Дейвид Хърбърт Лорънс
Девицата и циганинът (7)

VII

Ивет бе много очарована от семейство Истуд, както ги наричаше дълбоко в себе си. Дребната еврейка трябваше да изчака само още три месеца до окончателното разрешение на въпроса. Тя дръзко бе наела малка лятна вила близо до голото бърдо, недалече от хълмовете. Беше още мразовита зима, а двамата с майора живееха в доста голямо уединение, без прислужница. Той вече се бе оттеглил от армията и се представяше като мистър Истуд.

Дребната еврейка беше на трийсет и шест, а двете й дечица бяха прехвърлили дванайсет. Съпругът й се бе съгласил тя да поеме попечителството над тях веднага след женитбата си с Истуд.

Та ето ги сега двамата, тази странна двойка — дребната изящна малка еврейка с големите си високомерни, укорителни очи и буйната си, добре поддържана къдрава черна коса, едно крехко създание, очарователно по свой начин, застанало редом до едрия светлоок, силен и хладен мъж, твърде вероятно потомък на някой стар, загадъчен род датски викинги. Двамата живееха заедно в малка нова къща близо до голото бърдо и хълмовете, като сами вършеха домакинската си работа.

Домакинството им бе странно. Бяха наели мебелирана къща, но дребната еврейка беше докарала със себе си най-любимите си вещи. Тя проявяваше особен вкус към стила рококо, към странни бюфети с извити форми, инкрустирани със седеф, черупки на костенурка, абанос и какво ли още не, към странни високи и пищни италиански столове, тапицирани със синьо-зелен брокат, към чудати светци с ярко оцветени развети одежди и розови лица, към чудновати статуетки от стари майстори, наредени върху поличка, а също и към странна колекция удивителна стъклопис, датираща още от началото на деветнайсети или края на осемнайсети век.

Именно в този претрупан и необичаен дом еврейката приемаше Ивет, която тайно се отбиваше там от време на време. В къщата имаше множество печки, във всяко ъгълче бе топло, дори горещо. В такава обстановка се движеше дребната еврейка, изящна като статуетка стил рококо — облечена в изискана рокличка, сложила домашна престилка, тя сервираше блюда с нарязана шунка, а едрият светлолик майор, пременен с бял пуловер и сиви панталони, режеше хляб, забъркваше горчица, вареше кафе и вършеше всичко останало. Дори веднъж сготви задушен заек, ястие, последвало студените закуски и черния хайвер.

Сребърните и порцелановите съдове бяха много скъпи и представляваха част от чеиза на булката. Майорът пиеше бира от сребърен бокал, дребната еврейка и Ивет си наливаха шампанско в красиви чаши, а майорът сервираше кафето. Те неспирно разговаряха. Дребната еврейка изпитваше огромно негодувание към първия си съпруг. Изпълнена бе с висока нравственост, достатъчно силна, за да я подтикне към развод. Колкото до майора, тази странна зимна птица, силен и красив посвоему, макар че, подобно на птица, нямаше клепки, той също негодуваше срещу порядките в живота и липсата на истинска нравственост. В мощния му атлетичен гръден кош напираше странна мразовита ярост. А нежността му към дребната еврейка произтичаше от чувството му за накърнена справедливост и от абстрактната му северняшка праведност, отвеяли го като вихър в пълно уединение.

С напредването на следобеда те се преместваха в кухнята, майорът запретваше ръкави, разголваше силните си атлетични бели ръце и много внимателно и сръчно измиваше съдовете, а жените ги избърсваха с кърпа. Силно развитите му мускули вършеха добра работа. После обикаляше къщата, за да поддържа огъня в печките, които се нуждаеха от наглеждане през деня. А след това в дъждовно време запалваше малката си затворена кола и закарваше Ивет вкъщи, като спираше до задната вратичка под бориките, откъдето се спускаха стъпала надолу към къщата.

Тази двойка будеше дълбоко удивление у Ивет.

— Слушай, Люсил! — възкликна веднъж тя. — Срещам се с най-изключителните хора! — И ги описа с големи подробности.

— Струват ми се наистина прекрасни — съгласи се Люсил. — Харесва ми това, че майорът върши домакинската работа и се справя с всичко с такава изисканост. Смятам, че когато се оженят, ще е много приятно да се срещаме с тях.

— Да — разсеяно отговори Ивет. — Да, наистина ще е приятно.

Мисълта за странната връзка между дребната еврейка и светлоокия атлетичен млад офицер я накара отново да се сети за нейния циганин, който напоследък съвсем бе изчезнал от съзнанието й, но сега се появи с внезапна остра натрапчивост.

— Каква ли е тази сила, Люсил — заговори тя, — която събира хората? Хора като тези двамата например. Или като татко и мама, толкова коренно различни един от друг… А също и циганката, която ми гледа, едра като кобила, и онзи циганин, така гъвкав и добре сложен. Що за сила е тази наистина?

— Предполагам, че става дума за секс, каквото и да означава това — отговори Люсил.

— Да, какво ли означава? Сигурно не е нещо обикновено, като плътското желание, нали разбираш, Люсил. Не е това.

— Вероятно не е — съгласи се Люсил. — И не би трябвало да бъде.

— Защото, нали разбираш, хората от простолюдието, както знаеш, предизвикват у едно момиче чувство за непристойност. И затова не им обръщаме внимание. И все пак те минават за привлекателни мъжкари.

— Допускам — обади си Люсил, — че съществува низш вид секс, както и друг, който далече не е така низш. Всичко е страшно сложно наистина. Презирам хората от простолюдието. Но никога не изпитвам плътски желания — тя с доста голямо отвращение наблегна на думата „плътски“ — дори и към хора, които не се числят към простолюдието. Вероятно съм лишена от сексуално влечение.

— Точно така! — възкликна Ивет. — Вероятно и двете сме лишени от това. Вероятно и двете не изпитваме сексуални влечения, за да реагираме на мъжете.

— Колко ужасно звучи — да реагираме на мъжете — възкликна Люсил отвратена. — Нима би искала да реагираш на мъжете по този начин? О, страшно жалко е, че съществува такова нещо като секс. Толкова по-добре би било, ако може да бъдем мъже и жени без подобно нещо помежду си.

Ивет се замисли. Дълбоко в съзнанието й бе заседнал образът на циганина в мига, когато я погледна, след като тя изрече думите: „Времето е коварно променливо.“ Беше се почувствала като библейския Петър при изкукуригването на петела, защото го бе пренебрегнала. Или по-скоро, не бе пренебрегнала циганина, защото не се вълнуваше дотолкова от неговата роля в тази драма. Всъщност беше пренебрегнала някаква дълбоко скрита страна от самата себе си — именно тази, която по необясним странен начин бе откликнала на неговата природа. И тогава много странен лъскаво черен петел й се присмя с подигравателно кукуригане.

— Да! — разсеяно отговори тя. — Така е! Сексът е досадно нещо, нали разбираш, Люсил. Когато си лишен от него, мислиш, че трябва да го изпиташ по някакъв начин. А когато това ти се случи — ако изобщо ти се случи — тя навири глава и сбърчи презрително нос, — ти е неприятно.

— О, не знам! — възкликна Люсил. — Смятам, че би ми харесало да се влюбя страхотно в някой мъж.

— Така ли! — възкликна Ивет, като отново сбърчи нос. — Но ако това наистина ти се случи, няма да ти хареса.

— А ти откъде знаеш? — попита Люсил.

— Ами всъщност не знам — отговори Ивет. — Но така мисля! Да, така мисля.

— О, твърде вероятно е да си права — добави Люсил с тон на отвращение. — Във всеки случай напълно сигурно е, че всяка любов някой ден отминава, а това е направо отвратително.

— Така е — съгласи се Ивет. — Труден въпрос — тя тихичко си затананика някаква мелодийка.

— О, по дяволите, този, въпрос още не ни засяга. Никоя от нас не е влюбена и вероятно никога няма да се влюбим, така че въпросът е решен.

— Не съм толкова сигурна! — мъдро се обади Ивет. — Не съм толкова сигурна. Смятам, че един ден ще се влюбя страхотно.

— Вероятно никога няма да ти се случи подобно нещо — сурово заяви Люсил. — Обикновено старите моми непрекъснато все на това се надяват.

Ивет погледна сестра си със замислени и все пак безгрижни очи.

— Така ли? — възкликна тя. — Наистина ли мислиш така, Люсил? Колко е ужасно за тях, клетите създания! Защо толкова се тревожат по този въпрос?

— Защо ли? — повтори Люсил. — А може би всъщност не се тревожат чак толкова. Вероятно е тъй, защото хората ги одумват: „Горкото момиче, не можа да си хване някой мъж“.

— Сигурно това е причината — съгласи се Ивет. — Те вземат присърце гадните неща, които хората непрекъснато подхвърлят за старите моми. Срамота е!

— Както и да е, ние си прекарваме времето чудесно и имаме край себе си много момчета, които ни ухажват — заяви Люсил.

— Така е — съгласи се Ивет. — Но по никакъв начин не бих могла да се омъжа за някого от тях.

— Нито пък аз — добави Люсил. — Но защо пък не? Защо всъщност да мислим за женитба, когато се забавляваме чудесно с момчетата, които са страшно симпатични, а също така трябва да признаеш, Ивет, че са много почтени и благовъзпитани с нас.

— О, права си — разсеяно отговори Ивет.

— Мисля, че ще настъпи време да се омъжим за някого от тях — отбеляза Люсил, — когато почувстваме, че вече не си прекарваме времето чудесно. Тогава просто се омъжваме и се примиряваме с положението.

— Така е — съгласи се Ивет.

Но привидно мекият й, любезен и дружелюбен тон прикриваше вътрешно раздразнение към Люсил. Изведнъж й се прищя да обърне гръб на сестра си.

Ами виж само тъмните сенки под красивите очи на клетата Люсил и дълбоката угриженост в погледа й! О, дано някой страшно добър, благороден и грижовен мъж се ожени за нея! И дано почтената Люсил се съгласи да го приеме!

Ивет не спомена ни дума пред пастора или баба си за двойката Истуд. Подобна новина само би сложила начало на извънредно неприятни разговори. Що се отнася до пастора, той лично не би имал нищо против. Ала и той ясно съзнаваше необходимостта да се варди колкото е възможно повече от онази отровна двуглава змия, скрила жилото си в хорските одумки.

— Но аз не бих искала да идваш тук без знанието на баща си — възкликваше високо дребната еврейка.

— Може би трябва да му кажа — отвръщаше Ивет. — Убедена съм, че вътрешно той не би имал нищо против. Но ако научи, вероятно ще трябва да изрази мнение.

Младият офицер, тази странна сдържана птица, я поглеждаше с особено удивление в проницателните си очи. И сякаш донякъде бе на път да се влюби в Ивет. Тя го привличаше тъкмо с тази своя особена девическа крехкост и с мъглявата си разсеяна отвлеченост.

Ивет усещаше благоразположението му и изпитваше задоволство. Истуд разпалваше въображението й. Такъв изискан млад офицер от добър род, толкова удивително уверен в боравенето с коли, а и отличен плувец! Беше забавно да го наблюдава как кротко и спокойно мие съдовете, пуши лула и върши всичко останало толкова сръчно и бързо. С един и същ дълбок интерес той разучаваше потайните вътрешности на колата си и готвеше задушен заек в кухнята. А после излизаше в мразовитото утро и чистеше колата си, докато тя сякаш оживяваше, заприличваше на добре слизала се котка. А после влизаше вътре да разговаря съвсем непринудено, макар и лаконично, с дребната еврейка. Очевидно той никога не се отегчаваше. Когато времето бе лошо, сядаше до прозореца с лула в ръка и потъваше в мълчание часове наред, отнесен, замислен, но дори и в неподвижната му поза атлетическото му тяло сякаш напираше изпод дрехите.

Ивет не флиртуваше с него. Ала наистина го харесваше.

— Но какво очакваш от бъдещото си? — питаше го тя.

— Какво за бъдещето ми? — отговаряше той и изваждаше лулата от устата си, а в очите му на странна птица проблясваше лека усмивка.

— Ами кариерата! Нали всеки мъж трябва да кове бъдещето и кариерата си, също както се кове нагорещено желязо? — тя се вгледа в него с подчертана наивност.

— Аз се чувствам чудесно днес, а и утре ще се чувствам чудесно — отговори той с хладен решителен тон. — Че защо бъдещето да не е непрекъсната поредица от такива чудесни дни?

Той я погледна със спокойни изпитателни очи.

— Така е! — съгласи се Ивет. — Мразя всякакви служебни задължения и неща от този род.

Тя обаче си помисли за парите на еврейката.

Той не реагира на думите й. Неговият гняв бе като лек снежец, който тихо забулва душата.

Бяха стигнали до положението да водят съвместно философски разговори. Дребната еврейка изглеждаше малко бледа и изпита. Тя проявяваше забавна наивност и не хранеше никакви собственически чувства към мъжа до себе си. Не беше заядлива и спрямо Ивет. Просто седеше, бледа и безмълвна.

Почувствала внезапен подтик, Ивет реши да бъде откровена.

— Според мене животът е ужасно труден — заяви тя.

— Така е — съгласи се еврейката.

— Най-отвратителното нещо е, че от едно момиче се очаква да се влюби и да се омъжи — добави тя, като сбърчи нос.

— А ти не искаш ли да се влюбиш и да се омъжиш? — рязко попита еврейката с удивление и укор в големите си блестящи очи.

— Не, не кой знае колко — отговори Ивет. — Особено когато съзнаваш, че няма какво друго да правиш. Така се вкарваш в отвратителна клопка.

— Но нима не знаеш какво представлява любовта? — високо попита еврейката.

— Не, не знам — отговори Ивет. — А ти?

— Аз ли да не знам? — сопна се еврейката. — Аз ли! Боже мой, нима наистина не знам! — тя отправи замислен печален поглед към Истуд, който пушеше лулата си, а по гладкото му добродушно лице пробягнаха трапчинки от безмълвен смях. Той имаше хубава свежа кожа, която не се влияеше от атмосферните промени, така че лицето му изглеждаше гладко като на бебе. Но то не бе овално, а доста своеобразно лице и по него се плъзваха иронични гримаси, които му придаваха вид на комична, но застинала маска.

— Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш какво представлява любовта? — настойчиво попита еврейката.

— Точно така — с безгрижна прямота отговори Ивет. — Смятам, че не знам. Много ли е ужасно това на моята възраст?

— Никога ли досега не си срещала мъж, който да те накара да се почувстваш съвсем различно? — попита еврейката, като отново насочи големите си очи към Истуд. Той продължаваше да пуши, напълно безучастен.

— Мисля, че никога — отговори Ивет. — Освен… Да!… Освен ако не се смята онзи циганин — каза тя и замислено наклони глава.

— Кой циганин? — повиши глас дребната еврейка.

— Онзи, който е от хилядите Томовци и се е грижел за конете в полка на майор Истуд по време на войната — сдържано уточни Ивет.

Дребната еврейка изгледа Ивет с ококорени от изумление очи.

— Невъзможно е да си влюбена в онзи циганин! — възкликна тя.

— Ами какво да кажа — смънка Ивет. — Не знам със сигурност. Но той е единственият мъж, който ме е накарал да се почувствам… съвсем различно. Наистина е така.

— На как е възможно? Как? Казвал ли ти е нещо?

— О, не! Не!

— Как тогава? Как се е държал?

— Ами само ме е поглеждал.

— А как?

— Ами, нали разбираш, не знам как. Но по-иначе! Да, различно! Различно, съвсем различно от начина, по който ме е поглеждал всеки друг мъж.

— Но как точно те е поглеждал? — настойчиво питаше еврейката.

— Ами… така, сякаш истински, съвсем истински ме желае — отговори Ивет, а замисленото й лице заприлича на напъпило цвете.

— Какъв долен човек! Какво право има той да те гледа по този начин! — извика възмутената еврейка.

— И обикновените хора имат своите права — кротко се обади майорът, като се усмихна дяволито.

— Значи смяташ, че е постъпил нередно, така ли? — попита Ивет.

— Разбира се! Та той е циганин с цяла сюрия мръсни жени подир себе си. Разбира се, че е нередно! — тросна се дребната еврейка.

— А аз се чудех какво да мисля! — добави Ивет. — Защото усещането беше наистина прекрасно! И нещо съвсем различно в живота ми.

— Според мене — заговори майорът, като извади лулата от устата си — подобно желание е най-прекрасното нещо в живота. Всеки, способен да го изпита, е блажен и може само да му се завижда — той отново захапа лулата си.

Еврейката го погледна смаяно.

— Какви ги говориш, Чарлс! — изкрещя тя. — И най-големите простаци в Халифакс изпитват подобно нещо.

Той отново извади лулата от устата си.

— Тяхното е само похот.

И пак захапа лулата.

— Значи според тебе циганинът е истински мъж? — попита го Ивет.

Той вдигна рамене.

— Аз не бих могъл да кажа — отговори майорът. — Ако бях на твое място, щях да знам и нямаше да питам други хора.

— Да… но… — измънка Ивет.

— Чарлс! Ти грешиш! Как би могъл да е истински мъж! Сякаш тя би могла да се омъжи за него и да заскита с фургоните!

— Не съм казал, че трябва да се омъжва за него — отговори Чарлс.

— О, значи да се забърка в любовна история! Та това би било чудовищно! Как тогава ще понася самата себе си!… Това не е любов! Това е… проституция!

Чарлс продължи да пуши известно време.

— Циганинът беше най-добрият коняр, който някога сме имали. Едва не умря от пневмония. Дори смятах, че е умрял. За мен той е един възкръснал човек. В този смисъл и аз съм възкръснал човек — Чарлс погледна Ивет. — В продължение на едно денонощие бях зарит в снега — поясни той. — Но още дишах, когато ме изровиха.

В разговора настъпи ледено мълчание.

— Животът е ужасно нещо! — възкликна Ивет.

— Изровиха ме по чиста случайност.

— Ооо! — тихо възкликна Ивет. — В това вероятно има пръст съдбата, нали разбирате.

Истуд не й отговори нищо.