Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (62)

ГЛАВА 62
ПЪТУВАНЕТО ДО НОЛТЪН ФАРМ

— Госпожо, според мен момчето е в къщата. Най-добре го предайте, защото няма да тръгна без него. Колко стаи имате?

— Три и таван, сър.

Старшината се изправи.

— Най-напред ще претърся къщата, госпожо и ако не е тук, ще осведомя полицията и ще организирам издирване, а ако вие имате нещо общо с изчезването на момчето или пък сте го скрили, ще ви тикна в затвора и ще ви издействам наказание. Трябва да заключа вратата, а вие, ако искате, преди това излезте.

— Много добре, сър — отвърна тя.

В този момент обаче от вътрешността на бюфета се разнесе тропане и викове:

— Не, не беше мама, аз го направих. Не отвеждайте мама.

— Виждате ли, госпожо, напразно създавате неприятности. Моля, отворете тази врата, защото в противен случай ще я разбия — добави той, докато тя се колебаеше пребледняла и разтреперана.

Застанал срещу нея все едно е пред командващия си офицер, изпънат, с прибрани колене и безизразно строго изражение, Арчдейл протегна ръка и просто каза:

— Ключа, госпожо.

За който и да е човешки нрав — дори за най-бурния и упорития — настъпва момент, когато човек се подчинява на заповедите, а нещо в невъзмутимостта на бившия старшина изискваше незабавно подчинение.

Беше напълно безсмислено Марджъри да продължава да опитва да крие момчето. С ужасна болка в сърцето тя бръкна в джоба си и му подаде ключа.

Вратата се отвори и момчето се сгуши в най-тъмния ъгъл, когато зърна приведената скована фигура на старшината, а синкавото му и гладко обръснато лице надзърна в тъмното. След няколко секунди мъжът видя фигурата на момчето.

— Излезте навън, сър — прозвуча заповедническият глас на посетителя, докато бастунчето, което държеше в ръка и което бе облепено с натъпкан с восък обущарски конец на около три инча от върха, започна силно да удря малките крачета.

— О, сър, в името на Бога! — провикна се Марджъри и увисна на ръката му. — О, сър, той е най-милото същество на света, ще направи каквото му наредите, той е толкова добре дете!

Момчето вече беше излязло и, вперило смаян поглед в лицето на мъжа, неволно и с болезнена гримаса леко повдигаше крака си, защото болката от ударите с пръчка бе съвсем нова за него.

— Ако пак го направиш, ще получиш пет дузини удари — заяви новият му познат. — Това ли е багажът му? попита той и докосна пътната чанта с пръчката си.

— Да, сър.

Мъжът взе чантата и огледа момчето — сигурно възнамеряваше да го накара само да си носи багажа. Само че момчето бе слабичко, а чантата, съвестно натъпкана с всичките му принадлежности, беше доста тежичка.

— Нещо друго? — попита старшината.

— Ами, това… Бог да го благослови. Беше малката кутия с корабчетата.

— И това — пъхна тя в джоба на момчето опечения сладкиш, който разчупи на две и уви в кафява хартия. — И тези — добави тя три ябълки. — О, милото ми момче, скъпият ми, скъпият ми!

Отново вдигна момчето, притисна го силно, то я прегърна крепко през шията и двамата отново и отново се целуваха и плачеха, докато накрая Марджъри го свали на земята. Пъхнал бастунчето си под мишница, хванал с една ръка пътната чанта, а с другата — здраво стиснал момчето, старшината излезе през вратата.

— Стига толкова… Не върви след нас, жено… — каза той, след като бяха изминали двайсетина ярда по пътя. Ще докладвам за теб — добави той с кимване, което заедно с любезните му думи тя би могла да приеме като сбогуване или не, както искаше.

Жената остана на леко издигнатата земя до глога и разплакана пращаше неистови въздушни целувки на момчето.

— Скоро ще се видим. Ако трябва боса ще прекося гората, за да видя отново красивото си момче — викаше тя след него. — Ще ти донеса кеглите, обещавам. Мама ще дойде, скъпи.

Отдалечаващата се малка фигурка на момчето стоеше извърната към нея, доколкото бе възможно. То гледаше през рамо с браздулици от сълзи по бузите, а малката му ръка с копнеж й махаше за сбогом, докато не се скри от поглед. След малко тя се обърна и видя на земята пръснатите кегли и езерцето и риданията й се извисиха почти до писък. Жената седна на каменната пейка под прозореца, защото не можеше да понесе да влезе в тъмната къща, и изплака душата си.

А междувременно Арчдейл и неговият спътник, или по-скоро затворник — както решите, вървяха по пътя си. Той продължаваше да стиска китката на момчето, а то плачеше и тихо хълцаше през целия път.

Когато стигнаха до малкото селце Мейпъл Уикетс, той нае момче, което да носи пътната чанта до Уанинг на около четири мили по-нататък, където, както всички знаят, всеки ден в дванайсет и половина минава омнибусът за Уорамптън.

Продължиха да вървят. Старшината беше сдържан и мълчалив човек. Той възнамеряваше да заговори момчето толкова, колкото и пръчката под мишницата си или пък пътната чанта. Остави го да си плаче и нито го скастри, нито го успокои, а държеше спокойната си глава високо вирната и гледаше право напред.

Най-сетне непознатата местност започна да въздейства на непостоянството на детството.

Докато вървеше до старшината, момчето започна да говори — отначало плахо, после по-словоохотливо.

Първият инстинкт на детето е доверието. За момчето бе известна утеха да разказва надълго и нашироко за дома си. Спомена и за Том Ориндж с обичайния въпрос:

— Познавате ли Том Ориндж?

— Защо питаш?

Последва изреждане на разнообразните и бляскави умения на този човек.

— Да не би да сме близо до някое място, което се казва Уайвърн или Каруел Грейндж? — попита момчето, което имаше добра памет, когато беше за неща, вълнуващи въображението му.

— Защо питаш? — рече старшината, гледайки право напред.

— Защото Том Ориндж ми каза, че там расте най-голямата гъба на земята и че собственикът на къщата не може да влезе вътре, защото гъбата запълва вратата.

— Том Ориндж ли ти каза това? — попита по същия начин сержантът.

Момчето допусна, че той нищо не знае и го увери, че Том, който винаги казва истината, му е казал това вчера.

Старшината не каза нищо повече, а по лицето му не можеше да се отсъди дали мислено си е отбелязал да „докладва“ за Том Ориндж, където трябва. Между другото може да спомена, че около три седмици след това Том Ориндж бе безусловно освободен от своите безсистемни задължения пред господин Арчдейл и бе обвинен в кражба на ябълки от овощната градина в Уорамптън и в някои други дребни простъпки и бе изправен пред съда, в чийто състав по случайност бе включен господарят Феърфийлд от Уайвърн, който беше „доста суров с него“ и го осъди на повече от месец тежък труд. Младият наемник с пътната чанта тежко се влачеше отпред, както му бе наредил старшината.

Въздишайки през сълзи и с натежало сърце, малкият ни приятел все пак се оглеждаше наоколо.

Прекосяваха пустош, обрасла с красив пурпурен пирен, каквато никога досега не бе виждало. Старшината беше пуснал китката му. С всеки изминал момент се чувстваше все по-спокоен.

На места имаше малки езерца, които привличаха вниманието на момчето и го караха да отваря кутията с корковите си кораби и да ги поглежда. Питаше се как ли ще плават в тези тъмни малки кътчета и най-сетне зърна едно езерце, разположено много удобно, спря в края му, извади едно корабче и го пусна, а после още едно и още едно. Колко бързо могат да летят секундите и минутите.

Сепна го далечният вик на старшината:

— Ей, господине, елате тук.

Вдигна поглед. Старшината гледаше големия си сребърен часовник, стъпил на една купчина торф.

Докато момчето стигне до него, старшината вече беше прибрал часовника си, а няколко печата и ключът висяха в края на верижката върху корема му. Старшината стоеше, прибрал пети и пуснал върха на пръчката си близо отстрани до ботуша си.

— Приближи се — нареди сержантът. — Дай ми тази кутия.

Момчето постави кутията в ръцете му. Той свали капака, преобърна с пръсти малката флотилия и след това хвърли кутията и съдържанието й настрани.

— Не ги вдигай — нареди той. — Половин крачка встрани — гласеше следващата заповед. — Протегни ръка.

Момчето изненадано го погледна в лицето.

Изражението на старшината не беше нито по-сърдито, нито по-мило от обикновено. Беше абсолютно спокойно.

— Протегнете ръката си, господине.

Момчето протегна ръка и пръчката със свистене се стовари на пръстите му. Още веднъж. Лицето на момчето почервеня от болка, а наранената му ръка се отпусна надолу. Удар нагоре по кокалчетата на пръстите му придружи заповедта „Дръжте я горе, господине“ и се стовари трети удар.

Старшината беше силен и сръчно въртеше китката си.

— Подайте другата ръка — нареди той и се повтори същият вид дисциплина.

Възмущението на момчето от тази жестокост бе примесено с болката, предизвикала появата на три огромни тъмни следи по тънките пръсти на всяка ръка, и взе връх над нея.

От очите му бликнаха сълзи и за пръв път през живота си то се разплака горчиво при тази двойна мъка.

— Върви отпред — невъзмутимо нареди старшината.

Притискайки и извивайки разтрепераните си ръце, все още сгърченото от болка момче тръгна по пътя, чувствайки се по-наранено и самотно от когато и да било.

Омнибусът в Уанинг закъсня, а една дама в него, поразена от красотата и от тъгата, изписана по лицето на момчето, му каза няколко мили думи и се отнесе към него с топлота, която стопли сърцето му. За малкия Уили бе едва ли не непосилно да потисне надигащото се ридание и сълзите, които всеки момент щяха да рукнат. Добрата самарянка купи една торба курабийки с мед и джинджифил — доста голямо количество, които Арчдейл отказа и остави на момчето да реши. Но съм длъжен да кажа, че курабийките бяха поднасяни всеки ден с добросъвестна точност, защото на старшината можеше да се разчита за всякакви свързани със собствеността въпроси. Той не би отхапал от тези курабийки, макар че тънките му устни се навлажняваха от слюнка, дори и наоколо да нямаше жива душа. Може би притежаваше доста воински добродетели, защото иначе вероятно не би стигнал дотук.

Нолтън Фарм е печално, но не грозно място. Във фермата има много дървета, които са твърде близо до прозорците. Къщата е стара и малка, има и малка градина с ограда от гъст жив плет.

Членовете на семейството бяха малко. Когато пристигнаха, госпожица Мери Арчдейл беше болна. Тя беше единственото дете на старшината, който беше вдовец. Новият обитател на къщата научи за нея с ужас, който се дължеше на ужаса му към баща й.

Влязоха в малко антре и момчето седна на посочения му от старшината стол. Той окачи шапката си на една закачалка в стената и постави бастуна си върху полицата над камината. След това иззвъня звънчето.

Възрастната жена, която бе единствената прислужница в къщата, влезе. Изглеждаше уплашена, както изглеждаха и всички останали слуги в присъствието на господаря, и впери в него разтревожения си поглед.

— Къде е госпожица Мери?

— Плюе кръв, господине.

— Поднеси вечерята — нареди старшината.

Момчето седна уплашено в самия ъгъл на масата.

Мъката не му позволяваше да се храни, затова само сърбаше чая си, който беше прекалено горещ и нямаше достатъчно захар и мляко. Старшината подряза фитила на свещта си, надяна чифт очила с позлатени рамки и започна да преглежда седмичния вестник.

Докато бе погълнат от това занимание, в стаята влезе много слабо момиче с големи очи и много бледо лице. Косата й бе гъста и кестенява.

Ръката, с която придържаше шала си, също беше много слаба, а по бледото й лице и големите й очи се четеше покорно и умолително изражение, което смая момчето. Тя мълчаливо го погледна, то направи същото. Тъжните й очи за миг се задържаха на лицето му и той усети, че тя му харесва.

Мери си взе един стол и седна съвсем тихо, без да обели и дума.

След малко старшината остави вестника и я погледна. Тя вдигна големите си очи към него в покорно очакване, но не продума.

— В момента не си добре, така ли?

— Не съм, сър.

— Редовно ли си пиеш лекарството?

— Да, сър.

— Утре сутрин сигурно ще се оправиш.

— Сигурна съм, че ще е така, сър.

Той запали една свещ на страничната масичка, а кучето му Байън стана, за да го придружи. Беше голям мопс с черен нос и жълтеникаво на цвят. Често след това на момчето му се искаше да си поиграе с Байън и да се запознае с него. Само че не знаеше как този опит ще бъде възприет от кучето или от господаря, затова не се осмели.

Между кучето и сержанта нямаше никакви ласки. Всеки изпълняваше задълженията си към другия и се разбираха добре, струва ми се, но нямаше никакви други признаци на привързаност.

Старшината излезе и затвори вратата, а момичето се усмихна много мило на малкия гост и подаде ръка за поздрав.

— Много се радвам, че си тук. Бях много самотна. Татко отиде в работилницата — прави там един орган и няма да се върне до девет без петнайсет. Разполагаме с час и три четвърти. Чуваш ли… Слушай.

Тя вдигна пръст и погледна към преградата, докато говореше, а през стената момчето чу бумтенето на орган.

— Тони му надува органа.

Тони беше малко момче от приюта, което почистваше ножовете, вилиците и обувките и като цяло работеше като втори слуга, единственият мъж в скромното им домакинство.

— Иска ми се да бях по-добре, толкова се задъхах от говоренето. Сега ще бъдем много щастливи. Това е настройването на тръбите — тази вие. Преди аз работех с мяха, но лекарят каза, че не бива, а и аз наистина вече не мога да го правя. Трябва да хапнеш нещо и да пийнеш още чай. Ще станем добри приятели, нали?

Двамата доста си поговориха, но от време на време се налагаше тя да спира, за да си поеме въздух. Момчето забеляза, че Мери е много слаба и че неописуемо се страхува от баща си.

— Той е добър човек — каза момичето. — И се труди усилено за парите си, само че не обича да говори и затова хората се боят от него. Ще се върне чак в девет без петнайсет, за да почете от Библията и да каже молитвите.

Тя продължи да говори, но през цялото време приглушено, и току се ослушваше за боботенето на тръбите, а момчето откри сърцето си пред нея и плака горчиво. Мери също плака по време на разказа му и двамата станаха близки приятели. Тя сякаш разбираше страданието му. Може би нейното страдание приличаше на неговото.

Възрастната жена влезе и раздигна приборите за чай, а малко след това дойде старшината, който прочете една глава от Библията и каза молитвата.