Дейвид Хърбърт Лорънс
Девицата и циганинът (4)

IV

В пасторския дом се вдигна голяма олелия заради Ивет и набирането на средства за стъклописа. След войната леля Сиси си беше наумила да се постави в черквата стъклопис в памет на загиналите в бой войници от околията. Ала повечето от убитите се оказаха нерелигиозни, така че отдаването на почит се сведе до издигането на грозен малък паметник пред параклиса.

Леля Сиси обаче не се отказа. Впусна се в агитация, организиране на базари, накара момичетата да изнасят самодейни театрални представления, за да се осигурят средства за този безценен стъклопис. Ивет, на която доста й се понрави да играе роли и да се перчи, се зае да представи шаржа „Мери в огледалото“ и събра приходите, които трябваше да се внесат във фонда за стъклописа след уреждането на текущите сметки. От своя страна момичетата имаха и отделни касички, предназначени за фонда.

Решила, че събраните общи суми вероятно са вече достатъчни, леля Сиси внезапно поиска касичката на Ивет. В нея намери само петнайсет шилинга. Последва взрив на дива ярост.

— Къде са останалите пари?

— О! — небрежно възкликна Ивет. — Услужих си с тях. Не бяха чак толкова много.

— Какво е станало с трите лири и трийсетте шилинга от „Мери в огледалото“? — попита леля Сиси с такъв тон, сякаш самият пъкъл се бе разтворил пред нея.

— О, да! Просто си услужих с тях. Ще ги върна.

Горката леля Сиси! Зловещият тумор на омразата впръсна отрова в кръвта й и тогава последва невероятно жестока сцена, след която Ивет се почувства раздрусана от страх и нервен потрес.

Пасторът също се отнесе доста сурово към нея.

— Ако са ти трябвали пари, защо не ми каза? — хладно попита той. — Нима някога сме отказвали да изпълним всички твои разумни желания!

— Ами аз… аз смятах, че не е чак толкова важно — заекна Ивет.

— И какво направи с тези пари?

— Мисля, че ги похарчих — отговори Ивет с ококорени от тревога очи и измъчено лице.

— Значи ги похарчи, така ли? И за какво?

— Не си спомням точно. За чорапи и други неща, а дадох и бакшиш.

Горката Ивет! Сега й се отмъщаваше за великодушното поведение и постъпки, при това тъпкано. Пасторът бе бесен, изпълнен с презрение, и лицето му се разкриви като на настървен пес. Обзе го страхът, че дъщеря му придобива отвратителните мерзки черти на „оная там Синтия“.

— Правиш се на много щедра с чужди пари, нали? — попита той със студено кучешко озлобление, което ясно показа какъв голям неверник е дълбоко в душата си. Разкри се жалката му душа, лишена от всякаква човешка топлота, от вяра в живота. Той нямаше никакво доверие в дъщеря си.

Ивет пребледня, почувствала пълно отчуждение. Гордостта й, това крехко безценно пламъче, което всеки се опитваше да изгаси, потрепна като отвято надалече от силен вятър, като угаснало, а лицето й, съвсем побеляло сега, но още с вид на кокиче, бялото кокиче в самомнителните му представи, изглеждаше съвсем безжизнено, огряно от един-единствен лъч — чистата, странна, абстрактна гордост.

„Той ми няма никакво доверие“ помисли си тя дълбоко в душата. „Аз не означавам нищо за него. Съвсем нищичко. Срамува се от всичко, абсолютно от всичко.“

Никакъв спонтанен изблик на чувства или ярост не би могъл да я унизи така в собствените й очи, както недоверието на баща й, постоянното му презрително отношение към нея.

Бащата се поуплаши от проточилото се хладно безмълвие. В края на краищата той се нуждаеше от привидна любов, вяра и пълноценен живот и никога не би допуснал да признае дори пред себе си наличието на онзи тлъст червей на безверието, затаил се дълбоко в сърцето му.

— Какво ще кажеш за свое оправдание?

Тя само го погледна с унесеното си лице на кокиче, което постоянно го преследваше и изпълваше със страх, с чувство на безсилие и вина. Другата, „оная там Синтия“, му беше отвръщала със същия безмълвен, побелял от уплаха лик, уплахата от унизителното му недоверие, от червея, което той таеше дълбоко в душата си. Пасторът съзнаваше, че на дъното на сърцето му се крие отвратителен тлъст червей. И го беше страх да не би другите хора да разберат това. Горчивата му омраза се изливаше срещу всеки, който осъзнаваше тайната му и се сепваше.

Той сега забеляза, че Ивет се стресна, и мигновено възвърна поведението си на добронамерен, стар светски циник, какъвто се представяше пред другите.

— Добре де! — възкликна той. — Сега просто трябва да върнеш парите, момичето ми, това е всичко. Ще ти отпусна сумата от издръжката. Ще ти наложа обаче четирипроцентова месечна лихва. Дори и дяволът трябва да изплаща известен процент заради дълговете си. Щом не можеш да разчиташ на себе си, занапред недей да държиш у себе си чужди пари. Безчестието не е хубаво нещо.

Ивет продължаваше да стои смазана, озлочестена, унизена. После се залута наоколо, търсейки в душата си искри от останала гордост. Отвращаваше се от самата себе си. О, защо бе докоснала прокажените пари! Цялата й кожа настръхна като осквернена. Защо стана така? Защо, защо стана така?

Призна пред себе си вината за похарчените пари. „Разбира се, че не трябваше да постъпвам така. Те са напълно прави да се сърдят“, каза си наум.

Ала откъде се взе това ужасно настръхване на кожата й? Защо се чувстваше така, сякаш бе прихванала някаква заразна болест?

— Проявяваш глупост, Ивет — нравоучително й заяви Люсил, силно разстроена, бедничката, — като сама се навираш в ръцете им. Трябваше да се сетиш, че ще те хванат. Можех да ти дам парите и да си спестим цялата тази тревога. Направо ужасно е всичко това! Но ти никога не преценяваш докъде ще те доведат постъпките. Само като се сетя какви неща ти е наговорила леля Сиси! Направо ужасни! Какво ли би казала мама, ако можеше да ги чуе!

Когато възникваше беда, те се сещаха за майка си и се преизпълваха с презрение към баща си и жалките издънки на фамилията Сейуел. Разбира се, майка им принадлежеше към по-висш, макар и по-опасен и „безнравствен“ свят. Безспорно по-егоистичен. Но и склонен към великодушни жестове. По-безскрупулен и изпълнен с презрение, ала не унижаващ достойнството.

Ивет дълбоко вярваше, че е наследила от майка си крехката, изящна плът. Защото представителите на фамилията Сейуел бяха малко жилести на вид, както и червясали някъде дълбоко в душата. И все пак никога не ти забиват нож в гърба. А прелестната „оная там Синтия“ бе забила дълбоко нож в гърба на пастора, а също и на дечицата си. На невръстните си дечица. Те никога нямаше напълно да й простят.

След гюрултията Ивет съвсем смътно започна да осъзнава една друга своя скрита неприкосновеност, святата неприкосновеност на нежната си чиста плът и кръв, която семейство Сейуел успя да оскверни с привидната си нравственост. Всъщност те винаги са се стремели към това. Защото са пълни неверници спрямо пълноводния живот, докато „оная там Синтия“ е само нравствена неверница.

Ивет се щураше наоколо, замаяна, унила и объркана. Пасторът плати сумата на леля Сиси, което силно раздразни дамата. Туморът на безсилния й гняв продължаваше да нараства. Тя искаше да разгласи в местния вестник вестта за престъпния нрав на племенницата си. Ощетената жена страдаше, че не може да оповести новината пред целия свят. Какъв безогледен егоизъм! Егоизъм! Егоизъм!

После пасторът връчи на дъщеря си кратка сметка: дългът й към него, полагаемата се лихва, сумата, удържана от дребната й издръжка. Трябва да му се признае обаче, че добави и една жълтица — цената, която трябваше да плати за своя дял в сделката.

— Като баща на провинил се човек — подхвърли той шеговито, — плащам една жълтица глоба. По този начин измивам ръцете си.

Той винаги бе щедър с парите. Сякаш по някакъв начин смяташе, че като има широка ръка, може преспокойно да се обяви за щедър човек. Ала всъщност използваше парите и дори щедростта си, за да я държи в подчинение.

Но той не продума нищо повече за случилото се. За него бе важно как изглеждат нещата отвън. И в това отношение беше спокоен за себе си.

Ала леля Сиси не можеше да укроти яростта си. Една вечер, когато Люсил отиде на гости, а нещастната Ивет се прибра доста рано в спалнята си и лежеше с изтръпнали, прималели крака, сякаш вдървени и сакати, вратата леко се открехна и в процепа се показа сиво-зеленикавото лице на леля Сиси. Ивет подскочи от ужас.

— Лъжкиня! Крадла! Себелюбива дребна гадина! — с разкривено лице изсъска леля Сиси. — Ти, мръсна лицемерке! Лъжкиньо! Себелюбива гадино! Хищна дребна гадино!

Такава неведома силна омраза се излъчваше от сиво-зеленикавата маска на лицето й и от изречените ужасни думи, че Ивет разтвори уста да закрещи истерично. Ала леля Сиси хлопна вратата също така внезапно, както я бе и отворила, и изчезна. Ивет скочи от леглото и превъртя ключа. После се дотътри отново до кревата, почти изплашена до смърт от налудничавата проява, почти вцепенена от наранената си гордост. Ала след случилото у нея внезапно се надигна лудешки смях. Всичко това бе толкова гадно смешно!

Поведението на леля Сиси не нарани кой знае колко момичето. В края на краищата всичко бе едва ли не налудничаво. И все пак се чувстваше наранена: наранени бяха крайниците й, тялото, женствеността, тежко наранени. Цялата бе наранена, с притъпени сетива и почти смазана, и единствено нервите й бяха опънати и разклатени. Все още толкова млада, тя не можеше да си представи как ще продължи животът занапред.

Лежеше и мечтаеше да е циганка. Да живее в катун, във фургон и никога да не стъпва в къща, да не се сеща за енорията, да не поглежда към черква. Сърцето й бе закоравяло поради отвращението й от пасторския дом. Ненавиждаше тези къщи с вътрешни тоалетни и бани, с цялата им неописуема противност. Мразеше пасторския дом, както и всичко, което той символизираше. Направо гаден бе целият този спарен, канализиран начин на живот, където никога не се споменава за канализацията, но тя сякаш вони, пръска смрад, обхваща всичко наоколо, всеки обитател — от маминка до слугите. Циганите може и да нямат бани, но поне нямат канализация. Дишат свеж въздух. В пасторския дом никога не проникваше свеж въздух. А в душите на хората в тази къща въздухът бе спарен и смърдеше.

Докато лежеше с изтръпнали нозе, омразата се разпалваше в сърцето й. И си мислеше за думите на циганката: „Съществува един мургав мъж, който никога не е живял в къща. Той те обича. Другите хора мачкат сърцето ти. И ще продължат да го мачкат, докато усетиш, че то вече е мъртво. Но този мургав мъж отново ще разпали искрата в огън, в силен огън. Ще видиш колко силен е този огън.“

Още щом циганката изрече тези думи, Ивет усети в тях някакво двуличие. Но й беше все едно. Изпита парливо студена детска омраза към вътрешната уредба в пасторския дом, към цялата тази атмосфера с дъх на гнило. Хареса едрата, мургава циганка с хищни очи, с големите й златни обеци на ушите, с розовия тюрбан върху вълнистата й черна коса, с тясното й елече от тъмно кадифе и зелената й, разперена като ветрило пола. Харесаха й тъмните й силни, безмилостни ръце, които като вълчи лапи здраво стиснаха пухкавите длани на Ивет. Наистина я хареса. Хареса дързостта и прикритото й безстрашие. Хареса прикритата й непоклатима женственост, която криеше безнравственост, но и своя дръзка, властна гордост. Нищо не би могло да сломи тази жена. Тя би се преизпълнила с презрение към пасторския дом с морализаторския му дух, с дълбоко презрение! Би удушила маминка с една ръка. И би презряла мъже като баща й и чичо й Фред, също както би презряла клепоухия стар пес Роувър. Изпитала би остро женско презрение към тези питомни домашни кучета, които се мислят за мъже.

А самият циганин! Ивет внезапно потръпна, сякаш отново усети как големите му дръзки очи се впиват в нея с открит призив и страстно желание. При мисълта за този напълно открит призив тя сега се отпусна отпаднала в леглото, като че ли плътта й странно се размекна под въздействието на силна упойка.

Не призна пред никого, че двете лири от злополучния фонд за стъклописа бяха дадени на циганката. Какво ли би станало, ако татко й и леля Сиси научат за това? Ивет блажено се изтегна в леглото. Мисълта за циганина бе придала гъвкавост на тялото й, бе я подтикнала ясно да осъзнае омразата си към пасторския дом. И затова сега се чувстваше силна, а не немощна.

Когато по-късно Ивет разказа на Люсил за драматичната постъпка на леля Сиси на вратата, Люсил се вбеси:

— О, по дяволите! — извика тя. — Тя трябва вече да престане непрекъснато да опява. Достатъчно думи се изрекоха по този въпрос. Боже мой, човек би казал, че леля Сиси е истински ангел! Татко спря да говори за това, а в крайна сметка нещата засягат него, а не другиго. Леля Сиси трябва да млъкне!

Но тъкмо обстоятелството, че пасторът спря да говори по въпроса и отново започна да се отнася към отнесената, нехайна Ивет като към специално същество с особени права, подклаждаше жлъчта на леля Сиси. Това, което докарваше леля Сиси едва ли не до бяс, бе почти пълното безразличие на Ивет към чувствата на околните — подобна незаинтересованост ясно показваше, че всъщност момичето нехае за близките си. От къде на къде това младо създание с греховна майка ще се държи като човек с особени привилегии, без дори да усеща присъствието на другите хора около себе си?

По това време Люсил бе много раздразнителна. Правеше впечатление на човек, който още със самото влизане в пасторския дом сякаш губи контрол над себе си. Клетата Люсил, тя бе толкова разумна и отговорна! Поемаше всички допълнителни грижи относно доктори, лекарства, прислуга и неща от този род. Всеки божи ден най-добросъвестно се трудеше къртовски в кантората в града, като работеше от десет до пет следобед в стая с изкуствено осветление. А щом се върнеше вкъщи, нервите й се опъваха до крайност, защото ужасното нескончаемо любопитство и старческият паразитизъм на маминка направо я пощуряваха.

Скандалът с фонда за стъклописа очевидно отшумя, но в атмосферата вкъщи остана да тегне като облак някакво напрежение. Времето продължаваше да е лошо. Люсил остана у дома през следобеда на полудневната си отпуска, но нищо не спечели от това. Пасторът бе в кабинета си, Люсил помагаше на Ивет да си ушие рокля, а маминка почиваше на кушетката.

Роклята беше от син копринен френски плат и вероятно щеше да стане доста хубава. Люсил накара сестра си отново да я пробва, защото много се притесняваше от гънките под мишниците.

— О, по дяволите! — възкликна Ивет, като протегна дългите си крехки детински ръце, започнали да посиняват от студ. — Не бъди толкова ужасно придирчива, Люсил! Всичко е наред.

— Щом получавам подобна благодарност за това, че се бъхтя през свободния си следобед да ти ушия рокля, по-добре да направя нещо за себе си.

— Добре де, Люсил! Много добре знаеш, че изобщо не съм те молила. Ясно ти е, че нищо тук не става без твоя контрол — заяви Ивет с характерния си влудяващо равен тон и повдигна голите си лакти, за да се огледа през рамо в дългото огледало.

— Да бе, да! Изобщо не си ме молила — кресна Люсил. — Мислиш, че не разбрах какво искаш, когато започна да въздишаш и да сновеш напред-назад, нали?

— Така ли? — възкликна Ивет, леко учудена. — Кога съм въздишала и сновяла напред-назад?

— Разбира се, много добре знаеш кога.

— Знам ли? Не, нищо не знам. Кога точно беше това? — Ивет умееше да изразява силното си раздразнение с кротки, отвлечени въпроси.

— Няма повече да си мръдна пръста за роклята ти, ако не застанеш мирно и не спреш да спориш — заяви Люсил с твърде остър хаплив тон.

— Престани да бъдеш толкова ужасно сприхава и заядлива, Люсил! — отговори Ивет доста наежено.

— Слушай, Ивет! — изкрещя Люсил, като погледна сестра си с блеснали от ярост очи. — Млъкни веднага! Защо всички трябва да търпят този твой отвратително властен характер?

— Е, не знам какъв е характерът ми — каза Ивет, като бавно се изхлузи от недовършената рокля и облече всекидневната.

А после с непреклонно изражение на лицето седна отново на масата в мрачния следобед и започна да шие новата си дреха. Стаята бе обсипана със сини парчета плат, ножиците бяха захвърлени на пода, несесерът бе нехайно разпилян върху масата, а на самия ръб на пианото стоеше второ огледало.

Маминка, изпаднала едва ли не в кома, състояние, което всички наричаха дрямка, се раздвижи върху голямата мека кушетка и пооправи бонето си.

— Трябва ми малко спокойствие да мога да поспя — каза тя, като бавно опипа оредялата си бяла коса, за да види дали е наред. Смътно бе чула някакви гласове.

Тогава влезе леля Сиси и затършува в една кесийка да намери шоколадов бонбон.

— Никога не е било толкова разхвърляно тук! — възкликна ги. — Вземи малко да поприбереш боклука, Ивет.

— Добре де — отговори Ивет. — След минутка.

— Което значи, че изобщо няма да го направиш! — изсъска леля Сиси и бързо се втурна да вдигне ножиците.

Последва няколкоминутно мълчание. Люсил зарови пръсти в косата си, докато четеше.

— Вземи да почистиш стаята, Ивет — настоя леля Сиси.

— Ще я почистя преди сервирането на чая — отговори Ивет, като отново се надигна и нахлузи роклята през главата си, размахвайки дългите си голи ръце през отворите за ръкави. После застана между огледалата, за да се види пак.

При тези движения тя блъсна второто огледало, което бе оставила небрежно върху пианото, и то със звън падна на пода. За щастие не се счупи, но всички много се стреснаха.

— Тя счупи огледалото! — извика леля Сиси.

— Счупи огледалото ли? Кое огледало? Кой го счупи? — стреснато попита маминка.

— Нищо не съм счупила — със спокоен глас каза Ивет. — Всичко е наред.

— По-добре не го слагай пак там — подхвърли Люсил.

Ивет малко раздразнено присви рамене заради цялата суматоха и се опита да подпре огледалото на друго място, но не успя.

— Ако собствената му стая е топла — ядосано каза тя, — човек няма да е заобиколен от толкова много мърморещи хора, когато шие.

— Кое огледало местиш? — попита маминка.

— Едно от нашите в старата ни къща — троснато отговори тя.

— Откъдето и да е дошло, тук в тази къща няма да чупиш нищо — отговори маминка.

В семейството се чувстваше някаква неприязън към вещите, принадлежали на „оная там Синтия“. Повечето от тях бяха бутнати в кухнята или в стаите на прислугата.

— Мога да кажа — заяви Ивет, — че дори и да го счупя, това в края на краищата е мое собствено огледало.

— А аз заявявам — отговори маминка, — че в тази къща няма да се чупят никакви огледала, доколкото това зависи от нас. Независимо чий са сега или на кого са принадлежали преди. Сиси, бонето ми не е ли накривено?

Леля Сиси се приближи до възрастната дама и оправи бонето й. Ивет шумно и предизвикателно затананика монотонна мелодийка.

— Слушай, Ивет, моля те да разтребиш — заяви леля Сиси.

— О, дявол да го вземе! — гневно викна Ивет. — Направо е ужасно да живееш с толкова хора, които вечно се заяждат и тюхкат за дреболии.

— Кои хора имаш предвид, ако смея да попитам? — заплашително каза леля Сиси.

Очевидно назряваше поредната разправия. Люсил вдигна глава с особен израз на лицето. В двете момичета кипна кръвта на „оная там Синтия“.

— Защо трябва да питаш? Добре разбираш, че имам предвид хората в този чудовищен дом — отговори вбесената Ивет.

— Ние поне не произхождаме наполовина — заяви маминка — от род на грешници.

Последва миг на нажежено мълчание. След това Люсил скочи от мястото си, а очите й засвяткаха.

— Затваряй си устата! — изригна тя срещу луничавото величие на старата дама.

Гръдта на старицата се разтресе от незнайни чувства. Отново последва мълчание, както след гръмовните думи, но този път то бе ледено.

И тогава леля Сиси, почервеняла от гняв, се нахвърли върху Люсил и започна бясно да я тласка към вратата.

— Върви си в стаята! — заграчи тя. — Върви си в стаята!

Тя продължи да тласка пребледнялата, но с разярени очи Люсил към вратата. Люсил се остави да я избутат навън, а леля Сиси крещеше неистово:

— Ще останеш в стаята си, докато не се извиниш на майка ми за постъпката си!

— Няма да се извиня! — прозвуча ясният глас на Люсил от коридора, докато леля Сиси я буташе.

Лелята я заблъска още по-яростно нагоре по стълбите.

Стройната Ивет стоеше объркана насред гостната — от една страна с накърнена гордост, но същевременно и слисана, което бе странно. Все още беше с голи ръце, облечена в недоушитата синя рокля. И тя бе донякъде изумена от гневния изблик на Люсил срещу достолепието на старостта. Ала също така изпитваше и хладно възмущение от злостния намек на баба си за майчината кръв във вените им.

— Разбира се, че не исках никого да обидя — заяви маминка.

— Наистина ли не искаше?

— Разбира се. Просто казах, че не сме грешници само защото проявяваме суеверие при счупването на огледало.

Ивет направо не повярва на ушите си. Правилно ли е чула? Възможно ли е това? Или на преклонната си възраст маминка изрече безсрамна лъжа?

Защото Ивет бе сигурна, че старицата хладнокръвно каза безсрамна лъжа. Но сега маминка много бързо сама повярва на твърдението си.

И тогава влезе пасторът, отпуснал си време за почивка.

— Какво има? — кротко и предпазливо попита той.

— О, нищо! — провлечено отговори Ивет. — Люсил каза на маминка да си затваря устата, когато тя изрече нещо. И леля Сиси я изтика нагоре към стаята й. Tant de bruit pour une omellette!^[1] Ама този път Люсил май малко попрекали.

Старата дама не чу добре какво каза Ивет.

— Люсил трябва да се научи да владее нервите си — заяви старицата. — Падна огледалото и аз се разтревожих. Споделих тревогата си с Ивет, а тя спомена нещо за суеверия в този чудовищен дом. А аз й отговорих, че хората в тази къща не са грешници само защото не им е все едно, когато се счупи огледало. След тези думи Люсил скочи срещу мене и ми кресна да си затварям устата. Срамота е наистина как тези деца си изпускат нервите. Знам, че всичко е само проява на нерви.

Междувременно леля Сиси се бе върнала и чула думите на майка си. Отначало дори и тя онемя. А после изведнъж реши, че старицата е права.

— Забраних й да слиза, докато не се извини на маминка — каза тя.

— Съмнявам се дали ще се извини — спокойно заяви Ивет, изправена величествено с голи ръце.

— Аз не искам да ми се извинява — обади се старата дама. — Това са само нерви. Не знам докъде ще стигнат, щом на тази възраст са толкова нервни. Тя трябва да взема успокоителни… Няма съмнение, че Артър очаква чая си, Сиси.

Ивет прибра пособията си за шиене, за да се качи горе. И отново засвири мелодийката си малко остро и монотонно. Ала вътрешно трепереше цялата.

— Значи още шарени парцалки, а? — кротко се обърна към нея баща й.

— Да, още шарени парцалки — повтори със сериозен тон тя и се отправи нагоре с всекидневната си рокля в ръка. Искаше да успокои Люсил и да я попита как пада сега синята рокля.

Както почти винаги, тя се поспря на първата площадка, за да погледне през прозореца, откъдето се виждаха пътят и мостът. Също като дамата от Шалот^[2], тя сякаш непрекъснато си представяше, че откъм реката ще се появи някой с песен на уста или нещо подобно.