Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (40)

Chapitre XL

Ейприл се опита да не обръща внимание на бързо сменящите се дати на календара, докато в същото време мебелите в апартамента на Март продължаваха да изчезват един след друг. Хубавото беше, че всяка от оставащите антики изискваше по-големи усилия от предишната. Ейприл забеляза някои несъответствия. Имаше въпроси, чиито отговори изискваха по-обстойно проучване. Време. Имаше нужда от повече време.

Инкрустирана с чемшир и с прави линии, обработени така, че да приличат на абанос, този експонат с формата на изпъкнал полумесец, има плот, изработен от тъмночервен мрамор и завършващ с фриз. Има три чекмеджета и две странични отделения, декорирани с лаврови листа, и централна част, инкрустирана с лилии. В центъра на двете дълги чекмеджета има инкрустиран панел (пребоядисан?), с изрисувана върху него кошница с праскови и цветя, а от двете им страни има по една вратичка, имитираща плитко чекмедже. Скринът стои върху космати лъвски лапи и крака, украсени с акантови елементи (пребоядисани?). Всеки крак е поставен върху постамент.

Въпросите се трупаха един върху друг и й осигуряваха още по-сериозно извинение да продължава да работи, да остане в Париж. Може би трябва да удължи престоя си с няколко дни. Най-хубавото нещо на проучванията е, че те никога не могат ли са напълно изчерпателни. И както Ейприл заявяваше пред Оливие и Марк, а и пред всеки друг, готов да я изслуша, тя продължаваше да очаква интервюто с Анес, мадам Вание — жената, която най-вероятно щеше да се окаже най-интересният източник. За щастие, все още не бе умряла.

Беше сряда следобед и Ейприл седеше в един от сгъваемите столове и внимателно оглеждаше бронзова фигура от Еме-Жул Далу. И преди беше виждала негови скулптури в музеи, както и в Люксембургските градини, но никога не бе държала негово произведение в ръка. Обикновено творбите му бяха по-монументални, истински паметници, а не украшения за дома. Откъде ли Март се е сдобила с това, питаше се Ейприл. Дали чрез Болдини или чрез Монтескьо, а може би чрез крупния търговец на лайна? Или пък й го е дал самият Жул Далу? Март вероятно бе единствената жена в историята, за която и трите възможности биха били напълно вероятни.

Статуетката, както и много други статуи на Далу, представляваше гола жена със закръглен гръб и задни части, притиснала колене до гърдите си. Седеше на скала, след като току-що се бе разсъблякла, беше подпряла брадичка на рамото си и се взираше в потока под нея.

В момента Ейприл се чувстваше като голата жена на Далу — свита, напълно разголена, но без да разкрива нищо, и очакваща неизбежното потапяне в бързата студена вода.

Направи снимка на статуята с телефона си. Имаше фотоапарат, който използваше по време на работа, но щеше да изпрати тази снимка на Трой заедно с безгрижен коментар колко прекрасно би изглеждала в апартамента им. Чувствай се свободен да купиш това на търга! Шегичка. (Не съвсем.)

После си спомни, че не може да го сподели с Трой. Е, би могла да го направи, но Трой щеше да се зачуди защо предлага украшения за дома, когато на първо място се очаква да реши дали изобщо иска да остане в този дом.

Не бяха разговаряли от четири дни, пращаха си само имейли и съобщения по телефона, като използваха за извинение часовата разлика и факта, че са много заети, за да оправдаят липсата на словесна комуникация. Je vais tomber dans les vapes! Толкова съм уморена, че ще припадна! И двамата напълно осъзнаваха, че увъртат, и това караше Ейприл да се пита защо изобщо си правят труда да го правят.

— По дяволите — каза тя, втренчена в снимката от телефона. — Без Далу за мен.

Телефонът избръмча в ръката й като гърмяща змия и Ейприл го хвърли на земята, сякаш наистина можеше да я ухапе. Блекберито продължи да звъни. Ейприл се наведе и го вдигна.

— О, Бърди, здравей!

Облекчение ли изпита? Или разочарование? Можеше по цял ден да описва мебели, но не и собствените си чувства, когато гледаше нечий чужд телефонен номер.

— Получи ли копието, което ти изпратих снощи? — попита Ейприл.

— Получих го — отвърна Бърди. — Благодаря ти. Вече е на бюрото на Питър, който между другото, очаква завръщането ти с огромно нетърпение. Меко казано. Непрекъснато пита кога точно се прибираш.

— Колко мило от негова страна. Сигурно му липсвам. Уви, полетът ми е едва на единайсети юли.

— Знам, казах му го поне петдесет хиляди пъти, но изглежда, той не може да помни повече от десет минути. Като че ли не може да направи нищо без теб. Направо е трогателно. Дори ме попита дали не може да се върнеш по-рано.

— По-рано? — сепна се Ейприл. Замисли се за мадам Вание. Замисли се за Трой. — Не, не мога да се върна по-рано.

— Да, така си и знаех. Правя всичко възможно да ти спечеля малко време, но не е никак лесно. Онази жена все още ли е жива? Наследничката?

— Да, жива е. Поне засега.

— Добре. Имам някои интересни съпоставки, както говорихме — вещи, продадени в тематични търгове, сравнени с вещи, станали част от по-голяма група. Няма ясно изразена тенденция, но може би това е само началото. Както и да е, ще ти изпратя това, което имам.

— Благодаря — отвърна Ейприл с въздишка.

— Горе главата! Питър е изцяло на наша страна.

— Това е страхотно, но не съм сигурна, че Питър има особено влияние тук.

— Кога ще е възможно да се добереш до тази така наречена недостижима жена? — попита Бърди. — Може би тя ще успее да пораздруса парижкия офис.

— В това е надеждата ми, но на нея не може да се разчита особено. Не е добре и все още е в болницата. Така че времевите граници са доста неясни.

— А какво ще стане, ако не успееш да разговаряш с нея, преди да си тръгнеш? Възможно ли е, да речем, да й се обадиш по телефона или нещо подобно?

— О, непременно ще говоря с нея — заяви Ейприл. — Ще остана още една седмица. Две седмици. Месец. Ако се наложи ще се поява на смъртното й легло.

Сама се изненада, когато се чу да го казва. С наближаването на датата на предстоящия полет (след две седмици, на единайсети юли) Ейприл бе започнала да се събужда все по-тревожна и по-напрегната. Полетът й бе резервиран така, че да се прибере вкъщи за рождения си ден. Ако остане в Париж, ще трябва да прекара деня сама, не че самотно „празнуване“ не бе възможно и в Ню Йорк. А със сигурност е по-добре да си самотен в Париж, отколкото в собствения си дом. Да, ще удължиш престоя си. Питър й беше казал, че може да остане колкото е необходимо. А причини не липсваха.

— Да удължиш престоя си? — попита Бърди и се разсмя. — Сигурно се шегуваш! Питър направо ще експлодира!

— Няма да му е за пръв път.

— Защо имам чувството, че ще останеш там завинаги. Че в крайна сметка ще се прехвърлиш на работа в парижкия офис?

— Звучи фантастично, но все пак си имам работа и личен живот в Ню Йорк. — Не че мисълта за връщане в Ню Йорк не беше плашеща. Не че Ню Йорк ще бъде същият като този, който остави. — В някакъв момент ще трябва да се върна.

— Добре е, че го осъзнаваш. Защото наистина ще се наложи да се върнеш — гласът на Бърди заглъхна, като че ли й съобщаваше някаква лоша новина, след това добави съвсем искрено: — Домът ти е тук.

— Знам — каза Ейприл. — Е, нека видим какво ще успея да свърша в следващите дни. Моля те, напомни на Питър за интервюто. Кажи му, че все още чакам.

Настъпи известно колебание, като че ли Бърди се канеше да каже обичайното си „разбира се“, но след това реши да изчака. Може би знаеше какво ще последва. Може би усещаше, че Ейприл се нуждае именно от това изчакване. От друга страна, може би просто се бе задавила с кексчето си, както й се бе случвало много пъти.

Каквато и да беше причината, мълчанието на Бърди продължи малко по-дълго от обичайното. Достатъчно дълго, за да може Ейприл да изпусне думите, преди която и да е от тях да има време да размисли.

— Знаеш ли какво? Кажи на Питър, че съм затънала до гуша. Отложи полета ми. С две седмици. Засега.