Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (32)

Chapitre XXXII

— Allô? — обади се Ейприл, затиснала телефона между рамото и ухото си, докато слизаше надолу по стълбите от апартамента на Март.

Знаеше със сигурност, че не е Трой. Не беше и Бърди, която можеше да се обади всеки момент, за да изпълни една много особена задача (да намери два сходни предмета, продадени на различни цени само заради историята и произхода им). Човекът, който я търсеше, не се намираше в Ню Йорк. Обаждането идваше от Париж.

— Ейприл Воут à l’appareil.

Дали не беше някой от парижкия офис? Компанията, от която бе наела апартамента? А може би се обаждаха от бистрото, за да й кажат, че са намерили слънчевите й очила?

— Аврил — богатият плътен глас изтри всички въпроси.

Ейприл спря на втората стълбищна площадка, сърнето й биеше така, сякаш се изкачваше, а не слизаше.

— Радвам се, че успях да те открия.

Люк. Откъде имаше номера й? Не беше изключено в някакъв момент да му е дала визитната си картичка, но защо не си спомняше подобно нещо? По-вероятно беше Оливие да е замесен или пък асистентката му да е станала жертва на неустоимия чар на Люк. Във всеки случай поведението му изглеждаше настойчиво, макар и не непременно по неприятен начин.

— О, bonjour, Тебо! Изненадана съм, че ми се обаждаш. Още веднъж благодаря за дневниците. Всъщност днес в l’appart се случиха някои доста интересни неща — Ейприл спря за миг и си представи визитните картички и начина, по който Оливие вдигаше рамене. — Или поне на мен ми се стори така.

— Чудесно! Много бих искал да чуя всички подробности. Кога си тръгваш?

— В интерес на истината, току-що тръгнах — отвърна тя. — Може да се каже, че приключих за днес.

— Вече си приключила? Каква изненада! Имам чувството, че само преди няколко минути те оставих в двора.

— Да не би да поставяте под съмнение работната ми дисциплина, адвокат Тебо? Обикновено казвате, че работя прекалено много.

— Не, не я поставям под съмнение, само се тревожа, че започваш да губиш американското си трудолюбие и се превръщаш в ленива парижанка. От жената, която познавам, очаквам да работи по дванайсет часа на ден, вместо… Ейприл си представи как Люк поглежда големия си часовник „Картие“, изработен от титан. — Приблизително два часа. Може пък да се окажеш по-забавна от своите сънародници.

— Не, не съм! — сопна се Ейприл. — Е, не че съм по-малко забавна. Или пък повече. Аз… Сутринта работих в офиса, а си нося и документи, по които да работя довечера вкъщи. Нали не ме обвинявате, че кръшкам, мосю Тебо?

Гласът на Ейприл отекна в старите каменни стени на сградата, прозвуча леко и закачливо, което беше изненадващо, тъй като лекотата бе безкрайно далеч от тежестта, която изпитваше през целия ден.

— Non! — отговори Люк. — Никога не бих те обвинил, че кръшкаш. Но да си носиш работа вкъщи? Значи си истинска американка със синя кръв.

— С червена кръв.

— Извинявай. Американка с червена кръв. Богатите са със синята кръв. Ти имаш червена.

— Не съм нито едно от двете — поклати глава тя. — Искам да кажа, че съм американка, но това няма нищо общо с кръвта и… както и да е… Каза, че си се опитал да се свържеш с мен?

— Да. В момента в апартамента ли си?

— Да — Ейприл надникна през прозореца на стълбищната площадка, като че ли искаше да се увери в това. — По-точно, излизам.

— Чудесно — заяви той. — Аз съм долу пред сградата. На разположение ли си?

— На разположение? Какво искаш да кажеш?

— А, ma chérie! Не се вълнувай прекалено много. Tu viens boire un coup avec moi?

— Питие…

— Oui. Мисля си за La Terrasse. На покрива на „Галери Лафайет“. Гледката е страхотна.

— Не знам — отвърна стреснато Ейприл. — Имам един тон работа за тази вечер.

— Цял тон? Вие американците много обичате да преувеличавате. Хайде. Съвсем наблизо е, а те така или иначе затварят рано. Няма да си принудена да търпиш присъствието ми прекалено дълго.

— Добре — съгласи се Ейприл и слезе по последните стъпала. — Предполагам, че имам време за едно питие.

— Или за три. Ха, виждам върха на главата ти.

Ейприл бутна вратата, излезе на улицата и той стоеше там — изгладената му риза беше полуразкопчана, спортните панталони падаха ниско под талията му, обувките бяха идеално лъснати. Не можа да се въздържи да не се усмихне, може би защото той вече се смееше.

— Bonjour — поздрави тя и установи, че тялото й потръпва против волята й.

— Два пъти в един ден. Какво удоволствие!

Люк поведе Ейприл по тротоара, където започнаха да си проправят път през хората, които се връщаха от работа или вече се бяха върнали и сега разхождаха домашните си любимци. Беше същински карнавал от чиновници, хора с кучета и домакини, излезли на пазар, който напомняше повече за Калкута, отколкото за Париж, но Ейприл нямаше нищо против цялата врява. Тя правеше невъзможен всеки опит за разговор с Люк. Перспективата да си приказват на по питие беше достатъчно стресираща и тя не искаше да изчерпва възможните теми за разговор, които и без това не бяха много, докато прескача купчини пресни кучешки изпражнения.

Беше ходила в „Галери Лафайет“ много пъти. На няколко крачки от прочутата Opéra de Paris галериите на практика си бяха търговски център и може би това беше причината Челси да се изсмее на идеята да пазаруват оттам. Но определението „търговски център“ пасваше на това място само дотолкова, доколкото то събираше под един покрив различни магазини. При все това „Галери Лафайет“ нямаше нищо общо с някой крайградски мол или универсален магазин. Сградата по нищо не отстъпваше на великолепието на Операта.

Създадено през 1893 година с изключително внимание към позлатата и естетическия драматизъм, в центъра на това десететажно чудовище се намираше огромен купол от изрисувано стъкло и стомана, чийто цветен водопад непрекъснато се изливаше върху посетителите. Сигурно и полилеят във „Фоли Бержер“ е имал подобен ефект, помисли си Ейприл. Челси беше права, че „Галери Лафайет“ е капан за туристите, но това не го правеше по-малко впечатляващ. За Ейприл тази сграда беше типичен представител на своето време, на времето на Март, на бел епок. Тъй като беше построена в така наречената „красива епоха“, тя беше нещо много повече от място, където можеш да си купиш чанта на „Луи Вюитон“ или да станеш обект на снизходителните погледи на продавачките.

Въпреки цялото великолепие на сградата, пространството на покрива й беше изненадващо семпло. La Terrasse беше съвсем обикновен ресторант с високи метални маси и бели квадратни чадъри. Но гледката превъзхождаше целия блясък и позлата от по-долните етажи. От мястото, където седнаха с Люк, Ейприл можеше да види по-голямата част от Париж, включително Айфеловата кула, която се изправяше пред нея, и внушителните кули и бели куполи на Basiliqué du Sacré-Cœur. В тази църква се намираше най-голямата камбана във Франция, а мозайките по тавана бяха най-внушителните в страната.

— Идвала ли си тук преди? — попита Люк, като се полюшваше на стола си. — На покрива имам предвид, ясно е, че си била долу.

— Да — отвърна Ейприл и погледна крадешком менюто. — Докато живеех тук, няколко пъти съм се качвала на панорамната тераса. Не съм сигурна, че някъде на планетата има по-добра гледка.

Ейприл за втори път плъзна поглед по менюто, направи го небрежно, сякаш просто можеше да хапне нещо, а не че непременно трябваше да яде, макар случаят да беше точно такъв. В този час на денонощието беше прекалено късно за обяд и прекалено рано за вечеря. Но днес отново бе пропуснала да хапне и не беше сигурна, че може да издържи, докато дойде обичайното парижко време за вечеря.

Люк направи знак и поръча две чаши шампанско. Преди келнерът да си отиде, Ейприл успя да добави и macaroni au fromage към поръчката. Това си бяха просто макарони със сирене, но Ейприл реши, че когато ги поръчваш на покрив в Париж, няма начин да изглеждат толкова прозаично.

— Важно ли е? — попита Люк.

— Макароните ли? — попита Ейприл и се изчерви, винаги се изчервяваше, когато бе до този мъж. — Малко съм гладна. Съжалявам, че не отговарям на френското ти чувство за изисканост. Знаеш какви сме ние, американците, тъпчем се по всяко време на денонощието.

— Не — изсумтя Люк. — Трябва да се храниш. Много си слаба. Говоря за чантата ти — каза той и посочи стола между тях. — Струва ми се, че телефонът ти звъни.

— Ооо! — Ейприл грабна чантата си и започна да рови за телефона.

— Много странно, че имаш блекбери. Сега май всички ползват смартфони.

— Предполагам, че съм истинска антика.

ТВ III.

Ейприл отхвърли повикването.

— По-късно ще се занимая с това — заяви тя леко озадачена от собствената си реакция.

— Добре — каза Люк и сви рамене.

Ейприл се протегна към чашата си, но тя още не беше пристигнала. Дръпна ръка и забеляза, че пръстите й треперят.

— Каза, че има нещо, което трябва да обсъдим? — започна тя, гласът й трепереше също като ръката.

— Да, днес разговарях с наследничката на мадам Катрмер — започна Люк. — За дневниците, за вещите в апартамента, за въпросите ти. И имам една новина.

— Каква новина? — попита Ейприл, опитвайки се да прикрие тревогата си. — Какво има? Да не би да иска да й върна дневниците?

— Няма нищо общо с дневниците — успокои я Люк. — Търпение, мадам Воут. Всичко по реда си. Мисля, че трябва да прочетеш това, докато чакаме да пристигне шампанското.