Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (11)

Chapitre XI

Париж, 24 април 1891

Днес беше денят. Прославената Жан Юго най-накрая се омъжи за Леон Доде и сля две прославени републикански династии в едно. Какъв цирк! Тълпите! Тромпетите! Безкрайното обсъждане на зестрата! И всичко това заради френската Jeanne au pain sec — Жан сухия хляб^[1]. Фактът, че Виктор Юго беше избрал такъв прякор за любимата си внучка, трябва да ви говори нещо за момичето. Този човек е известен с умението си да борави с думите и това е описанието, което е избрал. Жан със сухия хляб. Аз лично предпочитам Жан или хляб, като бих избрала хляба.

Има ли човек в тази страна, който да не е чувал за Жан Юго — вече Доде по фамилия? И въпреки това какво знаем за нея? Красива е. Може би това е причина за нейното raison d’être, но в крайна сметка изобщо не е комплимент. Напротив, това е единственото положително нещо, което човек може да каже за нея, а дори в този случай по думата „красива“ би могло да се поспори. Веднъж видях в цирка една гола жена, която твърде много приличаше на нашата Jeanne au pain sec. Всъщност конят, който яздеше, напомняше за костната структура на мадам Доде. Но за да бъдем справедливи към животното, трябва да отбележим, че то не можеше да се похвали с такива непохватно изящни черни мустаци. А в интерес на голата ездачка ще кажем, че беше далеч по-привлекателна като личност.

Тъй като съм отгледана в манастир, трябва да положа известни усилия и да съм по-милостива. Монахините ме научиха на далеч по-добро поведение. Но непривлекателният външен вид на Жан е факт. Въпреки това не позволявайте на сърцето си да страда за нея. Нашата настояща мадам Доде не е нещастница с дълго изпито лице, която няма как да прикрие кривия нос или изхвръкналите си зъби. Не, тя е грозна заради това, което се крие в нея, заради нещата, които е направила. Самата Жан позволи чернилката постепенно да я обхване отвътре навън. Повечето хора не разбират тази нейна страна. За обществото тя е малко глупаво момиче, което обича да пийва перно и да си купува най-скъпите рокли само защото може да си го позволи. Аз, разбира се, знам много по-добре. Моите връзки са далеч по-дълбоки.

Въпреки това изпитвам щипка съжаление за не съвсем благородните си думи. Представям си Sœur Marie и виждам неудоволствието в лицето й. Разбира се, това няма да е единственият упрек на сестра Мари към мен. Това, което откраднах от монахинята, е причината изобщо да пристигна в Париж. За съжаление, nous sommes qui nous sommes. Ние сме това, което сме.

Nous sommes qui nous sommes. Звучи иронично, когато се отнася за Жан Юго. Звучи иронично, когато се отнася и за мен.

В крайна сметка неодобрението ми към булката не ми попречи да наблюдавам най-голямата сватба, която някога ще видя през живота си. Заедно с многохилядната тълпа (някой каза, че хората били почти един милион!), се проврях на улица „Ла Помп“, за да гледам сватбената процесия. Трябваше да видя спектакъла отблизо. Исках да огледам Жан и новия й съпруг — този човек е така възхваляван, че дори прословутото му отделяне на газове не му е попречило да влезе в най-висшите кръгове на обществото. Но тълпата беше толкова гъста, че единственият член на така наречената „династия“, който успях да зърна, беше дебелият блед брат на Жан. Както обикновено Жорж едва успяваше да се държи на краката си. Изненадах се, че изобщо се е осмелил да се покаже публично, като се имат предвид огромните му дългове от комар. Късметлия е, че никой не го наръга.

Трябва обаче да призная на Жан, че цялостната атмосфера бе празнична. Непознати хора разговаряха помежду си, прегръщаха се и се усмихваха един на друг, докато каретата на семейство Доде минаваше покрай тях. За момент се бяхме превърнали в едно голямо, всеобхватно парижко семейство.

До мен на улицата беше застанала една възрастна двойка с порасналите си деца и едно високо, слабо безпризорно момиче. Каза, че името й е Маргьорит, и въпреки че твърдеше, че е на петнайсет години, според мен нямаше повече от дванайсет. Не съм сигурна къде живееше, но беше съвсем ясно, че не е дошла да види булката, а да пребърка джобовете на хората около нея. Въпреки това веднага ми допадна, без съмнение поради факта, че първото, което ми каза, беше:

— Има ли по-противно същество от Жан Юго?

Разсмях се и й казах, че споделям мнението й.

Макар че новоизлюпената джебчийка най-вероятно мрази Жан заради богатството й, за мен проблемът не е в парите. Не мога да приема не онова, което Жан има, а онова, което е. Не само сега, а и преди. Онова, което винаги е била. Не мога да се отърся от чувството, че тя открадна частица от мен, нищо че отказва да си го признае.