Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Paris Apartment, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Радева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мишел Гейбъл
Заглавие: Парижкият апартамент
Преводач: Милена Радева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: английска (не е указано)
Печатница: ФолиАрт ООД
Излязла от печат: 14.07.2014
Редактор: Виктория Иванова
Художник: Радослав Донев
Коректор: Правда Василева
ISBN: 978-619-151-166-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2702
История
- — Добавяне
Chapitre XXIX
Париж, 15 октомври 1891 г.
Ето че го направих! Продължавам напред. Изкачвам се нагоре! Нов апартамент! Je l’adore!
Трябва веднага да поясня — апартаментът е малък и не е много далече от старото ми жилище и в буквален, и в преносен смисъл. Въпреки това е мой, вътре е топло и (почти) има място за всичките ми рокли. Най-хубавото е, че не трябва да плащам за него. Пиер не иска и да чуе, че бих могла да плащам с парите, които печеля.
Пиер, ах, Пиер! Прекарахме няколко страхотни седмици, обикаляйки из Париж, избирахме различни подаръци и бижута и вечеряхме в най-хубавите ресторанти. Но сега той замина за Аржентина, за да търгува с прилепово гуано и други помощни вещества. Ще се оженим, когато се върне, поне така заяви той. Твърди, че нищо не може да го отдели от мен, дори смъртта. Никога не бих пожелала смърт на горкия човечец, но искрено се надявам, че ще прекара остатъка от дните си, занимавайки се с гуаното.
Не ме разбирайте погрешно. Пиер е страхотен, но не бих искала да се будя до него всяка сутрин. Не бих искала да целувам този голям и крив нос и да докосвам косматите му малки уши всяка вечер, преди да си легна. Той е приятен човек, но аз все още не съм навършила и осемнайсет и не съм готова да се вържа на едно място през останалата част от живота си, особено ако той осигурява въжетата.
За съжаление, дадох прекалено много обещания, затова ще настъпи истински погром, когато се върне. Мога само да се надявам, че няма да го направи. Ако разчитам на това, което казват момичетата от старото ми място, мъжете от Южна Америка никога не се връщат. Но не трябва да забравяме, че за разлика от техните, моят мъж наистина е в Южна Америка.
Момичетата от hôtel des femmes… Луиз, Габриел и Еме. Мислех, че ще ми е мъчно да ги напусна. Очаквах, че ще гледам на времето ни заедно със смесица от усмивки и сълзи. Но когато опаковах и последния си сандък и сложих шапката на главата си, единственото, което изпитах, бе облекчение, че напускам това забравено от бога място. Когато момичетата се събраха, та да се сбогуват с мен, забелязах колко измъчени изглеждаха, колко дълбоки бяха следите, оставени от града и от професиите им. Еме винаги ми бе изглеждала хубава, но когато пристъпи в мъждивата светлина на коридора, за да ми каже довиждане, и видях в какво състояние е лицето й, стомахът ми се сви. Изглеждаше стара, сбръчкана. Гримът й се бе събрал в бръчките и се бе спекъл там като напукана кал в пресъхнало речно корито.
Старата жена беше права, когато предположи, че ще има много желаещи за стаята ми. В дните, преди да си тръгна, тя непрекъснато преговаряше с потенциални наематели, караше се и кряскаше като пияна кокошка. Аз бях първата, която си тръгваше по свое желание, а не бях изритана или умряла в мъки от сифилис. В резултат на това старата вещица бе по-сърдита от обикновено. Направи ми голямо удоволствие да мина гордо покрай нея, да й кажа au revoir и да й намигна така, както само Емили може да го направи.
Бях слязла вече по стъпалата, почти си бях отишла завинаги, когато иззад една газова лампа дочух тих дрезгав глас.
— Жан Юго? — каза скритата като мишка жена.
За малко да не се обърна, бях сигурна, че слухът ми си прави шеги.
— Жан Юго — повтори същият глас — Доде?
Извърнах се бързо, думите бяха на върха на езика ми и всеки момент бяха готови да се излеят навън под формата на ругатня. И тогава я познах — Маргьорит, бездомното дете, което преди толкова месеци стоеше до мен на улицата по време на сватбената процесия на Жан Юго. Очуканият куфар ми подсказваше, че тя ще е тялото, което ще топли студената ми стая.
— Bonjour! — поздравих я аз и отново й се представих. — Много се радвам, че те виждам пак.
Можете ли да си представите — Маргьорит направи реверанс! След това ме погледна и лицето й се озари от усмивка, какво лице — идеални розови бузи, ситни бели зъби, големи влажни кафяви очи. Пред мен стоеше едно съвсем дребно момиче — ниско на ръст, с малки ръце, тънък кръст, миниатюрно във всяко едно отношение, с изключение на бюста, чийто размер противоречеше на природните закони. Тя приличаше на нечие дете. В сравнение с нея другите момичета изглеждаха така, сякаш са изскочили от студената кафява земя или пък са били произведени във фабрика при най-мизерни и оскъдни условия. Маргьорит беше различна. Почувствах необходимост да я спася. Не знаех, че съм способна на такова чувство.
— За моята стая ли си дошла? — попитах я аз.
— Да, толкова се радвам, че намерих свободно място — отвърна тя и думите й прозвучаха като на кралица, а не като на безпризорно хлапе от евтин пансион. — А сега трябва да си намеря и работа.
И тя погледна към сградата. Проследих погледа й и забелязах Луиз, която надничаше от прозореца си. Сърцето ми подскочи.
— Мило момиче — започнах аз и прозвучах като майка, макар че съм само година-две по-голяма от нея, — сигурна ли си, че точно това искаш? Този hôtel? Тези хора? Нали виждаш, че аз си тръгвам оттук? Има причина.
— Дали съм сигурна? — попита тя и сбърчи нос. — Не бих казала, че имам особено голям избор.
— Ние сами правим избора си — казах аз и бръкнах в чантата си. — Вземи това.
И сложих в ръката й малко пари.
— Не мога…
— Можеш. Преди да затънеш в калта на тези професии, към които момичетата ще се опитат да те склонят, моля те, помисли добре какъв живот би искала да водиш. Надявам се, че тези пари ще ти дадат време да помислиш.
— А ти какво работиш, че имаш възможност да раздаваш пари на непознати? — попита тя. — Няма значение, мисля, че знам отговора.
— Не, не знаеш! — срязах я аз. — Не е това. Чувала ли си някога за „Фоли Бержер“?
— Салонът за танци ли? — попита тя и лицето й моментално се оживи. — Виждала съм афишите. Наистина ли съществува? И тези красиви момичета наистина ли са вътре?
— Наистина — отговорих аз — вътре има красиви момичета и много други неща. Знам, защото работя там.
— Да не би да си танцьорка на канкан? — очите й за малко щяха да изхвръкнат. — Това е толкова вълнуващо!
— Не, барманка съм — казах аз и извисих глас до небето. — Работата е фантастична.
— О! — въздъхна тя очевидно разочарована, дори бюстът й се отпусна надолу. — Е, много се радвам, че си поприказвахме.
— Преди да отхвърлиш тази възможност, нека ти кажа следното. Заплащането е добро, срещам се с интересни хора и имам нари, с които да плащам наема на апартамент, стократно по-добър от това тук.
Трябва да призная, че всъщност не плащах наема на апартамента с парите, които печелех от работата си, но без „Фоли Бержер“ нямаше да има Пиер, а без него нямаше да има апартамент, така че в крайна сметка бе едно и също.
— Защо ми разказваш всичко това? — попита Маргьорит.
— Може би там ще се намери работа и за теб.
Думите изхвърчаха от устата ми така, както бях виждала слузта да изхвърча от носа на Пиер, когато се смее. Нямах никакво право да предлагам работа на когото и да било. Та нали аз самата едва успях да се сдобия с този пост! Ако Маргьорит се появеше там, Емили или щеше да умре от смях, или щеше да изрита задника ми навън.
— Наистина ли? — попита Маргьорит. — Мислиш ли, че е възможно?
— Разбира се.
Лъжа. Пълна глупост. Всъщност бях готова да заложа едномесечната си заплата, че това никога няма да стане. Или пък ще е за моя сметка, ако стане. Bien sûr, Mademoiselle! Имаме работа за вас. Нали току-що уволнихме една барманка!
— Повечето вечери съм там — казах на Маргьорит, като продължих да се закопавам все повече, но вече не можех да се спра. — Моля те, ела и ме намери. Ще видя какво мога да направя за теб.
Помислих си, че ако не на Емили, мога да разчитам на Жерар. Макар да изглежда много строг, е по-лесно е да се справиш с него, отколкото с болнавата котка, която мяука пред прозореца ми всяка нощ.
— Благодаря ти! — каза Маргьорит, очите й бяха станали още по-кръгли и по-влажни, бяха така всепоглъщащи, сякаш можеше цялата да потъне в тях. — Наистина оценявам жеста.
— Моля те, ела и ме намери — повторих аз. — Ще те чакам.
Това стана преди три дни. Всяка нощ се движа между бара и бутилките. Усмихвам се и очаровам посетителите. Казвам точно това, което се очаква от мен, заставам така, че да изглеждам най-добре, и винаги внимавам светлината да ме осветява от най-подходящия ъгъл. Докато флиртувам и се правя, че всичко е наред, вероятността Маргьорит да се появи никога не ми излиза от ума.
Не трябваше да й казвам да идва да ме търси. Това беше от онези добри идеи, които много бързо се превръщат в големи неприятности. И без това вече изместих Емили като най-хубавата бардама във „Фоли“. Може да не съм танцьорка на канкан, но вече имам име, да не говорим за способността да определям кой може да погледне под полата ми.
Маргьорит е груба и дрипава, но под мръсотията се крие истински блясък. Едно посещение при добър фризьор и по-голямо количество избелващ сапун и Маргьорит може да ме надмине. Стигнах далече, но все още не съм стъпила стабилно на краката си. Изкачвам се, но все още не виждам върха. Емили мърмори, че привличам цялото внимание и че заплатата й значително е намаляла, откакто съм там. След няколко месеца може и аз да казвам същото по адрес на Маргьорит.
Но трябваше да го направя. Трябваше да се опитам да я взема със себе си и да я преведа до онова непознато място, което се опитвам да достигна. Прилошава ми само като си помисля, че това малко мишле можеше да се превърне в една от les filles soumises. Колко съсипваща е тази професия за жената! Маргьорит е толкова дребна, болезнено слаба и нежна. Мъжете напрано ще я довършат.
Истината е, че в момента, в който я видях, усетих някаква връзка с Маргьорит, желание да играя ролята на нейна майка, което, бог ми е свидетел, е наистина неочаквано. Разликата между нас е едва няколко години, но имам чувството, че някой я е изпратил, за да я пазя. И макар че Маргьорит може да се окаже моя съперница, едно момиче не може да живее само с мъже. Искам да бъде до мен.
Мисля, че и тя изпитва същото, не по отношение на мъжете, а по отношение на тази невидима нишка, по отношение на връзката между нас. Неслучайно се нанесе в моята стая. Неслучайно ме послуша, когато й казах какво да прави и какво не. Ще дойде, сигурна съм в това. Все още не съм предупредила Жерар. Мога само да се надявам, че под крилото му ще се намери място и за двете ни.