Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (7)

Седма глава

През следващия час Бей разбра, че Джош е напуснал салона. След онзи момент не беше поглеждала право към него, но винаги знаеше къде е по тънката струйка дим, която оставяше след себе си. Вече не. Седеше сама на скамейките, защото смотанячките бяха решили да станат още по-големи смотанячки и да танцуват на бавни песни в кръг насред салона. Бей беше достатъчно близо до вратата, за да чуе прошепнатата дума „бой“, докато няколко деца се измъкваха навън.

Изведнъж се разтревожи къде ли може да е Джош.

В гимназиите имаше тайно общество, за което повечето деца разбираха по-късно и тогава изведнъж им ставаше ясно защо през онази седмица популярните момичета ходеха без грим, а популярните момчета си боядисваха джинсите в розово. Това беше седмицата на посвещаването, официалното им въвеждане в групите. Изключителността ги караше да се чувстват важни и да смятат, че държат всичко под контрол и повечето им събирания бяха безобидни. Ала понякога имаше наркотици. И боеве.

Бей не можеше да открие Фин — на танците имаше прекалено много призраци, момчета, които щяха да се приберат със съсипани чаршафи при ядосаните си майки — затова тя се шмугна през вратата с другите и тръгна към паркинга за учители, на който нямаше почти никакви коли.

Всички футболисти от отбора на „Хамилтън“ бяха там. Бей си проправи път през тълпата и видя, че надутата звезда от отбора на гимназия „Хамилтън“ е на земята заедно с футболист от отбора на „Баскъм“. След миг различи осми номер на гърба на фланелката му.

Джош.

Видя костюма на пчела на Рива и се добра до нея.

— Какво стана? — надвика Бей врявата.

Антенките на костюма на Рива потрепваха.

— Това е Коуби от „Хамилтън“ — извика тя. — Със Стивън се сбили, затова Джош се намесил. И изведнъж Джош започнал да удря Коуби без причина! Хванал го неподготвен. Но не за дълго. Сега никой не иска да им помогне!

На Бей й секна дъхът. Джош беше бърз и пъргав, но Коуби беше много по-висок и по-тежък. Опитваше се да притисне Джош към земята, като същевременно го удряше отстрани.

Ако никой друг не възнамеряваше да помогне, тя щеше да се намеси. Трябваше да направи нещо. Не биха наранили момиче, нали? Щяха да престанат в момента, в който се приближи.

За първи път присъстваше на бой. Имаше нещо първично, което изпълваше въздуха със заряд. То я увлече и уплаши. Страхуваше се за Джош и за себе си, защото винаги бе смятала, че е човек, който ще се намеси, за да помогне, който не е като всички останали. Може би Фин беше прав. Може би тя живееше в измислен свят, а може би дълбоко в себе си беше като всички останали.

Изведнъж нещо профуча край нея, развя косата й и подгъва на роклята й изпърпори.

Случи се много бързо. След секунди Коуби беше метнат във въздуха със сила, от която се приземи по гръб на разстояние. Той остана без въздух и на лицето му се изписа същият въпрос, който си задаваха всички. Какво, за бога, беше това?

Тълпата се раздвижи и когато се обърнаха, учениците видяха, че учители и родители се появяват през задната врата на салона с осветени от лампите лица.

Всички се раздвижиха. Съотборниците на Коуби го вдигнаха зашеметен и го задърпаха настрани, докато той повтаряше:

— Какво, по дяволите, се случи току-що?

Тълпата заблъска Бей и тя се бореше, за да намери Джош. Когато го видя, той все още беше на земята и се опитваше да се изправи. Бърза като светкавица, тя изтича и му помогна. Всички останали хукнаха към преградата на входа на паркинга, за да се доберат до предната част на сградата. Проблемът беше, че щяха много лесно да ги спипат на входа, а някои учители и родители вече се бяха върнали в салона, вероятно за да направят точно това.

Бей преметна ръката на Джош през рамото си и се отправи в обратната посока, далеч от салона към учебните сгради. Преведе го около сградите, през полето от кучешки дрян, посаден от някаква асоциация преди години. Духаше вятър, от който голите клони потракваха и драскаха зловещо.

Джош леко накуцваше и притискаше ребрата си отдясно. Трябваше да се облегне на нея, когато най-накрая се закатериха по далечния хълм към добре осветения паркинг за ученици. Там нямаше никого, което доказваше, че повечето ученици са били спрени пред салона.

Бей се озърна за патфайндъра, който знаеше, че Джош кара. Ако я притиснеха, сигурно можеше да изрецитира и номера му, толкова пъти го бе гледала да се отдалечава.

— Къде е колата ти? — най-накрая попита тя.

Джош вдигна поглед от краката си, всяка крачка му струваше усилия. Веднага се отдръпна от нея.

Едва сега разбра, че е тя. Имаше изражение на човек, зад когото са се промъкнали и са извикали „Познай кой е!“, а той се е обърнал в очакване на приятна изненада, само че насреща му се е оказал последният човек, когото иска да види.

Джош се огледа. Бей видя облекчението му, че няма кой да ги види заедно. Видя и как подозрението му нараства, сякаш тя е планирала всичко това.

— Защо дойдохме тук?

— Защото щяха да ни хванат, ако бяхме тръгнали в друга посока. Къде е колата ти? — попита отново тя.

Той се взря в нея. Ако Бей извикаше „Бау!“, сигурно щеше да отскочи стреснато.

— Ей там — отговори й най-накрая. — Дойдох с аудито на баща си.

Тя погледна колата, после него, опитвайки се да прецени дали е способен да шофира.

— Ще се справиш ли?

— Да. Болят ме ребрата, но нямам нищо счупено.

— Откъде знаеш?

Той потърка ребрата си.

— Удряла ме е футболна топка по-силно, отколкото онзи може да удря.

Бей се обърна да си върви, защото не понасяше начина, по който я гледаше, сякаш щеше… какво? Да го омагьоса? Какво изобщо значеше това?

— Чакай — подвикна той, когато тя се отдалечи.

Но тя не спря. Продължи да върви със свити в юмруци ръце. Той беше глупав и твърдоглав и сега, като се замислеше — имаше и ужасен вкус за обувки. Как беше възможно да си принадлежат? Защо го обичаше толкова много? Защо не можеше да го изключи като лампа?

— Бей, почакай — провикна се той, подтичвайки неловко зад нея.

— Какво? — завъртя се тя.

Той не очакваше гнева й. Честно казано, тя също. И двамата изглеждаха леко стъписани.

— Нека поне да те откарам у вас.

— Не, благодаря. Майката на Фин ще ни вземе.

Той стисна устни. Белият му грим и нарисуваната уста се бяха размазали. Изглеждаше така, все едно са го заличили и на негово място се показва някой друг.

— Значи вие с Фин… — започна.

— Ние с Фин какво?

— Нищо.

Бей се обърна отново.

— Чакай. Цялата си в кръв заради мен.

Тя сведе очи и видя, че изкуствената му кръв се е размазала по красивата рокля на прабаба й. Доплака й се. Майка й и леля й щяха да я убият.

— Изкуствена е — отвърна тя. — Мога да кажа на всички, че съм искала да приличам на Кери на Стивън Кинг.

— Нека те откарам вкъщи.

Чувстваше се крехка, това беше всичко. Така можеше да определи този миг на слабост. Извади телефона от ботата си и се обади на Фин.

Отне му доста време да вдигне. За малко да се включи гласова поща. Най-накрая вдигна, задъхан и разтреперан:

— Ало?

— Ало, Фин, Бей е. Къде си?

— Пред салона. Майка ми ще дойде всеки момент. Ти къде си?

— На паркинга за ученици. — Бей погледна Джош, после извърна поглед. — Ще ме закарат вкъщи.

— А… — Фин беше разсеян. — Добре.

— Добре ли си?

— Да. — Направи пауза. — Да, добре съм.

 

 

По пътя Джош мълча. Аудито на баща му миришеше на кожа, на царевичен сироп и на нещо свежо като одеколон, който тя усети, когато Джош се облегна на нея, за да му помогне да стигне до паркинга. Това ухание на Джош беше по дрехите й, но се чувстваше така, сякаш го е откраднала, сякаш не е трябвало да бъде там.

Гърдите й потръпнаха от близостта с него в това затворено пространство. Интимността я замая, както когато си бил буден дълго време и си поел много кофеин. Впечатляваше се от глупави неща. Шофира толкова добре! Виж колко лесно върти волана! Дори не отделя очи от пътя, когато пуска парното! Тогава разбра, че той е взел нервността й за тръпки от студ.

Съсредоточи се върху ръцете му на волана, налагайки си да остане неподвижна. Имаше хубави длани, загорели от слънцето и големи. Ръката му от китката до лакътя беше мускулеста и стегната.

Мандрата на Хопкинс беше малко встрани от пътя, но всички деца от началното училище бяха ходили там на екскурзия, затова знаеха къде се намира. Не й се налагаше да напътства Джош как да стигне дотам. Още преди да му каже да завие наляво или надясно, той вече го правеше.

Пътуването им заедно свърши прекалено бързо. Когато наближиха завоя към фермата, Бей се прокашля и каза:

— Може да спреш на входа. Ще мина пеша по алеята към къщата.

— Няма проблем — отвърна Джош, взимайки завоя на слизане от магистралата.

Докато той караше по покритата с чакъл алея, Бей се напрегна. Той нямаше да види фермата на Хопкинс за първи път. Ала изведнъж й се стори непоносимо Джош да зърне фермата и да реши, че мястото й наистина е там.

Когато със Сидни избягаха от баща й в Сиатъл, отседнаха в къщата на Уейвърли при Клеър, но се преместиха във фермата близо до мандрата на Хенри след сватбата. На Бей фермата й харесваше. От самото начало разбра, че там е мястото на майка й, макар че тя се смяташе за гражданка и не обичаше спокойствието. Правеше я неспокойна, както в Сиатъл чакаше нечий гняв да пламне и нещо лошо да се случи. Ала Бей не беше за тук. Нейното място беше в къщата на семейство Уейвърли.

Не се срамуваше от фермата. Не точно. Обаче беше виждала къщата на Джош и мразеше усещането, че се налага да обяснява къде живее.

Той спря пред малката, бяла, двуетажна къща. Голата крушка на верандата беше включена. В дневната също светеше.

Бей не слезе от колата веднага. Седеше и чакаше, защото си мислеше, че той ще каже нещо. Така правеха родителите й, след като излизаха. Връщаха се, но оставаха в колата — с изключен двигател и отворени прозорци през лятото, с включен двигател и пуснато парно през зимата — и говореха, сякаш нещо в седенето в колата вечер предизвиква един последен разговор, една последна целувка, преди да слязат.

Разбра, че става така, когато излизаш на среща.

А това не беше среща.

Джош се взираше право напред.

Без да каже дума, Бей слезе и сковано тръгна към вратата, заповядвайки си да не поглежда назад.

 

 

— Не мога да повярвам, че не видях как отива на първите си танци — каза Хенри няколко часа по-рано, след като Сидни беше оставила Бей и Фин пред салона. Тя се бе опитала да му се обади по телефона, за да му каже, но той не беше вдигнал.

Тъкмо се беше прибрала сред облак парфюмиран въздух, а бузите й бяха поруменели от щастие заради необичайния обрат на социалните събития в живота на дъщеря им. На път за вкъщи беше купила китайска храна и сега слагаше кутиите на масата. Хенри току-що се беше изкъпал и подсушаваше косата си с кърпа в розови и бяло. Розово и бяло. Сидни твърдеше, че двете с Бей бавно, но неотклонно са внесли момичешка нотка в къщата. Той нямаше нищо против.

„Един дом не е истински дом, ако в него няма жена“ — казваше дядо му.

— Измислил съм толкова много неща, които да кажа на Бей, когато започне да излиза с момчета — каза Хенри изпод хавлията. — Дори си записах някои. Наистина, мисля, че бележките са някъде в кабинета ми.

Сидни се засмя, сякаш беше поласкана от това.

— Какво ще кажеш да я пратя при теб сутринта и ще можеш да й дръпнеш една лекция колко ужасни са момчетата и как искат само едно нещо.

Хенри смъкна кърпата около врата си и седна на масата, докато Сидни вадеше чинии. Тя докосна лицето му, преди да се настани срещу него.

Хенри срещна Сидни за първи път на катерушките в училище. Някои хора се появяват в живота ти и го променят завинаги. Такава беше Сидни за него. Той се влюби в нея в мига, в който я видя. В началното училище беше най-добрият й приятел. Обаче като пораснаха, започна да се отдалечава от нея. Хънтър Джон Матисън също се влюби в нея, но имаше куража да й го признае. Хенри я загуби заради гимназиално увлечение, после я загуби завинаги, когато тя стана на осемнайсет и замина. Не беше очаквал да я види отново. Тогава дядо му все още беше жив, макар че ударът го беше накарал да забави темпото. Прекарваше дните си в опити да помогне на Хенри, защото искаше да го види със съпруга и семейство. Нищо не помагаше. Когато Сидни се върна, Хенри все едно беше тичал в кръг и беше палил дървета, докато остане само гола земя. Тогава тя се появи и той най-накрая спря да тича в кръг и хукна към нея като към прохладно и меко поле.

„Така се чувстваш, когато най-накрая я намериш“ — каза дядо му.

В началото, когато започнаха да излизат, Хенри не повярва на късмета си. И до днес усещаше как спира по средата на някоя история за дядо си (съзнаваше, че говори прекалено много за него) и се чуди как може на човек като нея това да му е интересно. Искаше да й даде целия свят. Дори това не му се струваше достатъчно в сравнение с нейния дар — живота им заедно, семейството, кърпите в бяло и розово, петнайсетгодишната дъщеря, която сега беше на танци.

— Как се случи? — попита Хенри и се отказа да яде скаридите и граха си с пръчици. Взе си вилица. — Как стана на петнайсет? Ще ни напусне, преди да се усетим.

Изведнъж Сидни се вцепени. Хенри усети във въздуха предстоящата промяна, затова бавно остави вилицата и зачака. Сякаш червените кичури никнеха буквално пред очите му. Често се случваше напоследък. Беше безпокойството заради първата слана. Хенри и Тейлър отдавна обменяха опит и бяха разбрали, че по това време на годината съпругите им винаги правят нещо откачено. Тази година Сидни не можеше да му се насити. Не че имаше нещо против. Щеше да помогне с каквото може. Обаче продължаваше да се притеснява защо се случват тези неща. Какво наистина ставаше в главата й?

Тя пусна вилицата, наклони се към него през масата и го целуна.

Издърпа го от стола и се нахвърлиха един на друг, свалиха ризите, разкопчаха панталоните. След това се озоваха на кухненския под, където дъските скърцаха под тях, а те се блъскаха в шкафовете. Светът се преобърна, времето отлетя. Неусетно вече оправяха дрехите си, върнаха се към вечерята и се подсмихваха един на друг над китайската храна за вкъщи.

Кърпата в розово и бяло, все още мокра от душа, беше забравена на пода.

Някъде дълбоко в съзнанието си Хенри се чудеше дали това продължава да се случва, защото има нещо, което тя иска, а той не й е дал и сега тя е принудена да си го вземе.

Не му харесваше тази мисъл. Би й дал абсолютно всичко. Всичко, което има.

Просто трябваше да му каже.

Сидни отново целуна Хенри, преди той да си легне. Вътрешният му часовник забавяше ход около осем часа всяка вечер, сякаш беше играчка на пружина, която губи скоростта си. Ако останеше до късно, Сидни понякога го заварваше да стои по средата на стълбите с ръка върху парапета, заспал, а по острите му скули се трупаше прах.

Хенри се усмихна, докато вървеше към спалнята им, щастлив и доволен. От годините примижаване срещу слънцето около очите му се бяха образували бръчици. Слънцето. Точно така го чувстваше тя, даваше й светлина и я хранеше, винаги беше там, беше предсказуем. Обуздаваше безпокойството й и лудуваше с нея, когато тя имаше нужда, но на следващата сутрин винаги се събуждаше същият мъж, същото сърце, същата светлина.

Сидни зачака Бей. Сложи си кимоното, прихвана косата си с неизползваните пръчици от вечерята и гледа филми с Моли Рингуолд от осемдесетте на лаптопа си, в които особнячката винаги получава своя щастлив край.

Когато чу по алеята да се задава кола, затвори лаптопа. Бей се прибираше точно навреме. Сидни за пръв път й определяше вечерен час, затова го сложи прекалено рано, но дъщеря й изобщо не се възпротиви. Баба Мери никога не беше определяла на Сидни вечерен час, макар че понякога й се искаше да го беше правила. Тя често позволяваше на внучката си да преспива у приятели, където беше свободна да се измъква и да се среща с гаджето си по всяко време на нощта.

Стана бързо с мисълта да изгаси лампата в дневната, за да не види Бей, че я е чакала. Когато чу колата да спира пред къщата, разбра, че вече е прекалено късно. Може би трябваше да изтича в кухнята и да направи горещ шоколад, за да седнат и да обсъдят вечерта. Не, на Бей нямаше да й хареса.

Не чу вратата на колата да се затваря, затова застана до прозореца, долепи гръб до стената и повдигна лекичко пердето. Отне й малко време да различи колата — черно ауди. Не беше шевролетът на майката на Фин. Кой ли беше по това време? Колата й се струваше позната и разбра защо, когато вратата на мястото до шофьора се отвори и вътре светна. Дъщеря й слизаше от автомобил, управляван от Джош Матисън.

Неочаквано звънна мобилният телефон на Сидни и тя подскочи изненадана. Грабна го от масичката и вдигна.

— Ало?

— Сидни? Обажда се Талюла Янг, майката на Фин. Аз съм пред салона в училището с Фин. Бей не е тук. Фин твърди, че имало кой да я закара. Ти знаеше ли за това?

— Не — отвърна тя, докато входната врата се отваряше, — но тя тъкмо се прибра.

— Добре ли е? Фин каза, че е имало бой на танците.

Сърцето на Сидни подскочи в гърдите, когато погледна дъщеря си. Роклята й беше изцапана с кръв.

— Изкуствена е — побърза да я успокои Бей. — Изкуствена кръв. От един костюм.

— Добре е — отвърна Сидни на майката на Фин, без да сваля очи от момичето. — Финиъс добре ли е?

— Добре е. Обаче съсипа най-хубавите ми чаршафи. Ще го оставя без джобни.

— Боже, мамо, извиних ти се! — каза Фин, преди майка му да затвори.

Мъжете Янг може и да бяха най-силните в града, но майките им не оставаха по-назад.

— Не мога да повярвам, че си ме чакала — рече Бей, заемайки отбранителна позиция, без Сидни да е казал и дума, което й подсказа, че дъщеря й крие нещо. Бей подръпна роклята. — Изкуствена е. Дори мирише на царевичен сироп. Помириши.

— Не искам да я мириша. Искам да знам как се е озовала върху теб — каза майка й.

— Помогнах на един ученик, който беше паднал. Беше с костюм на зомби. Това е всичко.

— Това е всичко ли? И толкова голяма част от костюма му се озова върху теб само докато му помагаше?

— Да! Не съм се целувала с него, ако това си мислиш! Не съм направила нищо нередно. Просто помогнах на някого, който се беше сбил.

— На Джош — изрече Сидни равно. — Помогнала си на Джош Матисън.

Физиономията на Бей беше за милиони.

— Откъде знаеш? Майката на Фин ли ти каза нещо?

— Не — отвърна Сидни. — Видях Джош да те оставя пред къщи.

— Гледала си? — настоя Бей. Сидни замълча. — Той предложи да ме докара. Напълно платонично. Карахме с разрешена скорост. Сложихме си коланите. Той ми каза само две думи.

— Джош Матисън!

— Да, мамо, Джош Матисън.

Сидни имаше чувство, че се дави, когато си спомни какво беше казала Клеър. Споменавала е едно момче веднъж или два пъти.

— О, Бей, не е той, нали?

— Кой?

— Леля ти Клеър спомена, че харесваш момче. Не е Джош, нали?

Бей доби оскърбен вид.

— И какво ако е той? Какво му има на Джош Матисън?

Сидни прехапа устни — не знаеше откъде да започне.

— Как очакваш да споделям, когато ти никога нищо не казваш? — попита Бей, мина покрай майка си и се качи по стълбите. Сидни я последва.

Стаята на Бей беше първата на горния етаж. Беше боядисана в гълъбовосиво, което се превръщаше в пауновосиньо след мръкване, сякаш стаята поглъщаше светлината през деня, а нощем я излъчваше. Момичето не включи лампата. В тъмнината стъпи върху обувки и книги, измъкна цветята от косата си и ги хвърли върху килимчето с индийски мотиви.

Съблече роклята на баба Мери и я огледа отчаяно.

Сидни протегна ръка и Бей се приближи, за да й я даде.

После изрита обувките си и се пъхна в леглото с клина, който носеше, за да й топли под тънката рокля. Сидни стоеше тихо до вратата.

— Ходите ли? — попита най-накрая.

— Не. Той не ме харесва. — Бей се обърна с гръб към майка си. — Дори не ме познава — прошепна и Сидни осъзна, че дъщеря й плаче.

 

 

Всичко започна, както често започват тези неща — с момче. В гимназията Сидни разцъфна. И й харесваше. Харесваше й всяка минута. Толкова копнееше да го задържи, че почти напълно се откъсна от семейството си.

Рядко си беше вкъщи. Баба й Мери разбираше какво означава да получаваш такова внимание, затова позволи на по-малката си внучка да му се наслаждава. Малко прекалено. Понякога дори сякаш я притискаше. Забавлявай се. Спомням си какво беше, когато бях на твое място.

Сидни беше красавицата на бала, завиждаха й за много неща — за красотата, за уменията й да прави прически, но най-вече защото най-популярното момче в училище се беше влюбило в нея. Сидни и Хънтър Джон Матисън бяха неразделни. За нещастие на Ема Кларк, която беше обичала Хънтър Джон през целия си живот и която в крайна сметка се омъжи за него. Просто трябваше да почака. Това, което знаеше тя, което знаеха всички, беше, че Хънтър Джон само чака да изгрее слънцето. Можеше да си губи времето с една Уейвърли само в училище. Веднага щом завърши, започна истинският живот, който всеки баща от семейство Матисън налага на сина си.

В истинския живот един Матисън никога не се женеше за една Уейвърли.

Тогава Сидни не знаеше това. Смяташе, че с Хънтър Джон ще се обичат цял живот. Когато завършиха, нищо не й подсказа какво предстои. Той прекрати връзката им внезапно и я остави поразена, със сърце, спаружено като грахче, и с омраза към този град, която се трупаше, докато не започна да се отделя от кожата й на ядосани сини люспички по чаршафите й, когато станеше сутрин.

Бей не знаеше точно защо Сидни е напуснала Баскъм. Не знаеше, че е заминала, защото един Матисън бе разбил сърцето й и тя бе решила да направи това, което майка й бе сторила — да напусне този глупав град и всички в него. Понякога Сидни се чудеше дали ако Хънтър Джон не се беше подиграл с нея, щеше да остане. Сигурно не. Но поне щеше да си тръгне по-спокойна, което сигурно нямаше да привлече човек като бащата на Бей в живота й. Несигурността й ли беше причината да остане с човек, който я бие? Никога нямаше да разбере.

В крайна сметка всичко имаше две страни. Случи се каквото трябваше, защото от тази история се роди Бей. А когато се върна в града, там беше Хенри, когото Сидни познаваше от дете. Влюбеният Хенри я беше наблюдавал с Хънтър Джон, неспособен да я спре да погуби сърцето си.

Проклета да беше, ако позволи на още един Матисън да разбие сърцето на още една Уейвърли, особено на дъщеря й. Джош не се удряше в гърдите и не беше горделив като баща си, но с този характер явно щеше да прави каквото му наредят. Щеше да навлезе в семейния бизнес точно както направи баща му преди него.

Сидни не знаеше какво точно изпитва Джош към дъщеря й сега, но знаеше, че е много лесно да се влюбиш в някого, който вече е влюбен в теб. Все едно да се влюбиш в себе си. Тя беше достатъчно честна със себе си, за да си признае, че така се беше случило с Хенри. Той я обичаше много преди тя да се влюби в него. А Бей беше изключителна. Красива, мила, загадъчна. Ако Джош прекараше известно време с нея, щеше да се влюби. Сидни беше повече от сигурна в това.

Затова очевидното решение беше тя да го осуети.