Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (55)

Chapitre LV

Ейприл едва си поемаше дъх, когато пусна телефона в джоба си. Запита се възможно ли е да се изправи и да измине целия път до шестнайсети район, без преди това да се разпадне на милион парченца.

В момента, в който келнерът донесе поръчаната закуска, тя остави на масата шепа евро, изхвърча от кафенето и махна на едно такси. Скочи в мерцедеса от края на деветдесетте и прочете на шофьора адреса на Люк. Затръшна вратата и колата пое към шестнайсети район.

Трябваше да направи нещо. Ейприл имаше нужда да запълни времето с нещо, вместо да зяпа през прозореца и да позволи на мрачните мисли да се настанят в съзнанието й. Гласовата поща. Трябваше да провери гласовата си поща. Нито едно от съобщенията не можеше да бъде по-лошо от това, което вече бе чула.

Имаше оставени точно осем съобщения. Оказа се права. Нито едно от тях не съдържаше по-лоша новина от тази, която Браян й беше съобщил, по-скоро всички бяха варианти на казаното от него. Постепенно натрупване, все по-голямо напрежение, нежелание да се съобщи направо за случилото се. Трой не бе оставил съобщение за рождения й ден, но дори и той бе изкрещял: „Обади ми се веднага! Спешно е!“.

Ейприл бе доволна, че научи новината от брат си. Браян бе възможно най-подходящият човек за съобщаване на лоши новини. Защо Трой не се бе сетил да го използва като посредник преди няколко месеца? От друга страна, сега онази новина й се струваше абсолютно маловажна, нищо че признанието на Трой беше неочаквано, а това, което брат й бе съобщил — неизбежно, огромният шок, за който Ейприл се подготвяше отдавна.

— Мадам? — шофьорът на таксито се извърна през рамо.

— Моля? — обади се Ейприл и изтри последното гласово съобщение, сълзите се търкаляха по бузите й.

— Nous avons arrive.

— О — Ейприл вдигна поглед, — наистина пристигнахме. Merci beaucoup.

Подаде му парите и се измъкна от колата, като съвсем ясно усещаше, че той продължаваше да я наблюдава.

Изпита огромно облекчение при вида на сградата, в която живееше Люк, и при усещането на стълбите под краката си. Затича се нагоре към апартамента му, хълцайки. Застана пред вратата, почука с една ръка, а с другата се подпря на рамката, за да не падне.

— Entre donc! — провикна се Люк. — Отключено е!

С треперещи пръсти Ейприл се опита да завърти старинната топка на вратата, буташе я напред-назад, докато най-после успя да отвори и се озова в хола. Стоеше в центъра на помещението, сълзите се стичаха по лицето и врата й, а устните й бяха изкривени от ридание. Спря, за да си поеме въздух.

— Люк? — промълви тя напрегнато и избърса очи в ръкава си. — Тук ли си?

Той влезе откъм кухнята, поставил ръце на хълбоците си. Ейприл се запита дали осъзнава колко често застава в тази поза.

— Пристигна много по-бързо, отколкото очаквах — каза той и премигна.

Изглеждаше нервен, което Ейприл добре разбираше. Ако не беше новината, която Браян й бе съобщил, тя също щеше да е нервна.

— Толкова се радвам да те видя, Люк — каза Ейприл и се отпусна на гърдите му. — Съжалявам, че те безпокоя, но се радвам, че дойдох.

— Au revoir, Luc — чу се глас откъм спалнята. — A ce soir!

Беше жена, гласът беше женски. Ейприл се отдръпна от него и усети, че започва да й се повдига.

— Кой… — Ейприл се опита да изговори думите и се обърна по посока на гласа.

Точно в този момент една жена влезе с грациозна стъпка в стаята, жена, окъпана в „Шанел“, „Хермес“ и парижка елегантност. Косата й беше дълга. И права. И гъста. С цвят на карамел. Модел ли беше? Или балерина? Можеше да е и едното, и другото.

— Ma belle — каза Люк, обгърна кръста й с ръка и направи едва забележима гримаса. — C’est mon amie, Ейприл Воут.

Люк произнесе името й така, както не го правеше обикновено. Ейприл^[1] и тя се почувства точно като космат тромав примат.

— А, Аврил — лицето на жената светна. — Радвам се да запознаем!

Той имаше приятелка. Разбира се, че Люк имаше приятелка. Беше глупаво от нейна страна да се засяга. Тъпо. Недалновидно. Но въпреки това се чувстваше засегната. Смяташе, че сърцето й е вече напълно разбито, но сега установи, че може да се счупи на още по-малки парченца.

— Bonjour — поздрави Ейприл замаяно.

Усети се, че е вперила ядосан поглед в Люк, въпреки че изобщо нямаше право.

— О! — възкликна жената отново. — Très bien! Ало! Ало!

Ейприл отново хвърли поглед към Люк.

— Всички се питат…

Ейприл го чу да мърмори нещо, но цялото й внимание бе насочено изцяло към жената.

Всички се питат? Какво се питат?

— Ravi de faire votre connaissance^[2] — едва успя да каже Ейприл, както се надяваше, достатъчно любезно.

— Това е Делфин Видал — каза Люк и посочи към жената. — Изключителен банкер.

— Да, банкер прави… как му казвате? Кръша…?

Ейприл смръщи чело.

— Не съм сигурна, че разбирам…

— Кръшка — поправи я Люк. — Банкер, кръшнал от работа. Скоро ще се справяш доста по-добре, mon amour.

Делфин се престори, че го щипва по ухото.

— Този мъж мой très terrible — Делфин поклати глава и се засмя.

Зъбите й бяха ослепително бели и неестествено правилни, което правеше усмивката й почти конска, но в добрия смисъл на думата. Някои хора приличат на коне, други са ездачи, Делфин Видал беше от втория тип.

— Значи то е сладка Аврил! Много слуша за вас!

— Учудвам се, че Люк изобщо е споменал името ми — смотолеви Ейприл.

— Люк говори за вас цяло време — заяви Делфин и продължи да се усмихва широко. — Много се радва се запознаем.

— О, много мило от ваша страна — отвърна Ейприл, макар че тя определено не се „радва се запознаем“.

Досега не й беше минавало през ума, че неправилният английски може да звучи толкова чаровно.

— Благодаря.

Какво си бе въобразявала? Разбира се, че Люк си има приятелка. Защо да няма? И какво значение имаше? Да не би да си е представяла, че може да се хване с някакъв французин, само защото бе прекарала с него една (макар и прекрасна) нощ? Да не би да си е представила, че тя е Март, а той Болдини? Че може да отиде в апартамента му и той ще й позволи да го наблюдава как рисува, докато се почувства нормално? Може би после ще поиска да отидат и в моргата.

Вероятно жената бе наясно какво се е случило онази нощ. Чукане от съжаление, без съмнение Делфин й бе отстъпила любовника си в името на общото благо. Изглеждаше точно толкова отворена и точно толкова щедра.

— Люк казва вие от Ню Йорк — продължи Делфин, а зелените й очи проблясваха.

— Elle parle français — поясни Люк на приятелката си, докато тя се мъчеше да намери думите. — Ça va?

— Да. Надява се практикува английски — кимна Делфин и неразбрала намека му, се усмихна още по-широко, ъгълчетата на устните й почти достигнаха до ушите й.

— Très bien, mon amour! — отвърна й с усмивка Люк.

Макар допреди деветдесет секунди да беше нервен и неспокоен, сега старият Люк започна да се появява отново и да заприличва на мъжа, когото Ейприл познаваше или поне си мислеше, че познава. Направи няколко закачливи забележки по повод английския на Делфин, а след това я стисна за дупето. Ейприл извърна глава встрани, толкова рязко, че вратът й изпука.

Тези ръце. Съвсем неотдавна бяха върху тялото й. Лицето й пламна от яд и смущение.

— Аз трябва тръгва — съвсем отчетливо изговори Делфин. — Много радва се запознае.

Тя се наведе и дари Ейприл с по една целувка и по двете бузи.

— Удоволствието беше мое — смотолеви Ейприл.

— Au revoir!

Делфин се отдалечи с танцова стъпка и махна през рамо. Платинените гривни с диаманти иззвъняха на китката й.

— A bientôt!

През апартамента като че ли бе преминал пустинен вятър, Делфин Видал си бе отишла, а Люк и Ейприл стояха кухи и с пресъхнали уста върху красивия килим от вълна и кашмир.

— Английският й е много лош — каза Люк.

— Опитва се. А това е най-важното. Делфин гадже ли ти е?

Люк не бързаше да отговори.

— Oui — каза той най-сетне. — Гадже ми е. Но разбери, ти не си единствената…

— Тук ли живее?

— Затова ли дойде, да ме разпитваш дали живея с някого?

Звучеше раздразнено, сякаш Ейприл нямаше никакво основание да му задава подобен въпрос. От друга страна, може би тя наистина нямаше. Ейприл поклати глава.

— Искам да знам — повтори тя смутено и се обърна към прозореца. — Трябва да знам.

— Не — отговори той и въздъхна. — Не живее тук.

— Къде беше в нощта преди Националния празник?

— Работеше по една сделка в Люксембург — отвърна той. — Защо си тук, Аврил? Каза, че се е случило нещо лошо. Нека да поговорим за това, вместо да обсъждаме с кого живея. Макар че ако настояваш разговорът ни да продължи в тази посока, и аз имам някои въпроси.

— Разбрах те — измърмори Ейприл.

— Аврил? — този път произнесе името й нежно и се протегна да хване ръката й.

— Не знам, Люк. Може би трябва просто да си тръгна. Историята е прекалено дълга. И потискаща.

Ейприл пое дълбоко въздух и се загледа в Люк, питаше се дали все още му има достатъчно доверие, за да сподели новината. По някаква причина отговорът беше „да“.

— Разкажи ми — прикани я той.

— Е — въздъхна тя, — дойдох чак дотук. Притесних те по средата на деня.

Видях неща, които не трябваше да виждам.

— Предполагам, че… Ами… — продължи тя, — спомняш ли си, че онази нощ, когато бяхме заедно, телефонът ми звъня? И ти ми каза да го вдигна, а аз отвърнах, че няма да го направя?

— Oui. Беше баща ти. Обаждаше се да ти честити рождения ден.

— Да. Всъщност нещо такова. Обаждаше се баща ми, но причината не е бил рожденият ми ден.

Ейприл затвори очи. Няколко пъти си пое дълбоко въздух. Всичко в нея трепереше.

— Аврил — усети как Люк пристъпва от крак на крак, как докосва ръката й с пръсти. — Какво се случило? Какъв е проблемът?

— Майка ми — каза тя и отново отвори очи. — Ами… тя… Тя умря. Майка ми умря.