Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (36)

Chapitre XXXVI

Париж, 20 юли 1892 г.

Лятото в Париж наистина може да е ужасно горещо! Понякога направо ми липсва влагата на манастира, макар че през повечето месеци все още я усещам като дълбока, влажна кашлица в дъното на белите си дробове. Поне през лятото обаче там беше прохладно.

Улиците на Париж се поопразниха и привилегированото съсловие се укри в родовите си имения, но във „Фоли Бержер“ с оживено както винаги, което е добре за мен. Нуждая се от заплатата. Пиер все още е в Южна Америка, праща ми все по-малко пари и непрекъснато ме заплашва, че ще се премести тук завинаги. Думите му наистина звучат като заплаха. Разбрал е от някакъв неназован източник (здравей, Емили!), че Робер дьо Монтескьо стои на бара при мен през повечето вечери от седмицата. Пиер не е никак доволен. А източниците му имат право.

Ах, Le Comte дьо Монтескьо, най-наконтеното от всички контета, с неговото момичешко кикотене и цветни украшения. Този приятен човечец твърди, че е поет, но истината е, че основното му занимание се състои в това да живее в съответствие с факта, че е роден богат. Вярно е, че прекарва голяма част от времето при мен на бара, но Le Comte не проявява романтичен интерес. Аз му служа само като слушател, върху когото изпробва разказите за невероятните си подвизи. Не че би спрял, когато забележи, че ченето ми е увиснало до пода. Тъкмо напротив. Колкото по-силна е реакцията ми, толкова по-голяма е вероятността да разпространи историята и пред широка публика.

В интерес на истината трябва да кажа, че от време на време наистина се замислям върху възможността Монтескьо да стане мой романтичен партньор. Отнася се много лекомислено към парите. Докато ходи, златните монети буквално падат от джобовете му. Но въпреки че Робер може да осигури на една дама най-красивите бижута и най-прекрасния апартамент, в абсолютната липса на критерии у този мъж има нещо много потискащо. Готов е да прави секс с всичко и наистина го прави.

Смешното е, че Пиер се отнася с такова подозрение към Робер дьо Монтескьо и не казва нито дума за Болдини, единствения мъж, който би трябвало да го тревожи. Ако имаше начин точно да преценя финансовите възможности на Джовани, мосю Merde веднага би изчезнал от живота ми! Макар че предполагам, не е толкова просто. Също както богатството му и настроенията на Болдини са напълно непредсказуеми.

Този човек може да е такова бедствие. Понякога Болдини е истинска буря. Друг път е затишието преди нея. Изнервя ме. Хваща ме неподготвена. Направо е невъзможен! Много пъти съм се клела, че повече никога няма да го видя, толкова ме е вбесявал. И въпреки това, когато сме разделени, единственото нещо, за което мисля, е кога ще го видя отново, кога отново ще вечеряме заедно.

Любимият ни ресторант е „Тортони“, мястото, където се събират умните и интелигентните хора. Често сядаме на една маса с Емил Зола. Понякога при нас идва и Дюма. Всички светски особи също са тук, винаги готови да направят остроумен коментар, да кажат идеалната mot juste^[1].

Пием бира или касис със сода, или абсент. Разговаряме за политика и литература. Подиграваме се на различни поддръжници на републиката, освен ако не са сред нас, в такъв случай възхваляваме усилията им. Когато си тръгвам от подобни събирания, се чувствам образована и културна, сякаш нямам нищо общо с момичето от манастира, което пристигна в Париж преди осемнадесет месеца. Когато изпадна в мрачно настроение и започна да мисля, че са се случили твърде малко неща, спирам и се сещам за онова дете жена, което наблюдаваше сватбената процесия на Жан Юго. Колко далече съм стигнала! За съжаление, на всяка пищна и образователна вечеря с Болдини съответстват три, които завършват с клетви, че ще сложа край на връзката ни завинаги.

Преди два дни пристигнах в студиото му без предварителна уговорка. Никога не знам в какво състояние ще го заваря. В този конкретен следобед Болдини отвори вратата, облечен само по нощница, а в тънката му като тел коса се виждаха следи от седем различни цвята.

— Здравей, Джовани — поздравих и се опитах да се мушна покрай него.

Той ми препречи пътя, без да мигне, втренчен в мен така, сякаш никога не ме е виждал.

— Е, няма ли да ме пуснеш да вляза? — попитах аз. — Дойдох чак дотук пеша.

— Не може да влезеш — отвърна той грубо.

Хрумна ми, че може би посещението ми е близо до онзи час между четири и пет. В студиото имаше друга жена. Не знаех, че приема и други, и някак бях успяла да се самоубедя, че съм единствената, която понася настроенията му. Но уви, той е мъж, а мъжете имат своите нужди.

— О! — възкликнах аз и прехапах език, за да не се разплача. — Явно си зает! Прати, на която и да е там вътре много поздрави от мен.

Обърнах се да си тръгна, подсмърчайки.

— Светът свършва! — изкрещя той. — Аз съм измамник!

Спрях, но не се обърнах към него.

— Какво искаш да кажеш с това измамник?

Съпруга ли имаше? Семейство? Цял отбор млади мъже? Господи, само какви мисли ме връхлетяха в този момент! Трябваше да проявя повече разум. Трябваше да се сетя, че всичко е свързано със самия Болдини.

— Не мога да повярвам, че някой ще ми плати, за да му нарисувам портрет — извика той. — Аз съм бездарник, мошеник, евтин драскач. Не заслужавам да работя в такова свято място като студиото на Сарджънт. Не издържам повече! Има ли свободно място за барман във „Фоли Бержер“? Трябва да ми намериш работа там!

Въздъхнах и се обърнах към него.

— Какво е станало този път? — попитах аз.

— Графът! Иска да започна портрета му отново. Не мога! Не мога да го направя както трябва! Той не харесва нито една от версиите!

— Le Comte? Монтескьо? За бога, Болдини, този човек никога няма да хареса нито един свой портрет, защото той никога няма да отговаря по красота на представата, която има за себе си!

— Не, проблемът не е в графа. Проблемът е в мен — простена той и както винаги отказа да се вслуша и в най-елементарната логика. — Всичко свърши, край на тази глупост с рисуването. Ще стана лош поет! Пияница! Може би и двете!

— Добре, така да бъде — съгласих се аз, тъй като отказвах да участвам в пристъпите му на неувереност. — Кажи ми, ако решиш да се отървеш от боите и празните платна. Аз самата бих искала да се захвана с рисуване на портрети. Изглежда ми достатъчно лесно хоби.

От гърдите на Болдини се изтръгна дълга, дълбока въздишка, грабна палтото и шапката си и заяви, че отива в моргата, за да подреди мислите си. Всъщност това е единственото място, което може да го развесели. Помислих си дали да не му напомня, че все още е по нощница, но реших, че труповете няма да имат нищо против. От друга страна, напоследък отново имаше поредица от зловещи смъртни случаи. Опашката пред входа на моргата често бе дълга три преки, че и повече. Понякога се питам дали това шоу не привлича повече посетители от „Фоли Бержер“.

Джовани Болдини. Забавният луд мъж. Само като напиша името му, започвам да копнея да го видя, да поправя предишната среща. Може би ще се отбие във „Фоли Бержер“ още тази вечер. Може би ще пристъпи весело към бара, ободрен от гледката на труповете, и ще обяви сбирка в „Тортони“ Мъртви тела плюс малко абсент — това наистина е най-доброто лекарство за този ненормален човечец.