Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (12)

Дванайсета глава

Клеър закрачи из стаята, след като позвъни на Сидни, и вече си позволи да премисли целия си разговор с Ръсел Залер. Връзваше се. Несигурността й, че не е родена тук, че не е истинска Уейвърли, изби като пот по кожата й и тя цялата плувна в нея. Всички врати на горния етаж се отваряха и затваряха тревожно.

Беше в дневната, когато чу стъпки по верандата. Хукна към входната врата, отвори я и се озова не само срещу Сидни, но и срещу Бей, Иванел и приятеля й Фред.

— Нося вино! — оповести Сидни и вдигна бутилката.

— А аз сготвих този гювеч, когато Сидни ни се обади — каза Фред и мина покрай Клеър с покрита с фолио тава, която носеше с кухненски ръкавици.

— Сготви твърде голямо количество, все едно знаеше, че ще ни потрябва — поясни Иванел, подаде на Клеър кислородната си бутилка и влезе в дневната, като не й остави друг избор, освен да я последва. — Питам го защо прави толкова много, само двамата сме, а после звънна Сидни, че имаш нужда от нас, и всичко се подреди.

— Какво е всичко това? — попита Клеър. Очакваше мрачното лице на сестра си и после сериозен разговор за вероятността Клеър да не е Уейвърли и за последиците от този факт. По някое време Сидни сигурно щеше да насърчи Клеър да се обади в полицията и тогава щяха да арестуват Ръсел Залер. Щяха да обсъдят какво да кажат пред местния вестник, когато ги потърсят във връзка с планирана статия, най-вероятно със заглавие от сорта на МЕСТНА КУЛИНАРКА МЕНТЕ. Най-вероятно щеше да се наложи Тейлър и Марая да заминат от града за няколко седмици, сигурно при неговите родители в Кънектикът, докато бурята отмине. Тейлър щеше да й каже: „Знаех си още отначало, че цялата тази магия е само в главата ти.“

— Обадих се на Иванел — каза Сидни. — Реших, че трябва да е тук, за да го отпразнуваме.

— Какво да отпразнуваме? — опита се да си спомни Клеър какво точно е казала на сестра си по телефона. В чувствата й цареше пълна бъркотия и те изригнаха навън, преди да успее да се овладее: — Някой ме изнудва.

— О, знаем — увери я Сидни, остави бутилката вино върху масичката и се отпусна на дивана. Беше със стари джинси и с фланелка на Бей с надпис ИЛИ ОБИЧАШ БЕКОН, ИЛИ ГРЕШИШ. Клеър беше доволна, че поне сестра й не се е нагласила, че е хукнала веднага. Ама все пак. — Празнуваме факта, че се обади да потърсиш помощ. Въпреки че в конкретния случай всъщност не ти е нужна. Важното е, че помоли. Колкото и да сме се мъчили през годините, все не успявахме да те накараме да го сториш.

Бей се показа от кухнята с чинии и вилици.

— Какво търсиш тук? — попита я Клеър вече съвсем объркана. Нали Бей беше на верандата, когато им отвори вратата? Вече не помнеше. Ако не беше там, какво правеше в кухнята? Клеър погледна часовника върху камината. В този час нито часовете в училище трябваше да са свършили, нито беше време за следобедната смяна в кухнята. — Защо не си на училище?

— Успах се. Тук е по-интересно, отколкото в училище. — Момичето остави чиниите и вилиците върху ниската масичка. — Какво се е случило в кухнята? Мирише на подпалени рози, които после си опитала да угасиш със захар. Напомня ми на… — Замълча и не каза онова, което знаеше, че тя иска да каже. Джош. — Напомня ми на нещо, което не знам как да оправя.

— Имах малко проблеми с бонбоните.

— Опитала си да работиш, след като той си е тръгнал? — попита Сидни. — Каквото и да правиш, не давай на никого бонбоните, които си приготвила.

— Хвърлих ги — каза Клеър.

— Добре. Защото последния път, когато приготви нещо, докато беше разстроена, седмици наред ревяхме с повод и без повод.

Фред започна да разсипва в чиниите печеното със сметанов сос, като че ли Клеър ги беше поканила на чай.

След кратко мълчание тя им напомни:

— Един човек нахлу в живота ми и ми каза, че не съм Уейвърли.

— Това са глупости — отсече Сидни и взе чинията от Фред. — От всички нас ти си най̀ уейвърли. Не го забравяй. Изглежда страхотно, Фред.

— Благодаря. Печено с шунка и картофи. От години знам рецептата.

— Изобщо не съм най̀ уейвърли — каза Клеър. — Баба Мери ме научи на всичко, което знам, а то дори не е половината на нейните умения. Сега като се замисля, тя защо не изчака у мен да се прояви някаква черта на Уейвърли, а започна да ме учи? Да помня рецепти. Да напредвам стъпка по стъпка. Според вас дали е знаела? О, боже… Марая. — На Клеър изведнъж й прилоша. Седна до Сидни на дивана, а Фред й тикна чиния в ръцете. — Ако е вярно, това обяснява много неща.

Клеър цял живот наблюдаваше Марая и чакаше да се прояви нейната дарба. Докато тя си пишеше домашното, Клеър се питаше дали дъщеря й е по-добра в това от всички? Дали отговорите не й се явяват върху хартията? Когато Марая рисуваше, Клеър следеше дали рисунката няма да се промени през нощта. Дали тигрите не се движат? Дали не изглеждат понадути, все едно са уловили жертва, докато никой не е гледал? Дали сърните от рисунката в дневната не са изчезнали? Веднъж баба Мери беше споменала някаква пралеля, която можела да рисува само истината, което я правело много търсен, макар и ужасно слаб портретист. При нея постоянно идвали хора, които знаели, че тя ще нарисува нещо красиво, но само хора, които са вътрешно красиви. Ала макар рисунките на Марая да бяха много хубави — все пак баща й беше художник — те не бяха вълшебни.

Марая порасна и Клеър се надяваше, че дарбата й може да се прояви чак в пубертета, когато дремещото излиза на повърхността, както възвира тенджера със супа — всички съставки си стоят на дъното, докато не се разлудуват достатъчно, за да се издигнат на повърхността. Вече не беше толкова сигурна.

— Престани, държиш се нелепо — сряза я Сидни. — Майка ни изобщо не е искала да има деца. Защо й е да краде бебе?

— Винаги се опитваше да направи нещо голямо, опасно, драстично — възрази Клеър.

— Защото е отхапала от ябълката ли? — попита Бей, видимо наслаждавайки се на разговора с пълна с печеното уста, без да откъсва очи от двете сестри.

— Да — отговори Клеър едновременно със Сидни, която каза:

— Не.

— Чакайте — да или не? — попита момичето.

— Не знаем дали видението за това как ще умре я е направило каквато беше — каза Сидни на дъщеря си. — Никога няма да разберем. Мисля, че би било интересно да поговорим с този мъж, просто да го поразпитаме за мама. Дори не знаем кое е било нейното вълшебно умение. Казваш, че ще дойде утре, така ли? Може ли да се срещна с него?

— Не! — отсече Клеър. — Никой няма да говори с него.

— Къде е снимката, която ти е дал? Искам да я видя. — Сидни посегна към сестра си, подканяйки я с жест да я получи.

Клеър бръкна в джоба на престилката си и й подаде снимката. Сидни я грабна и я разгледа най-подробно.

— О, виж каква е млада — възкликна и подаде снимката на останалите, както се прави с бебешките снимки.

— Иванел, мама или баба Мери да са ти споменавали, че не съм нейна родна дъщеря? — попита Клеър.

— За пръв път чувам — отговори Иванел и подаде снимката на Фред, който се усмихна и я подаде на Бей, а тя тайничко я пъхна в джоба си. — Тя те обичаше, Клеър. Ти си беше нейна.

— Не ми изглеждаш изненадана — каза Клеър. — Според теб вярно ли е?

Старицата сви рамене.

— Може и да е вярно. Но няма значение. Разбира се, че си Уейвърли. Носиш го в кръвта си, откъдето и да произхождаш. Все го повтарям на Фред. Той има моята дарба да предвижда. Открай време си я носи. Просто още не го е осъзнал. Толкова е обсебен от мисълта за смъртта ми, че не забелязва онова, което му е под носа.

Фред я изгледа печално. Хапна от печеното, остави чинията и бръкна в джоба си.

— Което ми напомня, Сидни, че докато подреждах някои неща на Иванел, попаднах на това. Може да ти потрябва. — Подаде й нощна лампа, не по-голяма от малко фенерче. — Когато я включиш нощем, по тавана се появяват звезди.

Сидни се усмихна, за да му угоди.

— Благодаря ти, Фред. Ако ми потрябват звезди на тавана, подсигурени са.

— Нали ви казах? — гордо щракна с протезите си Иванел. — Същият е като мен.

— Прекратявам бизнеса с бонбоните — оповести Клеър по-театрално, отколкото възнамеряваше, но положението излизаше от контрол.

— Ами, радвам се. Липсваха ми нашите неделни вечери. Помните ли ги? — попита сестра й. — Седяхме си с часове.

— Много обичах неделните вечери — заяви Бей.

— Като заговорихме за храна, печеното е много вкусно — отбеляза Сидни.

— Ще ти изпратя рецептата по имейл — обеща Фред. — Картофени шницели, шунка на кубчета, заквасена сметана и сирене чедар. Тайната е в гъстия пилешки бульон. Майка ми казваше, че във всяко хубаво южняшко печено има пилешки бульон.

Клеър шумно стовари чинията си върху масичката и се изправи.

— Случайно да пропуснахте факта, че прехраната ми е заложена на карта, че самоличността ми е под въпрос?

Сидни завъртя очи.

— Самоличността ти не е под въпрос. Твоето си е твое. Никой не може да ти го отнеме. Можеш само да го отстъпиш. Ще го отстъпиш ли на някакъв непознат? — Тя се наведе и хвана ръцете на Клеър в своите. — Чуй ме, Клеър. Мамят те. Знам как ти изглежда. Защо според теб този човек разпитва из града за теб и семейството? Прочел е статия за теб, спомнил си е името и града и си е спомнил за снимката на мама, която би могъл да използва. Споменал е за финансите ти. Значи е проучил всичко. Научил е каквото е успял за теб, търсел е слабите ти места. Но не е разполагал с нищо, преди да му повярваш. Ето тогава си му отстъпила вълшебната си сила, просто ей така.

— Не, започна да се случва преди това. Престанах да използвам за бонбоните цветни есенции от градината, а никой не забеляза. — Всички, освен Бей, която знаеше от самото начало, изглежда, леко се изненадаха, но не както очакваше Клеър. — Не го разбирам, не разбирам как хората твърдят, че се влияят от това, което правя, след като съставките дори не са от градината.

— Защото се дължи на теб, не на градината — поясни Сидни. — Винаги се е дължало на теб.

Клеър се облегна. Изгледа всички един по един, после покри лицето си с ръце. Чувстваше се изцедена и засрамена, както когато реагираш прекалено разпалено на нещо — на паяк, на неправилно схванато подмятане, на изненадващото приближаване на някого в гръб.

— Кажи на този тип да се омита и ще видиш как ще се изпари яко дим — посъветва я сестра й. — Ще се изненадаш как се стряскат хората, като им се опълчиш.

— Откъде ги разбираш тези работи? — подозрително изгледа Бей майка си.

— Не си достатъчно голяма за тази история — отговори й тя.

— Той каза, че актът ми за раждане сигурно е подправен. И че ако си направя ДНК тест, ще се докаже, че не съм тази, за която се представям.

Сидни, Бей, Иванел и Фред се спогледаха. Ами да, когато Клеър го изрече на глас, наистина прозвуча малко абсурдно. Обаче онзи беше толкова убедителен. Магнетичен. Знаеше точно как да подходи, за да й пробута, каквото беше решил.

— Клеър, не ме разбирай погрешно — поде Сидни, — правиш прелестни бонбони, обаче не си пристигнала тук с „Мейфлауър“. Никой не дава пет пари за твоята ДНК.

Клеър разтърка челото си.

— Наистина се уплаших — призна.

Сидни поклати глава и я изгледа нежно.

— В такъв случай трябваше да потърсиш помощ по-рано.

 

 

— Кой би повярвал, че Клеър не е Уейвърли? Това е налудничаво — каза Фред, докато си закопчаваше колана, седнал зад волана на своя буик, и палеше колата.

— Никой — отговори Иванел, докато той потегляше. Тя държеше празния съд от печеното в скута си като кученце. — Обаче момичетата се опитват да докажат нещо — че са достойни за щастие, каквото майка им и баба им не са имали, като че ли да си нещастен е единственият начин да бъдеш Уейвърли.

След като шофира няколко минути, Фред нагласи парното, както обичаше Иванел, и каза:

— Какво имаше предвид, когато каза, че имам твоята дарба да предвиждам?

— Ами точно това — имаш моята дарба.

— Аз не съм Уейвърли.

— Разбира се, че си. Ти си един от нас.

Той се усмихна при тези думи.

— А да си Уейвърли означава да намериш някого, който те обича такъв, какъвто си, както ме обичаше съпругът ми — продължи старицата, без да пропусне възможността да разкритикува любовния му живот, по-скоро липсата на такъв. Беше любимото й развлечение, освен научнофантастичните филми. — Ще ти завещая къщата си, така да знаеш. Ще си имаш дом и собствен бизнес. Ще бъдеш изгодна партия.

Фред поклати глава. Доста време му отне да проумее, че най-хубавата му връзка е била с нея.

— Трийсет години бях с Джеймс, преди да ме напусне. От доста време знам, че няма да ми се случи повече. Влюбването. Не ме бива в това. По-щастлив съм сам, като твой съквартирант, отколкото когато и да било досега. Това е най-големият дар, който си ми направила.

Тя го изгледа скептично и повдигна вежда.

— По-хубав от белачката за манго, която ти подарих?

— По-хубав.

— По-хубав от цветните моливи?

— По-хубав.

— По-хубав от импрегнираното покривало, което ти подарих преди голямата снежна буря? Покри колата с него и само като го дръпна, колата остана чистичка, без да се налага да стържеш лед от стъклата? — засмя се Иванел. — Ето това беше наистина полезен подарък, нищо че сама го твърдя.

— Да, по-хубав и от него. Ти си най-добрата ми приятелка, Иванел Франклин.

Преди десет години след раздялата му с Джеймс тя вдигна Фред, поотупа го и в крайна сметка го убеди, че ако може да избира на кого да прилича, би избрал да прилича на Иванел. Би избрал да бъде човек, който знае от какво се нуждаеш и който ти го дава, без да очаква благодарност. Би избрал да бъде приемащ и забавен, щеше да подслонява възрастни гейове с разбити сърца и щеше да ги лекува със смях и дълги разговори край масата в кухнята.

— Мисля, че за пръв път имам най-добър приятел — замислено рече Иванел.

— И аз.

— Каква двойка сме само! — възкликна тя, пресегна се и потупа коляното му.

Фред караше към къщи с ужасното чувство, че тя чезне пред очите му и той е безсилен да го спре. Спря на алеята, угаси двигателя, после остана да седи, докато той пукаше, изстивайки. Обърна се към Иванел и най-изненадващо изтърси:

— Не ме изоставяй, а?

Тя само се подсмихна. После слезе от колата.

 

 

Старицата отиде в спалнята си и седна на леглото. Фред влезе и замени портативната й бутилка кислород с домашната.

— Благодаря ти, НДП — каза тя със съкращението, което беше научила от Марая. Най-добър приятел. Иванел го произнасяше „ендепе“. Той се усмихна. После я остави да си почине.

Иванел свали обувките си и положи глава върху възглавницата, потънала в мисли.

Не можеше да откъсне мислите си от Мери — как всичко се беше объркало, как цялото нещастие на семейство Уейвърли беше започнало от нея.

Мери и Иванел имаха само няколко месеца разлика. Като жена Уейвърли, отраснала в онази къща, Мери открай време носеше нещо магическо у себе си. Можеше да се очаква. Обаче дарбата на Иванел беше, честно казано, изненада. Тя беше от далечна издънка на рода Уейвърли от другия край на града и като че ли нямаше някакви особени дарби до деня, когато младата Иванел даде на пощальона една дъвка „Блекджак“, преди жена му изненадващо да се появи в службата. Беше й казал, че е престанал да пуши, и дъвката замаскира мириса на цигари. След това Иванел даде макара е тъмен конец на съпругата на проповедника една седмица преди тя да си скъса роклята, докато се измъкваше през прозореца, за да отиде на танци в Хикори.

Иванел от години ходеше всекидневно до къщата на семейство Уейвърли на Пендланд Стрийт, за да види Мери. Бяха отраснали заедно и все Иванел се стараеше, а Мери постепенно привикна братовчедка й да е край нея. По едно време Мери описваше двете като смокиня и пипер — винаги наричаше така две противоположности, които обаче добре си подхождат. Истината беше, че Иванел беше единствената приятелка на Мери, защото тя беше арогантна заради външността и дарбата си и често се държеше с хората коравосърдечно. Иванел обаче не се засягаше лесно. Отдавна се беше научила на това. Не може да си човек, който подарява нежелани неща, и да си чувствителен към такова нещо.

Мери беше толкова красива, колкото Иванел беше обикновена, притежаваше от онзи тип хубост, който те кара дълго да се взираш в нея невярващо. Жените страняха от нея и нареждаха на съпрузите си да правят същото, макар че жените винаги идваха на задната врата, когато им трябваше нещо, за да бъдат тържествата им специални или да им завиждат приятелките, например нещо от невени, глухарчета или понякога от розови листенца, скрити в бучки масло. Мери не само беше хубавица, а притежаваше и хубава Уейвърли дарба — умееше да прави разни неща с храната и с цветята. Обаче ако жените, които търсеха изделията й, бяха подли или говореха лошо за Мери, винаги имаше уловка в онова, което тя им даваше — ястие, което би трябвало да събуди завистта на другите гостенки на партито, правеше самите тях обидчиви и колкото повече ядяха, толкова по-малко желаеха съответното приятелство. Ястие, което би трябвало да направи нечий съпруг по-любвеобилен, го правеше и неспособен да лъже, затова разкриваше всичките си предишни прегрешения.

Братята на Мери бяха загинали във войната и тя остана сама в къщата. Търговийката, която въртеше от задната си врата, беше скромна и накрая вече идваха само отчаяните, затова тя започна да дава стаи под наем, та да свързва двата края. Иванел продължаваше ежедневно да ходи в къщата на Уейвърли. След като съпругът й отидеше на работа в телефонната компания, Иванел отиваше да помогне на Мери да почисти и да изпере, държеше всичко под око и се стараеше никой от мъжете квартиранти да не си позволява дързости с Мери. Не се налагаше да се тревожи. Квартирантите на Мери й се умилкваха и бяха готови на всичко за нея. Ходеха дори на глупавите вълшебни пикници, които тя обичаше да организира и на които се обличаше с широки рокли, пъхаше си цветя в косите и се наричаше градинска нимфа. Мъжете се държаха с нея като със специална особа и наистина вярваха, че е такава.

Докато не се появи Карл.

Подходящият човек може да промени всичко. Неподходящият — също. А Карл определено беше неподходящ.

Отначало стана квартирант на Мери. Всички мъже, които тя подслоняваше, я обичаха, обаче тя само си играеше с тях. Съзнаваше, че е изключителна. По-красива от повечето жени и магьосница в кухнята. В най-славните й дни всички жени й завиждаха, а всички мъже бяха влюбени в нея. Обаче Карл я спечели, защото се държеше така, все едно тя не е нищо специално. Никога не ходеше на пикниците й, никога не й казваше, че е красива. Най-сигурният начин да привлечеш вниманието на една жена е да я пренебрегваш. Затова тя се отърва от квартирантите си и престана да готви. Едва когато косата й изгуби блясъка си и тя започна да поднася само студено месо за вечеря, той най-сетне каза:

— Май ще трябва да се оженя за теб. Вече никой друг не те иска.

И започна да работи като майстор. О, наистина беше голям майстор. С жените. Ябълковото дърво го ненавиждаше. Непрекъснато го замерваше с плодове през оградата.

Иванел продължаваше да идва всеки ден, макар да знаеше, че Карл не я харесва.

Мери все повтаряше: „Постой при мен, докато направя еди-какво си“ — ако искаше да го изгони. Затова Иванел оставаше, докато двамата се караха, чупеха разни неща и затръшваха врати. Накрая Карл винаги си приготвяше куфара, а Мери заспиваше разплакана.

Обаче, когато Иванел се появеше на следващия ден, той винаги се връщаше, все едно нищо не се е случило. Накрая Мери все пак се отърва от него, но се наложи да роди едно бебе, за да го постигне. Иванел разбра, че Мери е бременна, преди самата нея. Една сутрин се събуди, обзета от непреодолима нужда да подари на братовчедка си бебешко кошче, онова от тъмно дърво на тавана, което тя пазеше за своето бебе, но се оказа, че на двамата с мъжа й не им е писано.

Поръча на мъжа си да отнесе кошчето на Мери. Изражението на Мери, когато отвори вратата, беше незабравимо. Все едно обвиняваше Иванел, че е станало така.

Иванел присъстваше, когато братовчедка й съобщи на Карл. Двамата се скараха, после той замина с куфара си както винаги. Но повече не се върна. А Мери се промени безвъзвратно. Беше съсипана. Сърцето на една Уейвърли се възстановява трудно. А разбитите сърца хвърлят дълги и тъмни сенки. Иванел открай време смяташе, че дъщерята на Мери, Лорълай, е тъжна и неспокойна още от утробата заради разбитото сърце на майка си.

Иванел познаваше възрастната и затворена Мери много по-дълго от младата и жизнерадостна Мери. Тя се състари сякаш в мига, в който осъзна, че Карл няма да се върне. Въпреки това, когато Иванел помислеше за братовчедка си, все си припомняше младата Мери, онази с дългата коса, която блести на слънцето, докато тя стои в градината, а пред нея е целият й живот като купа плодове, които те очакват.

Онзи следобед Иванел се унесе, приспана от бръмченето на кислородната си машина и мислейки как винаги помним любимите си хора такива, каквито са били в най-щастливите си мигове. Надяваше се, когато близките й си помислят за нея, да си я спомнят в този миг, на топло в леглото, с чист въздух в дробовете, щастлива, че е живяла такъв живот — толкова странен и красив живот, изобилстващ от необикновени дарове — получени и раздадени.

Искаше й се да беше казала на Мери, че е възможно да бъде така. Щеше да спести огромни неприятности на всички. Искаше й се да я бяха познавали тогава.

Да знаеха, че щастието не е един миг, който оставяш зад гърба си, а е онова, което ти предстои. Всеки божи ден.