Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (43)

ГЛАВА 43
ПОСРЕЩАНЕТО

Чарлс бавно подкара коня си към дома. Луната се издигна на небето, преди да стигне до просторната Кресли Комън — огромно море от хълмиста пустош, в която тук-там като далечно платно над обляната в лунна светлина повърхност стърчеше по някой сив камък.

Чарлс имаше треска — бе изтощен и умствено, и физически. Някои хора умеят повече от други да понасят нещастията и да продължават напред още и още, макар и отчаяни. Тази печална сила по-добра ли е от слабостта, която се огъва още при първите признаци на мъчението? Доволен си, че дори най-дългото мъчение не може да бъде твърде дълго, доволен си, че „роденият от жена човек има кратък живот“, понеже прозираш, че е „пълен с нещастие“.

Докато треската бушува, както мълнията проблясва изпод начумерената маска на облака пред буря, понякога има странни проблясъци, които сякаш те ободряват и те сгряват.

Всеки изтощен човек, сполетян от треска насред усилието и страданието си, много добре познава номерата, които съзнанието му върти на ръба на този хаос.

Чарлс оброни глава на гърдите си и потърси в джоба си едно писмо, чийто образ виждаше пред очите си съвсем ясно, сякаш го бе зърнал само преди миг.

— Какво съм направил с него? — запита се той. — С писмото, което ми даде Хинкс?

Прерови джобовете си за писмото, което виждаше толкова ясно пред очите си — напълно въображаемо! Канеше се да обърне и да претърси пътя, по който бе минал, но се запита: „За кого беше писмото?“. Не успя да намери отговор. „За кого?“. За никого. Въобразяваше си. Внезапно се опомни и се уплаши.

— Трябва да си почина хубаво, нуждая се от сън. Имам видения — човек може да полудее така. Каква муха ми влезе в главата?

Пред него вече се извисяваха високите дървета, които се сгъстяват, когато наближиш Каруел, и скоро между клоните им проблеснаха в бяло високите фронтови и комини и на Грейндж.

В съзнанието му съвсем необяснимо се появи представата, че се е срещнал с баща си, стария господар Хари, и е разговарял с него в Катстоун, докато е прекосявал пустошта.

— Ще предам съобщението му… Да, ще предам съобщението ти.

После си помисли какво го е прихванало, че е излязъл без шапка, а и бе по-блед от всякога.

После пък си каза: „Какво го води насам?“ И после: „Какво всъщност бе съобщението му?“ Отново шок, бездна — мозъкът му въртеше номера. Ужасно е, когато този мощен слуга се разбунтува и вместо да работи почтено за господаря си, започне да се развлича с плашещи занимания.

— Мили Боже, за какво мисля? — каза Чарлс и неочаквано го полазиха ледени тръпки, когато погледна назад през рамо.

Измореният му кон пасеше туфа трева, пораснала в основата на едно дърво.

— И двамата сме на края на силите си — отбеляза той и подкара коня си по-бързо по пътя към дома. — Горкото приятелче, и ти си изморен като мен. Утре сутринта всичко ще бъде наред, само да успея да поспя. Нещо не е наред… съвсем малко не е наред…, но сънят ще ме оправи и утре ще съм добре.

Пътем вдигна поглед към прозорците на спалнята, която споделяше с Алис. Когато Чарлс отсъстваше от дома, капаците винаги бяха полуотворени. Ако и тази вечер беше така, в стаята явно не светеше, а в съзнанието му шокирано и с ужасното несъвършенство на спомена се върна сцената от изминалата нощ.

— О, Боже! Така беше — каза си той и спря пред портата на двора. — Забравих за Алис. Видях ли се с Алис след това? Аз… Те казаха ли ми… Какво ми става?

Слезе от коня и имаше чувството, че ще припадне. Ръката му беше на резето, но нямаше смелостта да го вдигне. Напразно се опитваше да си спомни. Страховитата случка се въртеше пред погледа му, обагрена в светли тонове, но как бе завършила? Полудяваше ли?

— Мили боже, помогни ми! — мърмореше той отново и отново. — Случило ли се е нещо лошо? Не мога да си спомня. Случило ли се е нещо много лошо?

— Отворете вратата, той е… сигурна съм… Чух коня — обади се отвътре ясният глас на Алис.

— Да, аз съм — провикна се и съпругът й, обзет от странен възторг.

Само след миг вратата се отвори и Чарлс притисна своята съпруга към сърцето си.

— Скъпа, скъпа, толкова се радвам. Добре ли си? — почти проплака той.

— О, Рай, моят съпруг, скъпият ми съпруг, моят Рай. В безопасност е, нищо му няма. Влез вътре. Слава Богу, че се върна при малката си съпруга. О, скъпи, повече няма да се разделяме. Влез вътре, влез, скъпи.

Старата Милдред заключи вратата, а Том отведе коня в обора. Докато притискаше съпруга си в обятията си, от очите на Алис бликнаха толкова дълго чаканите сълзи и тя плака дълго и конвулсивно.

— О, Рай, прекарах толкова ужасни мигове, но ти си добре, нали?

— Напълно. О, скъпа, напълно… съвсем добре съм.

— О, Рай, изглеждаш толкова изморен. Да не си болен, скъпи?

— Не съм болен, само съм изморен. Не е нищо особено — изморен и глупав. Нуждая се от почивка.

— Пийни малко вино, изглеждаш много зле.

— Ами да, изморен съм. Благодаря, Милдред, това ще свърши работа — каза той и изпи чашата шери, която тя му подаде.

— Още малко? — попита старата Милдред, наклонила гарафата над чашата му.

— Не, благодаря… има странен вкус… или пък може би в крайна сметка наистина не съм добре.

Чарлс усети как съзнанието му отново се избистря, а пред погледа му вече не се мяркат онези призрачни илюзии на паметта, които заплашваха да подчинят мозъка му.

Може би бе по-добре смъртта, отколкото лудостта да помрачи съзнанието му. Върна се любовта към съпругата му — не беше изчезнала, просто за момент бе отстъпила на заден план. Разговори като техните не са много интересни освен за участниците в тях.

Уплашени и измъчени, разстроени и притеснени, в думите им се долавяше любов. Безценни бяха тези думи, макар при него да бяха смутени от вътрешни укори, а при нея — от тайни притеснения и страхове. Може би не им оставаше друго.