Дейвид Хърбърт Лорънс
Девицата и циганинът (3)

III

Следващият ден бе потискащ и мрачен, а пътищата бяха в окаяно състояние, защото седмици наред неспирно беше валял дъжд, но младежите предприеха замисленото пътешествие, без да вземат писмото на маминка. Просто се измъкнаха, докато тя бавно се изкачваше нагоре по стълбите след обяда. За нищо на света не биха се отбили в дома на лейди Лаут. Вдовицата на удостоения с титлата „сър“ доктор, всъщност съвсем безобидна жена, изглеждаше истинска досадница в очите им.

Шестимата млади бунтари седяха много наперено, докато колата пореше през калта. И все пак донякъде изглеждаха умърлушени. В края на краищата ни един от тях нямаше срещу какво да се бунтува. Та те бяха напълно свободни в действията си. Родителите им разрешаваха да правят почти всичко, което си наумят. Всъщност изобщо не им се налагаше да разбиват окови, да прерязват затворнически решетки или да отварят катинари. Самите те държаха ключа за живота си. И този ключ висеше съвсем безполезно в ръцете им.

Далече по-лесно е да разбиеш затворническа решетка, отколкото да разтвориш нова врата към живота. Нещо, което по-младото поколение установява с известно неудоволствие. Вярно, съществуваше пречка като маминка. Но какво да се прави, не можеш просто да заявиш на клетата старица: „Слушай, лягай да мреш, дърта вещице!“ Може и да е досадна дъртофелница, но всъщност с нищо не пречи. Не е справедливо да я мразиш.

И затова младите хора потеглиха весело на път с желанието да бъдат жизнерадостни. Вярно бе, че можеха да правят всичко, което си наумят. За жалост, разбира се, нямаше какво друго да правят, освен да седят в колата, да одумват ожесточено разни хора, или да си подхвърлят флиртаджийски любезности, което всъщност беше доста скучно. Де да имаше поне няколко „строги забрани“ за нарушаване! А то — нищо, освен отказа да се предаде писмото на лейди Лаут, отказ, който пасторът би одобрил, защото и той не обичаше едно и също нещо да се повтаря до втръсване.

Докато минаваха през неугледните селца, те в доста нестроен хор подеха уж най-новите весели песни. Сред дърветата близо до пътя се мяркаха елени на групички — мъжкари и сърни се бяха прислонили в следобедните сенки под дъбовете край пътя, сякаш търсеха човешко присъствие.

Ивет настоя да спрат и да слязат, за да чуе дивечът човешка реч. Девойките запристъпяха с руските си ботуши сред мократа трева, а елените ги наблюдаваха без всякаква уплаха в големите си очи. Мъжкарят изприпка леко встрани, наклонил назад глава заради тежките си рога. Ала кошутата, наострила големите си уши, продължи да лежи под дървото, оградена от невръстните си малки, докато момичетата застанаха почти на педя разстояние. Тогава тя с безшумни стъпки се отмести встрани, вирнала опашка над петнистата си задница, а малките чевръсто изприпкаха след нея.

— Нали са страхотно изящни и красиви! — възкликна Ивет. — Да се чуди човек как могат да лежат така спокойно върху тази ужасно мокра трева.

— Е, от време на време все пак трябва и да полягат — отговори Люсил. — А под дърветата е доста сухо — и тя огледа полегналата трева, където бяха лежали елените.

Ивет се наведе и опипа тревата да провери каква е.

— Така е — съгласи се тя озадачена. — Намирам я дори малко топла.

Елените отново се струпаха на хвърлей разстояние, застанали неподвижно в следобедните сенки. В далечината отвъд дърветата и тревистите склонове, зад буйната река и моста с перилата се виждаше огромното графско имение, над което се извиваше синкав пушек от един-два комина. Зад него се извисяваше червеникавоморава гора.

Момичетата се загледаха мълчаливо пред себе си — те бяха вдигнали до уши кожените си яки, дръпнали надолу ръкави, а плътните им руски ботуши ги предпазваха от мократа трева. Кремаво-сивкавата масивна къща с квадратна форма бе приклекнала долу в низината. Елените продължаваха да стоят наблизо, скупчени на малки групи под старите дървета. Всичко наоколо изглеждаше безкрайно спокойно, безкрайно естествено и безкрайно тъжно.

— Кой знае къде е графът сега — обади се Ела.

— Всякъде другаде, но не и тук — отговори Люсил. — Смятам, че е нейде в чужбина, където грее слънце.

Клаксонът ги призова отдолу и до тях достигна гласът на Лио:

— Хайде, приятели! Щом искаме да стигнем до Хед и да пием чай в Амбърдейл, трябва да тръгваме.

С измръзнали крака, те отново се натъпкаха в колата и тогава пресякоха гората, минаха покрай смълчаната островърха черква, после прекосиха моста изпод високите сводове и стигнаха до просторното, влажно и каменно селище Удлинкин, през което течеше реката. А след това дълго време се движеха сред калта, тъмнината и влагата в долината с надвесените отгоре големи скали. От едната страна ручеше реката, а от другата се нижеха стръмни скали и дървета.

А после след сенките на надвисналите дървета поеха по нанагорнището и Лио намали скоростта. Колата се запромъква съвсем бавно нагоре сред белезникавосивата кал и те навлязоха в каменистото селце Боулхил, разположено на хълма, минаха покрай стария кръст на разклона, а после покрай къщурки, откъдето идваше прекрасният аромат на топли банички, и се заизкачваха все по-нагоре покрай надвесени дървета и склонове с папрат, все по-нагоре и по-нагоре. Най-накрая дерето се смали, дърветата оредяха, а хребетите от двете страни изглеждаха полуголи, с оскъдна растителност и ниски каменни стени. Вече приближаваха Хед.

За известно време компанията се бе умълчала. От двете страни на пътя се виждаха тревисти площи, после се показа нисък каменист рид и върхът на каменист хълм. Небето отгоре бе схлупено.

Колата се движеше под схлупеното сиво небе към голите върхари.

— Да спрем ли за малко? — попита Лио.

— О, да! — извикаха момичетата.

И отново слязоха, за да разгледат наоколо. Всички много добре познаваха мястото. И все пак, пристигне ли някой в Хед, непременно слиза да се поогледа.

Хълмовете наоколо изглеждаха като кокалчетата на ръката, долините се простираха долу между пръстите — тесни, стръмни и сенчести. В низината бавно се придвижваше на север влак, обвит в пара, дребна подробност от индустриалната преизподня. Грохотът на локомотива странно закънтя нагоре. А после от една каменна кариера долетя тъпият познат звук на взрив.

Лио, винаги припрян, бързо се раздвижи:

— Няма ли вече да тръгваме? — подкани ги той — Нали искаме да пием чай в Амбърдейл. Или да идем някъде по-наблизо, а?

Всички подкрепиха предложението за Амбърдейл и „Маркиз Грантам“.

— А по кой път да се върнем? Дали покрай Коднор, през Кросхил или покрай Ашборн?

Това бе постоянната дилема. Накрая решиха да тръгнат по хубавия път край Коднор. Колата елегантно потегли.

Бяха достигнали най-високата точка под самия небосвод, сред голи чукари и зелени върхове. През полята, подобно на артерии, се врязваха стари каменни зидове, а тук-там се мяркаха развалините на изоставени оловни мини. Една самотна каменна ферма изглеждаше като настръхнала с оградилите я пет-шест островърхи голи дървета. Подобно на опушено сиво каменно петно в далечината се мержелееше невзрачно селце. Из някои поляни мълчаливо и печално пасяха черно-сиви овце. Ала отникъде не долиташе звук, не се долавяше никакво движение. Това беше покривът на Англия, каменист и еднообразен като всеки покрив. А долу в ниското се намираха графствата.

— Съзирам пъстрите графства отпред — задекламира Ивет на себе си. В случая обаче те съвсем не бяха пъстри. Отнякъде изневиделица се появиха ято гарвани. Те засноваха напред-назад и закълваха сред голото, покрито с тор поле. Колата се движеше между тревистата площ и каменната стена на стръмния път, а младежите се бяха умълчали, вперили поглед напред над каменните огради в далечината в очакване да се появят зигзагообразните завои надолу и пътят да се заспуска към скритите от окото долини в низината.

Пред тях се движеше каручка, карана от някакъв мъж, а отстрани се тътреше едра възрастна жена с вързоп на гърба. Човекът в каручката я бе застигнал и сега се движеха редом един до друг.

Пътят бе съвсем тесен. Лио рязко наду клаксона. Мъжът в каручката се поогледа, но жената упорито продължи да върви бързо напред, без изобщо да се обръща.

Сърцето на Ивет изведнъж трепна. Мъжът в каручката беше циганин, от онези мургавите, красивите, с гъвкавите тела. Той не помръдна от седалката в каруцата си, а само се извърна и хвърли поглед изпод козирката на каскета си към пътниците в колата. Позата му бе небрежна, а погледът — дързък в своята невъзмутимост. Под тънкия правилен нос чернееше тънък мустак, а около шията му бе вързана жълто-червеникава кърпа. Мъжът продума нещо на жената. Тя поспря за миг, а после се обърна да изгледа пътниците в приближилата се кола. Лио отново натисна властно клаксона. Жената със сиво-черна забрадка на главата рязко се извърна и продължи да върви редом до каруцата, а циганинът се намести на седалката и размаха юздите, раздвижил гъвкавите си стегнати рамене. И все пак не се отмести встрани.

Лио пак натисна продължително клаксона и рязко намали скоростта зад изпречилата се пред него каруца. При тази шумотевица циганинът се извърна с нехаен жест на мургавата ръка и широка усмивка върху мургавото лице изпод тъмнозеления каскет, а после подхвърли нещо неясно и белите му зъби проблеснаха под тъмния мустак.

— Махай се от пътя — изкрещя Лио.

В отговор мъжът внимателно спря коня и запречи пътя с каруцата. Той имаше хубав дорест кон и хубава, гиздава тъмнозелена каруца.

Наложи се вбесеният Лио да престане да надува клаксона и да спре колата.

— Дали хубавите млади дами не искат някой да им гледа на ръка? — попита циганинът засмяно, но тъмните му проницателни очи огледаха всички подред и се спряха върху нежното свежо лице на Ивет.

Тя срещна за миг тъмните му очи, усетила невъзмутимото му оглеждане, дързостта, пълното му безразличие към хора като Боб и Лио, и нещо в сърцето й трепна. Помисли си: „Той е по-силен от мене! От нищо не се стряска!“

— О, да! Хайде! — веднага извика Люсил.

— Да, разбира се! — в хор отговориха и другите момичета.

— Почакайте! Не забравяйте за времето! — извика Лио.

— О, по дяволите с това време! Някой непрекъснато ни напомня за проклетото време!

— Ами щом ви е все едно кога ще се приберем, аз не възразявам — самоотвержено добави Лио.

Циганинът продължаваше да седи нехайно в каруцата, като оглеждаше лицата им. Сега той скочи пъргаво от капрата с леко сковани колене. Очевидно мъжът бе малко надхвърлил трийсетте и изглеждаше хубавец посвоему. Облечен беше в нещо като двуредно ловджийско сако от тъмен сивкаво черен шаяк, някъде под кръста, с доста тесни черни панталони, черни боти, тъмнозелен каскет и голяма жълто-червеникава кърпа, увита около врата му. Изглеждаше странно изискан и съвсем по цигански доста елегантен. А беше и красив и току потриваше брадичка по цигански самонадеяно, докато отвеждаше коня, за да оттегли каруцата.

И чак тогава момичета забелязаха дълбоката ниша встрани от пътя и двата фургона с димящите комини. Ивет мигновено изскочи от колата. Компанията внезапно се бе озовала пред изоставена каменна кариера, изсечена в масива встрани от пътя, а в оформилото се закътано място, почти като в пещера, се виждаха три фургона, прикътани за зимата. Отзад в дъното имаше и навес, стъкмен от клони и пригоден като конюшня. Сивата, ръбата скала се издигаше високо над фургоните, а после отново излизаше на пътя. Земята в пещерата бе посипана с дребни камъчета, а помежду им растяха стръкове трева. Мястото бе скрито, закътано зимно убежище.

Възрастната жена с вързопа на гърба влезе в един от фургоните, като остави вратата отворена. Оттам се показаха черпите главички на две дечица. Циганинът подвикна леко, докато вкарваше каруцата навътре в кариерата, при което се появи възрастен човек, за да помогне да се разпрегне коня.

Самият циганин се изкачи по стъпалата на най-новия фургон, чиято врата бе затворена. Изпод стълбата изскочи вързано куче, бяло с червеникаво кафяви петна.

В този миг една мургава циганка с розов тюрбан на главата и едри златни обеци на ушите слезе по стъпалата на най-новия фургон, като разлюляваше широката си зелена пола на волани. Тя излъчваше своеобразна хубост — в издълженото й смугло лице имаше нещо дръзко и хищно. Приличаше на дръзка и пъргава испанска циганка.

— Добър ден, дами и господа — поздрави тя, като изгледа девойките с дързък ястребов поглед. В говора й се долови някаква чуждоземна скованост.

— Добър ден — отговориха момичетата.

— Коя красива малка дама желае да й гледам? Хайде, подай си ръчичката.

Беше снажна жена със стряскащия маниер заплашително да протяга шия напред. Бързо зашари с очи по лицата на момичетата, като невъзмутимо ги претегляше. Междувременно мъжът, очевидно неин съпруг, се показа горе на стъпалата пред фургона, прегърнал дребно тъмнокосо дете. Застанал здраво на пъргавите си нозе, той хвърли безучастен поглед към групата, сякаш нямаше нищо общо с тях, а дръзките му самонадеяни очи проблеснаха властно изпод дългите, извити нагоре черни ресници. Погледът му бе странно всепроникващ. Ивет го усети и почувства как краката й се подкосяват. Ала си даде вид, че проявява интерес към бялото куче с червеникаво кафявите петна.

— Колко ще вземеш, ако гледаш на всички ни? — попита Лоти Фрамли, когато шестимата християни със свежи младежки лица заобиколиха с известна неохота тази несретна езичница.

— На всички ли? Общо на дамите и господата ли? — хитро попита циганката.

— Аз не искам да ми гледа. Да гледа на вас — извика Лио.

— И аз не искам — обади се Боб. — Само на четирите момичета.

— На четирите дами ли? — попита циганката, като след момчетата проницателно огледа и девойките. И тогава определи цената си. — Всяка да ми даде по шилинг и малко отгоре за късмет. Съвсем мъничко.

Последва усмивка, по-скоро хищна, отколкото предразполагаща, която издаваше волята на жената, твърда като стомана под кадифения глас.

— Добре — съгласи се Лио. — Нека да е по шилинг на човек. И недей да разтягаш нещата прекалено много.

— О, виж го ти! — тросна му се Люсил. — Ние искаме да научим всичко.

Циганката извади две дървени столчета изпод фургона и ги постави близо до колелото. А после хвана за ръка високата тъмноока Лоти Фрамли и я накара да седне.

— Нали нямаш нищо против всички да слушат? — попита я тя, като се вгледа любопитно в лицето на момичето.

Лоти силно се изчерви от притеснение, когато циганката пое ръката й и погали дланта й с корави, сякаш жестоки пръсти.

— Не, нямам — отговори тя.

Циганката се взря в дланта й и очерта линиите й с корав мургав показалец. На вид беше съвсем чистоплътна жена.

Тя бавничко занарежда каква е съдбата на момичето, а докато слушаха, приятелите й току възкликваха:

— Това трябва да е Джим Багали! О, направо да не повярваш! О, това не е истина. Значи русокоса жена, която живее под голямо дърво! Коя ли пък е тя?

Най-накрая Лио ги накара да млъкнат, като решително ги предупреди:

— О, престанете, момичета! Вие издавате всичко.

Лоти се оттегли, пламнала и смутена, и тогава дойде ред на Ела. Тя бе много по-спокойна и проницателна, като се опитваше да вникне в думите на гадателката. Люсил непрекъснато възкликваше: „О, гледай ти!“ Циганинът седеше на най-високото стъпало пред фургона с невъзмутим вид, с безучастно изражение на лицето. Ала дръзките му очи непрестанно се взираха в Ивет, тя усещаше как погледът му се плъзва по бузите й, по шията й и не смееше да вдигне глава. Ала Фрамли го поглеждаше от време на време и срещаше пронизващия взор на тъмните му, самоуверени горди очи, виждаше красивото мъжко лице на циганина. Погледът му бе особен — поглед на човек от по-низша класа, човек с гордостта на пария, с полупрезрителното предизвикателство на онеправдания, който гледа с насмешка на благочестивия праведник и върши каквото си науми. През цялото време циганинът неотстъпно седеше на мястото си, прегърнал детето, и гледаше безучастно.

Сега Люсил протегна ръка да й гледат.

— Ти си пътувала отвъд морето и там си срещнала един мъж… кестеняв мъж… но е бил прекалено стар…

— О, така ли! — възкликна Люсил, като хвърли поглед към Ивет.

Но Ивет беше отнесена, объркана и не чуваше нищо наоколо. Изпаднала бе в състоянието си на унес.

— Ще се омъжиш след няколко години… не сега… а след няколко години… може би след четири… и няма да бъдеш богата, но ще имаш достатъчно… предостатъчно… и ще заминеш на дълго пътешествие.

— Със съпруга си или сама?

— С него…

Когато дойде ред на Ивет и жената я огледа дръзко, жестоко, като се взря продължително в лицето й, момичето притеснено заяви:

— Май че аз не искам да ми се гледа. Не, не искам. Наистина не искам.

— Страхуваш ли се от нещо? — сурово попита циганката.

— Не, не заради това… — неспокойно се раздвижи Ивет.

— Да не би да криеш някаква тайна? И се страхуваш да не я издам, нали? Хайде, не искаш ли да влезем във фургона, където никой няма да те чуе?

Циганката бе особено настоятелна, а Ивет винаги проявяваше своенравие, инат. Сега инатът й бе изписан върху крехкото й нежно лице, като й придаваше особена твърдост.

— Да, искам! — внезапно заяви тя. — Да! Мога и да вляза.

— О, виж я ти нея! — възкликнаха някои от младежите. — Хайде, направи го!

— Не мисля, че трябва да влизаш там! — извика Люсил.

— Напротив! — заяви Ивет с обичайното си своенравие. — Това и ще направя. Ще вляза във фургона.

Циганката подвикна нещо на мъжа си, седнал на стъпалата. Той влезе за кратко вътре, а когато се появи отново, слезе по стъпалата, пусна долу детенцето да стъпи на несигурните си крачета и го поведе за ръка. Мъжът бе истинско конте на вид — с лъснати черни ботуши, тесни панталони и плътно прилепнала тъмнозелена фланела. Сега той се отправи с щапукащото дете за ръка към мястото, където под навеса от клони между вдлъбнатините в скалата, сред сухата папрат, поникнала между начупените камъни от настилката, възрастният човек даваше овес на дорестия кон. Когато мина покрай Ивет, циганинът я погледна право в очите с дръзкия си, но лукав поглед. Тя отвърна с някаква вътрешна твърдост на втренчения му поглед, но тялото й сякаш омекна. Ала поради същата тази вътрешна твърдост не пропусна да забележи особено чистите очертания на лицето му, на тънкия правилен нос, на бузите и челото му. Усети странната мургава, гъвкава чистота на цялата му тяло, подчертана от тъмнозелената фланела, някаква предизвикателна чистота.

Когато мина спокойно покрай нея с пъргава походка, отново сякаш й хрумна мисълта, че той е по-силен от нея. От всички познати мъже единствено той бе по-силен от нея, по-силен според собствените й представи за сила.

И така, изпълнена с любопитство, Ивет пое след жената нагоре по стълбата, а кафеникавото й палто се размята отзад и почти разкри краката й под светлозелената памучна рокля. Девойката имаше дълги, източени стройни крака, по-скоро слаби, отколкото пълни, обути в светли чорапи със странна шарка, изплетени от пухкава вълна, поради което краката й изглеждаха като нозе на кошута.

Когато изкачи и последното стъпало, Ивет се поспря и непринудено се обърна назад към групичката долу, като каза с обичайния си наивен, но надменен и малко грубоват маниер:

— Няма да я оставя дълго да ми говори.

Сивата й кожена яка бе разкопчана, като разкриваше сочната й шийка и светлозелената й рокля, кафеникавата й шапчица на бастички се бе смъкнала до ушите и открояваше нежното й свежо лице. Ивет излъчваше мекота и същевременно някаква надменност, безцеремонност. Осъзнаваше, че циганинът се е обърнал да я огледа. Усещаше откроилата се мургава вдлъбнатина на шията му, пригладената му назад черна коса. Той не откъсна очи от нея, докато тя не се скри в дома му.

Какво точно й каза циганката никой никога не разбра. Доста време мина в чакане, както се стори на компанията. Околната сивота започна да прераства в здрач, а с него дойде студът и вятърът. От комина на втория фургон се заизвива пушек и се усети миризмата на вкусна манджа. Конят бе нахранен и загърнат с жълто одеяло, а двамата цигани тихо разговаряха встрани. В тази отдалечена закътана каменна кариера се носеше особен лъх на тишина и тайнственост.

Най-накрая вратата на фургона се отвори и на прага застана Ивет, която се наведе и заслиза по стъпалата надолу с дългите си, стройни като на фея нозе. Появила се внезапно в здрача, тя сякаш бе обгърната от феерично мълчание.

— Много дълго ли ви се стори? — попита отнесено, без да погледне към никого, прикрила тайната си с ефирно въздушното си своенравие. — Надявам се, че не сте се много отегчили. Чаят ни чака, нали? Ще вървим ли?

— Ти влизай в колата — нареди Боб. — Аз ще платя.

Циганката размята по стъпалата широката си твърда пола от синьо-зелен вълнен плат. Тя се изправи в цял ръст — снажна жена с тържествуващо изражение върху мургавото хищно лице. Розовата кашмирена забрадка с щампосани червени рози се бе смъкнала на една страна върху тъмната й вълниста коса. Тя изгледа младите хора в здрача с дръзка самоувереност.

Боб пъхна в ръката й две монети по половин крона.

— Дай още малко за късмет, за късмета на младата дама — умилкващо каза тя с нотки на вълчица в гласа. — Още някоя сребърна монета, за да ви носи късмет.

— Вече получи един шилинг за късмет, стига ти толкова — с тих и спокоен глас каза Боб, когато се отправиха към колата.

— Още някоя друга сребърна монета! Само една, за да ви носи късмет в любовта.

Понечила да седне в колата, Ивет съвсем изненадващо провеси внезапно дългите си крака, закрачи към циганката с протегнати напред ръце и пъхна нещо в шепата й, а после се върна, наведе се и влезе отново в колата.

— Желая голямо благоденствие на красивата млада дама и й давам циганската си благословия — долетя полунасмешливото, двусмислено пожелание на циганката.

Моторът забоботи, а после забръмча по-яростно и колата подкара. Лио запали фаровете и изведнъж падналият здрач погълна каменната кариера с циганите.

— Довиждане! — извика Ивет, когато потеглиха. Чу се единствено нейният глас, весел и дързък в своето безгрижие. Фаровете осветиха каменистия път.

— Ивет, трябва да ни разкажеш какво ти каза тя — извика Люсил въпреки мълчаливо изразеното нежелание на Ивет да я разпитват.

— О, нищо особено вълнуващо — отговори Ивет с привидна отзивчивост. — Съвсем обичайните неща — тъмнокос мъж носел щастие, а русокос — нещастие. Смърт в семейството и ако това се отнася до баба, няма да е чак толкова ужасно. И съм щяла да се омъжа на двайсет и три, да съм имала бол пари, много любов и две деца. Всичко това звучи много добре, но е малко прекалено, нали разбирате.

— О, а защо тогава й даде още пари?

— Ами така ми хрумна. Човек трябва да се държи малко по-благородно с хора от този род…