Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (8)

Осма глава

В понеделник следобед Бей седеше на каменните стъпала пред главната сграда на училището, пишеше си домашното и чакаше късните автобуси, които откарваха децата от училище у дома. Това бяха учениците, които живееха в най-отдалечените кътчета на областта и учеха тук. Бяха по-кротки от останалите. Не всяка минута от живота им беше запълнена с нещо. Изглежда, прекарваха повечето си време в автобуса. Бей обикновено слизаше първа на Пендланд Стрийт, на разстояние, което лесно можеше да извърви, когато има желание. Не беше толкова далеч. Ала тя имаше нужда от повод да седи тук, защото беше уверила Джош в бележката си, че ще го прави. Ако се откажеше, щеше да означава, че е сгрешила, макар вече да съзнаваше, че е така.

Просто чакаше сърцето й също да го разбере.

Всички обичаха октомврийските следобеди. Дори децата, които чакаха автобуса на тротоара, бяха по-оживени. Беше типичен есенен ден в училище — свеж въздух, спортни якета, карирани поли. Нещо, за което всички твърдят, че някога са чели в книгите.

Бей довърши домашното си и извади „Ромео и Жулиета“. Разгърна страниците на думите, които й харесваха, и започна да ги върти в ума си: тържество и гибелен, радостен, мерзавец.

Снемам.

Наизустявам.

Свада.

Чу някой да се прокашля зад нея и механично се сви и премести раничката си, защото си помисли, че пречи на някого да мине по стълбите.

Някой застана до нея, но после седна.

Вдигна очи, леко подразнена, защото имаше трийсет и три стъпала от тротоара до ротондата, а този държеше непременно да навлезе в личното й пространство.

Тогава разбра кой е всъщност.

— Здрасти — поздрави Джош.

Всеки ден седеше на тези стъпала и го чакаше. А сега, когато най-накрая беше тук, нямаше представа какво да му каже. Дори не беше сигурна, че иска да каже нещо. Не можеше да понася чувството, че мястото й е до него, че всеки път, когато той е наблизо, стомахът я присвива, сякаш нещо вътре в нея го сочи и казва: „Дом, дом, дом.“ Не биваше да се старае толкова. Не променяше нищо, освен себе си, превръщаше се в нещастно и неуверено момиче, каквото не беше.

— В събота си забрави телефона в колата ми — каза Джош. Беше подпрял лакти на коленете си, а с едната си ръка небрежно й подаваше телефона.

— О, благодаря — отвърна тя, взе телефона и го напъха в раницата си. Значи там е бил. Не можа да го открие никъде, когато майка й поиска да го прибере като част от наказанието й, сякаш Бей го използваше постоянно и щеше да усети липсата му.

Започна да рови в чантата си, защото мислеше, че Джош ще си тръгне. Ала колкото повече ровеше и ненужно подреждаше учебниците, толкова по-ясно осъзнаваше, че той няма да помръдне.

Накрая се обърна към него. Джош се взираше в нея през слънчевите очила, закрили очите му. Беше с джинси и раиран пуловер. Тя отвърна на погледа му мълчаливо и повдигна вежди. Ако ще разговарят, той трябваше да положи някакво усилие.

— Съжалявам, че се държах грубо — проговори най-накрая момчето. — Имах ужасна вечер, но не трябваше да си го изкарвам на теб. — Той погледна ръцете си, стиснати между раздалечените колене. — Радвам се, че си тук. Мислих много за това през уикенда. Сетих се, че дори не ти благодарих. Така че, благодаря ти.

— Добре — каза тя.

— Добре?

— Приемам извинението ти.

— Много великодушно от твоя страна — усмихна се той.

— Такава съм си аз. Великодушна.

Настъпи мълчание. Най-накрая Бей заговори:

— Все още си тук.

Не го каза грубо, а любопитно, сякаш той е забравил да си тръгне.

— Да — кимна той.

— Това — тя описа кръг с пръста си към него, имайки предвид присъствието му — част от извинението ли е?

— Не, но разбирам защо питаш. Отново съжалявам.

— Защо се сбихте с онова момче? — Бей умираше да разбере, но смяташе, че никога няма да получи отговор. Сега, след като той беше тук и очевидно не се случваше нищо, можеше да се възползва и да разбере.

Джош сви рамене.

— Пошегува се, че баща ми не може да ми купи място в щатския шампионат. Ние сме добър отбор. Баща ми няма нищо общо с това. Наистина. Той мрази футбол.

— Ти си добър. Гледала съм те да играеш. Искам да кажа, всички сме те гледали — добави бързо Бей.

— Донякъде се надявах, че ще ме хванат. Някой дори пусна в интернет видеоклип на боя. Мислех, че ще объркат почивката на родителите ми, че ще ме смъмрят и ще ми кажат колко са разочаровани от мен. Обаче директорът дори не ме погледна днес, въпреки това — каза той, свали слънчевите си очила и посочи насиненото си око. Днес беше в лилаво и жълто, меланхолични цветове. — Никога няма да разберат, освен ако не им кажа.

— Защо ще им казваш?

— Понякога ми се иска да знаят, че не съм този, за когото ме смятат — поклати глава Джош.

Твърдението му беше толкова странно, че тя веднага попита:

— А кой си?

Най-накрая разбра, че всъщност не знае. Знаеше толкова малко за него, колкото той за нея. Просто имаше предимството да знае, наистина да знае, къде трябва да се озове накрая.

— Аз съм Джош Матисън, приятно ми е — отвърна той, устните му се разтеглиха в пресилена усмивка и подаде ръка, сякаш искаше да се здрависат. Бей не я пое. Усмивката му угасна и той отново сложи слънчевите си очила. — Не искам да ходя в „Нотр Дам“ като дядо си. Не искам да работя с баща си в неговата компания.

— Това не показва кой си. Това показва кой не си — отбеляза тя. — Ти какво искаш?

Изглеждаше смутен от въпроса й.

— Не знам — каза. — Докато седя в колата си сутрин и се опитвам да се накарам да отида на училище, ме облива студена пот. Лягам си в девет вечерта, защото съм изтощен. Понякога скулите ме болят от това, че се усмихвам, че се преструвам на доволен от живота си.

Отговорът му казваше нещо толкова очевидно, че май й се подиграваше. После разбра, че не е така.

— Тогава престани да се преструваш — отвърна Бей.

Погледна я, все едно е изръсила нещо готино.

— Обзалагам се, че и един ден през живота си не си се преструвала.

— Казваш го, все едно е много лесно.

Той сви рамене.

— Понякога си представям, че кося. Харесва ми да гледам как косят игрищата. Струва ми се толкова успокоително да се возиш напред-назад на косачката с часове.

Автобусите спряха, децата грабнаха раниците и калъфите с музикални инструменти и се подредиха на опашка.

Бей се изправи.

— Можеш да започнеш работа на стадиона в Хикори. Обзалагам се, че там често косят. Играят. И преподават — каза тя.

Джош я наблюдаваше, докато си слагаше раницата. Изглеждаше леко озадачен, сякаш се беше приготвил за нещо неприятно. Бей завъртя отегчено очи. Наистина ли смяташе, че е толкова ужасно дори да разговаря с нея?

— Искаш ли да те закарам до вас? — попита той.

— Колкото и вълнуващо да беше първият път, не, благодаря. Автобусите вече са тук. — Не спомена, че е наказана.

Джош остана на мястото си, докато тя слизаше по стъпалата.

— Ще бъдеш ли тук утре? — извика той.

— Тук съм всеки ден — отвърна тя, докато се редеше на опашката.

Точно преди да се качи в автобуса, Джош се провикна:

— Бей!

Тя се обърна. Той се беше изправил, потрепваше леко, а ръката му придържаше ребрата.

— Кажи на приятеля си Фин, че му благодаря.

— За какво?

— Гледай видеоклипа — отвърна той, после тръгна бавно нагоре по стъпалата и изчезна.

 

 

Бей се опита да гледа видеоклипа, докато пътуваше с автобуса към къщата на леля си Клеър, но батерията беше паднала и се налагаше да я зареди. Така или иначе нямаше значение, защото трябваше да даде телефона на майка си, щом се прибере вкъщи.

Условията, които Бей трябваше да спазва по време на наказанието, бяха следните:

1. Сидни да води Бей до училище сутрин и да я взема от дома на леля й Клеър вечер.

2. Бей да предаде телефона си веднага щом го открие.

Майка й предупреди, че може да добави още неща в списъка, ако се сети. Бей беше прехвърлила условията в ума си и беше открила всякакви вратички. Например нищо не се казваше за това, че не може да седи на стъпалата пред училище и да разговаря с Джош, макар че вероятността да се случи беше толкова нищожна, че майка й вероятно не бе сметнала за нужно да го спомене.

Друга вратичка: майка й не беше казвала, че не може да напуска къщата при извънредни случаи, макар че при наказанията то се подразбираше.

Сидни изглежда оставяше нещата да се случват от само себе си. Изненадващото наказание, което я сполетя цели двайсет и четири часа след предполагаемото провинение, вероятно се дължеше на факта, че Бей не бе попитала дали някой друг, освен майката на Фин, може да я закара вкъщи. Поне така каза на Бей очевидно обърканият й баща, като се опитваше да внесе логика в решението на майка й.

Ала Бей знаеше, че сигурно има още нещо.

Защото след като толкова пъти Сидни беше насърчавала Бей да излиза, да се среща с хора и да ходи на срещи, в мига, в който Бей сподели, че харесва някого, тя реагира така. Тя стигна до заключението, че майка й няма проблем с провинението. Има проблем с момчето.

Майката на Бей не харесваше Джош Матисън. А момичето нямаше представа защо.

 

 

— Клеър, имаш нужда от уебсайт — твърдеше Бъстър половин час по-късно, когато Бей влезе в кухнята на Уейвърли.

Клеър се усмихна на Бей, която й отвърна със замечтан поглед, вероятно прекалено самодоволен за човек, който току-що е бил наказан за първи път.

— Всички имат уебсайтове! — продължи Бъстър. — Не мога да повярвам, че все още изпращаш факсове.

— Не знам как да си направя уебсайт — отговори Клеър, докато разбъркваше в голямата медна тенджера захар, вода и царевичен сироп и чакаше сместа да заври. Щом се свареше, щеше да следи как термометърът за храна се покачва, докато стане време да добави овкусителите и оцветителите. Днес отново правеше лимонова върбинка.

На етикетите на всички бурканчета с бонбони от лимонова върбинка пишеше:

Лимонова върбинка за успокоение

донася ви спокойна тишина.

Мъдрите по свое усмотрение

понякога опитват от това.

Бъстър се озърна крадешком. После прошепна:

— Добре, не казвай на никого, но има човек със строго секретна професия, наречена уебдизайнер, който ще го направи вместо теб. Ще те уредя, но трябва да се закълнеш, че ще пазиш тайната.

Клеър поклати глава. Беше се запознала с него миналото лято на едно тържество, което тя организираше, а той беше сервитьор. След това от всички кандидатури за почасова работа на студенти по готварство в колежа „Ориън“ бе избрала него. Понякога се съмняваше, че е взела правилното решение. Той не млъкваше.

— Добре, забрави за уебсайта — продължи Бъстър. — Трябва да приемеш предложението на „Дикори Фудс“. Бизнес консултантът, с когото говори, те посъветва до една година да продадеш бизнеса, преди да изгубиш инерцията. По този начин ще продадеш бизнеса, но пак ще можеш да го управляваш. Само помисли: разширяване, реклама, завод в Хикори. Можеш ли да си представиш да не ти се налага да разбъркваш сместа всеки ден? Да не ти се налага да лепиш етикети на бурканите? Да не подреждаш кашоните за поръчките? Край с биоразградимите стиропорени топчета, които залепват за задника ми от статичното електричество, когато си тръгвам от тук?

— Харесва ти, когато стиропорените топчета залепват за задника ти — отбеляза Клеър.

— Наслаждавам се на вниманието.

— Просто разчупи формичките и се захващай за работа.

Позвъни се на вратата и Бей отиде да отвори. Откакто беше пристигнала, не беше изрекла и дума.

— Какво й е? — попита Бъстър.

Клеър сви рамене.

— Имаш посетители — усмихна се Бей, когато се върна в кухнята с Иванел Франклин и приятеля й Фред. Иванел вече беше на осемдесет и една, привързана към бутилка с кислород и носеше очила е дебели стъкла, зад които сълзящите й очи изглеждаха огромни. Фред, спокоен и улегнал, винаги беше до нея и носеше портативната бутилка с кислород като чанта. Оставяше Иванел да говори, доволен, че е до нея.

Фред живееше с Иванел от години и Клеър знаеше, че той обича дребната възрастна жена. През последните десет години се бе превърнал в част от семейството. Когато се бе преместил при Иванел, беше стеснителен и несигурен и идваше на празненствата в градината на семейство Уейвърли притеснен, сякаш се опасяваше, че може да го помолят да си отиде.

Сега Иванел и Фред бяха заедно навсякъде и хората говореха за тях като за едно цяло, Иванелифред, което доставяше удоволствие на Иванел.

— Иванел, не знаех, че ще идваш! — Клеър не можеше да остави тенджерата, но искаше да я прегърне. Старицата беше като любима история, която не искаш да свършва. Клеър я познаваше откакто се помнеше, беше далечна братовчедка от семейство Уейвърли. Детските й спомени изобилстваха от необикновените подаръци, които й правеше Иванел и които после й потрябваха, помнеше и как Иванел и баба Мери стоят край кухненската маса, говорят си и се смеят. Баба Мери се смееше само с Иванел.

Напоследък здравето на Иванел се влошаваше и при всяка следваща среща Клеър я намираше по-дребна, сякаш бавно тлееше и не след дълго Клеър щеше да я прегърне и в ръцете й да остане само с пепел.

— Трябва да ти дам нещо — каза Иванел с хартиена торбичка в ръка. — Хрумна ми онази вечер.

— Искате ли кафе? — попита Клеър гостите. — Мога да помоля Бей да направи. Така или иначе, май днес не й се мисли за бонбони.

Момичето се взираше в обувките си с лека усмивка на устните, но погледна нагоре и се изчерви при думите на леля си.

— Не, няма проблем — отвърна Иванел. — Излязохме и просто решихме да се отбием. Фред каза, че трябва да се измъкна от къщи за малко, че имам нужда от чист въздух.

— Никога не съм го казвал — възрази той.

— Добре де, аз добавих чистия въздух — рече Иванел.

— Как мина при лекаря миналата седмица? — попита Клеър.

— Лоши новини. Стара съм.

Бъстър се засмя. Той отиде при Клеър и взе лъжицата от ръката й.

— Аз ще се оправя с това. Ти се виж с Иванел.

Клеър свали престилката си, взе торбичката от Иванел и най-накрая я прегърна. Миришеше на одеколона на Фред, което винаги развеселяваше Клеър. Иванел твърдеше, че е така, защото прекарва прекалено много време с него, но Клеър и Фред имаха теория, че си слага малко, когато Фред не я гледа. Често казваше, че харесва начина, по който миришат мъжете.

— Иванел, ела с мен в дневната. Бей, ела и ти.

— Остани тук и си поговори с Бъстър — каза Иванел, когато Фред понечи да я последва. Взе от него чантата с бутилката кислород и прошепна: — Симпатичен е. Трябва да пофлиртуваш с него.

— Иванел! — възмути се Фред. — Той работи в магазина ми!

— Просто казвам, че няма да навреди. Не си във форма.

— В момента имам краткотрайна връзка с човек от класа по хлебарство, но можеш да се поупражняваш върху мен — обади се Бъстър. — Нямам нищо против.

Фред неловко стисна ръце зад гърба си и изобщо не изглеждаше щастлив.

— Значи това правиш, преди да дойдеш вечер в магазина — заговори Фред, гледайки предпазливо Бъстър. — Каза, че не можеш да работиш следобед по религиозни причини.

— Бонбоните са моята религия.

Клеър изведе старицата от кухнята. В дневната Бей отиде до прозореца и се загледа навън, докато Клеър се настаняваше на канапето до Иванел. Колкото и дребна да беше Иванел, голямата й пазарска чанта, пълна с предмети като кламери, пластмасови цветя, червени панделки и оцет — все неща, които можеше да й се прииска да даде на някого — сега изглеждаше огромна и сякаш тя носеше собственичката си. Старицата остави чантата и бутилката с кислород на пода и въздъхна.

Сякаш беше вчера, когато възрастната жена енергично се разхождаше около колежа всяка сутрин и гледаше влюбено хубави мъжки дупета, а после се отбиваше на кафе и торта тук, в дома на Уейвърли. Това беше преди годината, когато всичко се промени, когато Клеър се запозна с Тейлър, когато Сидни се върна, когато Фред се пренесе при Иванел. Клеър не би заменила живота си за нищо, но понякога си мислеше с нежност за онези времена. Тогава всичко беше по-просто и по-ясно.

— Хайде — подкани я Иванел и посочи хартиената торбичка. — Отвори я.

Клеър я отвори и извади стара дървена шпатула.

— Беше на баба ти Мери — продължи старицата. — Даде ми я веднъж, когато се опита да ме научи да готвя. Когато беше по-млада, не искаше никой да се състезава с нея в кухнята, макар че беше толкова талантлива, че нямаше с кого да се сравнява. Беше вълшебна гледка, нали? Как само наливаше, разбъркваше и режеше! Беше като музика. Дори танцуваше на нея, спомняш ли си?

— Спомням си — усмихна се Клеър, загледана в шпатулата.

— Когато поостаря, нямаше нищо против да споделя знанията си. Мисля, че го правеше от суета. Искаше да предаде дарбата си, за да я помнят. Обаче аз не се интересувах от готвене, затова й харесваше ти да си в кухнята с нея, за да те учи. Онази нощ я сънувах. Знаех, че трябва да дам шпатулата на теб.

— Благодаря ти, Иванел. Сигурна съм, че ще ми потрябва — отвърна Клеър, макар да знаеше, че няма да й потрябва, не и с всички тези бонбони. Може би по-късно, когато положението се успокои. — Знаеш ли, напоследък се чудя защо баба Мери не направи нещо велико с таланта си? Защо го ограничаваше само до задната врата?

— Мери не направи нищо велико, защото щеше да изисква много работа — усмихна се Иванел. — А тя нямаше мотивация. Харесваше й, когато нещата стават лесно.

— Затова не е смятала, че трябва да доказва нещо, нали? — попита Клеър. — Като мен.

Очите на старицата, уголемени зад очилата, примигнаха два пъти, сякаш изведнъж си спомни нещо.

— Не бих казала. И тя се чувстваше несигурна, особено след като съпругът й я напусна.

— Обаче никога не я е интересувало какво мислят хората за нея — настоя Клеър. — Била е уверена в това, което прави, нали?

Иванел поклати глава.

— Интересуваше я прекалено много какво мислят хората. Затова предпочиташе да си стои вкъщи.

Клеър заобикаляше въпроса, който всъщност искаше да зададе. Дарбата й беше истинска, нали? Не някакви магии, до които прибягва, за да заблуди хората, че може да повлияе на чувствата им, като използва цветя от градината си? Нали не е било нещо, което не е разгласявала, за да запази тайната си?

Обаче не попита. Щеше да е абсурдно и дори можеше да обиди Иванел и Бей, двете очевидно най-надарени жени, които познаваше. Разбира се, че дарбите на Уейвърли бяха истински. Поне техните бяха.

Иванел погледна към Бей, която беше застанала до прозореца.

— Как е майка ти, Бей? Трябва да си запиша час, за да ми накъдри косата. — Старицата потупа рошавата си сива коса.

— Добре е — обърна се момичето и й се усмихна.

— В събота вечер Бей беше на първите си танци за Хелоуин — оповести Клеър. — Облече се като баба Мери. Носеше една от старите й рокли от пикниците. Открихме някои стари снимки. Бей, защо не отидеш да ги донесеш?

Момичето излезе от стаята и се качи горе.

— Какво й е? — наведе се и попита Иванел.

Клеър се обърна, за да се увери, че Бей вече се е качила горе, преди да отговори:

— Влюбена е и майка й никак не е доволна.

— Защо?

— Защото е влюбена в Джош Матисън.

— Леле! — възкликна Иванел. — Той е хубавичък. Адски лош късмет обаче. Матисън и Уейвърли никога не са били добра комбинация.

— Знам — отвърна тъжно Клеър, когато Бей донесе кутията и й я подаде, а после се върна до прозореца.

— Спомням си ги — каза Иванел, докато двете с Клеър разглеждаха снимките. — Баба ти беше толкова хубава. Всички тези мъже я обичаха. Идваха да живеят при нея на пансион. Списъкът беше много дълъг. — Тя се поколеба, когато видя една от снимките. Извади я от кутията. — Ето го Карл. Мислех, че повече няма да го видя.

— Кой е той?

Иванел изтрака с ченето си.

— Това е дядо ти. Не знаеше ли? Мери се отърва от него, когато беше бременна с майка ти. Мръсникът й изневеряваше. След това се промени. Той я промени.

— Променил я е? Как? — Клеър взе снимката и я погледна. Карл стоеше пред портичката на градината. В краката му имаше ябълки, сякаш ябълковото дърво го беше замеряло. Усмихваше се, пъхнал ръце в джобовете на раирания си костюм. Изглеждаше весел и малко самодоволен. Колкото и пъти да беше виждала тази снимка през годините, защото винаги откриваше кутията със снимки, когато търсеше нещо друго, така и не беше разбрала.

— Хора като нас никога няма да разберат — отвърна старицата. — Ние веднага се влюбихме в мъжете, в които трябваше. Обаче жените с разбити сърца се променят.

Иванел няколко пъти вдиша през тръбичката на носа си. Изглеждаше леко разтревожена, както изглеждаше винаги напоследък, когато смяташе, че е била навън прекалено дълго и ще й свърши кислородът.

— Трябва да си вървя. Фред? — извика тя весело.

След малко той се появи, сякаш беше чакал наблизо.

— Тук съм.

— Онова момче научи ли те на някой номер? — попита Иванел, докато ставаше.

Той взе бутилката с кислород.

— Иванел, аз съм с четирийсет години по-възрастен от него.

— Просто казвам, че имаш нужда да се поупражняваш.

Клеър остави снимките и шпатулата, после изпрати гостите до входната врата. Когато излязоха на верандата, въздухът беше остър и свеж като лайм и всички спряха, за да се насладят на освежаващата изненада.

— Застудява — отбеляза Иванел и уви оръфаното черно палто около врата си. — Скоро трябва да дойде първата слана.

— Според годишника трябва да е в събота — отвърна Клеър. — На Хелоуин. Всеки ден ходя да проверявам дървото. Мисля, че е почти готово.

— Ще организираш ли тържество? — попита Иванел.

— Разбира се.

— Нямам търпение. Знам, че съм малко нетърпелива тази година — потрепери тя. — Не знам защо. Имала ли си някакви неочаквани посетители?

— Не — отвърна Клеър. — Защо питаш?

— Есенните ветрове довяват непознати. Така казваше татко. Той не беше Уейвърли. Беше Нюгет. Нюгет познаваха времето — обясни Иванел на Клеър, а Фред й помогна да слезе по стълбите и да влезе в колата му, паркирана до тротоара.

— Тревожа се за нея — каза той, щом я вкара в колата и затвори вратата.

— Знам — отвърна Клеър и скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от студа. — Малко е разсеяна напоследък. Обаче се справя добре за човек на осемдесет и една.

— Не знам какво ще правя без нея — натъжи се Фред. — Сякаш вече ми липсва.

Клеър им махна и изчака колата да изчезне от погледа й, преди да влезе вътре. Бей още стоеше до прозореца, после я последва в кухнята.

— Става дума за момче — обяви Бъстър, когато влязоха.

Клеър погледна Бей, която тъкмо си беше измила ръцете и си слагаше чисти гумени ръкавици, за да напълни бурканите с бонбони.

— Казала си му? — възкликна изненадана леля й.

— Нямаше нужда — поклати глава Бъстър. — Винаги познавам, когато става дума за момче.

— Сещаш ли се за възрастния мъж със сивия костюм, когото видях преди няколко дни? — смени бързо темата момичето. — Току-що го видях отново, докато стоях до прозореца.