Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (11)

Единайсета глава

Случило се беше по-рано сутринта, докато Клеър беше в стаята до кухнята и си почиваше от печката, проверявайки поръчките. Обикновено сутрин беше сама. Бъстър и Бей идваха следобед, после Тейлър вземаше Марая от някое от многобройните й следучилищни занимания и я прибираше у дома вечер, когато всичко се оживяваше, а въздухът ставаше някак по-лек и танцуваше по кожата й. Обаче сутрин, като тази сутрин например, беше тихо, чуваше се само бълбукането на сиропа в кухнята, проскърцването и въздишките, които старите къщи понякога издават, сякаш ги болят костите. На вратата се позвъни.

Клеър сепнато се извърна на стола пред бюрото. Звънът прозвуча отначало силно, но заглъхна, сякаш някой го заглуши. Сигурно звънецът беше развален. Или пък къщата просто й напомняше да се върне в кухнята и да наблюдава тенджерата, докато ври, за да не подпали всичко. Звънът беше последван от почукване.

Не, имаше някой. Може би доставка? Тя не очакваше нищо.

Стана и прекоси къщата към входната врата, но тя заяде, когато понечи да я отвори.

— Престани — нареди на къщата. — Не съм в настроение за тези работи.

Обаче вратата не се отваряше.

— Наред ли е всичко вътре? — долетя приглушен глас от предната веранда.

— Да, наред е — провикна се Клеър в отговор. — Само минутка.

Върна се обратно в кухнята и излезе през мрежестата врата на задната веранда, която не заяждаше, защото беше нова.

Зави по алеята към предната част на къщата. Беше облечена е панталона си за йога и със стара риза на Тейлър, върху която беше вързала престилка. Съжали, че не си е взела якето, защото сутрин беше хладно и мъгливо, сякаш кварталът беше увит е восъчна хартия.

Човекът на входа се обърна, когато чу стъпки сред окапалите листа на лировото дърво. Прекоси верандата, застана горе на стълбите и погледна надолу към Клеър.

Беше възрастният мъж със сивия костюм.

— Клеър Уейвърли? — попита той с гладък, като разтопено масло, глас. — Казвам се Ръсел Залер.

Клеър неспокойно прибра косата си зад ушите, без да откъсва очи от мъжа. Беше той. Непознатият, който я наблюдаваше и се навърташе край живота й вече цяла седмица.

— От дни седите пред дома ми — отбеляза тя.

— Много хубава къща. — Мъжът слезе по стълбите и спря пред нея. Пъхна ръце в джобовете на панталона си и разгледа къщата. Това й даде възможност тя пък да огледа него: късо подстриганата му прошарена коса и бледата му кожа. Очите му също бяха светли, сребристосиви като монети. — Добре сте се справили.

— Какво искате? — попита Клеър.

Той се отдръпна от нея, сякаш за да й вдъхне спокойствие.

— Уплаших ви. Извинете. Не исках да се получи така. Нямах представа как да се обърна към вас, какво да кажа.

— Говорили сте с Патрис Сорел и сестра й Тара за мен, нали така? — попита Клеър. — В събота следобед в центъра на града.

Той кимна.

— Просто исках да съм сигурен, че съм намерил, когото трябва.

— Когото трябва за какво?

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сгъната хартия, която приличаше на лист от списание.

— Дълга история, но започва с това. Миналия месец, докато чаках за преглед при лекаря си, прочетох това в едно списание. — Подаде й листа и тя веднага го позна. Беше статията в „Садърн Ливинг“ за нейните бонбони. Усмихна се, развеселена от първата мисъл, която й хрумна. Да не би този да й беше фен?

— Имам проблеми със сърцето. О, нищо сериозно, пия хапчета. Затова бях на лекар. Децата държат редовно да ходя на преглед. Видях статията за вас и познах името. А когато ви потърсих в интернет от компютъра на внучката си, открих и това.

Извади още един лист от джоба си — фотокопие на интервюто, което Клеър беше дала за популярен кулинарен блог веднага след излизането на онзи брой на „Садърн Ливинг“. Тогава даде много интервюта, замаяна от известността, преди животът да стане толкова сложен, толкова натоварен.

Този човек имаше не една, а две статии за нея. Кой беше той?

— Аз съм вече възрастен — каза Ръсел. — Трябва да оправя нещата, преди да умра. Трябваше да дойда да се срещна с вас. Виждате ли този цитат? Ако ми позволите… — Той взе от ръцете й листа с интервюто в блога. — Тук казвате: „Ако не бях Уейвърли, бонбоните нямаше да се продават. Защото всъщност продавам името си, своето наследство. Жените Уейвърли са загадъчни и магични, а историята им се знае от години на юг. Тези бонбони са техните бонбони, направени са от техните тайни. Във вените ми тече тяхната кръв. Затова бонбоните са толкова специални. Затова самата аз съм толкова специална.“

Клеър го погледна с извити вежди, когато той приключи с четенето.

— Разбирате ли, в тази статия няма нищо вярно — каза той.

— Как така?

Той отново бръкна в джоба си. Извади поредния лист. Този път се оказа снимка. Подаде й я.

Беше снимка от седемдесетте години, на която четирима души седят в извито сепаре в канелен цвят. Върху издрасканата маса пред тях имаше пълен пепелник и половин дузина бутилки. Ръсел Залер, е четирийсет години по-млад, седеше до красива млада жена със светла коса и неспокоен поглед. Беше я прегърнал. С тях бяха тъмнокоси мъж и жена. Тъмнокосата жена беше прегърнала малко дете.

Клеър усети как й се завива свят. Приближи се до стълбите на верандата и седна. Ръсел Залер я последва на разстояние и се настани на стъпалото до нея.

Клеър имаше съвсем малко безценни снимки на майка си. Понякога дори не можеше да си спомни ясно как е изглеждала. Напълно беше забравила как звучи гласът й. А сега сякаш частица от нея се връщаше. Посочи светлокосата жена на снимката, която седеше до Ръсел Залер точно както Клеър седеше до него сега.

— Това… това е майка ми.

Ръсел Залер кимна.

Клеър плъзна пръст по детето в прегръдките на другата жена от снимката. Беше тя, Клеър — с разрошена кестенява коса и големи кафяви очи — в прегръдките на една непозната. Смучеше палеца си и рееше поглед някъде, към спокойното местенце, което я успокояваше, а останалите се смееха, като че ли е напълно в реда на нещата дете на нейната възраст да бъде на място с алкохол и цигари. Клеър почти не помнеше онова време от живота си, но помнеше ясно тихото си убежище. Майка й не допускаше да й се случва нищо лошо, но опасността неизменно съществуваше. Клеър открай време мразеше опасността. Майка й обаче се хранеше от нея.

— Преди години с Лорълай имахме връзка — каза Ръсел. — Аз работех в Шоний, Оклахома, просто минавах оттам. Тя също. Нашето беше като сблъсък на два метеора. Лорълай беше луда глава. Не е лесно да я забрави човек.

Клеър усети как пръстите й изтръпват. Клеър беше родена в Шоний, Оклахома. Не го беше споменавала на никого, дори на сестра си, но през по-голямата част от живота си си представяше как се случва точно това. Може би по тази причина мъжът й се струваше познат и имаше усещането, че не го вижда за пръв път. Снимката обясняваше миризмата, която тя усещаше в негово присъствие, дима, бирата, гланца за устни на майка й. Тези миризми бяха неразривно свързани с нейния спомен за майка й. През първите години от живота си Клеър беше прекарала по барове повече време, отколкото общо през всички останали години, защото майка й я мъкнеше из цялата страна, неукротима като вятъра, преди да се роди Сидни и Лорълай да ги доведе в Баскъм.

Извърна се към Ръсел и се взря в лицето му. Сигурно наближаваше осемдесетте, значи с двайсет години по-голям, отколкото щеше да бъде майка й, но времето го беше пощадило. Трудно й беше обаче да различи костната му структура заради бръчките. Дали у нея имаше нещо от него?

— Ти ли си баща ми? — попита тя с пресъхнало гърло.

— Не, миличка, не съм баща ти — поклати глава той.

Тя кимна, тръпнеща, кой знае защо смутена, че беше издала мъничко от отчаянието.

— И Лорълай не е майка ти — додаде той.

 

 

— Истинската ти майка се казваше Барби Пийдпойнт — каза Ръсел Залер, седнал от другата страна на бюрото в кабинета й. Къщата продължаваше да не го пуска през входната си врата, затова Клеър го въведе в кабинета си отзад. Разсеяно остави тенджерата със захар, вода и царевичен сироп бавно да къкри на печката и му поднесе кафе, защото така й се стори учтиво. Идваше чак от Бът, Монтана, така й каза, и тя реши, че сигурно е изморен от толкова странстване или мозъкът му се е поразмътил. Зачуди се дали той има близки и познати, с които би могла да се свърже, защото историята, която й разказваше, нямаше логика. Той спомена децата си. Как да ги намери?

— Барби беше болнава жена — продължи Ръсел. — Виждаш колко е кльощава тук, докато те прегръща като бебе. Почина около три години след като е правена тази снимка. Май й имаше нещо на сърцето. Баща ти беше Инглър Уайтман. Известно време работехме заедно. Той също умря няколко години след това. Блъсна го влак.

Клеър поклати глава и каза същото, което му повтаряше още отначало:

— Майка ми беше Лорълай Уейвърли, не тази жена.

Обаче Ръсел продължаваше да я убеждава в онова, което си е намислил:

— Учудих се, че си тук, в този град. Лорълай винаги го е мразела. Баскъм, Северна Каролина. Твърде малко, твърде странно градче. Тя все се мъчеше да избяга — да избяга от себе си, от наследството си, както го наричаше, от необяснимите дарби на всички жени в семейството й. Не съм предполагал, че ще се върне.

Клеър призна, че той явно знае много за майка й, но това не означава, че беше прав:

— Тя не се върна. Е, върна се съвсем за кратко, после ни заряза тук със сестра ми.

— Имаше криле, които трябваше все да летят — отбеляза Ръсел.

— Умря. Много отдавна — възрази Клеър колкото може по-внимателно, защото си помисли, че той може да се е надявал да намери майка й.

— Знам. Прочетох новината във вестника. Голямата верижна катастрофа в Тенеси. Разчу се из цялата страна. Лорълай Уейвърли — носталгично въздъхна той. — Не бях се сещал за нея, докато не прочетох в списанието за теб. Познах името Уейвърли, а после и названието на градчето. И тогава разбрах, че ти си Дона. Това е истинското ти име. Ти си детето на тази снимка.

Уханието на захар изпълни въздуха точно преди да загори — сладникаво и пушечна. Тенджерата на печката. Клеър искаше да отиде, но не можеше да помръдне от стола си.

— Признавам, че нямам свои снимки, преди да навърша шест, затова не съм сигурна, но хронологията съвпада, а и детето наистина прилича на мен. Но това, че съм в прегръдките на тази жена, не означава непременно, че тя е майка ми. Объркали сте се.

— Не можеш да отречеш приликата — каза той и я изгледа, докато отпиваше от кафето си. Не откъсваше сребристите си очи от нея, наблюдаваше всяко изражение, всяко трепване.

Клеър отново се взря в снимката, която държеше. Да, жената имаше тъмна коса и очи като нейните, и да, мъжът имаше дълъг нос като нейния.

— Това не означава, че сме роднини — заяви. — Какво ще прави майка ми с детето на друга жена? Тя дори не обичаше деца.

— Барби и Инглър наистина не бяха образцови граждани. Може би Лорълай си мислеше, че така ще те спаси. Или пък искаше да открадне нещо. Една нощ просто изчезна, ти също. Грижиха се за теб с години, преди да умрат.

— Струва ми се, че напразно сте пропътували толкова път, господин Залер.

— О, не е напразно, уверявам те. — Ръсел скръсти крака.

Тя му подаде снимката, но той не я взе. На Клеър започваше да й става неприятно. Твърде късно си даде сметка, че гостът й прекрасно знае какво прави.

— Прочуваш се в цялата страна. Бизнесът ти се разраства. Всички в града, с които разговарях, споменават за твоите бонбони, за това как все повече се разширява дейността ти. Обаче да градиш нещо само върху репутация, си има и своите недостатъци. Ако основата е нестабилна, построеното се разпада като картонена кула.

Въздухът край нея стана тревожен и зареден с електричество. Лампата на тавана леко притъмня, после отново просветна като при токов удар.

— Може да се намерят доказателства — увери я Ръсел и изтупа въображаема прашинка от крачола на панталона си. — Няма съмнение. Допускам, че майка ти е подправила акта за раждането ти. А в днешно време много лесно можеш да го установиш. Поразпитах за семейството ти. Извинявай, имам предвид за семейство Уейвърли. Имаш сестра, племенница и възрастна братовчедка. И всички се отличават с нещо странно, за което хората говорят. Вълшебници са, нали? Лорълай говореше за тях. Един ДНК тест със сигурност ще докаже, че нямаш роднинска връзка с тези хора. Но не се налага да го правиш, нали, Клеър? Ти си знаеш открай време. Не си по-специална от мен. Макар че и двамата умело се преструваме.

Клеър сякаш пропадаше, но нямаше къде да се приземи.

— Какви ги говорите?

— Знаеш какво искам. Финансите ти са публично достояние. Утре ще се върна за чека. Така ще разполагаш с достатъчно време. — Той се изправи и й се усмихна, извади от джоба си някакво листче и го остави пред нея. Там беше исканата сума. Нямаше да й е лесно да се раздели с толкова пари — цялата й лятна печалба — но можеше да си го позволи. — Не е нужно да става трудно, Клеър. Горе главата. Мога да ти разкажа всичко за истинските ти родители, за да разбереш коя си. Всеки трябва да знае кой е всъщност, нали? Не каза ли, че нямаш снимка, преди да навършиш шест? Задръж тази. Имам копия. Имам копия на всичко.

Чу го да излиза през задната врата. Почти усещаше как дъските на пода треперят от напрежение под краката й. Спомни си как репортерът от кулинарния блог я попита: „Ако в жилите ви не течеше кръвта на Уейвърли, щеше ли начинанието ви да бъде толкова успешно?“, а тя отговори без колебание: „Не“.

Защото ако не беше Уейвърли, значи нищо не беше истинско, самата тя не беше истинска.

Мирисът на прегоряла захар се засилваше. Най-сетне Клеър се изправи и се приближи до печката. Сиропът за бонбоните беше станал тъмнокафяв, като препечена филийка.

Трябваше да спаси голямата тенджера. Имаше няколко, които се въртяха върху печката на различни етапи от подготовката на бонбоните, но бяха скъпи, затова извади термометъра и отнесе тенджерата до мивката, стиснала я от едната страна за дръжката. И тогава осъзна, че не е обмислила всичко. Държеше тенджерата, обаче нямаше с какво да изстърже загорелия сироп. Трябваше да го направи, докато сместа е още топла, иначе щеше да се втвърди в тенджерата като цимент. На перваза на кухненския прозорец забеляза шпатулата, която й беше подарила Иванел, и се усмихна облекчено, сякаш някой й е хвърлил въже в тъмна пещера. Положението не беше толкова зле. Беше спасила тенджерата.

Изстърга сиропа и веднага се зае с нова порция бонбони. По-късно щеше да се заеме с Ръсел Залер. Най-напред трябваше да свърши това. Сигурно беше знак, че подаръкът от Иванел се оказа наблизо. Означаваше, че трябва да работи. Означаваше сега да не мисли за този човек.

Обаче каквото и да докоснеше през следващия един час, то прегаряше, чупеше се или се оказваше със сбъркани пропорции. От цяла чаша захар се изсипваше само лъжичка. Копчетата не включваха нужния котлон. Отчаянието й изпълни кухнята, проникваше във всичко, до което се докоснеше, объркваше го, изгаряше го. Тя губеше контрол. Губеше го.

Плъзна гръб по шкафчетата и седна на пода, готова да се разплаче. Какво да прави сега?

Отговорът я връхлетя неочаквано. През цялото време си беше тук — още от годината, когато всичко се промени — и я чакаше най-сетне да го осъзнае.

Обади се на сестра си. Сякаш някой изрече думите, беше като тихо съскане на пара.

Не беше сама. Трябваше да престане да се държи така.

Надигна се и се запъти към телефона.