Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (7)

ГЛАВА 7
ГОЛЕМИЯТ СИН НА ГОСПОДАРЯ СЕ ПРИБИРА У ДОМА

Ето така най-неочаквано се преобрази старият господар Феърфийлд и до голяма степен за ужас на красивата Алис Мейбъл се прояви като влюбен — свъсен, непохватен и без никакъв шанс за по-приветливо превъплъщение, което в крайна сметка да накара „красавицата“ да се примири с брачните си отношения със „звяра“.

Това по всяко време би изглеждало нелепо и плашещо. Но в онзи момент определено бе смайващо и когато горката и притеснена Алис Мейбъл се прибра в стаята си, тя седна на леглото и за ужас и смайване на старата Дулчибела плака дълго и горчиво.

Безобидното бърборене на възрастната дойка, която се настани до нея и непрекъснато я потупваше по рамото, бе като шумоленето на гората лете или като бълбукането на поток. Макар че Алис почти не чуваше думите, те явно я поуспокоиха.

На следващия ден в Уайвърн настъпи известно оживление, защото щеше да пристигне Чарлс — или както го наричаха по-често, капитан Феърфийлд. Този „възрастен млад джентълмен“, както го описваше лейди Уиндейл, водеше апатично съществуване в имението. Не си падаше много по селските развлечения, от време на време ходеше за риба, но не обичаше да стреля, камо ли да ловува. Не умееше да оползотворява времето си и не знаеше много добре какво да прави със самия себе си. Пушеше и се разхождаше много, яздеше до Уайвърн и разговаряше с хората в градчето. Само че провинцията явно го отегчаваше, още повече, че живееше в Лондон и контрастът само влошаваше нещата. Тази сутрин Алис Мейбъл имаше главоболие и избра това извинение, за да не се среща с господаря, преди да стане неизбежно.

Капитанът, който пътуваше с пощенската карета, бе пристигнал в осем часа, зае мястото си на масата за закуска в девет и за добре дошъл получи от господаря намусено кимване и негласното позволение да стисне кокалчетата на неохотно протегнатата за поздрав ръка.

Синът на стария господар, Чарлс, ужасно пречеше на баща си в малката драма, която той бе решил да разиграе.

— Е, какво прави в Лондон толкова време? — изръмжа господарят, след като изяде тъничкия си резен бекон, изпи кафето си и изгледа Чарлс продължително и строго, а той, изпаднал в блажено неведение, хрупаше препечената си филийка и четеше местния вестник. — Хммм… Казвах, че едва ли си отишъл чак в Лондон, за да си кажеш молитвите в „Свети Павел“, а по-скоро си пилял пари по онези противни места. Когато джобовете ти са пълни, заминаваш и ги изпразваш при градските мошеници, а после се връщаш с празни джобове като съдран чувал и живееш на гърба ми. Я кажи, колко рента вземаш годишно от онова място, което глупавата ти майка, дивачката, ти завеща, а?

— Около триста годишно, струва ми се, сър — отговори Чарлс.

— Триста и осемдесет — уточни старецът с усмивка. Не съм чак толкова стар, че да не си спомням — триста и осемдесет. И ги пилееш по оперите и кръчмите на Лондон, по танци и по зарове, а после се връщаш тук без пукната пара, за да яздиш конете ми и да се наливаш с вино. И това ми било честна игра. Хайде, ела.

Следван от своя мастиф, старият господар напусна стаята със скована походка.

Чарлс се изненада от това избухване и остана загледан след стареца, чудейки се как да тълкува поведението му, защото господарят Хари бе достатъчно добронамерен, че да не му се свиди проявата на гостоприемство, а и никога досега не се бе дразнил от присъствието на сина си у дома в Уайвърн.

„Какво ли знае! — помисли си Чарлс. — Все пак има достатъчно време. Ако съм нежелан тук, мога да си взема чадъра и куфара, да се поклоня учтиво и да си тръгна по живо, по здраво“.

Само че високият капитан не изглеждаше никак весел, а бе блед и гневен, когато се изправи и силно ритна вестника, който падна върху крака му. Погледна през прозореца, пъхнал едната си ръка в джоба и потънал в горчив размисъл. След това взе въдицата, мухите си и кутията за пури, запъти се към реката, където потъна в монотонната наслада, възхвалявана в миналото от Венабълс и Уолтън, и прекара в унес скучните часове.

Блажено бягство за онези загадъчни смъртни, които живеят в хармония с природата — докато се скитат самотно по криволичещия речен бряг, те се освобождават от спомените, от угризенията и от житейските несгоди, все едно слушат мелодичния ромон на сумрачната Лета.

Капитанът не приличаше на такъв човек, какъвто го описа баща му — беше по-скоро неспокоен мъж, отколкото отдаден на развлеченията, човек, който веднага щом останеше сам, започваше да размишлява над някаква непосилна тревога и освен докато упражняваше „благородното си призвание“, рядко изглеждаше щастлив или спокоен.

Дойде време за вечеря. Трима души, несъмнено странна сбирка. Старият господар в лошо настроение и ужасно мълчалив. Чарлс — също мълчалив и разсеян, тялото му седеше и ядеше вечерята си, а душата му се скиташе с черната грижа и с други привидения по далечната Стикс. Младата дама, погълната от мислите си, от неприятните си мисли.

Най-сетне старият господар се обърна към натрапника с поглед, който можеше да го удави чак в Червено море:

— По мое време младите хора бяха по-жизнени и все имаха какво да разкажат за себе си. Не настоявам да разговаряш с мен, докато се храним, но си длъжен да разговаряш с нея. Това не е възпитано, навремето беше така. Май изобщо не си я питал как е, откакто си пристигнал. Сигурно такива са лондонските обноски.

— О, попитах я, уверявам ви. Не бих допуснал подобен пропуск. Алис ще ви каже, че не съм такъв глупак — отговори Чарлс и вдигна поглед към нея.

— Не че изобщо има някакво значение дали си я питал — продължи господарят, — но не е зле да не забравяш, че не сте точно брат и сестра, така че ще я наричаш госпожица Мейбъл, а не Алис.

Капитанът се опули. Старият господар решително бе вперил поглед в шишето с бренди, от което наливаше в чашата си. Алис Мейбъл бе свела очи към чинията си и с връхчето на пръста си си играеше с трохите върху покривката. Не знаеше какво да каже, нито какво да очаква.

Веднага щом господарят приготви своето бренди с вода, той насочи свъсения си поглед към сина си с поруменели старчески страни, поклати глава мрачно като оракул и за известно време тишината отново обгърна тримата на масата.

Допускам, че и тримата участници в тази потискаща вечеря отново потънаха всеки в своите мисли за известно време. Но никой не обели и дума.

— Между другото, Алис… искам да кажа, госпожице Мейбъл… в Лондон видях една малка картина, която сигурно би ви заинтригувала — каза капитанът. — Емайлирана миниатюра на Мария Антоанета — красив малък предмет с размерите на часовника ви. Не можете да си представите колко красив и одухотворен портрет.

— Тогава защо не й го купи като подарък, по дяволите? Каква полза да й разказваш колко е бил красив! — начумерено го скастри старият господар. — Не че не си имал пари. Мътните да го вземат, навремето един млад мъж щеше да се срамува да говори за такъв предмет, ако не е в джоба му, за да го поднесе като подарък.

Старият господар замърмори презрително в чашата си с бренди, а нито госпожица Алис, нито капитан Феърфийлд знаеха какво да кажат. Старецът явно бе решил да стъпква всеки опит за разведряване на потиснатата обстановка, предизвиквана от присъствието му.

Най-сетне се преместиха в салона. Старият господар зае обичайното си място до огъня. Не след дълго поднесоха и вечерното му питие. Госпожица Алис свири любимите му мелодии отново и отново. Капитанът скришом се прозя в шепата си няколко пъти и най-сетне се измъкна.

— Е, Алис, най-сетне сме сами, момичето ми. Този начумерен негодник си легна — струваше ми се никога няма да се махне. А сега ела тук, глупаче, искам да поговорим. Ела, казвам ти, от какво се боиш, по дяволите? Ще го видя как ще се държи неучтиво с теб този приятел! Ще станеш моя съпруга веднага щом адвокатите приготвят документите, ще бъдеш най-добре обезпечената съпруга в Уайвърн още от времето на чичо ми. Защо изглеждаш уплашена, малкото ми глупаче, все едно се каня да те ограбя, а не да те направя господарка на Уайвърн и да ти дам всички земни богатства? Точно така.

— Той взе покорната й малка длан в костеливата и трепереща ръка. — Ще те направя по-достолепна от всяка друга — вгледа се той въодушевено и възхитено в лицето й, — ще ти подаря диаманти и ще поръчам на художник да ти нарисува портрет. Нито една от господарките на Уайвърн не е достойна да се мери с теб, а пък аз съм повече мъж от половината младоци. Ще правиш каквото си поискаш — със слугите, с къщата, с конете, с всичко, нищо няма да ти отказвам. Защо не слезе сутринта, миличка? Болеше ли те нещо, сериозно ли бе болна красивата ми Али?

— Имах главоболие, сър… и все още имам… така че, ако не възразявате, по-добре да се оттегля в стаята си. Ужасно ме боли главата. Надявам се да се оправя до утре. Много сте мил господине, винаги сте били много мил. Никога няма да успея да ви се отблагодаря, никога, никога.

— Пълни глупости, дете. Чакай да уредя всичко и тогава ми благодари, ако искаш. Ще те направя изискана като кралица и повече. — От време на време старецът подчертаваше излиянията си, като я целуваше по бузите и по устните, което още повече засилваше ужаса и объркването й, а кожата й гореше от силното търкане на покаралата му брада. — Ти ще бъдеш малката ми херцогиня, красавице, моята диамантена кралица, ти, малка палавнице, немирнице, хитрушо…

Насред тези буйни ласки тя успя да се откъсне от влюбеното плашило, изхвръкна от стаята и хукна нагоре по стълбите към стаята си, при старата Дулчибела, преди тромавият й преследвач да успее да се добере до вратата.

Мина цял час, преди младата дама да се изправи, да обгърне с ръце шията на старата Дулчибела и да я целуне.

— Скъпа моя, моля те, вземи една свещ, слез долу и провери дали вратата е залостена.

Дулчибела слезе долу по скърцащите под тежестта й стълби, а младата жена избърса очите си, погледна часовника си, дръпна пердетата, постави свещ на масата близо до прозореца и неспокойно се втренчи навън, заслонила очите си с ръка.

Прозорецът не гледаше към пътя, намираше се на страничната фасада на къщата. Пред погледа й се ширна обляна от лунната светлина гледка — полегат скат, по чийто тревист склон растяха величествени стари дървета, някои отделно, други — на групи от по две-три, до едно задрямали на мътната светлина и в спокойния въздух, а отвъд тях, замъглени в далечината, се издигаха осеяни с дървета леки възвишения с обрасли с гъсти гори върхове.

Тихо отвори прозореца и надникна навън, пое свежия нощен въздух и чу откъм долчинката далечния ромон и плисък на потока, а погледът й обходи предната част на гледката. Стволът на едно от дърветата близо до къщата сякаш оживя и от него се показа човешка фигура, ала не ужасяваща или призрачна — мъж с къса наметка и с широкопола шапка. Когато видя фигурата на прозореца, той вдигна ръка, вперил поглед в нея, и се приближи предпазливо до страничната част на къщата, като непрекъснато се озърташе.

В същото време се върна старата прислужница, която й съобщи, че вратата е заключена както обикновено.

— Ти остани тук, Дулчибела… Не, няма да взема свещ.

С тежка въздишка тя излезе от стаята и леко се спусна по стълбите, влезе в облицованата с дървена ламперия стая на приземния етаж с двата прозореца, през които се промъкваше бледа отразена светлина. Близо до единия прозорец бе застанал мъжът, с когото от горната стая Алис си бе разменила описаните от мен сигнали.