Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (11)

ГЛАВА 11
У ДОМА

— О, скъпи, не мога да повярвам — промърмори тя усмихната и вдигна към него големите си благи очи. Истинско блаженство е, че мога да те гледам, да говоря и да изрека всичко без никаква опасност и без да се крием повече, а моят Рай винаги ще бъде до мен, повече няма да се разделяме до края на живота си, скъпи.

— Горката ми малка женичка — рече той нежно и я погледна с усмивка, — тя май наистина ме обича поне малко.

— И Рай също обича своята малка птичка, нали?

— Обожава я, за него тя е идол, идол!

— Ще бъдем толкова щастливи!

— Надявам се, скъпа.

— Надяваш ли се? — повтори тя, изстинала и донякъде изпълнена със съжаление.

— Сигурен съм, скъпа, напълно сигурен — повтори той и нежно се засмя. — Ти си такова глупаче, че човек трябва да внимава какво говори. Мислех си обаче, че ти почти нямаш представа що за място е Каруел.

— О, скъпи, забравяш, че вече бях там — най-живописното място, което съм виждала! Самата аз бих избрала такова място. А щом съм с теб, няма значение къде живеем! Точка по въпроса.

Той й отговори с целувка и с думите:

— Скъпа, не заслужавам любовта ти дори наполовина.

— Единственото нещо на света, което искам, е да живея сама със своя Рай.

— Да, скъпа, сигурен съм, че ще си живеем много добре там — страхувам се само за теб. Аз ще излизам с въдицата и ще ти нося вкъщи пълна с пъстърва кошница или пък понякога ще ходя на лов и ще уцелвам по някой заек. Ще си живеем като стария барон и дъщерите му от приказките — съвсем сами, с онова, което ни дават реките и поляните край нас. Вечер ще ти чета или ще играем шах, или ще си говорим, докато ти се занимаваш с ръкоделието си, аз ще ти разказвам за пътуванията си, а ти ще ми пееш, нали?

— Ще се радвам да пея от радост — каза малката Алис, която слушаше омагьосано разказа за живота, който ги очакваше. — О, разкажи ми още!

— Добре… ти ще отглеждаш красиви цветя.

— Да, цветя… обожавам цветята… не скъпите, защото ние с теб сме бедни. Ще видиш колко ще съм благоразумна… Едногодишните растения обаче са толкова евтини. Сама ще ги засея и ще направя най-красивата градина, която си виждал. Нали ще ти харесат, Рай?

— Нищо друго на земята не е толкова красиво — освен самата ти, скъпа.

— Защо се оглежда моят Рай?

Чарлс Феърфийлд неведнъж подаваше главата си от прозореца и се вглеждаше внимателно напред по пътя.

— О, нищо важно. Исках да видя как нашият човек се справя с коня, че да не събори старицата. Настанени са удобно, не е чак толкова неприятно. — Той се засмя леко при тези свои думи, последна часовника си тайно, сякаш не искаше тя да забележи, и каза: — Та какво казваше? Да, за цветята… за градинката…

Продължиха да разговарят, но на Алис й се стори, че въодушевлението и радостта му намаляват, че мислите му са някъде далеч и отгоре му като смъртен мраз се спуска булото на тревогата. Тя сигурно отново си спомни за призрачния Уилхелм, който ставаше все по-ужасяващ и призрачен, колкото повече двамата младоженци се приближаваха към целта на среднощното си пътуване.

— Май не ме слушаш, Рай. Нещо не е наред ли? — каза тя най-сетне разочаровано и дори тревожно. — Хайде, Чарли, кажи ми, ако има нещо, което все още не си ми казал. Плашиш ме.

— Нищо, нищо, уверявам те, скъпа. Какви ги говориш, глупаво малко птиче такова! Не, няма нищо, обаче се скарах със стареца. Не трябваше да пишеш онова писмо, поне да ме бе предупредила.

— Но, скъпи, не можех, нямаше кога, но не можех да напусна Уайвърн, без да му кажа колко добре се е отнесъл с мен, без да му изразя признателността си с няколко думи и да го помоля за прошка. Скъпи, нали не се сърдиш на своето птиченце?

— Не познаваш добре Рай, ако мислиш, че съм ядосан, глупавичката ми съпруга! Обичам птичето си твърде много, за да се ядосвам, но не беше уместно, поне не в онзи момент, защото както можеш да допуснеш, настроението му не се подобри.

— Много се е ядосал, нали? Но макар да е толкова избухлив, той е щедър човек. Сигурна съм, че след време ще ни прости и ще се сдобрим. Не си ли съгласен?

— Не, скъпа, не съм. Изкачи този хълм съвсем тихо провикна се той към кочияша. — Можеш дори да ги оставиш да походят. Остават ни почти още две мили.

Отново се озърна неспокойно, прибра главата си вътре, мърморейки, след това положи ръка върху нейната, погледна я в лицето и се усмихна:

— Те са такива глупаци, нали? А що се отнася до стареца в Уайвърн… Не, не си права за него, той не е човек, който прощава. От негова страна можем да очакваме единствено неприятности. Всъщност той знае всичко, защото сам реши да говори за теб като че ли има право да те ругае, а аз не можех да му позволя, казах му го, признах, че си моя съпруга и че никой не може да каже и дума против теб.

— Смелият ми Рай! Колко жалко, че съм предизвикала тази свада. Сега обаче те обичам хиляди пъти повече. О, скъпи, вече сме всичко един за друг.

— Няма нищо! — възкликна той с внезапно оживление. — Ето го и него. Всичко наред ли е, Том?

— Всичко е наред, сър — отговори мъжът, когото той бе изпратил напред с коня и който сега стоеше отстрани на пътя, все още яхнал жребеца.

— Върнал се е, за да ни каже, че икономката е подготвила всичко за пристигането ни. О, не, скъпа — продължи той весело, — дори за миг не си помисляй, че давам и пет пари дали той е доволен, или е ядосан. Той никога не ме е харесвал, а освен това не може да ни навреди, изобщо не може, а рано или късно Уайвърн ще бъде мой. — Той я целуна и се усмихна с разпалеността на човек, чийто дух най-неочаквано се е успокоил.

Докато седяха, хванати за ръце, Алис се премести по-близо до него с инстинкта за гнездене на птичка, както я наричаше съпругът й, и се размечта, че ако на земята има рай, той сигурно е в живота, който тя започваше и в който любимият й щеше да е само неин. Докато поемаха по по-стръмния и по-криволичещ участък от пътя, който в продължение на една миля се катереше по гористия склон към селската къща в Каруел, тя усещаше, че с всяка стъпка се приближава още повече до рая.

Не е ли парадоксално, че това младо същество бе влюбено в два пъти по-възрастен мъж? Чувал съм за подобни случаи и съм чел при един стар френски автор не си спомням името му — изложеното с тържествена дързост правило, че няма такава отчаяна и готова на всичко любов като любовта на девойка към мъж, прехвърлил четирийсетте. Докато героят не стигне до този период на есенно величие, младостта и красотата го обичат едва наполовина. Тази окуражаваща истина е подсилена и подчертана от оригинала. Изваждам на преден план същината й за всички заинтересовани.

От друга страна обаче не мога да забравя, че Чарлс Феърфийлд разполагаше с много необичайни помощници за успеха си. На първо място, външността му — бихте му дали поне четири-пет години под истинската му възраст. Той беше красив, мургав, с равни бели зъби и с красиви тъмносини очи, които можеха да горят пламенно. Той бе единственият човек в Уайвърн, с когото тя можеше да разговаря. Беше поопознал света, беше попътувал в чужбина. Беше гледал картини и познаваше поне по име някои писатели. А във варварската изолация в Уайвърн, където господарите говореха почти единствено за новия плуг, за дебелия вол и за подобни неща, често вмъквайки осезаемо местния жаргон, Чарлс бе източник на информация и другар на всяка дама с вкус към книгите или към изкуството.

Файтонът вече приближаваше към Каруел Грейндж. С детинско удоволствие Алис наблюдаваше през прозореца променящия се пейзаж. Групите стари дървета се приближиха още повече. Тесният път виеше все по-стръмно нагоре. Горите ги обгърнаха по-плътно. Дърветата бяха по-високи и по-величествени и хвърляха тъмни сенки с листата и с клоните си върху белия път. През целия път сърцето й бе изпълнено с веселата мелодия на думите на любимия й. Най-сетне между оредяващите дървета на равното място на върха на склона се показаха фронтони, комини и осветени прозорци, под един огромен явор изникна къщичката на портиера, която приличаше на малка четвъртита каменна кула със стръмен покрив и отчасти обрасла с бръшлян. От прозорците й не струеше светлина. Том слезе от коня и бутна старата желязна порта, която се плъзна по затревения двор с протяжно и печално скърцане.

Дворът бе квадратен, ограден с относително висок зид, над който се виждаха короните на величествените дървета, огрени подобно на комините от луната светлина.

Това бе предната фасада на сградата, която Алис не бе виждала, официалният вход на Каруел Грейндж.