Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (26)

ГЛАВА 26
ДАМАТА ПИЕ ЧАЙ

— Страданието ви е ужасно, госпожо — каза Милдред Тарнли. — Още ли ви болят зъбите?

— Не беше зъбобол, а нещо по-лошо — мрачно отвърна непознатата, която със затворени очи и облегнала глава на ръката си, явно се бе настанила, за да си подремне в голямото кресло.

— По-лошо от зъбобол ли! Това е лошо. Сигурно болки в ушите? — попита госпожа Тарнли с жалка загриженост, макар че надали даваше и пет пари, ако гостенката й паднеше от скалата в долината на Каруел и си счупи врата сред камъните в потока.

— Болка в лицето, казва се тик — отвърна дамата със затворени очи и с провлечен и безжизнен глас.

— Тик ли? По дяволите! Никога не съм чувала за подобно нещо, понеже не е някое насекомо, което напада добитъка. Сигурно е неприятно — предположи госпожа Тарнли.

— Може и ти да получиш някой ден — каза дамата, която говореше тихо и предпазливо, но гладко макар и с чуждестранен акцент. — Когато остаряваме, костите и нервите ни не остават млади. Ти имаш ревматизъм, аз си имам своя тик — болката в устата и в бузата, — което е много по-лошо, както ще установиш, ако лично го изпиташ, а това е напълно възможно да се случи. Чаят ти е хубав — след пътуване чаят много освежава. Не мога да живея без обичайната си чаша чай, макар че не е полезно за тика ми. Така че, ха, ха, ха — ето го чая, вече е в бузата ми. Ох! Е, бъди така добра да ми дадеш чантата.

Милдред се огледа наоколо и видя една малка плюшена чанта, чадър и чантичка за аксесоари.

— Виждам тук една зелена чанта, госпожо.

— Плюшена ли?

— Да, госпожо.

— Дай ми я. Да, ето ми го биберона и кутийката. Дамата порови в чантата и извади нещо много подобно на глинена лула и малка квадратна кутийка.

— Тютюн! — възкликна госпожа Тарнли.

Непознатата прекъсна възклицанието й, без да преустановява приготовленията си.

— Тютюн ли? Не, нещо много по-хубаво. Да не се боиш, че госпожа Хари Феърфийлд може да го помирише? Не, не ми се иска да нарушавам съня й. Тук съм дошла доста потайно и не искам да се разкривам! Ох, ох, ох!

Беше поредният пристъп.

— Тъжна работа, госпожо — отбеляза Милдред. — Вече по-добре ли сте?

— Сложи едно столче под краката ми. Така, така, така е чудесно. Сега запали тази клечка и я поднеси към лулата. Така ще ми мине.

Съгласно инструкциите й Милдред Тарнли, която се изкушаваше да направи някаква критика, но вероятно тайничко се боеше от високата и едра жена, издала тези нареждания, се зае да ги изпълнява.

— В крайна сметка димът почти не се усеща — каза госпожа Тарнли одобрително след малко.

— От колко време е женен Хари? — попита пушачката след поредната пауза.

— Няма как да знам, но господарят Чарлс им даде къщата под наем.

— Странни хора са тези Веървийлд — засмя се едрата жена сънливо. — Той кога ще дойде тук?

— Сигурно утре или вдругиден, само че никога не остава дълго и освен това идва и си отива тайно, все едно го гони убиец.

— Ами сигурно. Старият Веървийлд сигурно ще го нашиба със собствения му камшик. А кога ще дойде господарят ти?

— Господарят идва доста рядко. Много рядко. Само когато смята, че ще открие тук мастър Хенри, може би веднъж в сезона.

— А къде живее — у дома или някъде другаде? — попита високата посетителка.

— Ами не знам, не мога да кажа. Не е ли в Уайвърн? Струва ми се, че повечето е в Уайвърн. Само че от време на време пътува. Не знам, не съм сигурна.

— Понеже му писах в Уайвърн да се срещнем тук. Той в Уайвърн ли е?

— Честна дума, не знам. Не знам повече от вас, госпожо, къде е господаря Чарлс — отговори Милдред, която изпита облекчение, защото сред всичките си лъжи можеше да изрече една несъмнена истина.

— От много време ли сте в семейството, госпожо Тарнли? — попита апатично посетителката.

— Още, откакто бях ей такава… дори не помня откога. Родена съм тук, в къщичката на портиера в Каруел. Майка ми беше тук по времето на стария господар, искам да кажа бащата на сегашния Хари Феърфийлд в Уайвърн и дядо на двамата млади господа, господин Чарли и господин Хари. Наздраве! Дядо ми, тоест бащата на майка ми, отговаряше за къщата и за фермата, и за горите, и за арендаторите, и за всичко. Нито едно дърво не биваше отсечено, нито една крава не биваше продадена, нето един акър земя не бе даван под наем без неговото знание. Наричаха го честния Том Пенекуик. Много неща преживя дядо ми, обаче никога друг път Каруел не е носил толкова хубави приходи на Феърфийлд — нито преди, нито след него.

— Ти кого повече харесваш — господаря Чарлс или господаря Хари? — попита апатичната дама.

— Харесвам Чарлс — решително отвърна госпожа Тарнли.

— И защо?

— Ами Хари е скапаняк. Ако има кой да му се хване, ще му продаде и става от пръста си за петак. С всички се държи веселяшки, измъква се от неприятностите с шега и със смях. Много приятен господин за такъв, дето няма работа, а само дърдори и живее на вересия. Не ми е дал и един шилинг, откакто се видя с пари.

— Господин Чарлс също може да бъде доста стиснат, нали? — попита възрастната дама.

— Не, не, не, той не е такъв, когато има пари. Достатъчно щедър е и е много по-изискан джентълмен от господаря Хари, много по-истински джентълмен — отговори Милдред.

— Да, Хари Феърфийлд е умен и проницателен мъж. Сигурно е помогнал малко на брат си, вероятно е спестил доста солидна сумичка — отбеляза посетителката. — Сигурно я е скътал някъде, той не е човек, дето ще харчи безразборно.

— Да, не би харчил ненужно — съгласи се Милдред.

— Къщата е удобна — продължи непознатата. — Такава беше и когато аз живеех тук.

— Топла и просторна — съгласи се госпожа Тарнли. Със здрави комини, покрив и стени, ще издържи още поне сто години, стига да се поизмаже и да се позаковат някои греди тук-там. Само в комините има няколко свраки, които трябва да измъкнем заедно с клечките и с калта им — отсъди тя уважително.

— Да не искаш да кажеш, че той не плаща наем за Грейндж и държи жена си тук? — попита дамата властно.

— Не знам нищо за делата им — отвърна госпожа Тарнли остро. — А и не разбирам защо трябва да ме интересуват. Те решават и този въпрос като всички останали, без да попитат Милдред какво мисли. Сигурно господин Хари се радва да наеме къщата безплатно, след като мастър Чарлс е достатъчно глупав да му позволи.

— Е, няма да го направи, аз ще се погрижа — увери я дамата, без да помръдва, което заедно с нещо странно в тона на гласа й, й придаваше неописуема и неприятна апатичност. — Никога не съм била добре с парите. Милосърдието започва от дома. Нямам намерение да гладувам заради господаря Хари — засмя се тя тихо и неприятно. — Значи твърдиш, че съпругата му е дъщеря на беден викарий?

— Да, на отец Мейбъл от епархията на Уайвърн, беден като църковна мишка, доколкото дочух, ядели месо само веднъж или два пъти в седмицата, а освен това се държал зле със стария господар Хари заради наема си. Обаче старият господар Феърфийлд въпреки това се отнесъл добре с нея, прибрал я в дома си, а когато пораснала, се възползвала от възможността да се омъжи за господаря Хари.

— Много е умна да хване такъв умен мъж, умна е. Запали отново, трябва да изпуша още три-четири, преди да си легна. Много е умна. Как така е успяла да омае и да задържи този умен мъж Хари Феърфийлд?

— Ами, харесва я сигурно, пада си по нея. Тя е красива. Всички Феърфийлд се женят най-вече заради красотата. Някои получават земя и пари, обаче заедно със състоянието винаги върви и красивото лице.

Сляпата непозната — защото тя наистина беше сляпа се подсмихна съвсем леко и лукаво, докато отново си приготвяше лулата.

— Кога ще дойде пак Хари? — попита тя.

— Никога не знам, много е предпазлив. Искате ли да говорите с него, госпожо — попита Милдред.

— Да, искам — отвърна непознатата. — А сега подръжте запалената клечка, госпожо Тарнли, моля ви.

Милдред се подчини и пушачката дръпна силно десетина пъти от лулата.

— Никога не знам точно кога, ама едва ли ще е през следващите две седмици — каза госпожа Тарнли.

— А кога ще дойде господин Чарлс Феърфийлд? — попита посетителката.

— Ако е получил писмото ви, ще дойде доста бързо, но ако го е пропуснал, може да не стъпи тук дори три месеца. Така прави той — отвърна Милдред.

— Какви са новините от стария Хари в Уайвърн? — попита непознатата.

— Няма нищо особено — отговори Милдред, — освен, че е жив и здрав. Ама това не е новина, понеже хората от рода Феърфийлд са дълголетни, както всички знаем. Няма да легне скоро в ковчега, така си мисля аз.

Вероятно правилно бе отгатнала причината за въпроса на дамата, защото след отговора й последва мълчание.

— В моята страна казват, че Божиите чеда умират млади — каза високата дама.

— А по нашите места казват, че дяволът се грижи за своите — каза Милдред Тарнли. — Само че вижте аз колко години живея вече. Сигурно съдникът на всички нас удължава малко живота на грешниците, за да ни даде време да се позамислим и да поправим простъпките си, докато все още можем.

— Запалили ли сте огън в стаята ми, госпожо Тарнли? — попита непознатата, която явно не си падаше по теологията.

— Да, госпожо, всичко е готово.

— Имате ли нищо против да се качите и да проверите? Мразя студа — заяви себичното същество.

По това време на нощта подобно напрежение за ревматизма й сигурно не бе приятно за госпожа Тарнли, но макар да не бе жена, която въздържа негодуванието си, този път постъпи различно. Което, разбира се, не й попречи да метне на непознатата един гневен поглед и да промърмори едва чуто няколко думи:

— С удоволствие ще отида, госпожо, но съм сигурна, че всичко е наред — каза тя на висок глас съвсем възпитано и поспря, защото сигурно смяташе, че дамата ще я избави от дългото катерене на стълбите в предната част на къщата.

— Много добре, ще чакам тук — безчувствено каза гостенката.

— Както искате, госпожо — рече Милдред, обходи кухнята с прощален поглед, взе свещта и остави дамата на светлината от огъня.

Жената почти се бе излегнала на стола, сякаш спеше. Обаче след малко се изправи, вдигна ръка до ухото си и се ослуша. След това с протегнати напред ръце бавно тръгна по пода безшумно като котка. Леко се блъсна в масата пред вратата на стаята на Лили Доджър, след това застина напълно неподвижно и съвсем безшумно отмести масата. Вратата се открехна и слабата фигура в сиво се ослуша. Съвсем лек отблясък от огъня осветяваше сумрачния силует на жената, която за миг като че ли нямаше в себе си повече живот, отколкото имаше във високия сив друидски камък на Кресли Комън.

Лили Доджър спеше дълбоко, само че тази нощ й бе писано да се събужда няколко пъти. Тя усети нечия ръка на шията си, но когато погледна нагоре, нищо не видя, толкова тъмно беше в стаята.

Стреснато седна, извика от страх и си помисли, че е в ръцете на крадец.

— Мълчи, глупачке — скастри я жената и закри с ръка устата на момичета. — Аз съм приятелка на госпожа Тарнли и ще отседна в къщата. Коя е жената, която спи горе в стаята, дето преди беше на господаря Хари? Истината ми кажи, иначе здравата ще ти издърпам ухото.

— Там е господарката, госпожо — отговори момичето.

— Омъжената дама ли?

— Да, госпожо.

— Кой е съпругът й?

При този въпрос големите пръсти на посетителката се стегнаха около гърлото на Лили Доджър предупредително.

— Господарят, госпожо.

— А как се казва господарят, мръзна малга хидрушо? — С тези думи тя силно издърпа ухото на момичето. Лили сигурно щеше да се разплаче, ако не беше толкова уплашена, обаче само се намръщи, вдигна рамене към ушите си и побърза да отговори с разтреперан глас:

— За господин Феърфийлд, разбира се.

— Има трима Веървийлд: единият е старият Веървийлд, има господин Чарлс Веървийлд и господин Хари Веървийлд. Говори ясно. — При всяко име, което изреждаше, жената силно извиваше ухото на момичето.

— О, боже, госпожо, моля ви! Имам предвид господин Чарлс Феърфийлд. Не исках да ви заблуждавам, наистина, госпожо.

— Ха, ха… Чарлс, Чарлс, много добре. А сега ми кажи по какво различаваш господин Хари от господин Чарлс.

— О, божке, госпожо, моля ви, божке! Моля ви, добра ми, госпожо, не дърпайте повече, направо ми откъснахте ухото — задъхано се примоли момичето, което усети, че мъчението отново започва.

— Кажи ми истината. Как различаваш господин Чарлс от господин Хари?

— Господин Чарлс има по-големи очи, госпожо, а господин Хари има по-светла коса и червено лице. Лицето на господин Чарлс е мургаво и той говори много тихо, а господин Хари приказва много високо и винаги пътува на кон. Господин Чарлс е първородният син, така че детето, което очакват, ще бъде господарят на Уайвърн.

Жената, която водеше разпита, силно издърпа ухото й, вероятно неволно, защото почти цяла минута не каза нищо. Момичето остана с глава между раменете и с ококорени очи, загледано право нагоре към мястото, където подозираше, че се намира лицето на разпитващата я.

— А човекът, който говори високо, господин Хари, често ли идва? — попита гласът до леглото й.

— Рядко, госпожо. Винаги е по панаири и по надбягвания, така чувам да говорят.

— А господин Чарлс, той често ли е тук?

— Да, господарят винаги е тук с изключение на сега, замина за около седмица.

— За около седмица? Господин Чарлс?

— О, да, госпожо. Разбира се, госпожо. Божке! Днес ще стане точно седмица, откакто господарят замина.

Настана тишина.

— Това ми е достатъчно. Ако разбера, че си ме излъгала, ще те хвана за врата и ще натисна лицето ти към скарата в кухнята, та да изгори цялото, ясно ли е? Давам ти последна възможност да си признаеш, ако си ме излъгала, и ще ти простя.

— Казах ви самата истина, госпожо!

— Старата Тарнли ще те набие, ако разбере, че изобщо си ми казала нещо. Така че ти го запази в тайна и аз също няма да те издам.

Детето видя силния силует на жената смътно да се очертава като черна сянка, докато тя мина през вратата на кухнята, после чу как вратата се затваря и масата бива старателно поставена обратно на мястото си. След това, с разтуптяно сърце, момичето продължи да лежи неподвижно и ококорено в мрака.