Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (53)

ГЛАВА 53
ХАРИ ФЕЪРФИЙЛД СТАВА НЕСПОКОЕН

Няколко дни след това Хари Феърфийлд замина от Уайвърн за живописното градче Уикфорд, мина по тесния и стръмен мост и спря близо до църквата пред дома на доктор Уилет. Хари искаше да каже нещо на лекаря, но като добър дипломат този проницателен търговец на коне предпочиташе най-напред да остави лекаря да поговори.

Свари го по чехли и по халат да подрязва вечнозелените храсти пред къщата, защото още бе рано за сутрешните му визитации.

— Секачо, пощади дървото — каза Хари, цитирайки популярна песен.

Лекарят вдигна глава.

— Как е доктор Уилет тази сутрин? — попита Хари.

— О, вие ли сте? — възкликна лекарят и се изправи с известно усилие, защото се бе привел, докато работеше, а старите гърбове не се изпъват лесно.

— Много добре, благодаря. Виждам, че вие също.

— Не мога да се оплача.

— А как е старият господар? — попита лекарят.

— Как може да е една стара къща? — отвърна Хари. Здрава и изправена, все едно ще си стои вечно. Не виждам никаква промяна у него. Как са нещата в Каруел?

— Не съвсем добре — отговори лекарят.

— Кой е зле?

— Горката млада майка, наистина е много болна обясни той. — Нервна е, потисната е и има висока температура. Когато я прегледах за последен път, имаше силна треска, съвсем ясно изразена.

— Каква треска? — попита Хари.

— Ами, нервите й са прекалено изопнати… — поде лекарят.

— Внимавайте да не е тиф — посъветва го Хари. — Бебето не е болно, надявам се?

— Не, бебето е здраво.

— Около мелницата на Грайс има тиф, а в долчинката едно дете е болно от скарлатина, така чух.

— Нима? Научих, че от тази страна има доста такива случаи — каза доктор Уилет. — Дали лейди Уиндейл от Аултън няма да вземе детето за известно време? Стори ми се много добросърдечна дама. Мястото е хубаво, добре е оградено и е нависоко — малко вероятно е болестта да стигне до там. Имах там един пациент с воднянка, докато имението беше дадено под наем, а семейство Уиндейл бяха в Индия.

— Да, много е добросърдечна. Сигурен съм, че с радост би приела и детето, и майката, обаче заяви, че не иска да откъсва детето от близките му и според мен е права, така че малкият приятел ще трябва сам да се бори и да се справя с капризите на съдбата. Кога ще ходите там днес?

— В три часа.

— Много добре, по това време имам път покрай мелницата в долчинката, така че ще се отбия, за да чуя какво ще кажете, и после ще се прибера през Кресли Комън. И този път ми е удобен като другия. Отклоних се за малко, за да разбера какви са новините, но вече трябва да тръгвам. Довиждане, докторе. Верен ли е часовникът на църквата ви? — попита Хари, вдигна поглед към старата камбанария и извади своя часовник, за да го свери.

— Часовникът върви според желанията на чиновника, така гласи старата поговорка, но ние тук се ориентираме по часовника, а той показва времето доста точно — отговори старият доктор Уилет, заслонил очите си с ръка, докато гледаше какво показват златните стрелки, както правеше и Хари.

— Много добре. Е, докторе, довиждане и Бог да ви пази — каза Хари и отпраши, без да изчака поздрава на лекаря.

В три часа в Каруел Грейндж цареше печалната тишина, характерна за къща, в която има болник.

Едва се чуваше пристъпването на пръсти на старата Дулчибела и шепотът й на вратата, от време на време в затъмнената стая се разнасяше изтощено стенание, а от друга стая, недалеч от първата, долиташе бебешки плач.

Старата Милдред Тарнли беше поела грижите за детето, а Дулчибела с помощта на една съседка, специално повикана за целта, се грижеше за болната майка.

Малко преди три часа за изненада на това тъжно домакинство пристигна Хари Феърфийлд. Не дойде на кон, а с лека каруца. През деня бе свършил повече работа от мнозина, които си изкарват хляба с труда си.

— Нахрани коня, Том. Как са всички? — попита той, като отметна кожената покривка за краката и скочи долу.

— Боя се, че не са добре, сър.

— Нима са по-зле?

— Няма да разберем, преди да дойде лекарят, сър. Но едва ли положението се е подобрило, понеже чух госпожица Крейн да казва, че не е мигнала тази нощ.

— Надявам се, че в залисията не забравят детето? — попита Хари.

— Госпожа Тарнли и Лили Доджър се редуват да се грижат за него.

— Това няма да свърши работа — каза Хари. — Нахрани добре кобилата, Том, че гладна мечка хоро не играе. Доста се поизмори на изкачването от долчинката. Лекарят ще дойде всеки момент.

— Добре, сър.

— Ще остана да чуя какво ще каже. Говори се, че в Каруел Глен имало епидемия.

— Да, сър, доста било сериозно.

— Няма нужда да я разпрягаш, Том, само й пъхни главата в оглавника до портата — ей там, на ограждението до входа, ако имаш подръка торба със зоб, и после се върни тук. Тя е кротка като агънце. Искам да поговорим. Смятам да купя две-три кобили, така че опитай да се сетиш не си ли виждал някоя тъдява. Старата Тарнли е в кухнята, нали?

— Така ми се струва, сър.

— Е, опитай да се сетиш за някоя кобила. Може да завъртим търговия, ако ми харесат.

С тези думи Хари се отдалечи, почука на прозореца на кухнята, кимна и се усмихна на госпожа Тарнли.

— Казаха ми, че всички сте болни, обаче по-добре болни, отколкото тъжни. Само това мога да кажа, жено — каза Хари, докато влизаше както обикновено в кухнята и тупна с голямата си ръка старата Милдред по рамото.

— Да, сър, болни сме, тъжни сме и скоро ще съжаляваме. Погребахме брат ви съвсем наскоро, така че няма как в Грейндж да не скърбим — това беше неговият дом, а това горе е неговата вдовица. Болестта е за предпочитане пред тъгата, само че положението тук не е такова — май и единият и другият ще си отидат. А онази повлекана горе, госпожица Доджър, само се мотае между спалнята и килера. Нямам повече полза от нея, отколкото от петела на върха на камбанарията в Каруел. Никога не съм преживявала такива времена в Каруел Грейндж, вече едва се държа на краката си. Вече не издържам и поне двайсет пъти на ден ми се иска да си бях полегнала на спокойствие в гроба.

— Казват, че цвилещ кон и мърмореща жена живеят дълго. Не се бой, няма да умреш сега, жено, без тебе няма да го има Грейндж. Скоро всичко ще се оправи, гарантирам ти — вятърът не духа дълго на високото, нали знаеш. Ей сега ще чуем какво ще ни каже лекарят.

— Че какво може да каже лекарят — каквото и досега! Пиявици като лекарство и молитви към Бога! А смъртта ще дойде, когато Бог я изпрати. Болестта ни показва, каквито сме, а всеки се бои от гроба, както детето се страхува от тъмното. Не знам колко е полезен лекарят и какво успя да направи за господаря Чарлс — не е по-лош от всеки друг, даже е по-добър от мнозина може би, — ама ни струва много пари. Вчера дойде лейди Уиндейл, макар да не е съвсем добре и трудно да слиза от каретата, срещна се с госпожица Крейн и й даде на заем петдесет лири, за да се оправим, докато младата госпожа, моля се на Бога, оздравее и поеме нещата в ръцете си. Иначе здравата щяхме да загазим още преди края на седмицата. Съчувствието върши работа, ама помощта върши повече. Добре е, че в този позорен свят тук-там е останал по някой свестен човек, който няма да изостави близките си в нужда, когато самият той има предостатъчно. Чудя се как не му е хрумнало на стария господар Хари от Уайвърн, докато невръстният му внук лежи горе в люлката си, как не ви е хрумнало и на вас, господарю Хари.

Хари се засмя, може би със съвсем леко неудобство.

— Виж сега, миличка… — поде той.

— Не съм ви милинка, аз съм старата Милдред Тарнли от Каруел Грейндж, която служи на семейството — вашето и нейното — вече много години и която ви говори открито. Не ми се иска да одумват семейството за безчестие, както ще стане. Срамота е, ако тук няма достатъчно пари, докато върлува болест!

— Знаеш, че имаме пари, обаче старият господар в момента е сърдит. Сигурно ще му мине. А що се отнася до мен, беден съм като църковна мишка. Погледни ме добре, аз съм само един беден дявол който живее от конете и невинаги има в джоба си пари дори за чаша бира. „Четири фартинга и един напръстник — и джобът на моряка дрънка“. Твърде си остра, Милдред, но си добронамерена, а колкото и да е горчива чашата, на дъното винаги е сладко.

— Стори ми се, чух лекарят да идва — каза Милдред, обхвана ухото си с длан и се заслуша.

— Да, чувам го да говори — потвърди Хари и излезе да го посрещне.

Преди лекарят да се качи горе, двамата с Хари разговаряха малко в дневната с дървената ламперия, която и двамата добре познаваха.

— Нали ще се видим тук?

— Преди да си тръгна ли? Да, ще се отбия.

— Добре — отвърна Хари и лекарят се качи горе да прегледа болната.