Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (16)

Шестнайсета глава

Сидни остави Джош да откара Бей у дома, но явно бяха минали по най-дългия път, защото двамата с Хенри се прибраха във фермата преди тях. Хенри беше оставил лампата на верандата да свети и двамата влязоха в хладния мрак, помъкнали тежките торби с остатъците от вечерята.

Когато влязоха, едва се добраха до дивана, после се строполиха и пуснаха торбите отстрани на пода.

— Трябва да приберем храната — каза Сидни.

— Така преядох, че никога повече няма да ям — простена той.

— Ще се наложи. Не мога сама да изям тези остатъци — усмихна му се тя. — Може тази вечер да изгорим малко калории?

И двамата не помръднаха.

— Първо ти — каза Хенри.

— Ела тук — немощно вдигна ръка тя.

— Не, ти ела.

— Аз съм преяла. Май ще отнеме известно време. Ама на кого му е притрябвало да спи?

Хенри се засмя.

— Това ми напомня за нещо, което дядо ми каза веднъж. Каза, че когато татко бил бебе, толкова често държал дядо и баба будни по цели нощи, че сутрин дядо заспивал на полето. Казваше, че кравите го търкулвали до обора и сами се доели.

Сидни го изгледа недоверчиво.

— Кравите го търкулвали до обора ли?

— Така ми каза. Събуждал се в обора и установявал, че са издоени и отново са излезли на паша, доволни, колкото може да са доволни едни крави.

Жена му се засмя и изсумтя, което разсмя Хенри, което пък разсмя нея още повече. Тя се преви и се плъзна от канапето на пода. Хенри се смъкна след нея.

Двамата се излегнаха един до друг по гръб и постепенно смехът им утихна. Сидни лежеше на нещо твърдо, пресегна се и извади от джоба на палтото си нощната лампа, която й беше подарил Фред.

Включи я и на тавана се образува кръг от сини звезди.

— Откъде я взе? — попита Хенри и премести глава по-близо до нея, докато двамата съзерцаваха тавана.

— Фред ми я даде.

— Защо?

— Нямам представа — отвърна тя и в този момент на вратата се позвъни.

Сидни се надигна и седна.

— Заключи ли вратата? Бей може да си е забравила ключа.

— Може да са деца, които обикалят по къщите за лакомства — каза Хенри.

— Нямам бонбони. Чакай, може би са ми останали дъвки.

— Ако им дадеш дъвки, със сигурност ще замерят къщата с яйца. — Хенри се изправи, протегна ръка и помогна на Сидни да стане. — Ще ги отнеса в кухнята. — Той взе торбите, а Сидни отиде до вратата и я отвори с усмивка на лицето, докато прибираше нощната лампа в джоба си.

Обаче не беше Бей, нито деца, които те заплашват с пакост, ако не им дадеш лакомство. Поне наглед.

В светлината на лампата на верандата стоеше Вайълет Търнбул. Невръстният Чарли спеше в ръцете й.

— Може ли да вляза? — попита тя. Въпреки студа беше с къси панталонки и каубойски ботуши. И с пуловер, който сякаш беше навлякла след кратък размисъл. Поне Чарли беше с фланелен гащеризон. Сидни безмълвно отстъпи назад и я пусна да влезе.

— Извинявай, че влязох с взлом в салона — каза Вайълет. — Огледа дневната и леко се олюля, по-скоро от нерви, а не защото се опитваше да успокои Чарли. — Макар че на практика не беше взлом, защото имам ключ.

— И идваш да върнеш парите? — попита Сидни с равен тон и пъхна ръце в джобовете на палтото си, за да прикрие, че ги е стиснала здраво в юмруци.

— Вече ги похарчих. Казах ти, парите ми трябваха, за да купя колата.

— Значи идваш да върнеш ключа?

— Изгубих го. Пък и ти си сменила ключалката — отговори Вайълет, без да я поглежда в очите.

Думите й послужиха като предупредителен сигнал, който Сидни все пренебрегваше преди, що се отнася до Вайълет.

— Откъде знаеш? Да не би да си се върнала и да си опитала пак да влезеш?

Вайълет подмина въпроса, защото и двете знаеха отговора.

— Довечера заминавам. Имах нужда от пари за път.

Сидни въздъхна.

— Ще ти дам, каквото имам у себе си. Не е много.

— Не съм тук за парите — каза Вайълет, докато Сидни вадеше портмонето си. — Парното в тойотата не работи и с Чарли измръзнахме.

Сидни се поколеба. Наистина ли щеше да ги отпрати? Не, разбира се.

— Остани да пренощуваш тук. Ще измислим нещо.

— Не ме слушаш! — повиши тон младата жена. Очите на Сидни тутакси се стрелнаха към Чарли, който се намръщи насън. — Няма значение, че парното не работи. Заминавам на юг, където е топло. Чарли няма зимно палто, но реших, че няма да му трябва, ако отидем на топло място. Обаче дрешките му омаляват и аз прецених, че като пристигнем, така или иначе ще се наложи да му купя нови. А нямам пари.

— Нали току-що каза, че не си дошла за пари?

Лицето на Вайълет се разкриви от гняв. Не, не беше от гняв. Беше измъчено. В очите й бликнаха сълзи.

— Просто го вземи — каза тя и подаде спящото бебе.

— Моля? — Ръцете на Сидни изхвърчаха от джобовете и лампата на Фред падна на пода, докато тя поемаше Чарли. Вайълет не й остави избор. Или трябваше да го вземе, или да го остави да падне.

Вайълет остави на пода бебешката чанта, която носеше.

— Тук са някои от любимите му играчки. И дрешките, които все още му стават. И актът за раждане. Сложих и няколко снимки, за да не забравя как изглеждам. Написала съм му и писмо. — Тя вдигна пуловера си и си избърса носа. — Когато бях на девет, мама ме остави при приятелката си Карън за почти година, а тя замина с гаджето си. Счупи си ръката и Карън имаше сериозни неприятности със социалните, защото мама не беше оставила никакви инструкции относно попечителството и така нататък. Затова съм ги пъхнала вътре. Искам да бъда щастлива. Искам и той да бъде щастлив. Обаче не можем да го направим заедно, разбираш ли? Сигурно мислиш, че съм най-лошата майка на света.

Сидни поклати глава. Майчинството, истинското майчинство, е нещо, което се случва незабелязано за околните. Как би могла Сидни да съди Вайълет, когато не знаеше цялата история?

— Оставяй му да свети през нощта. Страхува се от тъмнината.

Вайълет го целуна по главичката, задавена от сълзи, и бързо се запъти към вратата.

Сидни се обърна и видя, че Хенри стои на вратата на кухнята зад гърба й и е също толкова слисан като нея.

 

 

В понеделник сутрин, докато Бей вървеше по алеята към автобусната спирка, земята беше заскрежена. Фин вече беше там, пъхнал ръце в джобовете на жълтото си горнище с качулка, и с плетена черна шапка.

Ухили се, когато я видя.

— Добре дошла отново на автобусната спирка, където е вечна веселба. Не си ли наказана вече?

— Не съм сигурна — отговори Бей, докато приближаваше. — Сега у дома има бебе, затова мама забрави да ме закара на училище. Аз просто… се измъкнах.

Той кимна одобрително.

— Бей Уейвърли, нарушителката на правила.

Тя спря и се взря в него с извити вежди, сякаш го чакаше да каже нещо.

— Какво? — попита Фин. — Защо ме гледаш така?

— Най-накрая гледах видеото, за което всички говорят. Записа на онова сбиване по време на танците на Хелоуин — поясни Бей. — Онова размазано петно, което избутва футболиста от гимназията в Хамилтън от Джош и го поваля? На забавен каданс изглежда точно като човек, наметнат с чаршаф.

Фин пристъпи от крак на крак.

— Хм, така ли?

— Чаршаф на розички. Ти си бил. Ти си го запокитил.

Той не продума.

Тя го побутна. Още си беше като сламка.

— Оказва се, че си най-силният човек в града, Финиъс Йънг.

Той изчака няколко секунди, преди да признае:

— Никой не е по-учуден от мен. Нали познаваше татко, преди да почине? Беше грамаден. Обаче като се замисля, дядо Фин беше по-кльощав и от мен. Когато беше на деветдесет, хората продължаваха да го молят да копае кладенци и да троши леда на водоема Лъндсфорд през зимата.

— Допускам, че Рива знае — рече Бей с усмивка. — Затова ли ти даде бележката в петък?

Той извади бележката от джоба на джинсите си.

— Още не съм я прочел. Наслаждавам се на възможностите.

Бей му се усмихна.

— Хубаво е да имаш възможности.

Фин пъхна бележката обратно в джоба си и двамата просто си стояха насред света, завит с одеяло от кристалчета, и чакаха автобуса.