Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (6)

Chapitre VI

Париж, 1 август 1898 г.

Болдини, този негодник! Последната му скица е повече от неприемлива. А той възнамерява да я използва! Положението е наистина катастрофално. Merde!

Каза, че скицата била просто ескиз. Трябваше да бъда по-благоразумна и в интерес на истината възразих още в момента, в който хвана молива. Изобщо не бях във форма за обезсмъртяване, тъй като малко преди това двамата бяхме très horizontale върху лилавото ми канапе.

— Изглеждаш възвишено — заяви той, а всъщност изобщо не изглеждах така.

Бях се изправила само преди миг. Очите ми бяха полузатворени, косата ми разрошена и прическата ми не приличаше на нищо. Бях изгубила една от гривните си между чаршафите и избелващата пудра се бе изтрила почти напълно от лицето ми.

А роклята! Въобще не ми се иска да обсъждам състоянието на роклята! Мили боже, ръкавите бяха намачкани, бюстието се беше набрало и дори не бе пристегнато напълно. При това е рокля, която мразя. Рокля, която изобщо не трябваше да купувам! Налага се да пиша за нея. Трябваше да се сетя, че проклетата розова рокля ще доведе до моето падение. И сега, ако Болдини постигне своето, тази ужасна дреха ще ме надживее!

— Освен ако не искаш да счупя ръката, с която рисуваш — предупредих го, когато видях, че не спира да драска, — моля, остави молива.

— Казах ти, че само се упражнявам — увери ме той. — Изглеждаш толкова красива, просто трябва да уловя момента.

— Ти си като укротител на змии. Но аз не съм змия и няма нужда да ме омайваш.

— Не се тревожи — отвърна той и по устните му затанцува едва забележима усмивка. — Правя го само заради себе си, тази скица е единствено за моя употреба. Вярвай ми, сладка моя, никога не си изглеждала толкова прекрасно. Искам да го запомня.

Как да възразя на тези думи? Отпуснах рамене. Престанах да се оглеждам наоколо и да се опитвам да открия пистолет.

Глупачка! Наистина съм голяма глупачка!

За момент случващото се не ми изглеждаше чак толкова нелепо. Дори беше приятно, цяло чудо е да видиш Джовани наистина да се усмихва, докато работи, вместо да гримасничи, да пищи и да се държи като капризното дете, каквото всъщност е. Каза ми, че съм красива и съвършена, а както знае всеки, който познава Джовани, за него тези думи означават много.

Накрая приключи. Изправих се, а той продължи да седи на работната си маса, хилеше се като побъркан и стискаше молива в юмрук. Казах единственото нещо, което ми дойде наум:

— Merde!

Джовани се разсмя като луд, хвърли молива на земята, плесна с ръце и заяви, че това ще е портретът, който ще нарисува! Не онзи, по който работехме от дявол знае колко безкрайни седмици. Не онзи с внимателно подбраната рокля, подходящите бижута и точния наклон на главата. Самата дона Франка Флорио (пфу!) не би могла да изглежда по-добре. Но не, искал тази скица, надраскана набързо, нарисувана грубо!

— Заминавам за Монте Карло! — заяви после.

Монте Карло! За цял месец! Искаше ми се да го затворя в тъмница, но дори това щеше да е прекалено щедро от моя страна.

— Mon Dieu! — възкликнах.

Той се засмя.

— Никога повече няма да ти проговоря! — заканих се.

Той се засмя.

Глупав, отвратителен, жалък човек! В продължение на месеци не можеш да извикаш под мустака му дори една-единствена усмивка и най-неочаквано започва да подскача от щастие като някой луд.

— Надявам се гениталиите ти да изгният и да окапят!

И тогава му казах.

Разбира се, че трябваше да му кажа. През цялото време възнамерявах да го направя, но непристойното му поведение ме накара да избързам с новината. Оказа се, че е разбрал какво означават промените, настъпили в мен. Забелязал е, че коремът и бюстът ми са се закръглили. Не беше никак трудно да ги прикрия на улицата или в компания, но човек не може да носи корсет непрекъснато. Е, някои хора обичат подобни неща, но не и мосю Болдини.

— Наистина се чудех — каза той, след като всичко приключи, след като изповедта се изля от устата ми и двамата си казахме неща, за които вече съжалявахме — каква е причината да не можеш да влезеш в онази рокля.

Какво нахалство!

Идваше ми да се разкрещя, да му напомня, че има някои господа в този град, които проявяват деликатност и наемат фризьори и камериерки за дамите, които се чувстват леко раздърпани след посещение. Пристягане тук, приглаждане там, пооправяне на косата и човек отново е спретнат и във форма! Това, което мосю Болдини отказваше да проумее, е, че не всяка би се подложила на унижението да се прибере крадешком вкъщи, носейки корсета си скрит под пелерината!

— Не си освободен от задължението да ми помагаш в тези неща — казах му аз. — Роклята не може да се пристегне сама.

— Не, освен ако няма големи ръце — заяви той.

Роклята! Проклетата рокля! Намразих я още в мига, в който я видях! А сега ще бъде обезсмъртена от ръката на самия Майстор на мазката!

Уви! Ще трябва да пиша за тази рокля.

По-рано тази седмица от „Дусе“, любимото ми модно ателие, изпратиха една жена и три рокли. Девойката веднага ми се стори позната. Облече първата рокля. Казах не. Облече втората. Отново казах не. През цялото време умът ми се мъчеше да си спомни коя е. Когато облече третата — полупрозрачна розова рокля с дълбоко деколте и ръкави с големината на палатки, изведнъж се сетих. Потиснах смеха си, защото при последната ни среща младата дама беше в крайно деликатна ситуация!

Всичко опира до Маргьорит, както се случва почти винаги. Тя е най-близката ми приятелка, думата „приятелка“ дори не е достатъчно силна. Но колкото и да е очарователна милата Маргьорит, човек трябва внимателно да подбира информацията, която й съобщава. Преди няколко месеца реших да споделя с нея най-ценната си тайна относно красотата. Тя непрекъснато се измъчва заради безупречната кожа (или по-скоро липсата на такава) и приятния дъх (липсата на такъв). Като решение на тези проблеми й предписах ежедневна клизма, но пропуснах да добавя, че тя трябва да се прави дискретно. Подобни неща трябва много подробно да се обясняват на Маргьорит!

Когато на следващия ден се отбих да я видя, я заварих облегната на полицата на камината, с robe d’intérieur запретната около кръста й, докато камериерката прилагаше именно лечението, което бях препоръчала. Не по-малко от четирима арабски прислужници наблюдаваха сцената и очите им щяха да изхвръкнат от орбитите. О, Маргьорит!

Затова в онзи ден, когато манекенката застана пред мен, облечена в розова рокля, чийто цвят бе почти същият като на бельото на Маргьорит, изведнъж споменът дойде на мястото си. Пред мен стоеше бившата камериерка, онази, която бе правила клизмата! Умно момиче. Не се е колебало дълго, преди да си намери друга работа. А и беше прекалено красиво създание, за да се занимава със задните части на Маргьорит.

— Е, определено си се издигнала в обществото — отбелязах аз със смях.

— Моля?

Жената се извърна, за да мога да огледам роклята.

— Няма нужда да се правиш на скромна — казах аз. — Не те обвинявам, че си напуснала дома на Маргьорит. Позволи ми да се извиня от името на приятелката си. Ентусиазмът й към новите методи за разкрасяване често замъглява чувството й за благоприличие. Ако бях на твое място, и аз щях да отида в „Дусе“ и да помоля за работа.

— Нямам никаква представа за какво говорите — отвърна жената с треперещи устни.

— Беше камериерка на милата ми приятелка Маргьорит. Видях те да й помагаш при една определена процедура.

— Отивам да се преоблека — каза тя. — Моля, разгледайте тези рокли и съобщете на мосю Дусе, ако възнамерявате да купите някоя.

Измъкна се от стаята толкова бързо, че нямах време да й обясня, че не тя, а Маргьорит би трябвало да изпитва неудобство.

В крайна сметка се почувствах задължена да купя розовата рокля и още по-задължена да я облека поне веднъж. И ако тази рокля ме интересуваше поне малко, нямаше да съм толкова невнимателна в студиото на Джовани! Разбирате ли? Както казах, винаги всичко опира до Маргьорит.

Мили боже, Джовани ще нарисува тази рокля!

Мили боже, какво казах на Джовани?

Джовани. Бебето. Трябва специално да пиша за този провал. Сега не е времето за това. Както се казва: J’ai d’autres chats à fouetter. В момента имам по-важна работа. Освен това вече не съм в настроение за писане. След всичките тези приказки за Маргьорит не мога да спра да си я представям облегната на камината, плътта й разголена като пушен бут на пазара, а от дупето й излизат тръбички, които се спускат към земята. А и трябва да добавя, че дупето й вече не е така стегнато и свежо, както бе навремето!