Дейвид Хърбърт Лорънс
Девицата и циганинът (9)

IX

Ивет не изпълни обещанието си. Оскъдните мартенски дни бяха прекрасни, но тя ги пропусна. Обзела я бе странна трайна неохота да предприеме решително действие, да прояви истинска инициатива от своя страна. Непрекъснато очакваше някой друг да предприеме действия спрямо нея, сякаш отказваше сама да кове съдбата си.

Живееше постарому — гостуваше на приятелите си, ходеше по вечеринки, като танцуваше с предания Лио. Искаше да отиде при циганите, за да се сбогува с тях. Наистина искаше. И нищо не й пречеше да го стори.

Особено в петъчните следобеди желанието й бе силно. Грееше слънце, последните минзухари покрай алеята пред входа бяха пищно нацъфтели, а около тях жужаха първите пчели. Реката Папъл бурно течеше под каменния мост, необичайно пълноводна, почти изпълнила цялото корито. Долавяше се уханието на люляковия храст.

Ала Ивет се чувстваше отмаляла, много отмаляла, безкрайно отмаляла. Отбиваше се в градината край реката, като в полусън, в очакване на нещо. Тя винаги ще е навън, докато грее пролетното слънце. Вкъщи маминка, разположила се като някой ужасен престарял жрец в широките дипли на черната си копринена дреха, с бялото си дантелено боне на главата, грееше нозе пред камината, като не пропускаше ни дума от излиянията на леля Нел. Лелята обикновено пристигаше за обяда и си тръгваше след ранния чай. Така че майката и едрата, доста грубовата щерка, останала вдовица на четирийсет, седяха край камината, потънали в сладки приказки и одумки, а леля Сиси се щураше напред-назад. Петък бе денят, когато пасторът отиваше в града. Тогава и прислужницата имаше свободен следобед.

Този петък Ивет седна на дървената пейка в градината, само на няколко крачки от брега на придошлата река, която мяташе необичайната си, застрашително голяма маса вода. Минзухарите прецъфтяваха в добре поддържаните лехи, окосената трева бе тъмнозелена на цвят, а лавровите храсти просветваха. Горе на верандата се показа леля Сиси и високо попита дали Ивет не иска ранния си чай. Заради грохота на водата Ивет не чу думите й, но се досети за какво става дума и поклати отрицателно глава. Ранен чай, при това вътре в къщата, когато навън грее такова слънце! Не, благодаря.

Докато седеше замечтана на слънце, се замисли за своя циганин. Въображението й имаше мъчителното, но и сладостно свойство да отлита от тялото й и да се втурва към някое място или човек, приковали вниманието й. В някои дни то литваше към семейство Фрамли, макар Ивет рядко да ги посещаваше. А друг път духът й бе изцяло с двойката Истуд. Днес обаче наред бяха циганите. Мислено се озова сред фургоните им в каменната кариера. Видя пред себе си как циганинът чука върху медния съд и току вдига глава да огледа пътя. Дечурлигата играят под навеса на каруцата, а двете жени, съпругата на циганина и яката старица, се прибират с торбите, придружени от възрастния човек. В този слънчев следобед Ивет изведнъж остро почувства, че това е нейният дом с всичките му подробности — с фургоните, огъня, малкото столче, мъжа с чук в ръката, жилавата старица.

Сякаш бе свойствено за нея да я обземат подобни внезапни копнежи по някое познато място, изведнъж да се озовава там с човек, който предизвиква у нея усещане за дом. Днес това място бе циганският стан. А мъжът със зелената фланела му придаваше домашна атмосфера. Просто да бъде някъде с него би означавало за нея, че е у дома си. Фургоните, хлапетата, другите две жени — всичко бе за нея нещо съвсем естествено, истински дом, като че ли беше родена на това място. Чудеше се дали циганинът се сеща за нея, дали си я представя как седи на малкото столче край огъня и го поглежда често и многозначително, като се извръща към стъпалата на фургона му. Дали е усетил нещо? Дали е усетил?

Ивет отправи блуждаещи очи към високите тъмни борики на север, затулили виещия се път към Хед. Не се виждаше нищо и тя отново сведе поглед. В подножието на склона реката много рязко и страховито завиваше, втурваше се срещу ниските скали, изпречили се на пътя й, а после водите й потичаха покрай градината в посока към моста. Сега реката беше необичайно пълноводна, пенливо кална и бурна. „Вслушай се в гласа на водата“, каза си тя. „Но защо ли да се вслушам, след като няма глас, а само шум?“

И тя отново се вгледа в придошлата река, гневно втурнала се на завоя. Близо до водата тъмнееше зеленчуковата градина и жилавите овощни дървета. Цялата растителност сякаш се бе наклонила и обърнала на юг или на югозапад в посока на слънцето. А отзад, над къщата и зеленчуковата градина се извисяваше горичката от борики, малко поизсъхнали на вид. Градинарят работеше в зеленчуковата градина, там на високото, съвсем близо до бориковата горичка.

Някой й извика. Това бяха леля Сиси и леля Нел. Махаха й с ръце от алеята. Тя също им помаха. А след това леля Сиси, повишила глас, за да надвика реката, каза:

— Няма да се бавя. Не забравяй, че баба ти е сама.

— Добре! — високо отговори Ивет, доста неуспешно.

Седнала на пейката, тя проследи с поглед как двете невзрачни жени, облечени в дълги палта, преминаха бавно по моста и се заизкачваха по лъкатушещата пътека на отсрещния хълм. Леля Нел държеше в ръка нещо като куфарче, в което бе донесла някои неща за маминка, а сега го беше напълнила със зеленчуци и други продукти от градината или долапите на пасторския дом. На фона на белия стръмен път двете фигури постепенно се смалиха, придвижвайки се бавно към селото Папълуик. Леля Сиси отиваше не по далече от селото, за да набави някои неща.

Избледнялото слънце вървеше към заник. Колко жалко! О, колко жалко, че слънчевият ден си отива, а тя трябва отново да се прибере в тези отвратителни стаи при маминка. Леля Сиси скоро ще се върне, защото минава пет. И малко след шест всички останали ще се приберат от града, доста изнервени и уморени.

Изведнъж сред грохота на бучащата вода дочу тропота на кон и каруца откъм пътя, затулен от бориковите дървета, и сепнато се огледа. Градинарят също се оглеждаше. Ивет отново се извърна и бавно закрачи покрай придошлата река, изпълнена с нежелание да се прибере вкъщи. После погледна към пътя на отсрещния хълм, за да види дали леля Сиси си идва — ако се връща, и Ивет ще влезе вътре.

И тогава девойката чу някой да вика и се огледа. Видя как по пътеката между бориковите дървета бързо се спуска циганинът. По-далече встрани градинарят също тичаше. В миг дочу силен трясък и преди още да е направила и крачка, той прерасна в оглушителен грохот. Циганинът силно жестикулираше. Тя погледна зад себе си.

И за свой голям ужас и изумление съзря как при завоя на реката се е надигнала огромна мътна водна стена, която се придвижваше застрашително напред като глутница освирепели зверове. Грохотът заглуши всичко. Напълно безсилна, зашеметена и слисана, тя се взря в гледката.

Преди още да се е опомнила, стихията, трещяща водна грамада, наближи. Тя едва не припадна от ужас. Дочу крясъците на циганина и го видя как връхлетя връз нея, изцъклил черните си очи.

— Тичай! — изкрещя той, като я сграбчи за ръката.

И в същия миг първата вълна заля нозете й с лудешки трясък, който, кой знае защо, й се стори като оглушителна тишина, а после опустошителният прилив наводни цялата градина. Каква страховита водна коситба!

Циганинът тежко я повлече към къщата, като се олюляваше, препъваше, но задържаше и двамата на крака. Тя смътно съзнаваше какво става наоколо. Сякаш потопът бе в душата й.

Добраха се до затревената тераса в градината, близо до алеята около къщата. С огромни напъни циганинът се прехвърли от терасата на сухата алея, теглейки я след себе си, а после заедно с нея прескочи през прозорците и се примъкна към стъпалата на верандата. Едва-що стигнали там, се надигна нова вълна, която покоси всичко и събори дърветата.

Ивет почувства, че също като в агония, потъва във водовъртеж, във вада с ледена вода, и усещаше единствено ръката на циганина, стиснал страховито китката й. После и двамата бяха залети от стихията и потънаха. Тя изпита тъпа, но зашеметяваща болка някъде по тялото си.

А после той я измъкна на повърхността. Беше се изправил на крака, целият облян във вода, като се придържаше към дебелите стебла на огромната асма близо до стената, сега смазана от стихията. Главата на Ивет се показа над водата, а циганинът така силно стисна ръката й, че сякаш я изкълчи. Тя обаче не можеше да стъпи на дъното. С огромна мъка като в кошмарен сън девойката се напъваше и мяташе, но не успяваше да стъпи на крака. Единствено ръката му стискаше като менгеме китката й.

Циганинът я придърпа и тя се хване за крака му със свободната си ръка. За малко да потопи и него. Ала асмата го крепеше и той изтегли момичето. Ивет се вкопчи ужасена в мъжа и най-после успя да стъпи на крака, а той увисна като разполовен върху ствола на асмата.

Водата се бе надигнала над коленете й. Двамата се вгледаха един в друг с ужасени мокри лица.

— Тичай към стълбата! — изкрещя той.

Стъпалата бяха зад ъгъла, само на четири крачки. Тя го погледна отчаяно — не бе в състояние да се придвижи дотам. Той се взря свирепо в нея с тигрови очи и изведнъж я пусна. Ивет се притисна до стената, а нивото на водата сякаш поспадна. Девойката се олюля на ъгъла, запрепъва се, но клатешком се добра до перилата на стълбата във верандата, следвана от мъжа.

Поеха нагоре по стъпалата, когато сред грохота се чу нов трясък и стените на къщата се разклатиха. Водата отново заля краката им, но циганинът бе отворил вратата на гостната. Нахлуха вътре заедно с водата и клатешком се отправиха към вътрешната стълба. И тогава пред тях изникна маминка — ниската й, набита фигура се появи на вратата на трапезарията. Старицата размаха отчаяно ръце, когато нахлулата вода обля краката й, а устата й на смъртник издаде дрезгав писък.

Ивет не виждаше нищо друго, освен стълбата. Напълно ослепяла, с притъпени сетива, насочени единствено към стъпалата, издигащи се над водата, почти в състояние на несвяст, тя пое нагоре като нагизнала, зъзнеща котка. Чак когато, разтреперана и мокра до кости, се добра до горната площадка и с отмалели крака се вкопчи в перилата, усетила как цялата къща се тресе и водата долу бушува, Ивет осъзна присъствието на мокрия циганин до себе си — разтърсен от силна кашлица, останал без шапка, с разпиляна върху лицето черна коса, той се взираше измежду заслепилите го черни кичури в страховитата стихия в подножието на стълбите.

Почти в несвяст, Ивет също се огледа и видя как долу върху водата като странна шамандура се носи маминка, с мораво лице, с изцъклени слепи сини очи, с пяна на устата. Едната й морава ръка се закачи за перилата и се задържа там за миг, просветнала с венчалната си халка на пръста.

Циганинът, който бе надвил кашлицата и отхвърлил назад коса, погледна към ужасното лице, плаващо като шамандура долу, и каза:

— Лошо! Много лошо!

С глух тътен като гръмотевица къщата отново потръпна и се разтресе, а после се чу странно пукане, тракане, фучене. Водата се надигна като морски прилив. Плаващата ръка изчезна, всичко друго изчезна, освен прииждащата вода.

Обзета от сляп, неосъзнат див подтик, Ивет се втурна към следващата стълба и бързо се закатери нагоре като мокра котка. Чак когато стигна до вратата на стаята си, тя се поспря, вцепенена от поредния влудяващо страховит трясък и разклащането на къщата.

— Къщата рухва! — изкрещя в лицето й циганинът, мъртвешки пребледнял.

Той се вгледа в обезумялото й лице.

— Къде е коминът? Задният комин?… В коя стая? Коминът ще издържи…

Той се взря със странна свирепост в лицето й, принуждавайки я да дойде на себе си. И тя му кимна със странно обзело я безумно самообладание, кимна доста спокойно и отговори:

— Тук вътре! Тук вътре! Всичко е наред!

Влязоха в спалнята, където имаше тясна камина. Това беше задна стая с два прозореца от двете страни на големия комин. Циганинът, силно разтърсван от кашлица и целият разтреперан, се приближи до прозореца и погледна навън.

Долу между къщата и стръмния склон се бе втурнал стихиен поток, повлякъл със себе си различни предмети, между които и колибата на Роувър. Циганинът не спираше да кашля, взрял се стъписан надолу. Дърветата падаха едно след друго, покосени от водата, вероятно десетина фута дълбока.

Разтърсван от студени тръпки, обвил нагизналата си гръд с подгизнали ръце, с израз на смирение върху посинялото си от студ лице, той погледна към Ивет. Страховит раздиращ трясък прокънтя в къщата, след което буйно шурна вода. Нещо се бе срутило, някоя част от къщата беше пропаднала, подът се повдигаше и клатеше под краката им. За миг и двамата занемяха, приковани на място. После циганинът дойде на себе си.

— Лошо! Много лошо! Но това ще издържи. Това тук ще издържи. Виждаш ли? Този комин. Той е като кула. Да! Това е добре. Добре е. Сваляй дрехите си и се мушкай в кревата. Иначе ще умреш от студ.

— Всичко е наред! Съвсем наред е! — машинално повтаряше тя, като седна на един стол и вдигна към него пребледнялото си обезумяло личице с паднали върху очите кичури.

— Не! — извика той. — Не е наред. Сваляй дрехите си и аз ще те разтъркам с тази кърпа. Ще разтрия и себе си. Срути ли се къщата, поне няма да ти тракат зъбите от студ. А ако не се срути, ще оцелееш и няма да умреш от пневмония.

Разтърсван от кашлица, разтреперан от студ, той повдигна долния край на горнището си и съвсем изнемощял и зъзнещ, се опита да съблече мократа си тясна фланела.

— Помогни ми! — изкряска той изпод омотаната около главата му дреха.

Ивет безропотно хвана краищата на фланелата и задърпа с всички сили. Най-после я измъкнаха през главата му и той остана по тиранти.

— Сваляй дрехите си! Разтрий се с тази кърпа! — свирепо й изкомандва той със суровия тон на войник в битка. Обсебен от неотложността на мига, циганинът смъкна панталоните си, свали мократа си полепнала риза и се изправи в цял ръст, строен и посинял, силно разтреперан от студ и от изживения ужас.

После сграбчи една кърпа и започна енергично да търка тялото си, а зъбите му тракаха като кастанети. Ивет смътно схвана, че е разумно да направи същото. Опита се да съблече роклята си. Той смъкна нагизналата й дреха, стегнала я в смъртоносна хватка, а след това, все така търкащ се с кърпата, се приближи до вратата, стъпвайки на пръсти по мокрия под.

И там спря като вкаменен, както бе гол, с кърпа в ръка. Погледна на запад, където по-рано се намираше прозорецът на горната площадка, и видя залязващото слънце над безумна водна шир, сред която стърчаха изкоренени дървета и всякакви отпадъци. Другият ъгъл на къщата, където преди бяха стълбите и верандата, се бе срутил. Стената беше паднала и етажите зееха. Нямаше ги и другите стъпала.

Застинал от ужас, той се взря във водата. Облъхна го студен вятър. С огромно усилие на волята циганинът стисна тракащите си зъби и се върна в стаята, като затвори вратата зад себе си.

Голата Ивет, тресяща се от студ до полуда, се опитваше да се подсуши с кърпата.

— Спокойно! — викна той. — Спокойно! Водата спря да приижда. Спокойно!

Той започна да я търка със своята кърпа, като също силно се тресеше, но я стисна здраво за рамото, а после бавно и сковано заразтрива нежното й тяло и дори се опита донякъде да подсуши мократа й главица.

Сетне изведнъж спря.

— По-добре легни в кревата — заповяда той. — Искам да разтрия себе си.

Зъбите му все така силно тракаха и думите му излизаха на пресекулки. Разтреперана и почти в несвяст, Ивет едва се добра до кревата. Напрегнат да овладее треперенето и да се стопли с разтривки, циганинът отиде до северния прозорец и погледна навън.

Нивото на водата се бе малко вдигнало. Слънцето беше залязло и небето аленееше. Той разтърка глава и разрешената му черна мокра коса щръкна, после спря да си поеме дъх, но отново силно се разтрепери, пак поспря, разтърка гръдта си, но го обзе нов пристъп на кашлица поради погълнатата вода. Кърпата му беше обагрена — някъде се бе наранил, но не усещаше нищо.

Все още се чуваше странният силен плисък на вода, а в оцелелите стени непрекъснато се блъскаха плаващи предмети. След залеза усилилият се вятър стана студен и пронизващ. Къщата се тресеше от внезапните силни удари на носещите се отломки и отвсякъде долитаха страховити, страховити и стряскащи звуци.

Обзет от прокрадналия се ужас в сърцето, циганинът отново се приближи до вратата. При отварянето й нахлу силен вятър, бушуващ заедно с водата. През зейналия ужасяващ отвор в къщата той съзря света, ширналата се навсякъде вода, стихията на надигналата се вода, видя залеза, прекрасната нова луна, все още бледа, издигнала се над аленеещия заник, видя скупчените тъмни облаци в небето, тласкани от студения пронизващ вихър.

Стиснал отново зъби, изпълнен с ужас и същевременно с примирение, дори фатализъм, той се върна в стаята, затвори вратата, взе нейната кърпа, за да види дали е по-суха от неговата и по-малко обагрена с кръв, и без да спира да си търка главата, се приближи до прозореца.

После пак се извърна навътре, неспособен да овладее разтърсващите го спазми. Ивет се бе изцяло скрила под завивките и на леглото под белия юрган се виждаше само една тресяща се издутина. Той сложи ръка отгоре й, сякаш да покаже съпричастност. Ала тя не спря да се тресе.

— Спокойно! — повтори той. — Спокойно! Водата вече спада.

Ивет изведнъж показа глава и го погледна с побеляло лице. Като в полусън тя се вторачи в прежълтялата му, странно спокойна физиономия. Той се взря в нея с все още тракащи зъби, а в черните му очи продължаваше да проблясва огънят на живота, но и някакво чергарско спокойствие, както и фаталистично примирение.

— Стопли ме! — изстена тя с тракащи зъби. — Стопли ме! Ще умра, ако продължа да се треса от студ.

Изведнъж ужасна конвулсия разтърси сгърченото й бяло тяло, достатъчно силна, за да я пречупи и предизвика смъртта й.

Циганинът кимна и я взе в обятията си, стисна я като в менгеме, за да спре собственото си треперене. Самият той се тресеше страхотно и бе почти в несвяст. Всичко идваше от преживения ужас.

Здравата му като менгеме прегръдка сякаш беше за нея единствената опорна точка в гаснещото й съзнание. Почувства внезапно остро облекчение в сърцето си, напрегнато до пръсване. И макар неговото тяло — непознато, гъвкаво и силно, обгърнало я като с пипала, — да се тресеше силно, сякаш разтърсвано от електрически ток, все пак рязкото свиване на мускулите му в силната прегръдка донякъде стабилизира и двамата, така че безумното влудяващо треперене, предизвикано от преживения ужас, постепенно отслабна, първо в неговото тяло, а после — в нейното, като топлината им се възвърна. Ала с прииждането на тази топлина притъпеното им съзнание съвсем угасна и те потънаха в сън.

 

 

Слънцето в небето вече напипаше, когато група мъже успяха да пресекат реката Папъл с подвижни стълби. Мостът се бе срутил. Ала нивото на водата беше спаднало и къщата на пастора, приведена напред, сякаш тромаво се кланя на реката, се извисяваше сред кал и развалини, с купища съборена зидария и всякакви отломки в югозападната част. Зейналата паст на стаите бе направо страховита!

Отвътре не идваха никакви признаци на живот. На брега се появи градинарят, дошъл да види какво е станало с къщата, а също и готвачката, обзета от трескаво любопитство. По време на бедствието тя се измъкнала през задната врата, после пресякла бориковата горичка и излязла на главния път, когато зърнала как циганинът тича към къщата, и си помислила, че мъжът отивал да убие някого. Пред малката задна врата видяла спрялата му каруца. Щом паднала нощта, градинарят закарал коня в „Червеният лъв“ в Дарли.

Това научиха групата мъже от Папълуик, когато най-накрая успяха да пресекат реката с подвижни стълби и се насочиха към задната част на къщата. Те бяха стреснати, силно уплашени да не би да се срути сградата, чиято фасада бе подкопана, а задната част — хлътнала. Гледките пред тях бяха потресаващи — безмълвните лавици с наредените книги на пастора в зейналия му кабинет, голямото месингово легло в спалнята на маминка, безупречно подредено, но с един месингов крак застрашително щръкнал над празното пространство, развалините в горната стая на прислугата. Камериерката и готвачката се разплакаха. И тогава един мъж предпазливо се промуши през един счупен прозорец на кухнята и се озова сред безредицата и тинята на долния етаж. Там се натъкна на трупа на старицата или по-скоро зърна крака й в черен пантоф с нисък ток, подал се сред калта и отломките. Мъжът мигновено побягна.

Градинарят твърдеше със сигурност, че мис Ивет не е в къщата. Самият той видял как вълна залива девойката и циганина. Ала полицаите настояха да се направи оглед, братята Фрамли се втурнаха напред и подвижните стълби се навързаха една за друга. После всички присъстващи започнаха силно да викат. Ала от това не последва нищо. Отвътре не се обади никой.

Тогава подпряха висока стълба и по нея се изкачи Боб Фрамли, който разби един прозорец и се добра до стаята на леля Сиси. Подредената домашна обстановка вътре го стресна като призрак. Къщата можеше да се срути всеки миг.

Тъкмо вече бяха подпрели стълбата до най-високия етаж, когато тичешком пристигнаха няколко мъже от Дарли и съобщиха, че старият циганин се отбил в „Червеният лъв“ и разказал как синът му видял Ивет на най-горния етаж. А междувременно полицаят вече разбиваше прозореца в спалнята на Ивет.

Дълбоко заспала, Ивет стреснато се показа изпод завивките и изписка, когато стъклата зазвънтяха. Девойката притисна чаршафа около голите си рамене. Изненаданият полицай първо високо възкликна, а после веднага закрещя:

— Мис Ивет! Мис Ивет! — Той се извърна на стълбата и извика на застаналите долу: — Мис Ивет е в кревата!… В кревата!

А после горкият неженен мъж застина горе на стълбата, стиснал опасното стъкло, недоумяващ какво да предприеме.

Ивет седна в леглото с разрошена коса и се вторачи пред себе си с обезумели очи, закривайки с чаршафа голата си гръд. Бе толкова дълбоко заспала, че още не можеше да дойде на себе си.

Полицаят, стреснат от олюляващата се стълба, се вмъкна в стаята и каза:

— Не се плашете, мис! Вече няма от какво да се страхувате. Спасена сте.

Ивет, още съвсем замаяна, помисли, че полицаят има предвид циганина. А къде е той? Това беше първата мисъл в главата й. Къде се е дянал нейният циганин от нощта на потопа, довела до края на света?

Изчезнал бе! Изчезнал! И в спалнята й се беше озовал полицай! Полицай!

Тя разтри с ръка озадаченото си чело.

— Ако се облечете, мис, можем да ви пренесем на безопасно място. Къщата може да се срути. Предполагам, че в останалите стаи няма друг човек.

Той предпазливо се промъкна в коридора, ужасено погледна през зейналата част на къщата и зърна на отсрещния склон, огрян от слънцето, кола с пастора вътре.

С вкаменено и разочаровано лице Ивет бързо стана, заметна юргана и се огледа за миг, а после отвори шкафовете, за да потърси дрехи. Облече се, погледна се в огледалото и с ужас забеляза сплъстената си коса. Ала й бе все едно. Нали циганина го няма!

Роклята й от предния ден лежеше нагизнала на пода. Там се търкаляха и две окървавени мръсни кърпи, а върху килима се виждаше голямо мокро петно, където бяха стояли неговите дрехи. Нямаше никакви други следи от него.

Тя приглаждаше коса, когато полицаят почука на вратата й. Извика му да влезе. Той с облекчение видя, че се е облякла и е дошла на себе си.

— Добре е да се махнем от къщата час по-скоро, мис — повтори той. — Може всеки миг да се срути.

— Така ли! — спокойно каза тя. — Толкова ли е опасно наистина?

Отвън се чуха силни викове. Тя трябваше да се покаже на прозореца. Долу бе застанал пасторът, разтворил широко ръце, облян в сълзи.

— Много съм добре, татко! — каза тя съвсем спокойно въпреки противоречивите си чувства. Ще скрие от него тайната за циганина. Същевременно по лицето й рукнаха сълзи.

— Не плачете, мис, не плачете! Пасторът загуби майка си, но той благодари на Бога, че дъщеря му е жива! Всички мислехме, че и вие сте се удавили, така беше.

— Маминка удавила ли се е? — попита Ивет.

— Боя се, че е така, горката госпожа! — отговори полицаят с печално лице.

Ивет се разрида в носната си кърпа, извадена от едно чекмедже.

— Ще се осмелите ли да слезете по стълбата, мис? — попита полицаят.

Ивет се вгледа в зейналата пропаст пред себе си и мигновено си каза: „Не! За нищо на света!“ Ала веднага си спомни думите на циганина: „Бъди по-смела с тялото си.“

— Обходихте ли и другите стаи? — през сълзи попита тя полицая.

— Да, мис. Но вие сте единствената останала вкъщи, освен възрастната дама. Готвачката е избягала навреме, а Лизи е била на гости при майка си. Тревожехме се само за вас и за възрастната госпожа. Смятате ли, че ще се осмелите да слезете по стълбата?

— О, да! — отговори Ивет, обзета от безразличие. Нали циганинът го няма вече.

И тогава с втрещен поглед пасторът проследи как високата му стройна дъщеря бавно се смъква гърбом по подпряната стълба, а полицаят, героично надничайки през разбития прозорец, държи здраво горния край на стълбата.

Както можеше да се очаква, в подножието на стълбата Ивет припадна в обятията на баща си, а после Боб откара с кола двамата в дома на семейство Фрамли. Там горката Люсил, пребледняла като платно, зарида от радост и едва не изпадна в истерия, при което дори леля Сиси извика през сълзи: „Нека старите си отидат по реда, но младите трябва да оцелеят! О, не мога да плача горко за майка си, щом Ивет е жива!“

И тя проля море от сълзи.

Наводнението бе причинено от внезапното спукване на големия резервоар горе в Папъл Хайдейл, на пет мили разстояние от пасторския дом. По-късно се установи, че някакъв древен, вероятно останал още от римско време минен тунел под големия резервоар, за който никой изобщо не е подозирал, се срутил и подкопал резервоара. Тъкмо поради това през последните дни реката Папъл бе толкова зловещо пълноводна. И тогава резервоарът се пръснал.

Пасторът и двете му дъщери се настаниха в дома на семейство Фрамли, докато намерят нова къща. Ивет не отиде на погребението на маминка. Остана в леглото си.

Когато обясняваше какво се е случило, тя само каза, че циганинът я е довлякъл до верандата, а после сама е изпълзяла нагоре по стълбите, издигнати над нивото на водата. Знаеше се, че той се е спасил — старият циганин бе потвърдил това, когато отишъл да прибере коня и каруцата от „Червения лъв“.

Ивет не можеше да разкаже нищо с подробности. Бе объркана, смутена и сякаш почти нищо не помнеше. Но това нейно състояние беше напълно естествено.

Не друг, а Боб Фрамли заяви:

— Знаете ли какво, мисля, че циганинът заслужава медал.

Цялото семейство на пастора изведнъж се сепна.

— О, ние трябва непременно да му благодарим! — извика Люсил.

Самият пастор потегли заедно с Боб в колата. Но кариерата беше празна. Циганите бяха разтурили стана си и изчезнали кой знае къде.

А Ивет, легнала в кревата, простенваше дълбоко в душата си: „О, обичам го! Обичам го! Обичам го!“ Скръбта й по него я задържаше в постелята. Ала разумът й я караше да се примири с изчезването му. С младежкото си съзнание долавяше благоразумието в стеклите се обстоятелства.

След погребението на маминка тя получи кратко писъмце, изпратено от непознато място.

„Скъпа мис, научавам от вестниците че си наред след гмуркането а също и аз. Надявам се да те видя някой ден може би на пазара за добитък в Тайдсуел а може и пак да се върнем по тези места. В оня ден додох да ти кажа довиждане но не можах ами защото водата не ми позволи но храня надежди.

Твой покорен слуга, Джо Босуел.“

И чак тогава тя осъзна, че той има име.