Дейвид Хърбърт Лорънс
Девицата и циганинът (5)

V

Наближаваше времето за чай. Кокичетата се бяха показали около малката алея, която се спускаше от едната страна на къщата към портата, а градинарят оглеждаше кръглите, влажни цветни лехи върху мократа тревиста площ надолу към реката. Отвъд портата започваше да се вие белезникавият кален път, който почти веднага стигаше до каменния мост, а после след завоя се насочваше към стръмното, скупчено, каменно и опушено селище на север, кацнало над мрачните каменни фабрики с дълги комини, които стърчаха долу в тясната долина.

Пасторският дом бе разположен в доста стръмна долчинка от едната страна на буйната река Папъл, а селището беше малко встрани на високия рид от другата страна. Зад дома се извисяваше стръмен хълм, обрасъл с горичка от тъмни голи борики, които скриваха пътя. А непосредствено от другата страна на реката, точно срещу пасторския дом, високият бряг, стръмен и обрасъл с храсти, стигаше до наклонените пусти ливади с леки тъмни възвишения, където сред рехавите дървета стърчаха сиви скали.

От единия край на къщата Ивет можеше да види само пътя, който криволичеше покрай ограждащия го лавров храст и се спускаше надолу към моста, а после отново се насочваше към първите скупчени къщи в селището Папълуик и продължаваше нагоре към камънаците в горните поляни.

Ивет вечно очакваше нещо да се появи по нанадолния път от Папълуик и се застояваше пред прозореца на площадката. Често оттам се задаваше някоя каруца, кола или камион, натоварен с камъни, някой работник или човек от прислугата им. Ала никога не се появи някой с песен на уста откъм реката. Тези времена изглежда бяха безвъзвратно отминали.

В този ден обаче след завоя на белезникавия път, между затревената площ и ниските каменни стени се показа дорест кон, който бойко се спусна бързешком надолу по хълма, като теглеше лека каручка, на чиято капра бе кацнал мъж с каскет. Мъжът слабо се поклащаше в люшкащата се каручка, докато конят слизаше надолу в безмълвното следобедно униние. Отзад в каруцата стърчаха дълги бърсалки за прах от папур и пера, които се поклащаха на камъшените си дръжки.

Ивет застана близо до прозореца, като преметна пердето зад себе си и закри с длани голите си рамене.

В подножието на склона конят премина в тръст и се насочи към моста. Каруцата затрополи по каменния мост, бърсалките заподскачаха и се задрусаха отзад, а каруцарят седеше като замаян, теглен напред. Всичко това сякаш се случваше насън.

След като прекоси моста и се насочи към оградата на пасторския дом, мъжът поогледа мрачната каменна къща, която сякаш се бе отдръпнала от портата и прислонила под хълма. Междувременно Ивет, все така обгърнала измръзналите си рамене, го наблюдаваше унесено от прозореца.

Той й даде знак с леко врътване на главата и подкара коня си встрани към тревната площ. После с гъвкави бързи движения отметна брезента в каруцата, извади различна стока, взе две-три дълги бърсалки от камъш и пачи пера, покри отново каруцата, насочи се към къщата и отвори бялата порта, загледан в Ивет.

Тя му кимна и се втурна към банята да се преоблече, таейки надеждата, че съвсем леко му е кимнала и той надали е усетил. И тогава чу прегракналия силен лай на онзи стар глупак Роувър, придружен от скимтенето на глупавото пале Трикси.

Двете с прислужницата се озоваха едновременно пред вратата на гостната.

— Човекът с бърсалките ли е? — попита я Ивет. — Добре! — каза тя и отвори вратата. — Лельо Сиси, един мъж продава бърсалки. Да ида ли да видя?

— Какъв мъж? — заинтересува се леля Сиси, която бе седнала да пие чай с пастора и майка си, като за пръв път момичетата не присъстваха.

— Мъж с каруца — поясни Ивет.

— Циганин — добави прислужницата.

Естествено, леля Сиси веднага се надигна. Трябваше лично да го види.

Циганинът се беше изправил пред задната врата досами стръмния тъмен склон с бориките. В една ръка държеше дългите бърсалки, а на другата му китка висяха различни предмети от мед и месинг — тенджера, свещник, чинии от ковано желязо. Самият той бе спретнат, елегантен, почти с контешки вид — с тъмнозелен каскет, двуредно зелено сако. Държанието му обаче беше много сдържано, много хрисимо. Ала същевременно и горделиво, с лек намек за снизходителност и хладина.

— Нещо да ви трябва, госпожо? — попита той с кротка благост в гласа, втренчил в леля Сиси тъмните си лукави, проницателни очи.

Леля Сиси забеляза колко красив е мъжът пред нея, забеляза изящната извивка на устните му под тънкия черен мустак и се смути. Дори най-малкият намек за грубост или дързост от страна на непознатия би я накарал да тръшне презрително вратата под носа му. Ала с мъжествената си стойка той успя да й внуши такова тънко усещане за смирение, че тя се поколеба.

— Свещникът е прекрасен! — възкликна Ивет. — Ти ли си го правил?

И тя погледна мъжа с наивните си детски очи, които можеха скрито да изразяват най-различни неща, както и неговите.

— Да, госпожице! — Той се взря за миг в очите й с открит призив и страстно желание, а този негов поглед й действаше магнетично, подчиняваше я на волята му. Нежното й лице сякаш изпадаше в унес.

— Страшно хубав е — промълви тихо тя.

Леля Сиси започна да се пазари за свещника — плътна медна тръбичка върху двойна поставка. Търпеливо и сдържано той й показваше вещите, без да поглежда към Ивет, която се бе облегнала на вратата и замаяно наблюдаваше сцената.

— Как е жена ти? — попита го тя, когато леля Сиси влезе вътре да покаже свещника на пастора и да го попита дали си струва да го купи.

Тогава мъжът се вгледа внимателно в Ивет и лека усмивка накъдри устните му. Очите му обаче не се усмихваха, а страстният му призив се бе засилил.

— Добре е. Кога ще наминеш пак към нас? — продума той с тих, гальовно свойски тон.

— О, не знам — неопределено отговори Ивет.

— Ела някой петък, когато аз съм там — отговори той.

Ивет хвърли поглед през рамо, сякаш не го беше чула. Леля Сиси се появи със свещника и с парите, за да се разплати. Ивет се извърна нехайно, като се тананикаше една от накъсаните си мелодии и малко грубовато се оттегли.

И все пак този път тя скрито застана до прозореца на площадката, за да види как мъжът се отдалечава. Много държеше да разбере дали циганинът наистина има някаква власт над нея. Сега не искаше той да я забележи.

Видя го как се отправя към портата с бърсалките и тенджерите в ръце, после излезе и тръгна към каруцата. Внимателно нареди стоката си вътре и я покри с брезента. А после с отмерени пъргави движения на гъвкавото си тяло се настани отново в каруцата и дръпна юздите на коня. Дорестият кон веднага потегли, колелата на каруцата затрополиха нагоре и скоро мъжът се скри, без да се обърне назад. Изпари се като мираж, разсея се като сън, от който тя обаче не можеше да се отърси.

— Не, той няма власт над мене — каза си тя донякъде с известно разочарование, защото искаше някой или нещо да упражнява власт над нея.

После отиде да успокои бледата и разтревожена Люсил и я укори, че се е разстроила за дребна работа.

— Какво толкова се е случило — започна да я увещава тя, — като си казала на маминка да си затваря устата. Ами че на всеки трябва да му се запуши устата, когато се държи гадно. Но нали разбираш, тя не вложи никакъв смисъл в думите си. Абсолютно никакъв. И много съжалява, че е казала това. Няма никаква причина да се тормозиш. Хайде, дай да се наконтим и да слезем долу тежко като графини. Нека по този начин да си отмъстим. Хайде, Люсил!

В смутната й приповдигнатост се долавяше някаква странна унесеност, сякаш паяжини обвиваха лицето й. Особената й замаяност я караше да не мисли за нищо неприятно. Повдигаше духа й. Ала се чувстваше така, сякаш се движи сред есенни мъгли и тънки нишки се вплитат в косите й. Като че ли не бе на себе си.

Успя обаче да убеди Люсил да се докарат и сестрите се облякоха в най-хубавите си дрехи — Люсил в сребристо зелена рокля, а Ивет в бледо лилава с тюркоазено бие. Добавиха малко руж и пудра, сложиха най-хубавите си обувки и раят се възцари за тях. Тананикайки си, Ивет се огледа и си придаде напълно degage^[1] вид на млада маркиза. Придобила бе странния навик да повдига вежди и да присвива устни, като забравя за всичко наоколо, и да се възнася сред облаците на собствените си розови мечтания. Това беше забавно, но не много практично.

— Наистина съм красива, Люсил — заяви тя с равния си тон. — А и ти изглеждаш направо прелестна с малко навъсеното си изражение. Разбира се, с нос като твоя ти имаш по-аристократичен вид от двете ни. Леко навъсеният поглед сега ти придава голямо очарование и изглеждаш наистина страшно прелестна. Но донякъде аз съм по-привлекателната… Не си ли съгласна? — обърна се тя към Люсил със закачливо непринудено простодушие.

Думите й действително издаваха простодушие. Те разкриваха мислите й. Ала въобще не загатваха за едно съвсем различно усещане, което я бе обсебило — усещането, че някой съзира не външността й, а прониква вътре в нея, в скритата й женска същност. Тя се докарваше и изглеждаше наистина ослепителна само и само за да приглуши у себе си въздействието на циганина — когато я погледнеше, той не забелязваше красивото й лице и красивите й маниери, а осъзнаваше тъмната й трепетна тайна за девствеността й.

Когато зазвъня гонгът за вечеря, двете момичета величествено заслизаха надолу по стълбите, но се ослушаха, за да чуят гласовете на мъжете. После тържествено влязоха във всекидневната. Ивет, винаги леко унесена, бе наперена по своя ненатрапчив непринуден начин, а смутената Люсил беше едва ли не готова да се разплаче.

— Боже мой! — възкликна леля Сиси, все още облечена в тъмнокафявата си плетена спортна дреха. — Каква неочаквана гледка! Къде сте се наканили да ходите?

— На вечеря със семейството — наивно отговори Ивет. — И по този повод сме сложили най-хубавите си дрехи.

Пасторът високо се засмя, а чичо Фред каза:

— Това е голяма чест за семейството.

И според очакванията на Ивет двамата възрастни мъже проявиха извънредна галантност.

— Хайде, елате насам да пипна роклите ви — подкани ги маминка. — Най-официалните ли са? Какъв срам, че не мога да ги видя.

— Тази вечер, майко — заяви чичо Фред, — ще трябва да отведем младите дами до трапезата и да отговорим подобаващо на оказаната ни чест. Ще позволиш ли на Сиси да те отведе?

— Разбира се — откликна маминка. — Младостта и красотата имат предимство.

— Поне тази вечер, майко — със задоволство отговори пасторът.

И подаде ръка на Люсил, а чичо Фред придружи Ивет.

И все пак вечерята беше скучна и се проточи дълго. Люсил се стараеше да бъде остроумна и общителна, а Ивет бе наистина много дружелюбна по своя отнесен пеперуден начин. Някъде дълбоко в себе си смътно си мислеше: Защо всички ние сме само простосмъртни фигуранти? Защо всичко е толкова безсмислено?

Непрекъснато си повтаряше все тази фраза: Защо всичко е толкова безсмислено? Независимо дали беше в черква, на гости сред млади хора или танцуваше в салона на хотела в града, все същият натрапчив въпрос изплуваше като мехурче в съзнанието й: Защо всичко е толкова безсмислено?

Мнозина младежи я ухажваха и то предано. Ала тя ги отблъскваше с досада. Защо бяха толкова невзрачни? И така дразнещи?

Никога обаче не се сещаше за циганина. Срещата с него бе напълно незначителна. И все пак наближаването на петъка изведнъж придоби странна значимост за нея.

— Какво ще правим в петък? — попита тя сестра си. Люсил отговори, че нищо нямали да правят. И Ивет се подразни.

Дойде петък и против волята си тя цял ден си представяше каменната кариера встрани от пътя за Бонсал хед. Искаше й се да е там. Единствено това желание изпълваше съзнанието й. Искаше й се да е там. Ала не възнамеряваше да отиде. При това отново валеше дъжд. Ала докато довършваше синята си рокля за забавата в Ламбли Клоуз на другия ден, усещаше, че душата й е там, при каменната кариера, сред фургоните, заедно с циганите. Като човек, почувствал се без вътрешности, лишен от душа, тя бе само тяло, външна обвивка. Истинската й същност бе другаде, при каменната кариера, сред фургоните.

На забавата на следващия ден изобщо не осъзна, че проявява благосклонност към Лио. Изобщо не осъзна, че го отнема от разстроената Ема Фрамли. Разбра това чак когато той й заяви, докато тя ядеше сладоледа с ядки:

— Защо ние двамата с теб не вземем да се сгодим, Ивет? Убеден съм, че това ще е благоприятно и за двама ни.

Лио бе малко невзрачен, но добър по душа, а и богат. Ивет доста го харесваше. Но да се сгоди за него! Та това е пълна нелепост! Би дала и най-скъпото си, но не и да се сгоди за него.

— Мислех, че харесваш Ела! — учудено възкликна тя.

— Е, би могло да е така, ако не беше ти. Ти ме подтикна, нали разбираш. Откакто онези цигани ти гледаха на ръка, все си мисля, че само аз съм мъжът за тебе, никой друг, и само ти си жената за мене и никоя друга.

— Така ли? — възкликна Ивет, направо слисана. — Наистина ли?

— Не усети ли и ти нещо подобно? — попита той.

— Наистина ли? — Ивет тихо заахка като риба на сухо.

— И ти усети нещо подобно, нали? — повтори той.

— Какво? За какво става дума? — попита тя, когато дойде на себе си.

— Чувства към мене, каквито аз изпитвам към тебе.

— Защо? Какво? Желание да се сгодим, това ли имаш предвид? Не! Как бих могла. Никога не ми е хрумвало подобно невъзможно нещо. — Изрече тези думи с обичайната си нехайна откровеност, напълно безучастна към чувствата му.

— Какво би могло да ти попречи? — попита той, леко раздразнен. — Смятах, че и ти изпитваш същото.

— Наистина ли? — ахна тя учудено с онази своя мека, девическа, безгрижна откровеност, която й създаваше едновременно почитатели и врагове.

Бе дълбоко смаяна и на него не му оставаше нищо друго, освен да върти палци в раздразнението си.

Засвири музика и той я погледна.

— Не! Повече няма да танцувам — заяви тя, като се овладя и огледа доста отвисоко посетителите, сякаш той не съществуваше. Челото й издаваше известно недоумение и озадаченост, а нежното й непроницаемо девическо лице действително напомняше за кокичето в болезнените представи на баща й.

— Но, разбира се, ти трябва да танцуваш — обърна се тя към него с тон на невинно благоволение. — Покани някоя за този танц.

Той се изправи сърдито и се отдалечи.

Ивет продължи да седи, сепната и замаяна от удивление. Направо да не повярваш, че Лио ще й направи предложение! Все едно да очаква старият пес Роувър да й предложи! Как може да се сгоди за когото и да било! О, не, боже мой, нищо по-абсурдно не би могло да се измисли!

И тогава съвсем внезапно бегло се досети за съществуванието на циганина. И мигновено кипна. Как ли пък не! Точно той ли! Никога!

„А защо не?“ зададе си въпроса тя с нямо удивление. „Защо пък не? Но това е абсолютно невъзможно. Абсолютно. А защо е така?“

Наистина труден въпрос. Огледа танцуващите млади хора с издадени лакти, очертани бедра, елегантно извити талии. Те не й подсказваха отговора. А на нея най-вече не й се нравеха насилените елегантни извивки в кръста и очертаните бедра, над които добре скроените сака се спускаха с женска сдържаност.

„Има нещо в мене, което те не разбират и никога няма да разберат“, гневно си каза тя. Ала същевременно изпита облекчение заради неспособността им да я разберат. Така животът изглежда далече по-прост.

И тъй като бе от хората, които осъзнават нещата със зрими образи, тя си представи тъмнозелената фланелка, спусната върху черните панталони на циганина, хубавите му, гъвкави бедра, бързи като змиорки. Той бе наистина елегантен. Елегантността на танцьорите, които виждаше пред себе си, изглеждаше изкуствена, а бедрата им сякаш бяха подплатени с тлъстина. И Лио беше същият, макар че се мислеше за голям танцьор, за много напет младеж.

И тогава съзря лицето на циганина — видя правилния му нос, тънките подвижни устни и спокойния изпитателен поглед на черните му очи, които сякаш с лекота я изстрелваха в някаква непозната, кипяща от живот действителност.

Изведнъж ядно се сепна. Как се осмелява той да я гледа така? Ала сега гневно огледа безличните хубавци на дансинга. И ги презря. Също както дрипавите циганки презират мъжете, които не са цигани — презират разходките им по улицата подобно на кучета с нашийник, — сега тя почувства, че презира тълпата пред себе си. Че как би могло от тези хора да дойде неуловимото, самотно, тънко предизвикателство, което да я развълнува?

Не искаше да се свързва с домашен пудел.

Докато седеше така и размишляваше, Ивет навири чувствителния си нос, а меката й кестенява коса като тънка рамка ограждаше нежното й като цвят лице. Видът й бе толкова девически! Ала същевременно нещо в нея предизвикваше представата за висока млада девствена магьосница, която стряска домашните пудели. Невинната девойка изведнъж можеше да се превърне в страховита фурия преди още да си усетил къде се намираш.

И това я правеше самотна въпреки многото ухажори. Вероятно тъкмо ухажването засилваше самотата й.

Лио, почти като пес сред домашни пудели, се завърна след танца, изпълнен с бодрост — ехей! — и надежда.

— Ти поразмисли по въпроса, нали? — попита той и седна до нея — приятен, добре гледан, волеви младеж. Тя не можеше да си обясни защо толкова се раздразни, когато Лио повдигна крачолите си до коленете, като разкри съразмерните си, но не особено привлекателни крака, и самоуверено се настани на един стол.

— Да размисля ли? — разсеяно попита тя. — За какво?

— Знаеш за какво — отговори той. — Взе ли решение?

— Какво решение да взема? — попита тя с невинен глас.

Някъде в най-горния пласт на съзнанието си тя наистина бе забравила за какво става дума.

— О! — възкликна Лио, като отново пусна крачолите си. — Нали помниш, дали ние двамата да се сгодим — каза го с нехаен тон — почти като нейния.

— О, това е абсолютно невъзможно — отговори тя с кротко дружелюбие, сякаш това бе някакъв страничен въпрос сред всички останали. — Ами повече не мислих по въпроса. Това нещо е абсолютно невъзможно — повтори тя като дете.

— Значи това нещо, а? — попита той, като се поусмихна особено на спокойното й безучастно изявление. — Кое тогава е възможно? Не искаш да умреш стара мома, нали?

— О, нямам нищо против — равнодушно отговори тя.

— Но аз имам — добави той.

Тя се извърна и го погледна учудено.

— Че защо? — попита Ивет. — Защо ти ще имаш нещо против, ако аз остана стара мома?

— Поради безкрайно много причини — заяви той, като я погледна с дръзка многозначителна усмивка, с която искаше да придаде на думите си смисленост, ако не дълбокомисленост.

Ала вместо да навлезе в някое потайно кътче на душата й и да я уцели там, дръзката и многозначителна усмивка на Лио просто отскочи от повърхността на тялото й като топка за тенис и предизвика същото внезапно раздразнение.

— Според мене цялата тази работа е страхотно глупава — тросна се тя, проявявайки жлъчта на кокетка. — Ами ти всъщност си сгоден за… за… — тя своевременно се възпря — вероятно за половин дузина други момичета. Не съм поласкана от това, което ми каза. Ще ми е противно, ако някой научи… направо противно… Аз няма да продумам ни дума и се надявам и ти да проявиш разум и да не казваш никому… А, ето я и Ела!

И като извърна лице от него, тя се оттегли грациозно като източено нежно цвете и се приближи до клетата Ела Фрамли.

Лио плесна по масата с белите си ръкавици.

— Своенравна малка кучка — промърмори младежът на себе си. Ала той беше от песовете и доста обичаше мацетата да му се опъват. Сега вече съвсем категорично се спря на нея.