Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (33)

ГЛАВА 33
ЧАРЛС ФЕЪРФИЙЛД САМ

Чарлс Феърфийлд смяташе да поспи, но това бе малко вероятно. Сложи свещта на един от двата стари дъбови бюфета, както все още ги наричаха, заемащи двете ниши в дървената ламперия на стената срещу камината, и се просна на дивана.

Беше достатъчно уморен, за да заспи, но кой може да спре мелницата на тревожните мисли, в които въображението непрекъснато налива ново зърно? В уморената му глава колелцата не спираха да се търкалят, а чукчетата удряха и се въртяха монотонно — изтощителна и адски мъчителна треска!

Обзет от непосилна тревога, той се обърна с лице към стената, както са правели едно време. След това опита да легне на другата страна, неспособен да заспи, и местеше поглед от едно място на друго, обзет от страх и изнурен от собствените си размишления. След това седна и хвърли наметката си на пода, после застана до прозореца, отвори капаците и надникна навън към лунната светлина, към спокойните дървета, сякаш приведени в дрямка, и остана така, почти, без да вижда нищо и неспособен да мисли, потиснат и объркан.

Едната му ръка бе в джоба, с другата се бе подпрял на рамката на прозореца, на който набитият Хари бе облегнал рамото си по време на неприятния им и разпален разговор. Хари — основната му опора, негов брат и главен довереник — дали можеше да му се довери сега? Ако можеше, къде да го намери? Най-добре да се справи сам — по-добре да разчита на собствените си сили, отколкото да рискува предателство. Не беше сигурен какво да мисли за Хари.

Затова си каза с непоследователна решимост: „Трябва да мисля бързо, защото имам само два часа да взема решение“. Знаеше едно красиво германско селце, далеч от обичайните туристически маршрути. Помнеше скалите и хълмовете му, разрушения му замък и горския пейзаж, все едно ги бе видял вчера — много подходящо място за Алис с непретенциозния й вкус и обичта й към природата. Там можеха да се оттеглят, макар и на кратки преходи при сегашното й състояние.

След три часа той щеше да напусне Грейндж. А дотогава трябваше много добре да уточни плановете си. Трябваше да пише на Хари, трябваше да пише и на Алис, защото му бе ясно, че не бива да я вижда. В крайна сметка, може би преувеличаваше това отвратително положение, което, ако се справи с него решително, щеше да отшуми.

Намери писалка, хартия и мастило и сега трябваше само да проясни мислите си и да се съсредоточи. За щастие имаше в кесията си сто лири. Трудно щеше да му бъде само от съжаление и при доход от петстотин лири годишно, да плаща по двеста лири на тези жена, с която не бе имал и един спокоен ден и която явно бе решена да го съсипе. На слабата светлина на лоената свещ, която му бе дала Милдред, той написа следната бележка:

„Скъпо мое мъниче, трябва да наредиш на Дулчибела да събере багажа ти. Том ще докара двуколката в единайсет часа. Отидете в Уикфорд и там сменете конете, после продължете до Лонсдейл, където най-сетне ще се видим. Там и тогава твоят нещастен и влюбен Рай ще ти разкрие плановете си и причината за това неочаквано заминаване. Трябва да се придвижваме на кратки преходи, за да заблудим евентуалните си преследвачи, а после ще настане спокойно и относително щастливо време за моята малка уплашена птичка. Живея с надеждата за срещата ни. Скоро ще се измъкнем от всички неприятности и твоят скъп Рай ще бъде щастлив на единственото място, където може да бъде щастлив — заедно с теб. Оставям ти десет лири. Не плащай нищо на никого в Грейндж. Кажи, че аз съм ти наредил. Ако тръгнете от Каруел не по-късно от единайсет, ще стигнете в Лонсдейл преди пет. Не се бави да събираш повече багаж, отколкото ти е нужен. Остави всичко на грижите на старата Милдред, а след ден-два можем да й пишем да ни изпрати каквото е необходимо.

Винаги ще бъдеш моята боготворена малка женичка. Твой любящ Рай.“

След като написа това писмо, подхвана друго до Хари:

„Скъпи Хари, сигурно вече ти е ужасно неприятно да виждаш почерка ми. Писмата ми винаги ти създават неприятности. Но както сам ще видиш, самият аз съм затънал в толкова сериозни неприятности, че си позволявам отново да те помоля за помощ, ако ти е възможно. Ти най-добре ще прецениш дали и как можеш да ми помогнеш. Всъщност онова, от което ти се опасяваше, се случи. Онази личност, към която може би в миналото имах известна вина, със сигурност няма право да ме обвинява в липсата на щедрост и на загриженост, но явно е решила да ми навлече всички възможни главоболия. В този момент тя е тук, в Грейндж. Не бях у дома, когато е пристигнала, но ме предупредиха навреме. Вероятно трябваше да не се връщам, но реших, че не мога да го направя, без най-напред да проверя как точно стоят нещата в Каруел. Така че сега съм тук и това е известно единствено на старата Милдред, която ме осведоми че въпросната личност е останала с впечатлението, че ти — а не аз — си се оженил и че в къщата живее твоята съпруга. Тъй като ти не си виновен за тази измама, моля те, остави я да мисли така. Ще замина от тук преди изгрев, а посещението ми продължи едва четири часа. Оставям писмо за горката Алис, в което я моля да ме последва утре — може би трябва да кажа «тази сутрин» — в Лонсдейл, където ще се срещнем. След това ще продължим към Лондон, а оттам засега смятам да се доберем до някое спокойно местенце на континента, където възнамерявам да се скрия, докато нещата се успокоят. Засега искам — умолявам те — да направиш за мен следното: продай всичко в Каруел, което може да бъде продадено — коня, мулето, двете магарета, каруците, плуговете и т.н., всъщност всичко извън къщата. Дай фермата под наем на племенника на Милдред, който искаше да я вземе миналата година. Заедно с градината тя е деветнайсет акра. Искам той да я вземе, стига да плаща справедлив наем, защото съм уверен, че ще се отнесе добре към леля си, старата Милдред. Той трябва да й дава обичайните количества зеленчуци, мляко и всичко останало от фермата, а тя може да запази стаята си и кухнята и да получава обичайните осем лири годишно. Бъди добър, погрижи се за тези неща и се постарай да превърнеш в пари всичко, което можеш. Ще се наложи да започна с крайно оскъдни средства, затова всичко, което можеш да вземеш, ще е добре дошло. Ако пишеш тайно до Дж. Дилк на старото място в Уестиминстър, писмото със сигурност ще стигне до мен. Не знам дали се изразявам разбираемо. Сигурно се досещаш колко съм объркан и нещастен. Но няма нужда да ти описвам всичко. Само те моля хиляди пъти за извинение заради главоболията, които са свързани с тази моя молба. Но, скъпи Хари, запитай се само кой друг имам аз, нещастникът, на земята, освен брат си, към когото да се обърна в нужда. Сигурен съм, че добрият ми Хари ще разбере колко е спешно. Всеки съвет, който можеш да ми дадеш за самотните ми тревоги, е добре дошъл. Мисля, че казах всичко — поне това, за което се сещам толкова набързо и толкова нещастен… Чувствам се ужасно безпомощен. Но ти си умен човек, винаги си бил… много по-умен си от мен и съм сигурен, че знаеш как да се оправиш с нещата. Бог да те благослови, скъпи Хари, знам, че няма да забравиш в какво затруднение се намирам. Винаги незабавно си ми се притичал на помощ, а аз никога друг път не съм се нуждаел толкова силно от приятел като теб, защото всяко забавяне, може да предизвика огромни трудности.

Завинаги твой любящ те брат, скъпи Хари,

Чарлс Феърфийлд, Каруел Грейндж.“

Изпита огромно облекчение, когато написа писмата и в главата му се оформиха грубите очертания на някакъв план.

Чарлс Феърфийлд бе крайно изтощен, когато сгъна и адресира писмата. Никое физическо усилие не изморява, колкото страданието от тревогата. Много нощи не бе спал, а бе изпадал в мъчително полусъзнание, когато тревожният поток продължаваше да тече в съзнанието му, а изхабените нерви на издръжливостта оставаха напрегнати. Седна на стола си, поставил до лакътя си свещта с нейната слаба червеникава светлина, с отворени капаци на прозорците отпред и с ширнала се над небето и земята студена лунна светлина.

Докато съзерцаваше гледката, го завладя мъчителен сън, от който после си спомняше само, че е било нещо ужасно.

Мрачен и ужасяващ бе сънят, който го споходи и от който се събуди, скован от страх.