Дейвид Хърбърт Лорънс
Девицата и циганинът (2)

II

И все пак едва когато момичетата се прибраха отново вкъщи след завършване на училище, те осезателно почувстваха как силно тегне върху живота им железният юмрук на престарялата им баба. Люсил вече наближаваше двайсет и една, а Ивет бе на деветнайсет. Те завършиха реномирано девическо училище, а след това изкараха допълнителна година на обучение в Лузана и изглеждаха обичайно за възрастта си — стройни млади създания със свежи изящни лица и подстригана коса, а държанието им бе по младежки дръзко и самонадеяно.

— Най-досадното нещо в Папълуик е — заяви Ивет, докато двете сестри стояха на палубата по време на пътуването си през Ламанша и наблюдаваха приближаващите се сивеещи скали на Доувър — че няма никакви мъже наоколо. Защо ли татко си няма някои стари симпатяги за приятели? Колкото до чичо Фред, той е съвсем отчайващ.

— О, знае ли човек как могат да се развият събитията — философски отговори Люсил.

— Прекрасно знаеш какво може да се очаква — възрази Ивет. — Неделен хор, а аз мразя смесените хорове. Момчешките гласове са чудесни, когато не се примесват с женски. А още и неделно училище, момичешки кръжоци, разни там гостувания и симпатични бабички, които се осведомяват за маминка. Как няма поне един свестен млад човек в цялата околност!

— О, не си права! — възрази Люсил. — Не забравяй момчетата от семейство Фрамли. А и много добре знаеш, че Джери Съмъркоутс те обожава.

— Ах, не понасям момчета, които ме обожават! — възкликна Ивет, като навири изящния си нос. — Те ме отегчават. Толкова са досадни.

— Ами какво тогава можеш да очакваш, щом не понасяш да те обожават? Аз лично смятам, че е съвсем в реда на нещата едно момиче да има обожатели. Наясно си, че никога няма да се омъжиш за тях, така че защо да не ги оставиш да те обожават, щом това им харесва.

— Да, но аз искам да се омъжа — извика Ивет.

— В такъв случай остави ги да те обожават, докато намериш онзи, за когото евентуално би се омъжила.

— Няма да се омъжа по този начин. Нищо не ми е толкова противно, както някой обожаващ ме мъж. Такива страшно ме отегчават! И ме карат да се чувствам жестока.

— О, и аз изпитвам същото, когато станат много настойчиви. Но ако ме обожават от разстояние, мисля, че са приятни.

— Искам лудо да се влюбя в някого.

— О, защо пък не. Но аз не искам. Ще ми е неприятно. Сигурно и ти би мислила така, ако ти се случи подобно нещо. В края на краищата трябва малко да поулегнем, преди да разберем какво точно искаме.

— Но не ти ли е противно, че се връщаш в Папълуик? — извика повторно Ивет, като отново навири изящния си нос.

— Не, не чак толкова. Допускам, че ще ни е доста скучно. Иска ми се татко да вземе кола. Вероятно отново трябва да измъкнем старите си велосипеди. Не ти ли се ще да идем до хребетите Танзи?

— О, това ще е прекрасно! Макар че ще е голям зор да тикаме раздрънканите си колела нагоре по баирите.

Корабът вече приближаваше сивеещите се скали. Лято беше, но денят бе сивкав. Момичетата носеха палта с вдигнати кожени яки, а елегантните им шапки бяха нахлупени до ушите. Високи, стройни, със свежи лица, наивни, но самоуверени, вероятно твърде самоуверени с ученическото си самочувствие, те страшно много приличаха на типични англичанки. Външно си даваха вид на независими, но в действителност бяха объркани и смутени. Създаваха впечатление на самонадеяни и разкрепостени, а всъщност бяха много свити, дълбоко затворени в себе си. Външно изглеждаха дръзки високи девойки, които напускат пристанището, за да се впуснат в дълбоките води на живота. А в действителност бяха две клети млади създания без всякакво кормило, които се придвижваха от една котва, прикована с верига, към друга.

Още с влизането в пасторския дом сърцата им се смразиха. Домът им се стори извънредно неугледен, извънредно неприветлив, с онази спарена атмосфера на западнал буржоазен уют, която не радва, а е задушна и нехигиенична. Стабилната каменна къща се стори на момичетата твърде нехигиенична, но не можеха да определят защо е така. Остарялата мебелировка изглеждаше безвкусна, тук нямаше нищо свежо. Дори гозбите бяха отвратителни, ужасно безвкусни и извънредно противни за младите същества, пристигнали от чужбина. Печено говеждо и смито зеле, студено овнешко, картофено пюре, туршия и неизменният пудинг.

За маминка, която си падаше по свинските пържоли, имаше специално приготвени ястия — говежди бульон и сухар, както и малка порция вкусен яйчен крем. Изпитата леля Сиси не хапваше нищо. Тя просто сядаше на масата и си слагаше само един-единствен обелен варен картоф в чинията. Никога не вкусваше месо. Затворена в мрачното си пленничество, тя просто присъстваше на масата, докато майка й бързо излапваше сервираното пред себе си — късмет беше, ако не накапе изхвръкналия си напред корем. Храната изобщо не бе вкусна. И как би могло да е другояче, когато леля Сиси се отвращаваше от нея, отвращаваше я самото хранене и затова едва задържаше прислужниците за повече от три месеца. Момичетата преглъщаха с отвращение — Люсил героично търпеше, но с чувствителното си обоняние Ивет издаваше погнусата си. Единствено белокосият пастор пускаше шеги, след като внимателно избърсваше със салфетка дългите си посивели мустаци.

Той също беше натежал и отпуснат, защото по цял ден седеше в кабинета си и се движеше малко. Ала прислонен в сянката на майка си, непрекъснато пускаше саркастични шегички.

Със стръмните си хребети и дълбоките тесни долини местността бе тягостна и мрачна и все пак криеше някаква особена величественост. Само на двайсетина мили разстояние започваше черната индустриализация на север, но селцето Папълуик бе сравнително уединено, едва ли не изгубено сред хребетите, а животът сред камънаците бе суров. Навсякъде се издигаха камъни с неумолима, едва ли не поетична твърд.

Стана точно така, както момичетата очакваха — включиха се отново в хора, подпомагаха енорийската дейност. Ала Ивет бе решително против неделното училище, против клуба на трезвениците, момичешкия кръжок и изобщо срещу всички онези сбирки, които се ръководеха от твърдоглави стари моми или упорити глупави старчета. Опитваше се да се измъква от църковните служби и при всяка удала й се възможност бягаше от пасторския дом. Многолюдното, безгрижно и весело семейство Фрамли там горе на хълма бе за нея голям отдушник. И ако се случеше да я поканят на гощавка, дори ако някоя женица от работническите жилища я повикаше на чай, тя веднага откликваше. Дори много се радваше. Обичаше да разговаря с работниците — обикновено те бяха много трезви и разсъдливи. Естествено, принадлежаха към съвсем друг свят.

И така минаваха месеците. Джери Съмъркоутс продължаваше да й е обожател. Имаше и друга такива — синове на земеделски стопани или мелничари. Със сигурност би могло да се каже, че Ивет наистина много весело прекарва времето си. Непрекъснато ходеше на гости и на танцови забави, приятели пристигаха с коли да я вземат от къщи и тя хукваше с тях към града, към следобедните танци в големия хотел или към новия великолепен танцувален клуб.

И въпреки всичко непрекъснато се чувстваше като в състояние на унес. Никога не можеше да се отпусне напълно и да се отдаде на веселието. Дълбоко в себе си усещаше непоносим смут, който според нея не би трябвало да изпитва, и се дразнеше от това чувство, като така го задълбочаваше още повече. Недоумяваше откъде се поражда то.

Вкъщи наистина беше много раздразнителна и ужасно груба към леля си Сиси. Всъщност избухливият й нрав стана основна тема в семейството.

Люсил, винаги по-практичната от двете, намери работа в града като частна секретарка на един човек, който се нуждаеше от помощник, владеещ свободно френски и стенография. Тя всеки ден пътуваше до града и обратно в един и същ влак с чичо Фред. Ала никога не тръгваше с него, защото — независимо дали валеше дъжд или не — винаги отиваше до гарата с колело, докато той предпочиташе да ходи пеша дотам.

И двете момичета категорично смятаха, че най-много се нуждаят от разнообразен и весел социален живот. И яростно негодуваха срещу това, че пасторският дом на практика е затворен за приятелите им. На долния етаж имаше само четири стаи — кухнята, където живееха двете мърморещи прислужници, тъмната трапезария, кабинетът на пастора и голямата, уж много приветлива дневна или гостна. В трапезарията имаше газова печка. Само в гостната постоянно бе запалена хубава топла камина. Защото, разбира се, тя се обитаваше от маминка.

В тази стая се събираше цялото семейство. Тук след вечеря чичо Фред и пасторът неизменно решаваха кръстословици с майка си.

— Е, маминке, готова ли си? Н, празно, празно, празно, празно, В. Китайски функционер.

— Какво, какво? М, празно, празно, празно, празно, В?

Маминка доста недочуваше.

— Не, маминке! Не М! Н, празно, празно, празно, празно, В. Китайски функционер.

— Значи Н, празно, празно, празно, празно, В. Ямайски функционер.

— КИТАЙСКИ.

— Какво?

— КИТАЙСКИ! КИТАЙ!

— Значи китайски функционер. Кой ли пък може да е той? — в дълбока почуда запита възрастната дама, като скръсти ръце на изпъкналия си корем. Двамата й синове започнаха да правят предложения, на които тя отвръщаше „Аха, аха!“ Пасторът бе удивително находчив в решаването на кръстословици. Фред обаче знаеше доста технически термини.

— Това наистина е направо неразгадаемо — отбеляза старата дама, като видя, че всички са затруднени.

А междувременно Люсил седеше в един ъгъл, запушила уши с ръце, като си даваше вид, че чете, а Ивет раздразнено драскаше рисунки или високо си тананикаше влудяващи мелодийки, за да се включи в семейния хор. Леля Сиси непрекъснато се пресягаше за шоколадов бонбон и не спираше да дъвче. Съвсем в буквалния смисъл на думата тя караше само на шоколад. Седнала встрани, тя пъхна поредния бонбон в устата си и отново заби поглед в енорийското списание. След малко вдигна глава, усетила, че е дошло време да даде на майка си чаша топло мляко с витамини.

След излизането й от стаята Ивет с нервно раздразнение отвори прозореца. Стаята никога не бе проветрена и на нея все й се струваше, че мирише — мирише на баба й. А когато нещо не бе предназначено за нейните уши, недочуващата маминка изведнъж добиваше острия слух на невестулка:

— Да не би да си отворила прозореца, Ивет? Никога не забравяй, че в стаята има и по-възрастни хора от тебе — сряза я тя.

— Тук не се диша! Непоносимо е! Нищо чудно, че вечно страдаме от настинки.

— Смятам, че стаята е достатъчно просторна, а камината гори добре — старата дама потръпна от студ. — Течението ще ни натръшка всички до един.

— Няма никакво течение — изкрещя Ивет. — Малко свеж въздух.

Старата дама отново потръпна и отговори:

— Така мислиш ти!

Пасторът мълчаливо отиде до прозореца и плътно го затвори, без изобщо да погледне към дъщеря си. Той не обичаше да й се противопоставя, но тя трябва да е наясно докъде може да стигне.

А после решаването на кръстословици, изобретени от самия сатана, отново продължи, докато маминка изпи чая си и се приготви да си ляга. И тогава последва церемонията с пожеланията за „лека нощ“. Всички се изправиха на крака. Момичетата се приближаха, за да ги целуне сляпата старица, пасторът й подаде лакът да се облегне, а леля Сиси тръгна подире им със свещ.

След този ритуал вече бе станало девет часът, макар че маминка наистина бе в напреднала възраст и трябваше да си ляга по-рано. Ала озовеше ли се в кревата, изобщо не можеше да заспи, докато не дойде леля Сиси.

— Нали разбирате, — обясняваше маминка — никога не съм спала сама. В продължение на цели петдесет и четири година всяка поредна нощ заспивах в обятията на татко ви. А когато той се спомина, се опитвах да спя сама. Но само като притворех очи, сърцето ми направо щеше да изхвръкне от тревога и аз лежах разтреперана. О, мислете си каквото щете, но се чувствах ужасно след петдесет и четири години щастлив брачен живот. Трябвало е да се моля на господ да ме прибере първа, но татко ви, нали разбирате, не мисля, че би могъл да понесе подобно нещо.

И така, леля Сиси спеше при маминка. Ала това й бе противно. Оплакваше се, че не можела да мигне цяла нощ. И ставаше все по-изпита и по-изпита, а храната — все по-противна, докато накрая леля Сиси трябваше да се подложи на операция.

Но маминка все така се надигаше от постелята около пладне, а после дирижираше обяда, седнала във високото си кресло с изпъкнал напред корем. С ужасяващо величие тя виреше червендалестото си набръчкано лице, кожата й се диплеше под високото кокалесто чело, а сините й очи на слепец непрекъснато шареха. Побелялата й коса все повече оредяваше и черепът й малко неприлично лъсваше отдолу. Ала пасторът продължаваше бодро да отправя шегички към нея, а тя уж се дразнеше. И все пак, разположила в креслото античното си тежко тяло, тя излъчваше пълно самодоволство, а след ядене започваше да изпуска газове и преливаща от грубо физическо блаженство, току притискаше гръдта си с длан.

Най-неприятното нещо за момичетата бе, че когато пристигаха приятелите им вкъщи, маминка неизменно присъстваше — също като някакъв страховит фантом със старческа плът, тя хищно поглъщаше вниманието на присъстващите. Всички се събираха в една-единствена стая. А там се бе разположила възрастната дама, над която като навъсен пазач бдеше леля Сиси. Всеки новопристигнал първо трябваше да бъде представен на маминка, а тя с готовност проявяваше любезност, нали бе петимна за гости. Непременно трябваше да научи кой какъв е, откъде е, както и всички подробности за личния му живот. И след като вече бе напълно au fait^[1], можеше да се включи в разговора.

Нищо друго не дразнеше толкова силно момичетата.

— Възрастната мисис Сейул наистина е прекрасна! Наближава деветдесетте, а проявява такъв огромен интерес към живота!

— Всъщност проявява интерес към личните истории на хората, ако на това му викате живот — уточняваше Ивет.

А после веднага я обземаше чувство на вина. В края на краищата наистина бе прекрасно да наближаваш деветдесетте и да имаш такъв бистър ум! И всъщност маминка никому не правеше зло. Просто се намесваше във всичко. И вероятно е направо ужасно да мразиш някого само защото е стар и се намесва.

Ивет мигновено се разкайваше и започваше да се държи мило. Маминка с жар се впускаше в спомени за моминството си в едно градче, разположено в Бъкингъмшир. Тя не спираше да говори и бе толкова забавна. Наистина беше прекрасна.

И тогава един следобед пристигнаха Лоти, Ела и Боб Фрамли заедно с Лио Уедъръл.

— О, заповядайте! — и всички те нахлуха в гостната стая, където маминка седеше с бяло боне до камината.

— Маминке, това е мистър Уедъръл.

— Мистър кой каза? Извинете, малко съм глуха.

Маминка подаде ръка на смутения млад човек и мълчаливо се взря в него, без да го вижда.

— Май не сте от нашата енория, нали? — каза тя.

— От Динингтън съм.

— Искаме да отидем на пикник утре до Бонсал хед с колата на Лио. Ще можем да се поберем всички — тихо се обади Ела.

— Боснал хед ли казахте? — попита старата жена.

— Да.

Последва пълно мълчание.

— С кола ли казахте, че отивате?

— Да. С колата на мистър Уедъръл.

— Надявам се, че е добър шофьор. Пътят е много опасен.

— Той е много добър шофьор.

— Щом ще ходите до Бонсал хед, ще трябва да ви дам писмо за лейди Лаут.

Когато бе сред други хора, маминка винаги споменаваше лейди Лаут.

— О, няма да ходим в тази посока — извика Ивет.

— В каква посока? — попита маминка. — Не може да не минете през Хинор.

Цялата компания седяха неспокойно на столовете като препарирани патици, както се изрази Боб.

Тогава дойде леля Сиси, а след нея влезе прислужницата с чая. После се сервираха парчета от неизменната купешка торта. А след това се появи блюдо с пресни дребни сладки. Леля Сиси ги бе поръчала от пекарната.

— Време е за чай, маминке.

Старата дама се вкопчи в страничните облегалки на креслото. Всички се изправиха на крака, чакайки я бавно да се придвижи, хванала леля Сиси под ръка, и да заеме мястото си на масата.

По време на чая се завърна Люсил от службата си в града. Тя бе напълно изтощена, с тъмни сенки под очите. Като зърна компанията, високо възкликна.

Когато настъпи тишина и всички отново се сковаха, маминка каза:

— Ти май никога не си ми споменавала за мистър Уедъръл, нали така, Люсил?

— Не помня — отговори Люсил.

— Надали си ми говорила за него. Името ми е непознато.

Ивет разсеяно грабна пореден сладкиш от почти изпразненото блюдо. Леля Сиси, която направо се вбесяваше от разсеяното и неучтиво държание на Ивет, усети как пъклената ярост припламва в душата й. Тя вдигна своята чиния, където бе сложила своя единствен сладкиш, и със злостна учтивост го предложи на Ивет.

— Не искаш ли и моя?

— О, да, благодаря! — отвърна Ивет, седнала се в намусената си разсеяност. И със същото нехайно изражение взе и сладкиша на леля Сиси, като само добави: — Ако си сигурна, че няма да го ядеш.

Сега тя вече имаше два сладкиша в чинията си. Люсил бе пребледняла като призрак, наведена над чая си. А леля Сиси седеше, позеленяла от ядно примирение. Атмосферата на неловкост бе мъчителна.

Ала маминка, внушително издигната в креслото си и сляпа за безмълвно разразилата се буря, само наля масло в огъня.

— Щом утре ще ходите с кола до Бонсал хед, Люсил, бих искала да занесеш на лейди Лаут писмо от мене.

— О-о! — възкликна Люсил, като хвърли особен поглед към седналата на масата невиждаща старица. На цялото семейство бе дошло до гуша маминка да повтаря до втръсване името на лейди Лаут в присъствието на гости.

— Миналата седмица тя бе много любезна. Изпрати ми по шофьора си книжка с кръстословици.

— Но ти й благодари за това — остро каза Ивет.

— Искам да й изпратя и писмо.

— Можеш да го пуснеш по пощата — остро добави и Люсил.

— О, не! Бих искала вие да й го предадете. Когато лейди Лаут дойде последния път…

Също като ято рибки, младежите си поеха безмълвно дъх на повърхността на водата, за да изслушат брътвежите на маминка за лейди Лаут. Леля Сиси, както доловиха сестрите, продължаваше да не е на себе си — тя бе почти загубила ума и дума от ярост заради случката със сладкиша. Нещастницата вероятно се молеше наум.

Слава богу, най-после гостите си тръгнаха. Но и двете момичета изглеждаха вече напълно измъчени. И като се огледа наоколо, едва в този миг Ивет изведнъж осъзна неумолимата, твърда като камък властност на възрастната, уж майчински настроена маминка. Ето я отпусната невъзмутимо назад на стола си, а червендалестото й, съсухрено и петнисто старческо лице, почти замръзнало, беше направо неумолимо, подобно на маска, която прикрива каменна твърдост и безпощадност. Това бе само застиналата външна обвивка на неукротимата й властност. Но след миг старицата ще разтегне провисналите си устни, за да разпита с най-големи подробности за Лио Уедъръл. Сега за кратко бе изпаднала в старческа немощ и дълбок унес. Ала само след миг ще разтвори отново уста, мозъкът й ще се разбуди и с неутолимата си хищност към живота, към живота на хората край себе си тя ще изтръгне и най-малките подробности. Сега баба й напомни на Ивет за онази престаряла жаба, която някога момичето слисано бе наблюдавало как стои съвсем близо до тесния отвор на кошера, откъдето излизаха пчелите, и с демонично светкавично изщракване на увисналите си челюсти улавя всяка изхвръкнала навън пчеличка, поглъща всички една подир друга, сякаш иска да вмести целия рояк в престарялото си сбръчкано, краставо туловище. Години наред тази жаба бе поглъщала цели поколения пчелички, изхвръквали навън в пролетния простор.

Накрая градинарят, предупреден от Ивет, се вбеси и уби с камък гадината.

— Тия май стават за плужеците — каза той, стиснал камъка в ръка. — Ама нема да им дадем да вкарат целио кошер в търбуха си.