Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (1)

Първа глава

Бей Уейвърли-Хопкинс тичаше по Пендланд Стрийт, раничката подскачаше на гърба й, а тъмната й коса се носеше зад нея като ято косове. Хората в съседните къщи винаги познаваха кога минава наблизо, защото неочаквано ги обземаше желание да подредят чорапите в чекмеджетата и най-сетне да подменят изгорелите крушки. „Трябва да подредим всичко“ — мислеха си те, когато Бей притичваше по улицата всеки следобед след училище. Щом тя отминеше обаче, мислите им отново се връщаха към нещо друго — какво ще има за вечеря, защо съпругът не е в настроение напоследък, ще може ли пускането на пералня да изчака още един ден.

Когато наближи къщата на семейство Уейвърли, Бей забърза. Беше стара къща в стил кралица Ан с пристройка, веранда и прекрасна кула — любимата на Бей. Беше първата къща, построена в квартала в началото на деветнайсети век, преди основаването на колежа „Ориън“, още когато Баскъм в Северна Каролина беше само мръсна спирка за отправилите се към Западните планини. По-късно другите къщи на улицата се бяха опитали да имитират архитектурния стил на дома на семейство Уейвърли, но нищо не можеше да се сравни с тази постройка. Поне така смяташе момичето.

Вместо да тръгне по стълбите към къщата, тя хукна по стръмната морава, като се хлъзгаше по мократа трева. Предната нощ бе валяло като из ведро и силният вятър най-сетне бе довял есента в Баскъм сякаш с едно бързо помитане с метлата. Във въздуха вече се усещаше хлад и навсякъде имаше мокри листа — в дворовете, по тротоарите, на улицата, върху колите. Сякаш светът беше покрит с коричка от захар и канела.

Бей окачи раничката си на един от голите клони на лировото дърво в предния двор и тя още не беше спряла да се люлее, когато момичето изкачи стъпалата на предната веранда по две наведнъж и отвори вратата.

Есента може и да се бе настанила в света навън, но в къщата на семейство Уейвърли все още ухаеше на лято. Беше ден за лимон и върбинка, затова витаеше сладко-кисел аромат, който навяваше мисли за одеяла за пикник и бели облаци във форма на сърце.

Може би така й се струваше, но влезеше ли у дома, къщата сякаш се понагласяше, матовите прозорци блясваха, кувертюрите се изпъваха на диваните. Майка й казваше, че подобно на прабаба си Мери Бей страшно много обича това място. Тя никога не беше виждала прабаба си, но въпреки това знаеше, че тези думи не са комплимент. Като малка майка й така се почувствала тук като у дома си.

Докато се опитваше да си поеме дъх след есенния устрем, Бей закрачи през фоайето, през дневната със същите стари мебели като в пансиона, в който прабаба й Мери беше превърнала къщата, и влезе в голямата ремонтирана кухня. Маратонките й, почти скрити под оръфаните краища на размъкнатите й дънки, изскърцаха по лъснатия под.

В кухнята се носеше захарна пара. Бей завари мълчаливата си леля Клеър край една от печките, късата й тъмна коса беше прибрана назад с различни шноли на деветгодишната й дъщеря Марая. Раменете на Клеър бяха схванати от бъркането и сипването на захар, вода и царевичен сироп все в една и съща поза, в едни и същи големи медни тенджери, в едни и същи формички всеки ден от месеци насам.

Леля й беше ръководила успешна фирма за кетъринг. Носеха се легенди за онова, което е способна да приготви от ядливите цветя, дето растяха около чудатото ябълково дърво в задния двор. Всички знаеха, че ако Клеър организира тържеството за твоята годишнина, ще направи сос айоли с латинки и чашки от лалета, пълни с портокалова салата, и всички ще си тръгнат от тържеството превъзбудени и изпълнени със завист. А ако я повикаш да организира детски рожден ден, ще поднесе ягодови кексчета и бонбони от теменужки, а децата ще се държат послушно и хубаво ще си поспят следобед. Когато готвеше с цветя, Клеър правеше вълшебства. Всяка жена от семейство Уейвърли се отличаваше с нещо, но тя беше най-необикновената от семейството особняци. И Бей харесваше това в нея.

Обаче всичко се промени преди година, когато Клеър се залови с „Бонбоните на Уейвърли“. Предната зима тя отчаяно търсеше нещо, което да успокои болките в гърлото на дъщеря й Марая, заради които детето изгуби гласа си и дълго не ходи на училище. Когато Марая беше болна, стаите отесняваха, сякаш къщата кършеше ръце. Един ден, когато се тревожеше заради поредния ларингит на дъщеря си, Клеър чу нещо да пада в кухненската й канцелария и когато отиде, видя едно от старите списания на баба си Мери на пода. Така откри рецептата за бонбони, скътана между съветите как да прочистиш градината от бръмбари и продуктите за тортата, която ще помогне да си намериш съпруг.

Бонбоните успокоиха гърлото на дъщеря й и след това се превърнаха в новост, която всички в града трябваше да опитат. В крайна сметка, щом идваха от Уейвърли, със сигурност в тях имаше нещо необикновено. Когато чуха за бонбоните, майките от училището започнаха да хлопат на вратата на Клеър в два през нощта е помътен поглед и отчаяна нужда от нещо, което да успокои болките в гърлото, които държаха децата им (а съответно и самите тях) будни по цяла нощ.

След края на зимата започнаха да поръчват бонбоните — красиви сладкарски изделия като пъстроцветни скъпоценни камъни е големината на яйце на мушитрънче и покрити с пудра захар — за рождените дни, които обслужваше Клеър, после поръчваха големи количества за модерните сладки бюфети на тържества за дипломиране и сватби. На сватбата на Лукас Ланкастър в Харолд Манър във всички торбички с подаръци имаше бурканче с лавандуловите бонбони с мед на Клеър, които първа опита приятелката на братовчеда на Лукас, а тя работеше за списание „Садърн Ливинг“. Написа статия за вълшебните светлолилави бонбонки в самолета на път за Алабама, а думите се изляха от нея като вода. Почти не помнеше как е написала статията, беше в еуфория и леко замаяна. Материалът излезе в списанието, после бе споделен чрез социалните мрежи и заваляха поръчки. Хората извън Баскъм бяха любопитни какви са тези особени бонбони и каква е тази странна Клеър Уейвърли, която ги прави.

Докато имаше фирма за кетъринг, Клеър наемаше помощници за по-големите празненства, но всичко останало вършеше сама. Бизнесът й не беше много голям. Обаче валяха поръчки за бонбони. Бей работеше с леля си Клеър всеки ден след училище. Имаше и друг помощник, студент по кулинария в колежа „Ориън“ на име Бъстър, който работеше почти целодневно.

И въпреки това винаги имаха чувството, че изостават.

Промяната от обслужване на тържества към бонбони беше променила и Клеър. Винаги беше уморена, винаги работеше и понякога изглеждаше така, сякаш изпитва носталгия. Ала никога не търсеше помощ и никой не се осмеляваше да й предложи. Една от много особености на Клеър беше, че ако не иска да говори за нещо, млъкваше, както щраква миши капан.

Този следобед, когато Бей влезе в кухнята след училище, Бъстър говореше както обикновено. Можеше да продължава с часове и да изпълва кухнята с непрестанно бърборене, което отскачаше от стоманените стени.

— Казах му, че хлябът му е грозен, и той ме нарече „тестена примадона“. Тестена примадона. Как смее! Ще излизаме в събота. — Бъстър беше висок, с плътни устни и късо подстригана коса със сини връхчета. Когато най-накрая забеляза появата на Бей, той спря да ръси пудра захар върху голямата партида бонбони, току-що излезли от формите. — Здравей, красавице. Пак ли хвана късния автобус? Тъкмо разказвах на Клеър за едно момче, с което се запознах в часа по хлебарство. Мразя го, но може да се окаже сродната ми душа.

— Тестена примадона — повтори Бей. — Харесва ми.

— Омръзна ми от този хляб. Нямам търпение да дойде следващият семестър, когато ще работим с месо. Какво пише на тениската ти днес? — попита Бъстър. Бей му показа и той прочете: — „Тепърва ще отлагам.“ О, моля те! Сигурно си написала домашното още преди да слезеш от автобуса. Планираш ли нещо голямо за уикенда? Чух, че в събота в училището ще има танци за Хелоуин. Ще ходиш ли с някой специален? — Той изви вежди, на едната от които имаше пиърсинг.

Бей усети как лицето й пламва, затова се обърна и прекоси кухнята. Изми си ръцете и си сложи престилка.

Клеър я наблюдаваше, но нищо не каза. Бей се разбираше без думи с леля си, не като с майка си. Клеър усещаше настроението й, без да се налага тя да обяснява. Преди два месеца, когато Бей влезе в кухнята след първия си ден в десети клас от първата си година в гимназията след ада на прогимназията, Клеър разбра, че нещо се е случило. И майката на Бей разбра, но някак смътно. Леля й веднага мина на въпроса и попита кой е той.

— Няма никой специален — отвърна Бей на въпроса на Бъстър, без да го поглежда. — Само помагам с украсата за танците.

— Имаш такова лице, а момчетата не си падат по теб — изцъка той. — Не го разбирам.

— Ако беше местен, щеше да разбереш — рече момичето.

— О, моля те. Всички в този град казват, че трябва да си роден тук, за да разбираш нещата. Аз разбирам много. Човек е толкова странен, колкото иска да бъде. Добре — обърна се Бъстър към Клеър, докато сваляше престилката си, — след като подкреплението дойде, отивам да поема смяната си в магазина.

— На колко места работиш сега? — попита го Бей.

— Само на три.

— И все пак имаш време за срещи?

Той отегчено завъртя очи.

— Не е толкова трудно. Чао, момичета! — каза на излизане от кухнята. След секунди го чуха да се провиква: — Входната врата пак не се отваря! В капан съм! Ще умра в тази къща, без да съм познал истинската любов! О, чакай, отвори се. Смажете й пантите!

Вратата се затвори и Клеър се обърна към Бей:

— Мислех си, че мога да ти приготвя нещо, за да го дадеш на момчето, което харесваш — заговори тя, като внимаваше да не спомене името му. — Мога да направя курабийки с мента и чай със сироп от орлови нокти. Ментата ще проясни мислите му, а орловите нокти — погледа му. Тогава със сигурност ще те забележи.

Бей поклати глава, макар че го беше обмисляла хиляди пъти, понякога просто защото искаше леля й да приготви нещо различно от бонбони.

— Съмнявам се да изяде нещо, което ще му дам. Ще знае, че идва от теб.

Клеър кимна разбиращо, макар че изглеждаше леко разочарована.

Изведнъж Бей притисна ръка към гърдите си, сякаш не издържаше повече, сякаш там вътре имаше възел, стегнал гръдния й кош. Понякога дори изпитваше истинска физическа болка.

— Винаги ли е така?

— Трябва да поговориш с майка си — отвърна простичко Клеър. Тъмните й очи бяха спокойни и състрадателни.

Макар да бяха различни на външен вид, по характер и във всичко, Клеър и майката на Бей разговаряха всеки ден. Понякога, когато влизаше в дневната у дома, Бей заварваше майка си Сидни да прелиства списание, опряла телефона до ухото си, без да говори. От другата страна също не се чуваше нищо.

— С кого говориш? — питаше Бей.

— С Клеър — отговаряше майка й.

— Защо не казваш нищо?

— Просто прекарваме малко време заедно — свиваше рамене майка й.

Сестрите Уейвърли не бяха близки като деца, но сега бяха неразделни, както често се случва на зряла възраст, когато разбереш, че семейството всъщност е въпрос на избор. Бей не знаеше много подробности от детството им. Обаче от това, което беше дочула през отворени прозорци и скрита зад диваните като малка — само така можеше да узнае нещо наистина интересно — разбра, че те на практика са били сирачета. Майка им, необуздана и изгубена душа, ги довела тук, в къщата на Уейвърли, когато Клеър била на шест, а майка й — новородена. Баба им Мери ги отгледала. Клеър с лекота приела всичко, свързано с Уейвърли, но Сидни дълго не се примирила, че не е съвсем обикновена.

Майка й наистина беше необикновена, ала самата Бей все още не беше сигурна, че го приема. Това беше една от многото причини да се чувства по-близка с леля си.

Както и да е, беше само въпрос на време Клеър да каже на сестра си за момчето.

— Не мисля, че мама ще разбере — каза Бей.

— Ще разбере. Повярвай ми.

— Ти ме познаваш по-добре от нея.

— Не е вярно — поклати глава леля й.

Бей се обърна, за да погледне през прозореца над мивката. Градината отзад имаше висока ограда от ковано желязо, обрасла с пълзящи орлови нокти, на места с дебело половин метър стебло и с остри връхчета като в старо гробище. Бей не виждаше дървото, но знаеше, че е там. Това винаги й носеше успокоение.

— Най-накрая застудява. Кога ще цъфне ябълковото дърво? — попита.

Странното ябълково дърво в задния двор на семейство Уейвърли, което си беше там много преди построяването на къщата, спеше само през есента. Никой не можеше да обясни как така дървото цъфти цяла зима, а после през пролетта и лятото ражда малки розови ябълки. Някои от най-милите спомени на Бей бяха как лежи под ябълковото дърво през лятото, докато Клеър се грижи за градината, а ябълковото дърво я замерва с плодове като куче, което се опитва да склони стопанина си да си играят. С наближаването на есента листата на дървото окапваха за една нощ и след това то само поклащаше печално голите си клони, докато първата слана за годината не го разбуди отново. Цялото семейство усещаше безсилието му.

— Според годишника първата слана тази година ще е на Хелоуин — отвърна Клеър. — Една седмица след събота.

— Късно е. По-късно, отколкото си спомням да е падала някога. Ще има ли празненство? — попита Бей с надежда.

— Разбира се — отговори леля й и я целуна по главата, когато мина покрай нея. Започна да излива тръпчивия жълт сироп от лимон и върбинка от медната тенджера в кръглите формички, за да се втвърди. — Винаги празнуваме първата слана.

През есента в деня, когато дървото цъфнеше и белите му цветчета се посипят по земята като сняг, по традиция членовете на семейство Уейвърли се събираха в градината като оцелели след тежко бедствие, прегръщаха се, смееха се, докосваха се по лицата и ръцете, за да се уверят, че са добре. Изпълваше ги признателност, че са оцелели, облекчение, че светът им отново се подрежда. Винаги ставаха неспокойни преди първата слана, отдаваха сърцата си прекалено лесно, искаха неща, които не могат да имат, ставаха разсеяни, непохватни и прекалено лесно се влияеха от мнението на другите. Първата слана слагаше край на това, а то винаги беше повод за празник.

После всичко беше наред.

Бей нямаше търпение този ден да дойде по-бързо.

Защото нещата така се натрупваха напоследък, че много можеше да се очаква.

 

 

Бей помага няколко часа на леля си, а когато се мръкна, излезе и през задните дворове се отправи към центъра на Баскъм.

Щом наближи парка в центъра на града, веднага забеляза възрастния мъж, който стоеше сам с протрит кожен куфар на земята до него.

В този човек имаше нещо магнетично. Той излъчваше сдържана увереност, сякаш един негов поглед или една усмивка ще усетиш като тайна, която би променила живота ти, би променила всичко. Може би беше проповедник, политик или търговец.

Бей се замисли за момент. Да, определено беше търговец.

Тя спря на отсрещния тротоар, за да го погледа — навик, който се опитваше да преодолее, защото знаеше, че дразни хората. Веднъж, след като се взира прекалено дълго в някаква жена в магазина, жената се ядоса и й каза:

— Аз ще бъда с него. Той ще напусне жена си. Не се и опитвай да ме убедиш в противното.

Бей се слиса, първо, защото нямаше представа, че Айон Ингъл има извънбрачна връзка, и второ, защото просто гледаше клечиците, заплетени в косата й, след като преди около час Айон се беше търкаляла на речния бряг със съпруга на друга жена. Обаче хората винаги бяха подозрителни, понеже знаеха за дарбата на Бей. Или проклятието, както би казала майка й. Бей знаеше кое е правилното място на всичко. Точно както дарбата на леля й Клеър беше да приготвя храна от ядивните цветя от градината на семейство Уейвърли, а дарбата на майка й беше тайнственият й подход към косата — подстриже ли те, в деня ти настъпваше необяснима промяна. Бей можеше да прибере приборите за хранене в правилното чекмедже в къща, където стъпва за пръв път. Можеше да определи коя кола на паркинга на кого е.

Сега наблюдаваше възрастния мъж, който беше пъхнал ръце в джобовете си и непоколебимо оглеждаше всичко наоколо — магазините за туристи в центъра на Баскъм, фонтана в парка, където понякога се събираха колежани. Погледът му любопитно се задържа върху скулптурата до фонтана, изработена от първенеца в програмата по изкуства в колежа „Ориън“. Сменяха скулптурата всяка година. Тази година беше циментов бюст на основателя на колежа „Ориън“, Хорас Дж. Ориън, висок два и половина метра и широк три. Голямата му сива циментова глава беше наполовина скрита в тревата и се подаваше само горната й част — от носа нагоре. Хорас Дж. Ориън изглеждаше така, все едно се завръща от света на мъртвите, наднича изпод земята и се пита дали наистина си струва усилията. Всъщност беше много смешно — огромна глава в центъра на града. Местните обсъждаха главата по-активно през месеците след поставянето й, но все още беше тема на разговор, когато нямаше за какво друго да си чешат езиците.

Вятърът беше утихнал, но прошарената коса и крачолите на панталоните на непознатия все още леко се поклащаха, сякаш бе привлякъл към себе си останалия лек повей, както птиците се скупчват край семена.

Светлите му сребристи очи най-накрая попаднаха на Бей. Делеше ги улица, но, изглежда, всички коли бяха изчезнали. Човекът се усмихна и се случи това, което Бей подозираше. Сякаш той беше способен да й каже всичко, което тя искаше да чуе.

— Чудех се — провикна се към нея мъжът с бисерен глас — дали можете да ми кажете къде е Пендланд Стрийт?

Момичето се стъписа от съвпадението. Тъкмо идваше от къщата на семейство Уейвърли на Пендланд Стрийт. Това беше най-дългата и лъкатушеща улица, на която се намираха най-старите къщи в Баскъм, къщи с пристройки, притежаващи поовехтяла изисканост, която туристите обичаха да гледат. Мъжът изглеждаше като обитател на която и да е от тях. Бей погледна стария му куфар. А може би отиваше в странноприемницата на същата улица.

Тя посочи пътя, по който беше дошла.

— Благодаря — отвърна мъжът.

Изведнъж колите отново се появиха, запрелитаха по централната улица и препречиха гледката й. Бей изтича до близката кутия за вестници и се покатери отгоре й, като се държеше за уличната лампа до кутията.

В парка нямаше никого. Мъжът беше изчезнал.

Докато стърчеше върху кутията, покрай нея мина син фиат. Вътре се возеха популярните момичета от училището на Бей — Тринити Кейл, Дакота Олсън, Рива Алегзандър и Луиз Хамиш-Холдън. Луиз се наведе през прозореца и подвикна напевно към Бей:

— Отиваме в къщата на Джош! Искаш ли да му предадем някоя друга бележка от теб?

Бей беше свикнала с това и само въздъхна, докато колата отминаваше. После скочи от кутията за вестници и тръгна към фризьорския салон, където работеше майка й.

Когато влезе вътре, майка й разговаряше с последния си клиент. Сидни беше на трийсет и осем, но изглеждаше по-млада. Обличаше се предизвикателно и предпочиташе къси панталонки, съчетани с раирани чорапогащи, и старомодни рокли от средата на века. Кожата й беше гладка, а косата й обикновено беше карамелено руса. Днес Бей можеше да се закълне, че в нея има електриковочервени оттенъци, каквито нямаше сутринта.

Момичето пусна раничката си зад бюрото на рецепционистката, където Вайълет, новото (напълно безполезно) момиче, беше заспала на стола си. Дори лекичко похъркваше. Бей извади от раничката си опърпана книга с меки корици, вдигна я, за да може майка й да я види, после посочи с палец вратата, за да й покаже, че ще чете отвън.

Сидни кимна и погледна Бей така, сякаш й изпращаше послание „шофьорски курс“. От месеци постоянно й натякваше да се запише на шофьорски курс, но тя не желаеше да се научи да кара кола. Ако го направеше, кой знае как щеше да се посрами преди първата слана. Не, нямаше нищо против да върви пеша и да взема автобуса до къщата на леля си Клеър, а вечер да чака майка си да свърши работа.

Прекалено голямата свобода е опасна за едно влюбено момиче.

— Вземи си телефона. Ще ти звънна, ако свърша по-рано — каза Сидни, а Бей неохотно се върна при раницата си, извади телефона и го пъхна в джоба.

Майка й твърдеше, че най-вероятно тя е единствената на света, която не обича да говори по телефона. Не беше съвсем вярно. Просто никой, освен майка й, не й се обаждаше.

Бей пое през парка и за миг се зачуди къде ли се е дянал възрастният мъж и дали да не се върне в дома на леля си Клеър, за да провери дали не се е озовал там. Обаче това означаваше, че няма да може да отиде до къщата на Джош Матисън и да се върне, преди майка й да свърши работа.

Затова прекоси още задни дворове, после гората покрай реката, където се намираха най-хубавите къщи в Баскъм. Там живееше новият ректор на колежа „Ориън“, както и неколцина лекари. И семейство Матисън, които притежаваха най-голямата сглобяема къща в щата. Да живееш в подвижен дом? Дали беше сглобена другаде и после преместена тук? Не, вероятно беше построена тук, в Баскъм, от хората, които живееха в къщата със седем спални в тюдорски стил. В сянката на полуголите дървета Бей се изкачи на хълма, който гледаше към задния двор на семейство Матисън. Виждаше басейна, покрит за сезона, джакузито и отворените врати към вътрешния двор.

Имаше много деца, някои вече бяха в джакузито, други гледаха телевизия в дневната, от която се излизаше във вътрешния двор. Възползваха се от факта, че родителите на Джош Матисън щяха да отсъстват този месец. Всички се стараеха да изглеждат съвсем безгрижни, както бяха виждали във филмите, но истината бе, че не им беше там мястото.

Момичетата от фиата например. Мястото на Тринити Кейл, чиито родители се развеждаха, беше при баба й във Флорида. Дакота Олсън искаше да работи върху есето си за колежа, защото мястото й определено беше в Принстън. Рива Алегзандър, срамежливото и пълничко момиче, което винаги беше в основата на пирамидата, която правеха мажоретките, и винаги беше на диета, искаше да си бъде вкъщи и да готви. А Луиз Хамиш-Холдън… е, Бей не можеше да определи къде точно й е мястото, само знаеше, че не е тук. Това представляваше гимназията накратко — никой не си беше на място. Всички бяха на път за някъде другаде. Това я влудяваше и я превръщаше в нещо като изгнаник, защото Бей знаеше точно къде трябва да бъде. Мястото й беше тук, в Баскъм.

С Джош Матисън.

Тя разбра, че мястото й е в този град в мига, в който майка й се премести тук от Сиатъл, когато Бей беше на пет години. Сбъдна се един сън, който отдавна имаше — как лежи под ябълковото дърво в градината на Уейвърли, всички са щастливи и всичко си е на мястото. Отне й малко повече време да осъзнае, че Джош е човекът, с когото е отредено да бъде. С Джош не беше имала възможност да общува, не и преди тази година, когато тя най-накрая влезе в гимназията, където той беше в последния клас.

Джош седеше на маса в двора и разговаряше разпалено с друго момче от футболния отбор. Беше рус, красив, забавен и с добро сърце, но толкова очевидно нещастен, че Бей бе изненадана как никой друг не го вижда. Тъгата се носеше около него като дим, сякаш той тлееше.

Мястото й беше до него. Това само по себе си беше достатъчно трудно. Но тя знаеше, че и неговото място е до нея, обаче той е поел по път, който не е за него, а това вече беше мъчително. Да го убеди да повярва беше най-трудното, което някога се бе опитвала да направи. Преди два месеца бе станала за смях, когато му написа онази бележка, и не стига, че беше Уейвърли, ами ненужно се прочу допълнително. Затова сега стоеше на разстояние.

Най-накрая разбра, че колкото и да се опитваш, не можеш да принудиш някого да те обича. Не можеш да го възпреш от грешното решение.

За такова нещо вълшебство няма.

 

 

Късно през нощта Клеър Уейвърли се събуди и потрепери. Прозорецът в стаята на втория етаж беше отворен и през него влизаше студ. Мразовитият въздух беше надвиснал над леглото и искреше с малки бели звездички, които тя можеше да докосне, ако се пресегнеше.

Клеър стана тихо и отиде до прозореца, за да махне дъската, с която съпругът й Тейлър го беше подпрял. Силният дъжд миналата нощ най-накрая бе донесъл хлад в града след изключително палещото лято. Уличните лампи бяха обвити в синкава мъгла, както се замъглява топла чаша, пъхната в хладилника.

Клеър погледна през рамо към Тейлър, който бе изритал завивките, а от голите му гърди се надигаше топлина на вълни. Той никога не усещаше студ. Носеше кожените си чехли на бос крак през цялата година.

— Ще довърша някои неща — каза тихичко тя. Думите едва се долавяха, защото не искаше да го събуди. Ако се събудеше, щеше да я придърпа обратно в леглото и да й каже, че работата може да почака.

Тя се обърна, а Тейлър отвори очи точно когато Клеър излезе.

Но не я спря.

Бяха женени от десет години и когато беше уморена или ядосана, Клеър се чудеше защо той е още тук, защо я обича толкова много. Не беше местен — беше се преместил, за да работи в колежа „Ориън“ преди десет години, в период от живота на Клеър, който тя наричаше „годината, когато всичко се промени“ — затова никога не повярва напълно на всички суеверия и чудатости на Баскъм. Не обръщаше особено внимание на всеобщата убеденост в града, че в семейство Уейвърли се случват странни неща. Всъщност дълбоко в себе си тя знаеше, че Тейлър не вярва в това. Той харесваше косата й, смеха й, дори походката й — всичко, което не беше особено. А това беше объркващо. Тя дори не можеше да си се представи без дарбата си. Спасителната й особеност беше, че е от семейство Уейвърли, мислеше си тя преди време, когато беше сама.

Обичаше го с такава сила, че й идеше да се разплаче, а мисълта, че може да го изгуби, я изправяше на ръба на бездънна черна пропаст, в която всеки момент ще падне.

Поклати глава, докато вървеше по коридора. Пак си фантазираше за несъществуващи катастрофи. Тейлър никъде нямаше да ходи. Клеър знаеше, че съпругът й е търпелив и щастлив като листо, понесено от вятъра натам, накъдето се е отправила и Клеър. Дори след като непрестанните сънища как майка й си тръгва, избледняха, Клеър отдавна бе осъзнала, че ако те изоставят като дете, никога не забравяш, че хората са способни да си тръгнат.

В края на коридора тя спря. Отвори вратата на стаята на дъщеря им Марая и забеляза, че и тук прозорецът е отворен. Марая спеше в поза, подобна на тази на Тейлър, с опънати ръце и крака, сякаш сънува, че се носи в приятно топла вода. Толкова много приличаше на баща си и толкова малко на майка си, че понякога Клеър сякаш обичаше дъщеря си просто като друга част от съпруга си.

Докато прекосяваше стаята, тя вдигна дрехите за балет и раничката на Марая, озърна се и усети нормалното детско присъствие като пояснение към кръстословица, което нищо не й говори. Марая поиска стаята й да бъде розова, съвсем розова, като глазура за торта с вкус на диня. Поиска бели мебели и юрган с пискюли като за принцеса. Не желаеше стари тапети, антики или ръчно изработен юрган. Дъщеря й ходеше на балет и на гимнастика и винаги я канеха на празненства за рождени дни и на гости с преспиване. Дори лесно се сприятеляваше. Тази седмица каза, че има нова най-добра приятелка на име Ем, и говореше единствено за нея. Такива нормални неща никога не се случваха лесно в семейство Уейвърли. А ето я Марая, съвсем нормална като баща си, щастлива като него и също като него в пълно неведение за чудатостите на Клеър и тази къща.

Пресегна се към отворения прозорец в стаята на дъщеря си и го затвори. Помисли за това, което има да свърши долу. Трябваше да се увери, че всички бонбони от петъчните поръчки са в кутии с етикети. После трябваше да отговори на деловите имейли в кабинета си и да ги запази в папката „чернови“, за да ги изпрати през работно време, за да не разбере никой, че е била будна в два през нощта и се е тревожила за неща, за които няма нужда да се тревожи.

Всички се вълнуваха за „Бонбоните на Уейвърли“ — как се разраства бизнесът, как привлича вниманието към Баскъм. Тайлър изви вежди, когато разбра какви са печалбите през лятото, и весело отбеляза, че новият бизнес определено се отразява добре на спестовния фонд за колеж на Марая. Дори Клеър трябваше да признае, че е вълнуващо — когато за пръв път зърна името на Уейвърли върху опаковките на бонбоните; непознатото, но приятно усещане, че действително има безброй хора, които купуват нещо, направено от нея, Клеър А. Уейвърли. Беше по-различно от кетъринга, не беше толкова лично, представяше таланта й пред по-широка публика. Усещаше го като началото на нещо голямо и се надяваше на успех. Всъщност беше завладяна от нея, влагаше всичките си усилия в бонбоните и си мислеше колко би се гордяла баба й. Баба Мери беше много необщителна жена, която продаваше изделията си — ментови желета, пайове с яйчен крем за тайна любов и вино от розово мушкато — само на хора, които идваха на задната й врата, сякаш това беше тайна, която всички трябва да пазят.

Ала с наближаването на първата слана, която донесе и определена несигурност, Клеър вече не можеше да отрича, че нещо, свързано с бонбоните на Уейвърли, не е както трябва.

Когато след статията в списание „Садърн Ливинг“ заваляха поръчките от вериги за деликатеси и специализирани магазини из целия Юг, Клеър не смогваше да прави есенциите от цветя, които даваха вкус на бонбоните. Поръчките бяха прекалено големи за цветята, които отглеждаше в градината си, затова бързо взе решение да купува есенциите, вместо да ги приготвя сама.

И никой не забеляза.

Бонбоните от лимон и върбинка все пак успокояваха децата и облекчаваха възпалено гърло точно както гласяха етикетите на бурканчетата. Бонбоните от лавандула създаваха у хората усещане за щастие. И всички се кълняха, че бонбоните от рози са ги накарали да си спомнят първата си любов.

Ала бонбоните вече не съдържаха нищичко от градината на Уейвърли, мистичния източник на всичко, в което вярваше Клеър.

В мигове на слабост тя се питаше: „Ами ако не е истина? Ако Тейлър е прав и семейство Уейвърли са необикновени само защото хората го повтарят от поколения, само защото живеят близо до дърво, което цъфти през необичайно време от годината?“ Ами ако малкото момиче Клеър, изоставено тук, притиснато до престилката на баба си Мери, се беше вкопчило в мита за семейството, защото отчаяно се е нуждаело от корени? Ако цветята не бяха специални? Ако самата тя не беше? Вместо да запази името на Уейвърли загадъчно, както беше направила баба й, Клеър го изложи на още по-големи спекулации. Беше пожелала вниманието, беше пожелала повече хора да разберат за дарбата й, сякаш щеше да стане по-истинска, колкото повече се разчуеше. Но вече започна да се чуди дали не е предала тайна, която баба й бе поверила.

Не помагаше и фактът, че по това време на годината усещаше липсата на баба си Мери най-силно. Беше на двайсет и четири, когато я изгуби. Случи се преди двайсет години, но понякога Клеър все още усещаше аромата на хляба със смокини и пипер на Мери, а друг път беше сигурна, че старицата все още е тук, като видеше как кутия вкиснало мляко се обръща в мивката или как купите на рафта се подреждат по цвят през нощта. Липсваше й усещането колко естествено, колко истинско беше всичко в присъствието на баба й.

Дръпна се от прозореца на Марая, за да отиде в кухнята. Спря и се обърна. Стори й се, че вижда сянка отсреща на тротоара пред къщата на госпожа Краноуски. Наведе се, носът й почти се допря до стъклото и сянката започна да приема форма.

Някой стоеше в тъмнината между уличните лампи. Беше висок и носеше лека дреха, подобна на сив костюм. Косата му беше сребриста. Всичко друго беше неясно, сякаш кожата му беше невидима.

Но определено гледаше натам.

Клеър се увери, че прозорецът на Марая е залостен, после бързо слезе долу и извади фенерче от чекмеджето на масичката до входа.

Отключи вратата, отвори я и излезе на верандата. От студените дъски пръстите на краката й се свиха.

Отсреща вече нямаше никого.

— Ехо? — подвикна.

Включи фенерчето и насочи светлината към предния двор. Лъхна ветрец, който подхвана няколко листа и ги завъртя с шумолене като от отгръщането на страници в притихнала библиотека. Кучето на госпожа Краноуски излая няколко пъти. После всичко утихна.

Във въздуха се долавяше познат аромат, макар че Клеър не можеше да го разгадае напълно — комбинация от цигари, тъмна бира, пот и колкото и странно да беше, евтин гланц за устни с аромат на череша.

Знаеше от опит, че всичко има някакъв смисъл. А от този призрак на мъж космите на ръцете й настръхнаха.

Първата слана беше непредсказуемо време, но тази година беше някак… по-безнадеждно от преди.

Нещо щеше да се случи.