Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (52)

ГЛАВА 52
РАЗГОВОР СЪС СТАРИЯ ГОСПОДАР

Хари доказа колко е гладен, като изяде огромна вечеря. Беше сам в старата трапезария и пиеше бренди с вода до приятния огън, разпален с дърва и въглища. Разкопчал едно-две копчета, той гледаше сънливо огъня, отметнал глава назад и почти затворил очи, а от топлината на огъня и на алкохола бузите, носът и челото му бяха станали яркочервени.

Хари бе яздил доста дълго през този ден. Имаше някои тревоги, бе дишал въздуха на доста места, а сега, както видяхме, бе излапал една обилна вечеря, бе гаврътнал доста чашки бренди и вода и се бе настанил пред бумтящия огън. Естествено заспа.

Сънува, че старият господар е мъртъв и погребан. Напълно забрави за малкото момче в Каруел и си представи, че той, Хари Феърфийлд, облечен с черната мантия, която погребалният агент дава на главния опечален, се е върнал от погребението и се е настанил в стария „дъбов салон“, точно както действително се бе настанил. Докато си седеше там, най-сетне господар на Уайвърн, и слушаше, както му се стори, грубото тиктакане на часовника в антрето, старият Том Уорд влетя вътре, червендалестото му лице бе пребледняло, устата му бе зяпнала, а очите му щяха да изхвърчат от орбитите. „Ставайте, господарю Хари — с треперещ глас му каза старият слуга, — защото ако не е старият господар, значи ме е хванал дяволът. Седи в синята стая и ви вика!“.

— Лъжеш! — смая се ужасено Хари.

— Побързайте, господарю Хари, защото когато старият господар вика някого, той трябва веднага да отиде каза му в този момент истинският глас на Том Уорд.

— Къде?

— В синята стая.

— Къде съм? — зачуди се Хари, изправи се и погледна Том Уорд. — Мили Боже, Том, сигурно съм сънувал. Здравата ме уплаши. Той там ли е наистина? Много добре.

Хари влезе в стаята и завари стария господар, застанал прав с гръб към огъня, висок, слаб и зачервен, а очите му изглеждаха по-големи и сякаш бяха станали стъклени от гняв.

— Защо не ми съобщи новината, глупак такъв? — попита го старият господар още с влизането. — Мътните да те вземат, ако не беше Том Уорд, нямаше да чуя нищо по въпроса. Значи в Каруел Грейндж се е родило копеле — ха, ха! Чувал съм да казват, че бракът е нещо почтено, само дето домакинството струвало скъпо. Това е една стара песен за гайда. Бракът е най-сигурният път към просешката тояга. Когато бракът се качи на седлото, съжалението се покатерва на ремъка под опашката. Защо не ми съобщи новината, до дяволите? Защо не ми каза, глупако?

— Щях да ви кажа тази вечер, ама съм заспал след вечеря. Обаче е вярно, има лекари, медицински сестри, топли напитки за болната и всичко останало.

— Е, Чарли вече го няма… Нали знаеш какво казват, на мъртвите мишки не им е студено. А тя е лоша, Алис Мейбъл е лоша. Викарият беше неблагодарник и тя прилича на него. Тръгна по свой път и толкова по-добре. Любовчиите и медопоказвачите нямат дом, а хлябът на дявола е наполовина от трици. Научила си е урока. Отнесох се твърде добре с тази негодница. Прегърни чуждо дете, та да ти изпълзи през ръкава. Тя вече не е приятелка. Изгуби Чарли, изгуби и мен. Мандалото хлопна. Сигурно ще й хареса да се върне обратно тук, в Уайвърн, ама мътните да я вземат! Вече ще да е разбрала кой е най-добрият й приятел. Сигурно е била адски доволна от себе си, когато ми пробута онова писмо и избяга с Чарли — на бас, че сега доста се е омърлушила. Пасторът вероятно всеки ден ходи в Грейндж да се моли заедно с дамата и да й говори за примирението. Когато им се случи нещо, всички негодници започват да се молят, да пеят химни и да въртят очи към небето, негодниците, за да се изпълни Божията воля. Добре дошла смърт, казва плъхът, когато щракне капанът. Много им благодаря, задето се нагърбиха с нещо, с което не могат да се справят. Тази жена е лоша — оказа се измамна предателка, а Чарли беше мекосърдечен и шантав мъж, обаче времето му свърши. А аз се държах като стар глупак и си получих заслуженото. Само че времето и разсъдливостта овладяват всичко, а и нали всички ще отидем в гроба? Как изглежда момчето? — попита старецът след известно мълчание. — На Чарли ли прилича?

— Спеше и в стаята беше тъмно, така че не можах да го видя добре — измисли си извинение Хари.

— Няма значение дали е било светло, или тъмно. Той е син на Али, а от нея няма да се роди нищо добро, никога. Крушата не пада по-далеч от дървото, а онази чужденка, доколкото чувам, се кълне, че първа се е оженила за горкия Чарли. Ама какво значение има това за мен? Никакво. Тя е в затвора и ако казва истината, тогава нещастният син на Али не е наследник, а майка му, Бог да я благослови, няма защо да се притеснява за Уайвърн, нито пък ще се моли старият господар, който беше толкова добър с нея, да гушне букета, за да отстъпи място на сина й. Така че ще бъде твой ред да се намесиш и да искаш да заемеш мястото ми, да седнеш на стола ми, да вземеш ключа от избата ми, а пък мадам — как й беше името? — Ван Трамп или нещо подобно сигурно ще предизвика процес, а ти ще трябва здравата да се бориш — да риташ, да мачкаш, да хапеш — в съда или където можеш. А на мен какво ми пука кой ще изгуби и кой ще спечели? Пет пари не давам. И ако мислиш, че ще пръскам пари по съдилища, за да се изясни въпрос, който изобщо не ме интересува, значи не си познал, кълна се, че не си, понеже няма да подкрепя никого от двамата и няма да похарча нито шилинг. Пет пари не давам, мамка му! Ще трябва да се бориш, след като отида в гроба. Който успее, той ще вземе Уайвърн, а и ще ти струва доста пари. Ще се наложи да си продадеш и дрехите на гърба. Здравата си се набутал и не можеш да се оттеглиш. Хубавата пяна е половината бръснене. Няма да ми се скъса сърцето, уверявам те.

Старецът се захили гръмогласно и неистово започна да тръска глава, докато описваше свадата, която по собствен начин си представяше, че ще избухне.

— Не се жалете заради мен. Който успее, той да вземе Уайвърн. Аз и пръста си няма да помръдна, уверявам те. Че за какво ми е да се боря с вятърните мелници на другите хора? — Старият господар продължи по-спокойно, отколкото досега: — Направи още една кана от това нещо, Том. Приготви голяма кана и добре я затопли. Донеси чаша и за себе си, приятелю. — Сетне старият господар възобнови речта си: — Богатите да хранят копелетата на бедните. Син в Каруел Грейндж, помисли си само! Достатъчно, навремето съм понесъл достатъчно голям товар на плещите си, а обикновено най-слабото момче, носи най-голямата цигулка. Лукаво същество е тази Алис. Ще намери колкото си иска глупаци да й помогнат. Приключих с нея, тя е лоша. Погледни този клавесин, на който свиреше — посочи той към пианото. Купих й го от Лондон, за да дрънка на воля. Канех се да го строша и да го хвърля в реката, ама щеше да си помисли, че ми пука за нея, след като съм си дал толкова зор. Обърна ми гръб, когато си поиска, а сега аз пък няма да я погледна, когато ме помоли. Неблагодарница беше тя. Подлостта остава, но красотата повяхва, така че по-добре за мен. Стига толкова. Няма какво повече да се каже. Вземи една свещ, ако ти се спи, човече, няма защо да ми се прозяваш и да ми се преструваш, и си върви в леглото.

Той отпрати сина си с рязко кимване на глава. Не след дълго в стаята влезе Том с нова кана с пунш.

— Много добре, Том, това ще ми стопли кокалите. От колко време си тук? Винаги си бил в Уайвърн, обаче от колко време си в къщата? От доста отдавна си със семейството. Беше преди шейсет години, Том. Помня те облечен с нашата ливрея — в синьо и в жълто, това бяха цветовете ни тогава. Сега не знаят как се нарича този цвят и го наричат оранжево. Много често сме посрещали Коледа в старата къща, ама надали ще посрещнем още много коледи. Историята ни почти приключи. Не живяхме лошо, Том, не можем да се оплачем. Взехме си своето, а след сиренето, не сервират нищо повече, както казват старите хора. Вземи си чаша и седни до вратата, Том. Господарят Хари си тръгна. Бих предпочел да изпия една чаша с теб, отколкото десет с него, проклет любопитен негодник. Том, нали е голям мошеник, не е истински Феърфийлд, мътните да го вземат, нали, Том?

— Не мога да кажа такова нещо, сър. Той е висок и красив, а освен това седи и пие като истински мъж.

— Искаш да кажеш като животно. Той никога не разказва интересни истории, никога не се смее като мъж, а алкохолът, с който се налива, отива в неподходяща кожа, Том. Той не пие жадно и от сърце като истински Феърфийлд, нравът му не е добър, Том. Хари е стиснат и лукав. Мразя хората, които не могат да купят от пазара и да продадат на панаира! Дори когато пие, мътните го взели, винаги гледа да те прекара точно като майка си. Голяма мошеница беше тя и синът й е такъв — винаги мами, и когато купува, и когато продава. Мразя го трезвен, Том, мразя го и пиян. Донеси чашата си тук, стари приятелю. Страхотен пунш си приготвил тази вечер. Дръж я права, глупако!

Та какво говорех? Старите неща вече не са модерни, Том, светът се променя и няма смисъл старите кучета да се учат на нови номера. Сигурно е забавно, само че аз не виждам какво му е забавното, а старите вече започват да пречат, както винаги е било, защото за нас нищо не се променя. Някога ние от рода Феърфийлд бяхме смели мъже, но сега няма кой да ни наследи. В Уайвърн няма да има такъв мъж след мен. Помня навремето, когато бях още момче, за турнира по борба Уайвърн Феър Грийн се стичаха дами и господа от двайсет мили околовръст и всички стари благородници в графството — някои на кон, други в карети, издокарани с коприна и със сатен, за да гледат надпреварата, борбата и боя с тояги. Това бяха мъжки времена, Том, а победителят винаги беше Феърфийлд и… коя година беше това? Предишната седмица бях навършил двайсет, значи е било преди шейсет и четири години, когато преметнах Дик Дътън през рамото си и му счупих ключицата, а Дътън се смяташе за най-добрия борец, който бе идвал тук… Пък Мег Уийкс, помниш ли я, Мег Уийкс с лешниковите очи, гледаше борбата. Обаче борба вече няма и в цялото графство надали ще се намери човек, който да знае разликата между тояга и млатило. А когато заема мястото си в двора на църквата, в Уайвърн вече няма да има Феърфийлд, понеже не броя Хари за Феърфийлд, той не е от рода ми, никога не е бил. Чарли имаше нещо от рода ни, красивият Чарли. По много неща приличаше на мен… Пък капитан Джолифи умрял онзи ден… прострелях го в ръката в Тюксбъри преди двайсет години, понеже ми каза една дума накриво… Старият Мортън прочел новината вчера в лондонския вестник. Само че за Чарли всичко свърши… Стани, Том, напълни си чашата и да пием за него.

След това старият Том пръв наруши тишината:

— Имаше гореща кръв и бе горд, сър, и на младини беше доста буен. Никой не може да каже нищо друго. Смело момче, сър, и най-добросърдечното, което познавам. Не биваше да го погребваме сам. Това хич не ми харесва. Той не би постъпил така с вас, стари господарю. Той ви обичаше, обичаше всички, които се държаха добре с него. Много добре си спомням колко плака след смъртта на горкия господар Уили. Двамата много си приличаха и се обичаха. Господарят Уили също беше висок и красив като него.

— Не ми говори за тях, глупако — избухна старият господар, — веднага млъкни, Том, дръж си езика зад зъбите. Мътните да те вземат, да не мислиш, че съм глупак? Запали ми свещта и върви да спиш, ама първо изнеси каната. Върви да спиш, дърт глупак такъв — каза той и силно разтърси ръката на възрастния прислужник, докато говореше.