ и на кухненския дневник, който открихме. — Онзи, който е зачеркнат е черно мастило.

— Май си се натъкнала на мистерия.

Клеър щеше да каже нещо, но се спря и погледна сестра си, любопитно наклонила глава.

— Косата ти още по-червена ли е?

Беше я прихвала е ластик с надеждата, че няма да се забелязва.

— Кълна се, че не го правя аз. — Тя попипа косата си. — Всяка сутрин, когато се събудя, става по-зле. Утре ще се опитам да я боядисам. Не мога да чакам до първата слана. Тогава всичко ще се успокои.

— Още пет дни — кимна Клеър.

— Ти изглежда се справяш доста добре — каза Сидни. — Първата слана не ти ли носи неприятности?

Това никога не беше ясно, що се отнасяше до Клеър. Трябва да разчиташ на нея да ти каже. Понякога на Сидни й се искаше да се въздържа толкова добре, колкото сестра си, така че не всичко да прелива навън. И все пак тя знаеше цената, която сестра й бе платила за тези стени.

— Не ме урочасвай — отвърна Клеър.

— А ти недей да си го търсиш — рече многозначително Сидни и подаде снимката на сестра си, след което излезе от кухнята.

 

 

На следващия ден Вайълет все още не се беше появила в салона, когато наближи обяд, което дразнеше стилистите, защото трябваше да се редуват да вдигат телефона и да записват часове на клиентките, а клиентките им чакаха цяла вечност с мокри коси, които капеха в мивката, или с фолио, което трябваше да се провери.

— Каза, че Вайълет ще дойде днес — напомни Джейни, докато записваше клиентката си на рецепцията.

Сидни отиде до осветената рецепция, където Бий Макконъл чакаше на белия диван до прозореца.

— Може да отиваш отзад, Бий. Ще дойда след минутка — каза й Сидни. После се обърна към Джейни: — Вчера ходих да я видя, за да се уверя, че всичко е наред. Каза, че ще дойде.

— Тя носи само неприятности — отвърна Джейни и се завъртя в стола на рецепцията. — Малката ми сестра учеше с нея, преди Вайълет да напусне училище. Била груба. Крадяла. И то не само чужди гаджета, макар че и това правела често.

— Тези Търнбул се множат като зайци и крадат като свраки — обади се Бий Макконъл. Сидни се обърна и видя, че дъщеря й още е там.

— Тя е само на осемнайсет — оправда я Сидни и поведе дъщеря си отзад. — Все още може да се промени.

Час по-късно Сидни подстригваше Бий, когато Вайълет влезе. Сидни се почувства щастлива, защото това означаваше, че не е сбъркала в преценката си за нея.

— Вайълет — каза, защото искаше да привлече вниманието на всички към нея. — Би ли заредила кафемашината, преди да седнеш? Къде е Чарли днес? При бавачката ли?

— В колата е. Няма да остана. — Младата жена носеше тесни, мръсни джинси и толкова голям пуловер, че се беше свлякъл от едното й рамо и презрамката на сутиена й се показваше. Тя стоеше и нервно си гризеше ноктите.

— Извини ме за момент, Бий. — Сидни остави ножицата си и отиде до рецепцията. — Каква кола?

— Купих старата тойота на Рой. Казах ти. Просто ми трябваха още малко пари. Обещах да му дам останалото днес.

— Не разбирам. — Сидни отиде до прозореца. — Чарли сам ли е?

Вайълет застана до нея и посочи.

— Паркирала съм до пожарния кран. Виждам го оттук. Може ли да получа аванс от заплатата?

Джейни все още беше на рецепцията, понеже следващият й клиент беше чак в три. Слушаше с интерес.

— Не мога да ти дам пари, Вайълет — отвърна Сидни.

— Поне ми плати за дните, в които съм работила.

— Получи си парите в петък. Работила си само в събота.

— Тогава ми дай парите за събота!

Сидни замълча за момент, използвайки тишината като рестарт бутон, както правеше с дъщеря си.

— Какво става? — попита накрая.

— Заминавам. Омръзна ми това място. Омръзна ми всичко. Омръзнаха ми Рой и Флорънс. Почти всяка нощ се събуждам и заварвам Рой да ме гледа. Извратено е. — Пак загриза ноктите си. — Няма да търпя тези глупости. Не и отново.

Отново? Сидни усети тръпки по тялото си.

— Щом там е толкова зле и няма къде да живееш, може с Чарли да живеете при мен.

Когато изрече това, Джейни, която тъкмо отпиваше вода от бутилката, се задави.

— Няма да живея при теб — отвърна Вайълет, сякаш й беше предложила нещо нелепо. — Знам къде живееш. Няма да живея в мандра. Искам да живея някъде, където има светлини и хора.

— Значи ще напуснеш града просто така?

— Ако ми дадеш пари, да!

— Чарли има ли поне детска седалка за колата?

Вайълет извъртя отегчено очи.

— Плати ми за събота плюс бакшиша. Тогава ще си тръгна. Това са мои пари.

— Какъв бакшиш? — Сидни се опита да изглежда смутена.

— Всички тук получават бакшиш. Винаги си взимам своя в края на деня. От касата. Така е честно.

— Може ли да се сбогувам с Чарли? — попита Сидни с надеждата да продължат разговора навън. Всички вече ги гледаха.

Ала Вайълет не се поддаде.

— Той спи.

Без да говори повече, Сидни извади пари от престилката си, даде й ги и Вайълет си тръгна.

— Крала ли е от теб? — попита Джейни.

— Не ми се говори за това — отвърна Сидни, без да я поглежда. Не искаше да обяснява, че знае от седмици, но се бе надявала, че постоянството и безграничната й вяра във Вайълет, ще променят нещата.

Обаче младата жена не можеше да се промени. Сидни не можеше да стигне до същността й. Виждаше само външната обвивка, млада и податлива. Но дори и тя щеше да се промени с годините.

Колкото и да я разстройваше този факт, най-много я болеше, че Вайълет отвежда Чарли, сладкото, невинно момче. Сидни застана до прозореца и наблюдава как младата жена потегля със старата сива тойота „Корола“.

Усети болка и толкова голяма празнина, че в очите й бликнаха сълзи.

 

 

Вечерта Сидни се прибра в притихналия си дом. Надяваше се, че нещо ще я разсее: че Хенри ще пече царевични кексчета в кухнята, които правеше поне веднъж в месеца, защото така правел и дядо му; или пък Бей е готова да преговаря за наказанието си.

Ала нямаше нищо подобно. Беше толкова тихо, че се чуваше тишината.

Сидни се приближи до стълбите и извика на Бей какво иска за вечеря. Клеър я беше докарала вкъщи, защото майка й беше затрупана с работа благодарение на Вайълет.

— Ядох у Клеър — провикна се момичето в отговор.

След танците в събота почти не бяха разговаряли. Бей, изглежда, понасяше наказанието добре, прекалено добре, сякаш с примирението си искаше отново да покаже на Сидни, че обърква всичко.

Сидни влезе в кухнята. До хладилника имаше малка бяла дъска за писане, толкова стара, че съобщенията, писани с години върху нея, все още леко прозираха като думи дълбоко под вода. Хенри беше написал, че още е в мандрата и поправя някаква машина, която днес се е повредила. Също като Бей той никога не използваше телефона. Сидни сякаш живееше с двама лудити.

С палто и чанта на рамо, която беше забравила да свали, тя отвори хладилника и погледна вътре. Не беше гладна.

Затвори вратата и посегна към телефона в кухнята.

— Удобно ли е? — попита, когато Клеър вдигна.

— Да — отвърна сестра й. Винаги така отговаряше. — Как мина денят ти?

— Ужасно. Бей е в стаята си, Хенри все още не се е прибрал, а аз се чувствам… — Искаше да каже „безплодна“.

— Говори ли с Бей?

— Не.

— Говори ли с Хенри?

— Не.

— Ако не им обясниш, те няма да разберат — каза Клеър, макар че самата тя никога не обясняваше нищо на никого, понякога дори на Тейлър, който често беше потънал в собствените си мисли. Ала Клеър се нуждаеше точно от това — от някого, който да присъства в живота й, да я дразни и да я вади от нейния свят. Сидни винаги бе имала нужда от човек, който да я успокоява, да я приземява. И това беше Хенри.

— Знам.

Сидни се загледа през прозореца над мивката в кухнята и се заслуша в шумовете около Клеър. Май и тя беше в кухнята. Стори й се, че чува тракане на чинии, пускане на вода. Някъде отзад се чуваше смехът на Марая. Звукът от стъпките на Тейлър.

— Знаеш, че ако имаш нужда, аз също съм насреща — каза накрая.

— Знам. Обичам те.

— И аз те обичам. — Сидни затвори и излезе на задната веранда. Седна на един от двата тръстикови стола.

Полето отзад беше толкова тъмно, че не можеше да каже къде свършва то и къде започва нощното небе. Трудно й беше да свикне със света без улично осветление, но й харесваше как това ги сближава с Хенри. Когато се ожениха, седяха тук всяка вечер. Хенри казваше, че баба му и дядо му правели същото, затова запазиха столовете. Твърдеше, че понякога все още ги вижда — как баба му отпуска ръка, а дядо му я хваща.

Не беше сигурна колко време е минало, но студът щипеше страните й, когато чу стъпките на Хенри в кухнята. Вратата се отвори и той я повика:

— Сидни?

— Да.

Той излезе и затвори вратата след себе си.

— Какво правиш тук? — попита и седна на стола до нея. Седалката изпука от студа. Още беше с работните си дрехи. Сидни съзнаваше, че трябва да влезе и да му приготви нещо за вечеря. Той работеше много. Можеше да направи поне това за него. Ала не бе в състояние да помръдне.

— Не знам — отвърна тя. — Мисля.

— Какво има? — попита съпругът й.

— Рецепционистката ми Вайълет напусна днес. Замина и отведе Чарли със себе си. Взимала е пари от касата.

Той замълча, докато осмисли информацията, защото знаеше какво се опитва да направи жена му за Вайълет, знаеше колко много означава Чарли за нея.

— Съжалявам — изрече накрая.

— Искам да се върна назад и отново да съм на тази възраст, но да знам всичко, което знам сега.

— Младостта е надценена — поклати глава Хенри.

— Не искам Бей да допуска същите грешки като мен — каза Сидни. — Бей. Вайълет. Искам да помогна на някого.

— Не можеш да поправиш нещо, което още не е счупено. Само се натъжаваш. Какво става наистина? Говори с мен.

— Напоследък се чудя защо не мога… Искам да кажа, опитваме от известно време. — Тя замълча. Очите й се насълзиха. — Мисля, че вината е моя. Животът ми беше много тежък, преди да дойда тук. Живях с лош човек, който ме тормозеше. — Хенри, разбира се, знаеше за Дейвид, но Сидни не споменаваше името му, сякаш така щеше да заличи спомена за него. И все пак той все още беше тук като произшествие, което е преживяла, но белегът ще остане завинаги. — Понякога се чудя дали това не е причината да не мога да имам повече деца.

По-скоро чу, отколкото видя, че Хенри се обърна към нея.

— Затова ли е всичко? Червената коса и посещенията в кабинета ми? — попита той. В гласа му се долавяше явно облекчение, след като разбра. — На пода в кухнята?

— Искам да те даря със син — прошепна. — Заслужаваш син. Може би аз не го заслужавам, но знам, че ти го заслужаваш.

— Ти ми даде Бей — отвърна той веднага. — Не ме интересува дали ще имаме още деца. Никога не ме е интересувало. Сидни, скъпа, прекалено дълго мислиш за това. Време е да си простиш. Дори си закъсняла.

Тя кимна в тъмното и облиза сълзите, които се бяха събрали в ъгълчетата на устните й. Разбира се, че беше прав. Малка част от нея винаги бе смятала, че не заслужава живота, който има с него, че не заслужава да бъде щастлива.

Настъпи тишина. Сидни осъзна, че чантата е все още на рамото й, сякаш щеше да излиза, а не да се прибира вкъщи.

— Моментът ми се струва подходящ за една от историите за дядо ми — наруши тишината Хенри.

Сидни се разсмя.

— Спомням си колко съсипан беше дядо, когато баба почина. Не ставаше от леглото седмици наред. Когато най-накрая се появи на закуска една сутрин, беше толкова слаб, че направо беше станал прозрачен. Седна край кухненската маса и каза: „Нищо вече няма да е същото, защото нея я няма на този свят.“ — Сидни се обърна и го погледна. — Така разбрах, че е много по-лошо да загубиш нещо, което имаш, отколкото да не получиш нещо ново. Ти си всичко за мен, Сидни.

Когато се усмихна, тя усети как сълзите замръзват на лицето й.

Спусна ръка отстрани на стола и по силата на съвършена съгласуваност Хенри се пресегна и я взе в своята.