Дейвид Хърбърт Лорънс
Девицата и циганинът (8)

VIII

Пасторът научи за близостта на Ивет с двойката Истуд и реакцията му донякъде изненада дъщерята. Беше смятала, че ще му е все едно. Поне на думи, когато изпадаше в шеговито настроение, баща й бе много свободомислещ, страхотен майтапчия. Както сам се определяше, той всъщност беше консервативен анархист, което означаваше, че е като повечето хора наоколо, просто невярващ. Анархистичната му нагласа се проявяваше в шеговитите закачки и в скритите му помисли. Ала консерватизмът, предизвикан от тайната боязън към анархията, направляваше всички негови действия. Скритите му мисли направо го плашеха. И затова в живота си той фанатично се страхуваше от нетрадиционното.

Когато консерватизмът и жалкият му страх надделяваха, пасторът винаги повдигаше устна и оголваше леко зъби, сякаш се озъбваше куче.

— Както чувам, най-новите ти приятели са полуразведената мисис Фосет и Истуд, един maquereau^[1] — заяви той на Ивет.

Тя не знаеше какво означава думата maquereau, но долови жлъч в озъбването му.

— Те просто са мои познати — отговори тя. — Всъщност са страхотно мили. И ще се оженят след около месец.

Пасторът огледа с омраза безгрижното й лице. Дълбоко в себе си бе уплашен, беше роден страхливец. А страхливците по рождение винаги имат робска психика и дълбоко в себе си като отрова таят страха, че някой може изведнъж да щракне робския нашийник около врата им.

Тъкмо поради тази причина пасторът толкова жалко се гърчеше, така жалко се бе гърчил пред „оная там Синтия“ — главно заради робския си страх от презрението, презрението на родения свободомислещ човек към низшия духом по природа.

Ивет също имаше свободомислещ дух. Някой ден тя също ще го разбере какъв е и ще щракне робския нашийник на презрението си около врата му.

Но трябва ли да се стига дотам? Този път ще се бори докрай. Робската му душа сега беше притисната като плъх в ъгъла и безстрашието му също бе като на притиснат плъх.

— Предполагам, че са твой тип хора, нали? — подигравателно попита той.

— Ами наистина са такива — отговори тя с непринудения си неопределен тон. — Страшно ги харесвам. Изглеждат извънредно стабилни, нали разбираш, много почтени.

— Имаш странни представи за почтеност — отново й се подигра той. — Млад хрантутник се влачи с по-възрастна жена, за да яде парите й! А жената напуска дома и децата си! Не знам откъде идват представите ти за почтеност. Надявам се, не от мене… Ти като че ли доста добре ги познаваш, макар да твърдиш, че познанството ви е бегло. Къде ги срещна?

— Докато карах колело. Появиха се с колата и случайно се заговорихме. Тя веднага ми каза коя е, за да нямам погрешни представи. Така че е почтена.

Клетата Ивет се мъчеше да запази присъствие на духа.

— И колко често си ги срещала оттогава?

— О, ходила съм при тях два пъти.

— Къде точно си ходила?

— В къщата им в Скорсби.

Той я изгледа отвратен, сякаш готов да я убие. И отстъпи назад към завесите в кабинета си, също като притиснат плъх. Някъде дълбоко в душата си той съзря неописуемо скверни черти у дъщеря си, каквито бе съзирал у „оная там Синтия“.

Беше напълно безсилен пред най-низките помисли в съзнанието си. И всички тези скверни черти, които приписа на все още неустрашимото, но стреснато момиче пред себе си, го накараха да изтръпне и широко да озъби красивото си лице.

— Значи само бегло ги познаваш, а? — попита той. — Лъжата е в кръвта ти, както виждам. Не мисля, че си я наследила от мене.

Ивет леко обърна встрани безмълвното си лице, припомнила си безочливото извъртане на маминка. Не отговори нищо.

— Какво те кара да се въртиш около такива двойки? — с подигравателен тон попита той. — Нима на този свят край тебе няма достатъчно свестни хора за общуване? Човек би могъл да си помисли, че си някое бездомно куче, което се навърта около непорядъчните двойки само защото порядъчните не те допускат до себе си. Има ли и по-лоши грехове от лъжата в кръвта ти?

— За какви по-лоши грехове намекваш? — попита тя. Обзе я студено вцепенение. Нима бе ненормална, една от онези ненормални полупрестъпници! При тази мисъл напълно изстина и се вцепени.

В неговите очи тя с безсрамна дързост прикриваше скверните си черти, затулени изпод нежното й девическо лице на лекокрила птица. „Оная там Синтия“ правеше същото — криеше се под облика на кокиче. И той се загърчи от садистичен ужас, като си представи каква всъщност е била действителната греховност на „оная там Синтия“. Дори неговата собствена любов, която всъщност се е свеждала до похотливата любов на родения страхливец, е била греховна, потайна. А какво остава тогава за незаконната любов?

— Ти най-добре знаеш какво криеш в себе си — с подигравка в гласа каза той. — Но това е нещо, което сама трябва да овладееш, при това много бързо, ако не искаш да стигнеш до лудница за криминално проявени.

— Защо? — попита тя, бледа и смаяна, вцепенена от вледеняващ ужас. — Защо пък лудница за криминално проявени? Какво съм направила?

— Това знаеш само ти и Създателя ти — с насмешка отговори той. — Аз няма да те разпитвам. Но някои склонности водят до лудница за криминално проявени, ако не се овладеят навреме.

— Нима имаш предвид познанството ми с двойката Истуд? — попита Ивет, след като помълча, обзета от смразяващ ужас.

— Питаш дали имам предвид увъртането ти около хора като мисис Фосет, еврейка, и бившия майор Истуд, мъж, който се влачи с по-възрастна жена само заради парите й, така ли? Ами да, точно това имам предвид.

— Но ти не трябва да говориш така — изплака Ивет. — Той е много чистосърдечен свестен човек.

— Очевидно е от твоя тип хора.

— Ооо… да. Донякъде така мислех. И смятах, че и ти би го харесал — отговори тя чистосърдечно, без да съзнава какво точно казва.

Пасторът се отдръпна към завесите, сякаш дъщеря му бе отправила към него страшна заплаха.

— Не казвай нищо повече — озъби се той с жалък тон. — Нищо повече! Чух достатъчно, за да разбера в какво си се забъркала. Не искам да чувам за други ужасии.

— Какви ужасии? — с настойчив глас попита тя.

Пълният наивитет в абстрактната й невинност го отвращаваше, стряскаше го още повече.

— Не казвай нищо друго! — изсъска тихо той. — Но ще те убия със собствените си ръце, преди да си тръгнала по пътя на майка си.

Тя се вгледа в него — той бе застанал с гръб към кадифените завеси в кабинета си, а в очите му безумно проблясваха ярост, омраза и страхът на притиснат плъх. И тогава тя усети как я обзема сковаващо, смразяващо чувство на самота. И всичко в живота й загуби смисъл.

Беше много трудно да се наруши леденото, зейнало като пропаст мълчание, което последва. И без сама да съзнава, без изобщо да го иска, в младите й чисти и смутени очи трепна презрение към него. И така робският нашийник окончателно щракна около врата му.

— Значи искаш да кажеш, че не трябва повече да се срещам с двойката Истуд, така ли? — попита тя.

— Можеш да се срещаш, ако искаш — отговори той подигравателно. — Но в такъв случай е невъзможно да общуваш с баба си, с леля си Сиси и Люсил. Няма да позволя да ги излагаш на покварата. Баба ти беше най-преданата съпруга и майка на света. Веднъж вече изпита ужаса на позора и мерзостта. Никога повече не трябва да го преживява отново.

Полуоглушала, Ивет смътно чу тези думи.

— Мога с бележка да им съобщя, че не одобряваш връзката ми с тях — неопределено отговори тя.

— Действай, както сама прецениш. Но запомни едно — трябва да направиш избор между нравствените хора, като почиташ безукорните старини на баба си, и безнравствениците духом и телом.

Отново последва мълчание. А после тя пак го погледна с извънредно стреснато лице. Но някъде дълбоко в нейната обърканост се долавяше онова особено спокойно девическо презрение на родения свободомислещ човек към низшия духом по природа. Той, както и всички от фамилията Сейуел, бяха низши духом по рождение.

— Добре — каза тя. — Ще им пиша, за да им съобщя за възражението ти.

Той не отговори нищо. Донякъде бе поласкан, вътрешно тържествуващ, но по много жалък начин.

— Опитах се да спестя тази неприятност на баба ти и леля ти Сиси — заяви той. — Не трябва да се разгласява връзката ти, щом си решила да я пазиш в тайна.

Последва студено мълчание.

— Добре — повтори Ивет. — Ще отида да напиша бележката.

И тя унило се измъкна от стаята.

Адресира кратката си бележка до мисис Истуд.

„Скъпа мисис Истуд, татко не одобрява гостуванията ми у вас. При тези обстоятелства разбирате, че не трябва повече да ви посещавам. Безкрайно съжалявам…“

Това беше всичко.

След като пусна писмото, я обзе мрачна празнота. Сега се страхуваше дори от собствените си мисли. Искаше й се да се притисне до стегнатата мускулеста гръд на циганина. Искаше той да я прегърне, поне веднъж, само веднъж, за да я утеши и да й вдъхне увереност. Искаше циганинът да й вдъхне увереност напук на баща й, който изпитваше единствено жалък страх от нея.

Ала същевременно Ивет се сгърчи, разтрепери и отмаля дотолкова, че не можеше да направи и крачка от страх да не би помислите й да са долни, да са престъпна проява на лудост. Сякаш ходилата й изтръпваха, когато ходеше, и то от чуждия страх. От страха, от огромния смразяващ страх на родените низши духом, от страха на баща й, от хорския страх, който я притискаше отвсякъде. Подобно на огромно тресавище хорските страхове я поглъщаха и тя започна да затъва с премалели нозе, изпълнена с отвращение и боязън към всеки, изпречил се на пътя й.

Ала Ивет доста бързо успя да се приспособи към новата си представа за хората. Все пак трябваше да оцелее. Безсмислено е да се кара с тези, които я хранят. А да изпитва огромни очаквания от живота е детински наивно. И така, със свойствената гъвкавост на следвоенното поколение тя се приспособи към новото положение. Баща й не можеше да се промени. Той винаги ще се съобразява с хорското мнение. И тя ще прави същото. И тя ще се съобразява с хорското мнение.

И така, изпод ведрото й лекокрило безгрижие се оформи една твърдина, сякаш камък се намести в сърцето й. Редом със съчувствието се изпариха и илюзиите й. Външно изглеждаше същата. Ала вътрешно таеше суровост и отчуждение и без дори сама да съзнава, се изпълни със злъч.

Външно остана същата. Това бе част от играта. Щом обстоятелствата не се променят, поне външно трябва да остане същата, да бъде това, което се очаква от нея.

Ала стаената злъч се прояви в нова представа за хората. Изпод несъмнено приятната и изискана външност на пастора тя съзря слабохарактерно мекушаво нищожество. И се изпълни с презрение към него. Ала същевременно харесваше баща си. Чувствата винаги са много сложни.

Особено към маминка тя притаи в душата си най-голяма ненавист. Тази тлъста сляпа старица, пльоснала се като огромна червеникава плесен в креслото си, с хлътнала шия между щръкналите рамене и увисналата сбръчкана брадичка, поради което приличаше на две кълба едно връз друго, предизвикваше у Ивет дълбока омраза, толкова истинска огромна омраза, че тя почти доставяше наслада на девойката. Ненавистта й бе така недвусмислена, че предизвикваше у нея радост и прилив на сили.

Старицата вечно седеше, наклонила назад едрото си червендалесто лице, с щръкнало дантелено боне върху оредялата коса, но чипият й нос бе все така властен, а бабешката й уста беше стисната като паст. Тъкмо устата издаваше същността на тази уж майчински настроена древна душа. Тя винаги беше стисната. Ала на старини бе станала жабешка, без всякакви устни, а брадичката стърчеше напред изпод паста. Според Ивет най-противната черта в лицето на баба й бе неумолимо вирнатата брадичка, властно издадена напред редом с вирнатия чип нос, поради което бузите хлътваха под твърдината на челото. Волята, древната неизтощима воля на динозавър бе най-страховитото нещо у старицата, ако някой се сблъскаше с нея — воля на истински динозавър, извън божията власт, лишена от всичко човешко. Непреходна и дълголетна като костенурка. И тази воля караше всички да мислят, че маминка никога няма да умре. Ще продължава да живее вечно в състояние на летаргия като най-приспособимите влечуги.

Ивет не се осмеляваше дори да загатне пред баща си, че маминка съвсем не е безгрешна. Та тогава той би заплашил дъщеря си с лудница. Тъкмо това бе заплахата, която винаги му бе под ръка — лудницата. Сякаш неодобрението към маминка или към ужасната, пълна с родственици къща бе само по себе си доказателство за лудост, за опасна лудост.

Ала веднъж, изпаднала в състояние на особена потиснатост и раздразнение, тя наистина избухна:

— Този дом е направо отвратителен! Тук непрекъснато се мъкнат леля Луси, леля Нел и леля Алис, сядат в кръг с маминка и с леля Сиси като ято гарги, вдигат поли да топлят крака на камината, а нас двете с Люсил ни гонят. Ние сме просто чужди хора в този отвратителен дом!

Баща й я погледна особено. Ала тя успя да придаде сприхав тон на казаното и да се навъси, сякаш от раздразнение, така че той само се засмя като на детинско избухване. Дълбоко в себе си обаче пасторът разбра, че тя съвсем хладнокръвно вложи отровен смисъл в думите си и затова бе винаги нащрек с нея.

Животът й сега като че ли не представляваше нищо повече от ежедневни влудяващи търкания с неприятните привички на фамилията Сейуел, в които бе въвлечена. Ивет изпитваше към пасторския дом дълбока ненавист, изпълнила изцяло съзнанието й, толкова огромна, обсебваща духа й ненавист, че домът я държи като заложница. Докато той съществуваше, тя като омагьосана бе вързана за него, макар и обзета от погнуса.

Бързо забрави за двойката Истуд. В крайна сметка какво толкова представлява бунтът на дребната еврейка, като се има предвид какви са маминка и цялата пасмина Сейуеловци! Всъщност един съпруг не е нещо повече от кажи-речи временно обстоятелство в живота! Ала фамилията! Това е друго нещо! Една отвратителна воняща фамилия, вкопчила се с мъртвешка хватка в плесенясала старица като в стожер! Че как да се справи човек с такова нещо?

Тя не забрави напълно циганина. Ала нямаше време за него. Защото, макар и почти отегчена до смърт и изпаднала в пълно бездействие, Ивет всъщност нямаше никакво време дори да размишлява за сериозни неща. В края на краищата времето е поток от душевни терзания.

Два пъти срещна циганина. Веднъж той посети дома им, за да предложи стока за продан. А тя, наблюдавайки го през прозореца на площадката, реши да не слиза при него. Циганинът също я забеляза, когато прибираше отново стоката си в каруцата. Ала и той не й даде знак. Тъй като принадлежеше към племе, което се подвизава главно в периферията на обществото ни и е неизменно враждебно, склонно да плячкосва, циганинът отлично се владееше и бе твърде хитър, за да се изложи директно на множеството ужасни клопки в нашите закони. Беше преминал през горнилото на войната. И тогава се бе почувствал подчинен против волята си.

А сега от време на време се вясваше пред пасторския дом, бавно и кротко подреждаше стоката в каруцата си пред бялата порта, като излъчваше безмълвна и непоклатима отчужденост, самотата на гъвкавия похитител. Той усети, когато тя го видя. И точно такъв трябва да го види — непоклатим, кротко разнасящ медните си съдове, влязъл в древна вражда с такива като нея.

Такива като нея ли? Вероятно бърка. Сърцето й биеше и кънтеше силно като неговия чук върху медните му съдове, блъскаше срещу утежняващите обстоятелства. Ала докато той удряше предпазливо от външната страна, тя по-подмолно сипеше удари върху вътрешната страна на установения обществен ред. Харесваше циганина. Харесваше ненатрапчивото му безшумно, но осезаемо присъствие. Харесваше загадъчната устойчивост у него, способността да издържа на съпротивата, без всякаква надежда за победа. Харесваше и особената му непреклонност, отказа от враждебност, придобит след войната. Няма никакво съмнение, че ако тя изобщо принадлежи към нечия страна, към нечий клан, това са неговите. Почти усещаше в сърцето си желание да го последва, да стане циганка, една от париите.

Ала все пак бе родена сред бледоликите. И обичаше удобствата, както и престижа. Дори и като дъщеря на обикновен пастор, се радваше на известен престиж. И това й харесваше. Харесваше й също така да стърже колоните на храма отвътре.

Искаше й се да е прикътана под покрива на храма. И все пак с удоволствие изстъргваше късчета от подпорните колони. Безспорно множество подобни късчета са били изстъргани от колоните на филистерите преди Самсон да събори храма.

— Защо пък една жена да не си поживее до навършването на двайсет и шест, а после да махне с ръка и да се омъжи!

Такава бе философията на Люсил, усвоена от по-възрастните жени. Ивет беше на двайсет и една. Това означаваше, че има още пет години, през които да си поживее прекрасно. А подобен прекрасен живот включваше циганина, докато женитбата на двайсет и шест опираше до Лио или Джери.

С други думи, една жена може да изяде палачинката, но и да запази хляба си и насъщното.

Ивет, потопена в катрана на ужасната, задушаваща враждебност към фамилията Сейуел, бе станала много зряла и мъдра — придобила бе зрелостта и мъдростта на младия човек, които винаги надхвърлят зрелостта и мъдростта на престарелите или на възрастните.

Втория път срещна циганина случайно. Беше настъпило слънчево мартенско време след нечуваните дъждове. В живите плетове пъстрееха жълтурчета, а сред скалите бяха наболи иглики. И все пак под стоманено синьото небе продължаваше да се долавя миризма на сяра, долетяла от заводите за стомана недалече.

Ала пролетта бе дошла!

Ивет караше бавно колелото си покрай Коднор гейт, покрай варовиковите кариери, когато видя как циганинът излиза от една каменна къща. Каруцата му стоеше на пътя и той се насочи натам с метлите и медните си съдове в ръце.

Тя слезе от колелото. Докато го наблюдаваше, стройните очертания на тялото му, откроило се в зелената фланела, както и извърнатото му безмълвно лице събудиха у нея любов и особена нежност. Изведнъж усети, че той е най-близкият й човек на земята, дори по-близък и от Люсил, а тя по някакъв необясним начин му принадлежи завинаги.

— Направил ли си нещо ново и хубаво? — най-чистосърдечно попита тя, като огледа медните съдове.

— Не — отговори той, взрял се в нея.

Желанието все още се четеше в очите му, все така странно и открито. Ала донякъде бе смекчено, дързостта беше укротена. Долавяха се и леки искрици, сякаш на неодобрение към нея. Те обаче изчезнаха, когато я видя да разглежда медните и месинговите му изделия. Тя внимателно ги запрехвърля едно след друго.

Взе в ръка една овална месингова чиния с изкована отгоре странна шарка, подобна на палмово дърво.

— Това ми харесва — заяви тя. — Колко струва?

— Колкото дадеш — каза той.

Отговорът я притесни — прозвуча хладно, дори подигравателно.

— Искам да ми кажеш точно колко е — настоя тя и го погледна.

— Дай ми колкото прецениш — повтори той.

— Не! — рязко отсече тя. — Ако не ми кажеш, няма да я взема.

— Добре — отстъпи той. — Два шилинга.

Тя подаде половин крона, а той извади от джоба си шепа сребърни монети, отдели шест пенса и й ги подаде.

— Старата циганка е сънувала нещо за тебе — добави той, като я погледна особено изпитателно.

— Така ли! — възкликна Ивет, мигновено заинтригувана. — И какво е то?

— Тя каза, че трябва да бъдеш с по-смел дух или ще загубиш играта. По-точно каза следното: Бъди по-смела с тялото си, за да не загубиш късмета си. И още рече: Вслушай се в гласа на водата.

Ивет бе много впечатлена.

— А какво означава това? — запита тя.

— Питах я — отговори той. — Рече, че не знае.

— Повтори ми го пак — помоли Ивет.

— Бъди по-смела с тялото си, за да не загубиш късмета си. И още: Вслушай се в гласа на водата.

Той мълчаливо огледа нежното й зачудено лице. Сякаш парфюм полъхна от младата й гръд право в лицето му в знак на благодарност.

— Значи да съм по-смела с тялото си и да се вслушам в гласа на водата, така ли? Добре! — отсече тя. — Не разбирам смисъла, но вероятно ще го разбера.

Погледна го с бистри очи. Мъжът и жената са противоречиви създания. С част от себе си тя обичаше този циганин. Ала с много други страни го отхвърляше и не го харесваше.

— Никога ли вече няма да дойдеш пак до Хед? — попита той.

Ивет отново го погледна разсеяно.

— Може и да дойда — отговори тя. — Някога. Някой ден.

— Пролет е — каза той, както се усмихна леко и погледна към слънцето. — Скоро ще стегнем фургоните и ще потеглим.

— Кога? — попита тя.

— Сигурно следващата седмица.

— Накъде?

Той отново поклати глава.

— Сигурно нагоре на север.

Тя пак го погледна.

— Добре! — рече Ивет. — Вероятно ще дойда, преди да тръгнете, за да се сбогувам с жена ти и старицата, която ми е изпратила посланието.