Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Уейвърли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Frost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Сара Адисън Алън

Заглавие: Ябълково вълшебство

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2015 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПРЕСПРИНТ ООД

Излязла от печат: 11.05.2015 г.

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-345-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2104

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Бей крачеше към къщата на леля си в спускащия се мрак, понеже тъкмо беше изпуснала последния автобус заради срещата. Днес не й се тичаше, както обикновено, когато нямаше търпение да стигне до къщата на Уейвърли. Вървеше бавно, гледаше залязващото слънце и си мислеше за Джош, а листата по тротоара шумяха под краката й. Когато си се представяше с него, виждаше сняг, затова може би тази зима нещо щеше да се случи. Сигурно трябваше да бъде търпелива. Отдавна беше разбрала, че понякога е нужно време нещата да се подредят, затова се бе научила да чака. Само да го нямаше този копнеж, който понякога усещаше като болка. Никой не я беше предупредил, че ще бъде така. Цяло чудо бе, че хората изобщо се влюбват.

— Здравей отново.

Тъкмо беше стигнала до къщата на семейство Уейвърли. Спря на тротоара и се обърна. Отсреща видя възрастния мъж със сивия костюм, когото беше срещнала предния ден в парка в центъра на града. Сега не носеше куфар.

Бей се усмихна изненадано.

— Виждам, че сте открили Пендланд Стрийт.

— Открих я. Благодаря ти.

— На гости ли сте на някого?

— Всъщност да — отвърна той.

Момичето за миг се разсея от светлините по случай Хелоуин, които примигваха в двора на госпожа Краноуски зад него — оранжеви лампички, оплетени в чемширените й храсти, и парцаливи светещи в тъмното призраци, които висяха от високия клен. Украсата очевидно беше стояла складирана някъде, защото Бей надушваше миризмата на нафталин дори от отсрещния тротоар. Възрастният териер на госпожа Краноуски, Едуард, беше на прозореца отпред и неистово лаеше по непознатия.

Когато Бей извърна очи към мъжа — бяха минали само няколко секунди, от него нямаше и следа.

Едуард престана да лае, объркан също като нея.

Бей сключи тъмните си вежди и бавно се отдръпна назад, после хукна към къщата. Стрелна се нагоре по мокрия склон, забърза към входната врата и на влизане погледна през рамо в очакване мъжът да я е проследил.

Първата слана тази година щеше да падне на Хелоуин и това правеше нещата още по-странни.

В къщата на семейство Уейвърли беше ден на бонбоните от рози и ароматът им се разнасяше, макар че кухнята вече беше затворена. Ухаеше така, сякаш някъде в стените има тайна градина.

Етикетите на всички буркани с бонбони от рози гласяха:

Розите ни носят спомен

за отминала любов,

опитай и ще си разбрал

за кого си някога мечтал.

Бей си пое дълбоко въздух и раменете й се отпуснаха. Обаче отново се напрегна, когато леля й се появи на стълбите. Беше по халат и очевидно се приготвяше да излиза.

— Бей? — попита Клеър. — Какво има?

Момичето се отдръпна от входната врата.

— А, нищо. Просто видях възрастния мъж, когото срещнах и вчера. Попита ме къде се намира Пендланд Стрийт.

— Улицата е известна.

— Просто ми се стори странен. Носеше лъскав сив костюм, като на търговски пътник може би.

— Здрасти, Бей! — провикна се Марая, докато тичаше надолу по стълбите покрай Клеър. Имаше кафяви очи и къдрава кестенява коса като баща си. Косата й беше разпиляна, сякаш някой нежно прокарваше пръсти през нея дори когато Марая кротуваше.

— Здрасти, хлапе — отвърна Бей и я прегърна. — Имам да пиша домашни. А ти?

— И аз.

— Хайде да ги напишем заедно в дневната.

Докато Бей влизаше в дневната с раничката си, за малко да не забележи физиономията на Клеър, която издаваше, че може би човекът със сребристия костюм не й е непознат.

 

 

Сидни пристигна малко след като момичетата се бяха настанили на пода в дневната с домашните си. Тъкмо беше свършила работа и изглеждаше красива както винаги. Неизменният сладникав аромат на лак за коса се носеше около нея, сякаш беше обгърната от лека мъгла. Косата й изглеждаше малко по-червена в сравнение със сутринта. Промяната ставаше все по-забележима. Сидни бавно, но сигурно се превръщаше в червенокоска.

Подобни неща се случваха с нея всяка година около първата слана — неочаквана промяна в прическата или странна смяна на цвета на косата. Тази година промяната беше по-изразена. Безпокойството й беше по-силно. С всяка от тях беше така — сякаш искаха нещо, но се бояха, че не могат да го имат.

Сидни попита как е минал денят в училище, а Бей й отговори лаконично. Майка й се предаде и се качи да помогне на Клеър с прическата. Ако не бяха уменията на Сидни, всички щяха да имат птичи гнезда на главите си.

След това се появи Хенри. Той седна в дневната при момичетата и зачака, русата му коса все още беше мокра. От него се носеше аромат на сапун „Айриш Спринг“. Хенри беше добър човек, който работеше здраво и обичаше безусловно. Той притежаваше сила, мощна като гравитацията в живота на Бей и майка й. Хенри бе осиновил Бей и беше единственият баща, когото тя всъщност познаваше. Беше загубила биологичния си баща преди години. Помнеше го смътно и съществуването му се ронеше в ума й като стара хартия. Майка й винаги се опитваше да оправи нещата, но и тя не говореше за него по същата причина, по която насърчаваше Бей да излиза по-често и да общува повече, да бъде по-малко Уейвърли. Опитваше се да компенсира неща, случили се не по нейна вина. Понякога на Бей й се искаше да я прегърне и да я увери, че всичко е наред. Обаче така щеше да осуети опитите си да не споделя с майка си — толкова сериозни опити, че понякога смайваха и нея самата.

След като възрастните излязоха, Бей стопли замразена вечеря (ужасен навик в семейство Уейвърли напоследък) в микровълновата фурна и двете с Марая хапнаха и си поговориха. Марая говореше предимно за новата си най-добра приятелка Ем. Бяха се запознали тази седмица, но Ем вече беше целият свят на момиченцето. Марая беше съвсем нормално дете, което носи шини, ноктите му са мръсни, а очите му искрят. В такова семейство това беше любопитно явление. Понякога Бей си мислеше, че би трябвало Марая да е дете на Сидни, а самата тя да е дъщеря на Клеър. Щеше да е по-логично. Всички щяха да са много по-щастливи така. Майка й щеше да има нормална дъщеря и нямаше да се тревожи, че някой ще се подиграва на детето й, а Клеър щеше да има някой като нея, който приема, че е необикновен, чиято самоличност се гради на това.

Когато Марая заспа в дневната късно вечерта, Бей остави настрана книгата си. Камината се запали сама. Подобно на старица къщата мразеше студа. Бей премести краката на Марая от скута си и взе спортното си горнище от облегалката на старото канапе. Мина през кухнята, излезе през задната врата и прекоси алеята към вратата на градината. Откри ключа, скрит сред лианите на орловите нокти, влезе и затвори вратата след себе си. Мястото бе оградено отвсякъде. Почти триметровата ограда, обрасла с орлови нокти, беше дебела като стена. Дървото спеше, затова нищо друго в градината не цъфтеше, дори розовите храсти, които заради горещото лято в града още бяха осеяни с розови и пурпурни туфи.

Лампите със слънчеви батерии по земята блестяха с постоянна жълта светлина, очертавайки пътеките чак до задната част на градината, където се намираше ябълковото дърво.

Дървото беше ниско, едва достигаше горната част на оградата, но клоните му бяха дълги и широки, почти като лиани. То имаше присъствие, характер и влияние над всички Уейвърли, живели в тази къща. Според легендата, която се носеше из Баскъм, ако изядеш ябълка от дървото на Уейвърли, ще осъзнаеш кое е най-значимото събитие в живота ти. Веднъж Клеър обясни на Бей, че ако някой иска да види най-значимото събитие в живота си, значи не се концентрира върху всекидневно случващото се, затова Клеър държеше вратата заключена и върховете на оградата остри, та никой да не влиза. А що се отнася до самите Уейвърли, никой от тях не обичаше ябълки — колко удобно! — затова никога не се изкушаваха да си хапнат. Хората в града казваха: „Семейство Уейвърли знаят къде да намерят истината, но не могат да я смелят.“

Бей стигна до дървото, докосна наклонения му ствол, завъртулките и издатините по кората, които приличаха на загадъчна карта на непознати места. Излегна се върху кафявата трева и погледна нагоре през голите клони към луната в небето, която приличаше на черно-бяла курабийка.

Бей обичаше да идва тук, за да размишлява. Правеше го още от петгодишна, откакто пристигна за първи път в града, и разбра — просто разбра — че си е у дома. Едно момиче и нейното дърво. Тук, в градината, винаги се чувстваше по-добре.

Мислеше колко й се иска Джош Матисън да я обича така, както татко й обича майка й, а чичо й обича леля й. Сестрите Уейвърли се бяха омъжили за толкова непоколебими и нормални мъже, колкото те бяха непостоянни и особени. Съпрузите им ги обичаха, както астрономите обичат звездите, обичаха стаеното обещание и съзнаваха, че в тях винаги ще има нещо загадъчно.

— Иска ми се да можеш да ми кажеш какво да правя, дръвче.

Стори й се, че вижда слабо раздвижване в клоните, лекичко потрепване, както очите потрепват под клепачите, когато сънуваш.

Може би и на дървото му се искаше.

 

 

Ръсел Залер закъсня за следобедния чай в странноприемницата на Пендланд Стрийт, но го направи нарочно. Най-добре беше да не го виждат прекалено много хора, а пък гостите на странноприемницата така или иначе не бяха местни. Не можеха да му кажат нищо полезно относно онова, което го интересуваше.

Андрю, собственикът и брат на Ан Ейнсли, беше на рецепцията, когато Ръсел се върна от разходката си. Ан разчистваше съдовете от столовата след чая. Усмихна му се, когато го видя. Зъбите й бяха криви и жълти, но без притеснение винаги се усмихваше и ги показваше.

— Здравейте, господин Залер. Пропуснахте чая — обади се Андрю от рецепцията. Беше дебел мъж, но движенията му бяха бавни и някак птичи, лактите му винаги бяха долепени до тялото, а стъпките му бяха шумни. Съдейки по позата му на стола зад бюрото с ръце, положени върху закръгления му корем, Ръсел предположи, че Андрю е излапал остатъците от следобедния чай.

Ръсел все още не беше плащал, дори не беше представил личната си карта, но Ан очевидно се беше справила с това. Брат й нямаше представа. Андрю Ейнсли обаче беше заинтригуван от Ръсел. Сигурно се чудеше дали не е някакъв богаташ. По време на закуската го беше засипал с въпроси, вероятно обмисляйки дали заслужава снимка на стената. Ръсел му беше разказал историята, която най-често пробутваше — че е пенсиониран бизнесмен от Бът, Монтана, който е на почивка.

Ако някога го попиташе какъв е бил бизнесът му, щеше да отговори, че е притежавал завод за производство на щифтове за перфорирани табла. След това интересът на повечето хора секваше.

— Изгубих представа за времето, докато разглеждах прекрасния ви квартал — отвърна Ръсел. — Има една къща, която е доста необикновена. Онази жълтата с кулата, на ниския хълм.

— Къщата на семейство Уейвърли — каза Андрю и махна презрително с ръка. — Първата къща, която са построили в квартала. Тази странноприемница, домът на семейство Ейнсли, е построена от прадядо ми само седем години по-късно. Къщата ни все още притежава оригиналните си…

— Уейвърли — прекъсна го Ръсел. — Името ми звучи познато.

Другият мъж се намръщи.

— Да, ами те са странни птици. Не са много общителни. — Телефонът иззвъня и той се наклони напред, за да го вдигне, като неволно изсумтя.

Ръсел забеляза, че Ан му прави знак, сочейки към кухнята. Тя събра последните чинии и чаши и той я последва през тъмната спретната столова към малката кухня. Насред помещението имаше голям дъбов плот, осеян с трохи и брашно, където жената очевидно беше приготвяла храната за следобедния чай.

Стомахът му изкъркори. Сутринта Ан се беше погрижила да му осигури голяма порция бъркани яйца, бекон и боровинки, но оттогава не беше хапвал нищо.

Богатата закуска беше в резултат от събитията предната нощ. Когато реши, че всички са заспали, Ръсел се промъкна долу, като преди това беше запомнил къде проскърцват стълбите и старите дъски на пода. Влезе в кухнята за храна, но Ан беше там и пушеше в тъмното до прозореца, който беше открехнала, за да излиза димът.

Когато той влезе, тя се пресегна и включи лампата.

Понеже такива неща се случваха — а той винаги предвиждаше всяка възможност — беше скрил старата си, скъсана пижама под тежкия копринен халат с индийски десен и златист колан с пискюли по краищата. Придаваше му елегантен и старомоден вид. Беше използвал халата в ролята си на Великия Бандити, след като истинският Бандити беше починал при загадъчни обстоятелства. Вероятно беше пийнал повечко и си беше ударил главата в камък на онова поле в Северозападен Арканзас. Или пък камъкът е бил хвърлен от неизвестен нападател. Истинският Бандити имаше много врагове сред хората, които работеха на панаирите. Ръсел бе едно от многото момчета, които той приемаше в караваната си в безлунните нощи, за да прави неща, за които никой не говореше.

След като Ръсел влезе в кухнята предната нощ, Ан го нагости със салата, сирене и бира. В замяна той я удостои с историята как като момче видял една сергия за люта наденица да пламва. Миризмата на печена наденица привлякла всяка дива котка и всяко улично куче в града към централната алея на панаира. Събрали се стотици животни, толкова много, сякаш газиш през пясъци. В града не знаели какво да правят. Ръсел довери на Ан как хрумнала гениалната идея да оградят алеята и да я превърнат в приют за животни. И до днес, рече й той, деца на всякаква възраст посещават приюта, за да хвърлят пръчки на кучетата и да се порадват на котките.

Не беше истина, разбира се. Е, част от историята беше. Беше видял как избухва будката за лютива наденица, но вината беше негова, защото разля мазнина, когато се опита да открадне наденица.

Ан изглежда не се интересуваше дали е истина или не. Тя вероятно отдавна се бе отказала да очаква истината.

Днес следобед, когато Ръсел я последва в кухнята, тя се усмихваше, докато слагаше розовите, ръчно рисувани чаени чаши и чинийки в мивката.

— Запазих ви малко сандвичи и сладкиши — каза му, избърса ръце в джинсите си и се пресегна под плота, за да извади чиния, покрита със салфетка. — Иначе Андрю изяжда всичко, което остане.

Тя махна салфетката с жест на опитна асистентка на магьосник. В чинията имаше няколко триъгълни сандвича без корички, кифлички и петифури. Ако не друго, Ан поне беше добра в кухнята.

— Благодаря ви, Ан — каза Ръсел, докато вземаше чинията с лек поклон, сякаш му беше направила изключително важен жест.

Хареса й.

— Елате с мен — подкани го тя и отвори вратата на кухнята, закрита с дантелено перде. Поведе го около къщата, далеч от прозорците, към малка ниша, оформена от помпата на нагревателя и дървена решетка за рози. Там имаше два евтини пластмасови стола.

— Преди залез навън още е достатъчно топло и донякъде спокойно. Андрю никога не ме търси тук.

Ръсел седна. Ан взе другия стол, който очевидно беше ново попълнение в скришното й местенце. Явно не канеше много хора тук. Той предположи, че следва да се чувства поласкан, ала за целта трябва да имаш сърце.

— Чух да питате за семейство Уейвърли — каза тя, докато вадеше кутия цигари и запалка изпод една преобърната саксия.

— Да — отвърна кратко Ръсел.

— Андрю не обича да говори за тях. Смята, че къщата им се радва на прекалено внимание. А пък Клеър Уейвърли е нещо като местна знаменитост, особено след като писаха за нея в списание. Андрю от години се опитва да го постигне. За тях винаги казва: „Не можеш да се състезаваш със странността. Странното винаги печели“ — обясни му жената, докато палеше цигара. — Обаче аз мога да ви кажа всичко, което искате да знаете за тях. — Замълча и издиша кълбо дим. — Но първо вие ми разкажете някоя от вашите истории.

Ръсел се облегна и лапна една петифура.

— Когато бях на дванайсет, спасих цял град от разорение. Бях в Неро, Небраска, вървях по главната алея на панаира и просто се мотаех, когато видях полицаи да гонят човек, помъкнал голяма торба с пари. Току-що ги беше откраднал от градската банка, а това бяха всички пари, които имаха. Докато тичаше, след него летяха банкноти. Повечето хора на панаира се разтичаха и се опитваха да хванат парите. Но не и аз. Аз си хапвах захарен памук, но го изпуснах на земята и хукнах към едно стрелбище. Грабнах някаква пушка. Знаех, че е повредена, за да не могат хората да спечелят, затова се прицелих високо, уцелих крадеца в коляното и той се просна на земята. В града организираха парад в моя чест, а собственикът на панаира се погрижи да получавам безплатен захарен памук всеки ден в продължение на една година.

— Тази е добра — усмихна се Ан и си дръпна отново от цигарата. — Почти си вярвате.

— Засягате ме. Бих ли излъгал?

Жената изсумтя и той й се усмихна в отговор.

Истинската история беше друга. Един ден сър Уолтър Трот подгони с прът един от служителите, когото заварил в караваната си, защото разбрал, че краде от него. Служителят тичаше като луд, разбутвайки хора и събаряйки всичко по пътя си. Ръсел се възползва от положението, за да открадне десетина фунии захарен памук. Скри се зад стрелбището и ги изяде всичките. Прилоша му, но и досега смяташе това за един от най-хубавите дни от детството си.

Не знаеше защо просто не каза истината на Ан. С нищо нямаше да му навреди.

Ала истинските истории са някак по-трудни за разказване.

 

 

Клеър, Тейлър, Сидни и Хенри последни си тръгнаха от галерията на колежа. Изложбата тази вечер беше на същите студенти по изкуства, които тази година бяха спечелили честта да направят скулптурата в парка в центъра на Баскъм, онази наполовина заровена глава на основателя на колежа „Ориън“. Всички изложени студентски скулптури тази вечер бяха на една и съща тема: лицето на Хорас Дж. Ориън, наполовина скрито от букет цветя; ръката на Хорас Дж. Ориън, подаваща се от книга; Хорас Дж. Ориън оплетен в дълга женска коса — предполагаема препратка към факта, че при основаването си колежът „Ориън“ е бил девически.

Хорас Дж. Ориън бил много прогресивен. Бил женствено създание с писклив глас и гладко избръснат, преместил се в Баскъм в началото на двайсети век със загадъчен приятел, когото наричал просто „моя любим“.

Борец за правата на жените, той използвал по-голямата част от спестяванията си, за да основе колеж за жени в малко затънтено градче в Северна Каролина, убежище за жени от целия свят, които искат да учат. Години по-късно, след смъртта му, един изключително изумен собственик на погребално бюро открил, че Хорас Дж. Ориън всъщност е жена на име Етел Кора Хъмфрис. Семейството й било сурово и силно мразело жените. Тя пък била решена родствената линия да приключи с нея, но първо искала да направи колкото може повече добрини за жените. И както установяват много студентски курсови работи през годините, единственият начин да го постигне бил да живее като мъж.

След като светлините в галерията най-сетне угаснаха и горкият Хорас можеше да си почине, Клеър, Тейлър, Сидни и Хенри прекосиха кампуса на колежа с неговите тухлени кули и стенописи. В колежа не се държеше много на спорта, затова учениците прекарваха петък вечер на игрището с кошници за пикник, пълни с последните експерименти на студентите по кулинария, или чертаеха звездни карти с телескопите си, взети от университета.

Сестрите вървяха напред, а Тейлър и Хенри ги следваха. Почти нищо не свързваше високия дългурест преподавател по изкуства и по-ниския мускулест фермер, освен съпругите им, но това им стигаше. Понякога една голяма връзка е много по-силна от дузина малки. Те често се срещаха само двамата. Хенри отиваше при Тейлър в колежа за обяд или пък Тейлър ходеше до фермата след работа. Когато Клеър питаше за какво си говорят, съпругът й винаги отговаряше: „Мъжки работи.“ Искаше й се да вярва, че става дума за електрически самобръсначки, гъбички по краката и може би голф. Обаче беше почти сигурна, че „мъжки работи“ означава „за теб и Сидни“.

— Благодаря ти, че позволи на Бей да остане у вас тази нощ — каза Сидни и хвана Клеър под ръка.

Тази вечер Сидни сияеше с морскосиня рокля с мъниста, каквато някоя дребна, разглезена домакиня би облякла на коктейл през шейсетте години. Беше прибрала косата си на френски кок, синята й наметка се беше смъкнала от едното рамо и се развяваше зад нея. Клеър имаше лъскава, късо подстригана коса и носеше червена рокля с флорален мотив, която беше на сестра й. Беше й я дала, защото й беше къса. Клеър отдавна се бе примирила, че няма финия кокал и сините очи като повечето жени от семейство Уейвърли. Тя беше висока, тъмноока и с пищно тяло, гени, които вероятно бе наследила от баща си, когото не познаваше.

— Знаеш, че няма проблем. Признателна съм, че наглежда Марая тази вечер — отвърна Клеър. Отдавна имаше нужда да си почине една вечер навън, но въпреки това мислите й отново се връщаха към нещата, за които трябваше да се погрижи вкъщи, към страничните неща, които нямаха нищо общо с приготвянето на бонбоните: да провери имейлите, да разпечата етикети, да разопакова кутии, да проследи поръчки.

— Нямам търпение да прекарам малко време насаме с Хенри — намигна й Сидни.

Клеър погледна през рамо към съпрузите им, които вървяха зад тях. Зачуди се дали Хенри знае какво му готви Сидни. Вероятно не. Напоследък сестра й беше доста потайна.

— Може би довечера най-накрая ще… — Сидни не довърши изречението. Клеър знаеше какво щеше да каже. Желанието на сестра й да има още деца се появяваше и изчезваше периодично, но никога не напълно. Отне й известно време, може би пет години, откакто Сидни се завърна в Баскъм и се омъжи за Хенри — и животът й потръгна, преди Сидни най-накрая да повярва, да осъзнае, че се е върнала завинаги. А след като го осъзна, дойде желанието за повече стабилност, повече устойчивост, повече неща, които да я задържат тук, сякаш се страхуваше, че може да си тръгне отново и този път да не се върне, точно както направи майка им.

— Може би довечера — съгласи се Клеър. — Между другото, много ми харесва червената ти коса.

— Благодаря. Изглежда не мога да се сдържа напоследък. Просто я поглеждам и тя става по-червена.

— Ще трябва да кажеш на Хенри какво правиш — прошепна й Клеър. — Скоро ще се досети какво означават червената коса и нощите, които прекарвате сами напоследък. И ще го заболи, че не си му казала.

Тайните бяха присъщи на семейство Уейвърли. Мъжете, които си избираха, никога не очакваха да знаят всичко. Съпругът на Клеър, Тейлър, се справяше с това благодарение на безграничното си търпение, както и на добродушното си недоверие към странните неща. Хенри обаче беше по-различен. Беше роден в Баскъм. А и беше Хопкинс. Всички мъже от семейство Хопкинс се раждаха със стари души. Благонадеждността беше в природата му.

— Знам. Ще го направя — прошепна в отговор Сидни. Щом стигнаха до паркинга, тя смени темата: — Няма да позволиш на Бей да работи утре, нали? На нейната възраст в събота трябва да се забавлява.

— Не се тревожи. Ще я изгоня от кухнята — увери я Клеър, макар че не разбираше нежеланието на сестра си Бей да прекарва прекалено много време в къщата на Уейвърли. Не я попита. Да си майка е достатъчно трудно и без да те съди някой, който не знае цялата история. А майчинството на сестрите беше необикновено като самите тях. Собствената им майка ги беше зарязала тук, имената на бащите им отдавна бяха забравени и за тях се беше грижила баба им Мери, която страдаше от агорафобия. Със собствените си деца Клеър и Сидни бяха навлезли в непозната територия и не знаеха какъв е правилният подход. Дори фактът, че Сидни иска отново да стане майка, я правеше много смела в очите на Клеър.

— И от задния двор — добави Сидни.

— И от задния двор.

Сидни поклати глава.

— Обзалагам се на милион долара, че сега тя е там с онова дърво.

— Ще спечелиш облога.

— Бей е добре, нали?

— Мисля, че е добре — отвърна Клеър. — Не иска да бъде популярна. Просто иска да бъде себе си.

— Не ходи на срещи, не излиза с приятели, нищо. Говорила ли е с теб за някого, когото харесва?

Клеър се поколеба. Не искаше да крие това от сестра си, но Бей сама трябваше да сподели тайната си.

— Споменавала е едно момче веднъж или два пъти. Ще трябва ти да я попиташ.

— Няма да имаш този проблем с Марая, когато стане на петнайсет — каза Сидни. — Тя е толкова общителна. Това дете е одрало кожата на баща си.

— Знам.

— Някога имала ли си чувството, че дъщерите ни са разменени при раждането, въпреки че ги делят шест години? — пошегува се Сидни. За Клеър това означаваше: „Някога имала ли си чувството, че детето ти изобщо не прилича на теб?“

— Постоянно.

Марая не се интересуваше от готварство. И тя като Тейлър изглежда не забелязваше, когато вратите се отваряха сами или мистериозно залепваха за рамките си в къщата. Когато излизаше да си играе, винаги отиваше в предния двор, а не в градината, макар че дървото я обичаше и изглеждаше наскърбено, че не му обръща внимание. То мрачно замеряше с ябълки прозореца на стаята й през летните нощи. А сега се беше появила и тази нова най-добра приятелка, Ем. За пет дни тя беше станала всичко за Марая. Ем й казваше какви книги да чете, какви игри да играе, да си мие зъбите преди лягане и винаги да носи розово. Това влудяваше Клеър. В представите й Ем беше побъркана малка балерина, която мирише на дъвка и яде всички детски менюта в „Макдоналдс“.

Ала Клеър знаеше, че неправилно насочва раздразнението си. Защото Клеър нямаше време да се запознае с Ем. Не знаеше нищо за родителите й. Тейлър вероятно знаеше. През последните няколко месеца Клеър беше толкова заета с „Бонбоните на Уейвърли“, че съпругът й бе поел повечето родителски задължения. Тейлър знаеше повечето подробности, които преди бяха известни на Клеър. Домашни работи, родителски срещи и имената на всички майки на децата от уроците по балет и гимнастика.

Баба Мери винаги имаше време за ежедневните занимания на внучките си. Помнеше училищните им програми. Поръчваше тетрадки, моливи, нови обувки и пуловери за двете сестри. Всичко биваше доставяно (когато магазините в центъра все още правеха доставки). Готвеше и се грижеше за градината, поддържаше тайния си бизнес и все пак се беше погрижила да отгледа децата.

Клеър винаги беше смятала, че причината бизнесът на баба Мери да не се разрасне и тя да не спечели повече пари от специалната си храна, е болезнената й затвореност. Сега се чудеше дали не бе скрила любопитните си рецепти от повечето хора не заради самите рецепти, а защото така щеше да унищожи загадъчността на техния създател. Баба Мери беше взела под внимание и влиянието, което един разрастващ се бизнес щеше да окаже върху грижите за внучките й.

Което караше Клеър да се чувства още по-зле.

Ала все пак не можеше да спре. Беше вложила толкова много усилия да се прочуе и успехът я беше превърнал в подобие на сврака, която събира малки лъскави неща. Толкова много неща трябваше да се подобрят. Щеше ли изобщо някога да е достатъчно? Да се откаже сега, особено при толкова съмнения, щеше да е като признание, че дарбата й е измислица, убеждение, зависимо от това колко добре го пласира.

— Хей, добре ли си? — попита Сидни, когато стигнаха до пикапа на Хенри на паркинга и Клеър изведнъж се умълча.

— Извинявай. Добре съм — усмихна се тя. — Знаеш ли за какво си помислих снощи за първи път от много време насам? За хляб със смокини и пипер. Когато се събудих тази сутрин, можех да се закълна, че го надушвам.

Сестра й си пое дълбоко въздух, сякаш и тя почти го надушваше.

— Обичам хляб със смокини и пипер. Баба Мери го правеше само на рождените ни дни. Помня как все повтаряше: „Смокините са сладки, а пиперът е лют. Точно като вас двете.“ Обаче така и не ни каза коя е смокинята и коя — пиперът.

— Очевидно аз бях смокинята — отвърна Клеър.

— Нищо подобно! Аз бях смокинята, а ти — пиперът.

— Липсва ми хлябът със смокини и пипер — въздъхна Клеър.

— Бонбоните са те изтощили. Имаш нужда от почивка. — Сидни я прегърна, после се качи в пикапа с Хенри. — До скоро.

Тейлър прегърна Клеър, докато вървяха към неговата кола няколко места встрани. Тейлър се поколеба дали да влезе в колата и жена му го огледа. Къдравата му коса се нуждаеше от подстригване, а любимата му хавайска риза почти светеше в неоново под сакото му.

— Какво има? — попита тя, защото той понякога правеше точно така — просто спираше и се замисляше. Харесваше този негов навик. Той пък се изумяваше от способността й да се концентрира. За него Клеър не беше вълшебница. Това, което готвеше, също не му въздействаше. Преди години, когато се караха, тя му сервираше яхния с цветчета от резане, защото баба Мери твърдеше, че цветчетата от резане помагат да спечелиш всеки спор, но при него явно не действаше.

Тейлър посочи зад себе си.

— Просто чакам Хенри да запали пикапа. Мислиш ли, че нещо не е наред? Говореше, че трябва да зазимим пикапа. Нямам представа какво искаше да каже. Може би не го е направил както трябва.

Клеър погледна пикапа на Хенри. Прозорците започваха да се изпотяват, а отвътре се носеше бледа лилава светлина.

— Всичко е наред.

— Я почакай — каза Тейлър. — Да не би да правят това, което си мисля, че правят?

— Воайор — укори го Клеър, докато влизаше в колата. — Престани да зяпаш.

Съпругът й седна зад волана и се ухили.

— Можем да се посъстезаваме с тях.

— Ами ако ни спипа някой от студентите ти? По-добре не. Стига — запротестира тя, когато той посегна към нея. — Хайде да се прибираме.

Той помисли малко, после кимна.

— Добре, да се прибираме. — Запали колата. — Обаче имам планове за нас, като се приберем.

— О, не — усмихна се Клеър. — Планове.

Покрай пътя, който водеше извън колежа, имаше дървета, чиито листа бяха толкова яркожълти, че искряха като огньове, сякаш покрай пътя имаше огромни факли. Клеър облегна глава на седалката, докато Тейлър караше с ръка на коляното й. Къщите в квартала бяха украсени за Хелоуин. Тиквени фенери проблясваха на верандите и навсякъде се носеха вихри от червени и жълти листа. Не беше любимото й време от годината, но определено беше красиво. През есента всичко сякаш покафеняваше и се припичаше, докато стане толкова крехко, че да се отдели от кокала.

„Спри да се тревожиш“ — каза си тя. Просто сезонът я караше да се чувства така, изпълваше я със съмнения. Първата слана почти беше тук. Сигурна беше, че ако издържи дотогава без големи сътресения, всичко ще си дойде на мястото и ще бъде наред.

Тейлър зави по Пендланд Стрийт. Нейните завои, неравните тротоари и калните дворове неочаквано събудиха у Клеър спомена за баба й Мери — как водеше нея и Сидни до училище по тази улица в есенните сутрини. Когато остаря, Мери още повече се тревожеше и не обичаше да е далеч от къщи за дълго. Стискаше ръчичките на момичетата и се успокояваше, като им разказваше какво ще приготви за първата слана тази година — свински филенца с латинка, картофи с копър, тиквен хляб, кафе от цикория. И кексчета, разбира се, с различни глазури, защото какъв скреж ще бъде, ако няма глазура? Клеър обичаше всичко това, но Сидни слушаше единствено когато баба им описваше глазурата. Карамел, розова вода и фъстъци, шоколад с бадеми.

Клеър се облегна на седалката и се поотпусна от изпитото вино. Започна да се чуди какво да приготви за първата слана тази година, ако й остане време. Хляб със смокини и пипер, защото си мислеше за него. (Разбира се, че тя беше смокинята. Сидни със сигурност беше пиперът.) И лазаня с тиква, може би с цветя, намачкани в прясната паста, преди да я сготви. И…

Веднага се изправи, щом го видя отново. Беше се появил изневиделица. Този път не забеляза само сивия му костюм. Видя кожата, очите и леката усмивка на устните му. Стоеше край ъгъла с ръце в джобовете, сякаш се разхождаше бавно в лятна вечер.

Тейлър мина точно покрай него.

— Чакай. Видя ли това? — попита тя.

— Какво да съм видял?

Клеър погледна назад и него вече го нямаше, сякаш никога не е бил там.

Но ако го няма, как ще остави подире си този мирис като от задимен бар, който сега проникваше в колата?

 

 

Когато Тейлър паркира пред къщата, съпругата му бързо слезе. Застана на тротоара и огледа улицата, откъдето бяха дошли.

Тейлър слезе, заключи колата с дистанционното и отиде при жена си. Силуетът й се очертаваше на светлината на уличната лампа, а извивките му бяха като карта, която всеки път го отвеждаше на различно място, когато се опита да я разчете.

Застана зад нея, обгърна я с ръце и се наведе, за да облегне брадичка на рамото й. Ръцете й бяха студени, затова той ги разтърка.

— Какво виждаш? — попита я.

Тя отстъпи и се завъртя към него.

— Нищо — поклати глава. — Защо не влезеш да провери как са Марая и Бей? Май ще се поразходя из квартала.

Той объркано се усмихна.

— По това време? И с обувки на ток?

— Само за малко.

Той свали сакото си и го наметна на раменете й.

— Ще дойда с теб, за да те пазя. Онзи Едуард е хитрец. Може да се е измъкнал и сега да дебне някъде.

Клеър се засмя при споменаването на възрастния териер на госпожа Краноуски, който се разхождаше само на няколко метра в двора на къщата, колкото да си свърши работата. После веднага се шмугваше вътре, където стоеше на прозореца и лаеше по птици, буболечки и от време на време по някое заплашително листо.

Тя придърпа реверите на сакото на Тейлър, после отново се огледа надолу по тротоара.

— Не, прав си. Много е късно. И студено — каза, обърна се и се запъти към стълбите.

Тейлър я наблюдаваше как внимателно се качва по бетонните стълби с обувките си на ток и бедрата й се поклащат. В къщата беше тъмно, светеше само лампата на верандата, която сякаш проблесна весело, когато Клеър се приближи. Лампите явно можеха да изпитват радост.

Детството на Тейлър приличаше на това на Клеър. Родителите му бяха грънчари, които пушеха трева и все още поддържаха група за хора на изкуството в Кънектикът. Тяхната реалност също не се базираше на нищо, което хората смятат за нормално. Хранеха го със сандвичи със зеле, позволяваха му да рисува върху колата им, често се разхождаха голи, но за училищните снимки го обличаха с нелепи дрехи, например с тениски, на които пише „Грънчарите го правят на колела“.

Смущаваше се да си спомня повечето неща, но Клеър често му напомняше за по-добрите мигове в детството му, когато всичко му се струваше възможно. Не можеше да каже, че вече напълно е изгубил способността си да вярва, но с жена му му беше отредена ролята на разумния. Засмя се, когато се сети за това. Беше разхвърлян, често забравяше и преди да срещне Клеър, беше пътувал неуморно, преследвайки щастието, което тайничко мислеше за неуловимо. Беше приел да бъде преподавател в Баскъм, Северна Каролина, защото подобно на всяко друго решение, което беше взел, преди да срещне тихата Клеър онази вечер, когато тя организира празненството на Катедрата по изкуства в колежа „Ориън“, смяташе, че това е просто следващата стъпка. Очакваше скоро отново да се отправи нанякъде, разсеян и подведен с лекота като котка, погнала муха.

Тейлър бързо се отърси от мислите си, когато осъзна, че се взира в празното пространство. Видя, че Клеър се е качила на верандата. Изтича по стълбите, за да я настигне. Обаче тя беше прекрачила прага и вратата се затвори точно под носа му. Завъртя дръжката, но беше заключена. Извади ключа си и се опита да я отвори, но не успя. Не беше изненадан. Правеше го от години.

Почука на вратата и извика:

— Клеър, може ли да вляза?

Чу потропването на токчетата й по паркета, докато се връщаше към вратата, за да я отвори. Усмихна му се.

— Ако я помолиш учтиво, ще се отвори. Само трябва да й поговориш.

— Хм — отвърна той, прегърна я и я притисна към себе си. Затвори вратата с крак, докато я целуваше. — Така значи.

Не можеше нито да говори на вратата, нито да приеме дървото, което хвърля ябълки. Веднъж беше поставил система от връвчици и звънчета в градината като експеримент. Докато сигнализиращата системата беше там, в градината нямаше хвърлени ябълки, което Тейлър прие за доказателство, че дървото всъщност не прави нищо. Знаеше, че Клеър иска той да вярва на нейните обяснения, вместо да се опитва да ги разбере. Обаче независимо дали го съзнава или не, тя имаше нужда от човек, който да повярва в нея, а не във всичко останало в тази щура къща.

След няколко целувки жена му се отдръпна от него.

— Качи се горе и провери как са момичетата. Аз ще дойда след малко.

— Къде отиваш? — попита той.

— В кухнята — отвърна. — Трябва да довърша някои неща.

Тъмните й очи бяха уморени. Когато я прегърна, усети напрежението в мускулите на гърба й. Напоследък въздухът около нея беше хладен, сякаш тя създаваше вакуум със своето нещастие. След време съпругата му щеше да му каже какво не е наред. Отдавна го беше разбрал. Поклати глава и я хвана за ръка.

— Не и тази вечер — поведе я той към стълбите. — Имам планове.