Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (41)

Chapitre XLI

Париж, 30 ноември 1893 г.

Не съм писала в този дневник от месеци. Толкова много има за разказване и толкова малко може да се каже.

Е, случи се. Вчера пристигна последното писмо от Пиер. Моят търговец на гуано знаеше с какво се занимавам и заяви, че повече няма намерение да финансира подвизите ми. Нямам никаква представа кои конкретни подвизи има предвид. Каза ми да не му отговарям, да не го моля и умолявам, както и да не оставям повече отпечатъци от плътта си. Всичко между нас било свършено. Беше платил за апартамента до края на годината и след това трябваше да си търся друго жилище. Ще трябва да се изнеса! Следващия месец! Не мога да си го позволя. Къде отидоха парите ми? Предполагам, че за рокли, обувки и шампанско. Мислех, че съм спечелила повече!

Отидох при Болдини. Реших, че той ще ме спаси. Отношенията ни се развиха и се бяха превърнали в нещо повече, отколкото възнамерявах в началото. Между нас съществува близост, което не е свързана с предмети или нужди. Всъщност той не ми е направил нито един-едничък подарък и в повечето случаи аз съм тази, която плаща храната му в „Максим“!

През всичките тези месеци съм печелила благоразположението му, разсъждавах аз. За мен е харчил по-малко, отколкото, за която и да е друга жена, с която е имал връзка в живота си. При това положение не би било проблем да ми помогне в този труден момент. Божичко, чувствах се истински щастлива, докато крачех към апартамента му, а в съзнанието ми танцуваха цифри. Джовани ще се справи с положението! Бях напълно убедена в това.

Когато отидох в студиото му, той току-що се бе върнал от моргата. Бях доволна, защото след среща с труповете, винаги е в добро настроение. Беше идеално стечение на обстоятелствата. За момент дори бях щастлива, че Пиер ме отряза. Вече нямаше да усещам далечната му примка около врата си! Щях да прекарвам времето си с Болдини, без да изпитвам чувство за вина! Не че по принцип изпитвам вина, но понякога това чувство има способността да се прокрадва и да те изненадва.

— Имам страхотна новина! — заявих аз на Болдини, когато влязох наперено през вратата и се завъртях така, че да види как полите на роклята ми се развяват зад мен. — Влюбена съм в теб. Прекратих връзката си с Пиер, така че вече можем да бъдем заедно, без никой да ни упреква, без момичетата и момчетата от салона да клюкарстват по мой адрес.

— Ти ме обичаш?

Лицето му се смръщи така, сякаш бе опитал някое от потресаващите кулинарни произведения на Маргьорит. Горкото дете си въобразява, че когато приключи с „Фоли Бержер“ ще стане главен готвач в някой от изисканите ресторанти в града. (Жена главен готвач!) Храната й е ужасна и единственото място, където ще се озове, е в затвора за това, че е отровила гостите си. В затвора и може би сред затлъстелите, защото прекалено често опитва манджите, докато готви!

— Ти ме обичаш — повтори той.

Със същата кисела физиономия.

— Наистина те обичам! — приближих с танцова стъпка към него и обвих ръце около врата му. — Можем да бъдем заедно! Завинаги! Вече го няма Пиер да ни пречи.

Тогава Джовани ме погледна право в очите, ноздрите му се разшириха и той каза:

— Март, аз те обожавам. Но не съм достатъчно богат да те обичам.

— Как можа да го кажеш? — проплаках аз.

О, той разби сърцето ми! Каква болка усетих в гърдите си!

— Не можеш да отхвърлиш любовта ми. Искам да се оженим!

— Не, не искаш — възрази той. — Просто си отегчена.

— Обичам те, Болдини, идиот такъв! С цялото си сърце!

Сложих ръка на челото си и се опитах да припадна. Хвана ме, преди да се строполя на земята.

— Имам прекалено много работа — заяви той. — Моля те, отиди да театралничиш някъде другаде. Ще ти се обадя по-късно.

— Нямаш време за любов?

— Имам време за любов. Казах, че не мога да си я позволя. Това, за което нямам време, са твоите непрекъснато променящи се емоционални състояния, а те са съвсем друго нещо. Моля те, върви си. Ще се видим по-късно.

Какво можех да кажа? Измъкнах се от студиото, залята от чувство на унижение. Въпреки отдавнашните предупреждения на Sœur Marie, си позволих да избухна в ридания на улицата, разголих се емоционално пред целия свят.

Тогава направих единственото възможно нещо — отправих се веднага към новия апартамент на Маргьорит. Не мога да проумея как тя отново има нов апартамент, а аз непрекъснато съм в затруднено положение. Маргьорит беше имала любовници, и то много, но всички бяха жени!

В началото реших, че увлечението й по жените е само уловка, начин да привлече определен тип мъже. Но предпочитанията й останаха изненадващо постоянни. Казва ми, че не изпитва сексуален интерес към мъжете. Можете ли да повярвате? Да разчита на жени да я издържат? Честно! Със същия успех би могла да очаква да срещне феи и говорещи жирафи! Предполагам, че именно този митичен начин на мислене, типичен за Маргьорит, я кара да вярва, че би могла да готви за великите мъже на литературата и изкуството и да получава пари за това.

Когато пристигнах в тайнствено придобития й нов апартамент, я заварих сгъната във формата осмица. Отвори ми вратата по този начин, дупето й беше над главата, приличаше на пуйка, тръгнала да се чифтосва. Моментално забравих за собствените си проблеми и я попитах защо не може да посреща посетителите си като нормален човек. След това бързо минах край нея и влязох в удивително добре изглеждащия й хол. Маргьорит ме последва, клатушкайки се по пода, все още извита в тази неприлична поза.

— Какво става? — попита тя, гласът й беше странен и гърлен и придаваше нов смисъл на израза „да говориш с гъза си“.

— Свършено е с мен! — разридах се аз и се хвърлих на дивана.

За разлика от Болдини тя не ми попречи да се строполя върху него.

Докато ридаех трогателно, прокарах пръсти по Дамаската на дивана. Беше от гладко кадифе, много по-добра от всичко в моя апартамент.

— Откъде взе този диван? — не можах да се сдържа да не попитам.

Изправих се бързо и прокарах ръка по изящната декорация на облегалката.

— Невероятен е.

— Купих го. Откъде да го взема? Кажи ми, Март, от пари ли имащ нужда, затова ли дойде?

— От къде на къде ти хрумна тази мисъл?

— Защото единственото, което може да те докара до подобно емоционално състояние, са парите.

— Добре — съгласих се аз. — Права си. Имам известни финансови затруднения. Пиер ме отряза.

— Цяло чудо е, че му отне толкова време. Какво стана с парите от заплатата ти?

— Няма ги. Насъщните неща в живота струват скъпо. Явно не печеля толкова, колкото тези, които се изявяват на сцената.

— Не печелиш ли! Ха! — изсумтя Маргьорит и застана в нормално положение. Гърдите й се отпуснаха надолу към кръста. Зърната им бяха кафяви, големи и настръхнали. — Винаги съм твърдяла, че от „Фоли Бержер“ трябва да превеждат заплатата ти направо в „Максим“, така ще ти спестят време.

— Моля те, Маргьорит, умолявам те, не съм ли най-старата ти приятелка?

— Добре — въздъхна Маргьорит. — Не мога да ти дам много. Но ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти — отвърнах аз и се опитах да се усмихна. — Много съм ти задължена.

— Моля те, използвай тези пари за храна и други неща от първа необходимост, а не за наметки от чинчила и съмнителни продукти за разкрасяване.

— Съмнителни!

— Март…

— Très bien — съгласих се аз подсмърчайки. — Както кажеш.

След като се сдобих с парите и изгледах демонстрация на последния номер на Маргьорит, се сбогувах с приятелката си и излязох обратно на улицата. Небето беше притъмняло. Над града висяха черни облаци, а във въздуха се усещаше влага. Започнах да броя парите и паниката ме стисна за врата. Средствата, които Маргьорит ми беше дала, щяха да ми стигнат най-много за месец-два. Времето ще се изниже неусетно.

Тъй като се страхувах да се върна в апартамента си, за да не се сблъскам с някой хазяин, който знае за случилото се, се запътих към „Максим“ да пийна нещо. Както често се случва коктейлите от един станаха три, после четири, че и повече. Не след дълго танцувах заедно с Ла Бел Отеро между масите, а розовите й зайци подскачаха под столовете. Настъпих поне един от тях.

Забавлявахме се страхотно. Поне за известно време. Но в един момент, докато увивах шала около главата и между краката си, както ми бе наредила Ла Бел, вдигнах поглед и я видях. Жан Юго. Тя съвсем явно ме наблюдаваше. Реших, че е настъпил подходящият момент да се изправя срещу тази жена.

Избутах Ла Бел Отеро встрани, прекосих ресторанта по най-бързия начин и застанах пред Жан, която бе седнала с кръстосани крака върху пианото, надиплила полата на роклята си по възможно най-стратегическия начин. Трябва да й се признае, че вече не беше обикновен сух хляб. Дори в името на собствената си репутация, може би трябваше да е малко по-обикновена.

Според Максим по пътя си към пианото съм се сблъскала не с един, а с двама сервитьори. Когато стигнах до Жан, поставих ръце от двете й страни и почти опрях носа си в нейния. Пиеше шампанско. Усетих го по дъха й.

— Е, какво е чувството? — попитах аз, а сълзите се стичаха по бузите ми. — Да седиш върху пианото на някакъв нещастен мухльо без никакви грижи за утрешния ден. Знаейки това, което знаеш, знаейки какво си отнела от другите?

— Какво те кара да мислиш, че нямам грижи за утрешния ден? — попита тя и отпи голяма глътка направо от бутилката. — Може би имам много грижи. Може би дори повече от твоите.

— Но не ти се налага да се тревожиш какво ще ядеш, нали? Или къде ще живееш? Или как ще си купиш следващото модно палто или шапка? Ти имаш всичко!

— Всичко не е всичко — отвърна тя.

Всичко не било всичко? Всичко си беше всичко и означаваше толкова много. Означаваше моя живот.

На Жан никога не й се бе налагало да излиза с мъж, който я отвращава, който смърди на merde от пещера. Не й се налагаше да седи като кацнала на витрината на някакъв проклет бар и да търпи болките в гърба си само за да може да плати на шивачите си и през цялото време да се усмихва на стотици мъже, в сравнение, с които онзи момък с прилеповото гуано изглежда като принц.

Никога не бе работила зад бар, вперила жаден поглед в сцената, питайки се как да застане под светлините на прожекторите. Нито пък й се бе налагало да взема пари назаем точно от приятелката, за която би трябвало да се грижи, или да се опитва да убеди някой мъж да я обича само заради наема, когато тя самата е преизпълнена с любов. И въпреки всичко! В положението, което се намирах днес, пак можех да се изправя и с пълно основание да заявя, че съм стигнала далеч. Mon Dieu! Какво унижение!

— Не е всичко ли? — възкликнах аз, бях толкова бясна, че забравих всякакво благоприличие.

Бракът, подаръците, четирите къщи — това не беше всичко. И го притежаваше само благодарение на късмета си, придружен от известна хитрост.

— Не знам как можеш да изречеш тези думи, когато знаеш коя си. Когато знаеш коя съм аз!

— Ти ли? Ти не си нищо друго, освен една луда жена! Винаги си била такава.

Обезумяла от гняв, дръпнах бутилката шампанско от ръката й и я запратих в стената, за малко да уцеля приятелите джуджета на Максим. Настъпи мъртва тишина. Мъжът, който свиреше на пиано, спря. Дъхът ми също спря.

— Казаците идат! — извика някой.

Всички извърнаха погледи от Жан и мен и ги насочиха към вратата, откъдето те нахлуваха като кокошки, току-що пуснати от курника. Руснаците.

— Казаците! — изкрещяха всички присъстващи в един глас.

— Спасявайте се, казаците идат!

Вик, който напомняше за Ватерло, но означаваше, че всички битки, които се водеха досега, бяха приключили. Беше настъпил моментът за друго — да събираме златни монети от пода.

Като по даден знак пианистът заудря по клавишите и хората започнаха да го аплодират. Не знам как тълпата ме повлече към вратата и в крайна сметка ме изхвърли навън. Озовах се на тротоара. И роклята, и самочувствието ми бяха в окаяно състояние. Всички бяха забравили за мен, което можеше да е и облекчение, и най-отвратителното чувство на света.

Запрепъвах се хлипайки по „Роял“, все още чувах зад гърба си смеха на хората, които се забавляваха в „Максим“, и най-неочаквано се блъснах в стар приятел. Пижол, любимият пръдльо на целия град. Никога не бих предположила, че един пръдльо може да изглежда толкова романтично, но ето че той стоеше пред мен, елегантен и издокаран, и си подсвиркваше, докато вървеше.

— Жозеф! — извиках аз и се спуснах след него. — Всичко около мен се срина! Животът ми свърши!

— Ma chérie — отвърна той и ме погали по косата. — Какъв е проблемът?

Разхълцах се и след малко излях всичките си тревоги пред него. Кимаше непрекъснато, докато му говорех, свел поглед. Беше единственият човек, който прояви съчувствие към окаяното ми положение.

— О, сладка моя Март, съжалявам, че си изпаднала в такава ситуация — каза той. — Не ти ли плащат достатъчно във „Фоли Бержер“?

— О, те са щедри — отвърнах аз и вдигнах поглед към него с надеждата, че въпреки сълзите все още ще ме сметне за красива и че избелващият крем и къната постигат желания ефект. — Но съм в такова затруднение!

— Е, позволи да ти помогна.

— Наистина ли? — премигнах няколко пъти, опитвах се да направя така, че очите ми да изглеждат големи и тъжни като на Маргьорит. — Наистина ли можеш да ми помогнеш? Толкова ще съм ти благодарна! Обещавам ти, всичко, което поискаш…

Той отстъпи назад.

— Моля те. Не е необходимо да ми обещаваш нищо. С удоволствие ще ти помогна. Ще се опитам да измисля нещо, макар че и аз самият в момента не съм много добре финансово. Може да се наложи да проявя известно творчество, но ще направя всичко по силите си.

Прегърнах го отново, по бузите ми се стичаха огромни и тлъсти сълзи на облекчение. Не ми предложи пари или гаранции, даде ми само едно обещание, което ми се стори не по-малко ценно от златото на казаците. Имах нужда точно от това, обещание за помощ с неопределени срокове и възможност да се проточи вечно!