Дейвид Хърбърт Лорънс
Девицата и циганинът (6)

VI

През следващата седмица отново валя проливен дъжд. Пороят предизвика у Ивет странен гняв. Беше си наумила, че времето трябва да е хубаво. Особено държеше да е хубаво в края на седмицата. Не си задаваше въпроса защо иска да е така. Четвъртъкът, денят със свободния следобед, докара едновременно слънце и мраз. Лио пристигна с колата, пълна с обичайната компания. Без да обяснява защо, Ивет намусено отказа да излезе с тях.

Просто заяви:

— Не, благодаря, не ми се излиза.

Много й хареса да се държи своенравно.

А после се поразходи сама нагоре по заледените хребети чак до Черните скали.

Следващият ден отново донесе слънце и мраз. Настъпил бе февруари, но в северните райони земята продължаваше да е скована въпреки слънцето. Ивет съобщи, че отива да се разходи с колелото, като си взима храна за обяд, защото можела да се прибере чак вечерта.

Момичето подкара, без много да бърза. Въпреки скрежа слънцето донякъде подсещаше за пролетта. Сред дърветата се мяркаха елени, спрели на припек. Една сърничка на бели петна пристъпяше бавно на фона на застиналия пейзаж.

Поради кормуването бе трудно на Ивет да стопли ръцете си, макар че тялото й беше доста загрято. Дланите й се постоплиха чак когато се наложи да се изкачи пеша по високия хълм, а и вятърът позатихна.

По-горната площ бе гола и пуста, като че ли се бе озовала в друг свят. Всъщност се беше изкачила на по-високо равнище. Подкара бавно колелото, малко притеснена да не би сред огромния лабиринт от каменни огради да свие в погрешна посока. Когато измина пътечката, правилно налучкана, изведнъж дочу слабо почукване сякаш върху метал.

И тогава зърна циганина, който се бе разположил на земята с гръб към нея и чукаше върху метален съд. Беше седнал гологлав на припек, облечен в зелената си фланела. Недалече се виждаха три дечица, които си играеха под навеса, но конят и каруцата не бяха там. Прегърбена старица с кърпа на главата готвеше манджа на огън, стъкмен от съчки. Чуваше се единствено бързото кънтящо потропване на малкия чук върху тъмната мед.

Мъжът мигом се огледа и Ивет слезе от колелото, но той не се помръдна, макар че спря да чука. На лицето му се изписа лека, почти недоловима тържествуваща усмивка. Старицата втренчи поглед в нея изпод сплъстената си прошарена коса. Мъжът й подвикна нещо неразбрано и тя се обърна отново към огъня. Той се вгледа в Ивет.

— Как я карате? — учтиво попита девойката.

— Ами добре! Седни за малко — без да става, той се извърна и измъкна изпод фургона столче за Ивет. Тя отиде да подпре колелото си встрани, а през това време той поднови бързото си чукане, леко като кълване на птица.

Ивет се приближи до огъня, за да стопли ръце.

— Обеда ли готвиш? — с детински глас се обърна тя към старата циганка, като протегна над жаравата дългите си крехки ръце със зачервени от студа китки.

— Да, обеда — отговори старицата. — За него! И за децата.

Посочи с дългата вилица към трите чернооки ококорени дечица, вторачили очи в Ивет изпод черните си бретони. Ала циганчетата бяха спретнати. Единствено старицата не изглеждаше спретната. И в цялата кариера бе напълно подредено.

Приклекналата девойка замълча и продължи да грее ръце. — Циганинът продължи да чука с кратки паузи от време на време. Бабичката бавно се изкачи по стъпалата на третия, най-неугледния фургон. Децата отново се заиграха — отстрани изглеждаха като диви зверчета, смълчани и чевръсти.

— Това твои деца ли си? — попита Ивет, като се привдигна от огъня и погледна мъжа.

Той се взря в очите й и кимна утвърдително.

— А къде е жена ти?

— Излезе с коша. Всички излязоха с каруцата и стоката, за да продават. Аз не ходя да продавам. Правя нещата, но не ходя да ги продавам. Поне не често. Не често.

— Ти ли правиш всички тези медни и месингови предмети? — попита тя.

Той пак кимна и отново й предложи столчето. Тя седна.

— Каза, че си тук в петъците — добави Ивет. — И аз дойдох насам, защото денят е хубав.

— Да, много хубав ден — повтори циганинът, като огледа бузите й, поизпръхнали от студа, меката й коса около пламналите уши и все още зачервените й от студ издължени длани, опрени на коленете.

— Значи измръзваш, като караш колело, а? — попита той.

— Само ръцете ми — отговори тя и нервно стисна длани.

— Не носиш ли ръкавици?

— Нося, но не ми става по-топло.

— Студът прониква под тях, нали? — отбеляза той.

— Така е — съгласи се тя.

Старицата бавно и тромаво заслиза по стъпалата на фургона с гледжосани чинии в ръце.

— Обедът вече е готов, а? — тихо подхвърли той.

Старицата измърмори нещо и нареди чиниите близо до огъня. Над жаравата висяха две тенджери, окачени на дълга напречна желязна тръба. Друга тенджерка кипеше върху малък железен триножник. Струйките пара проблясваха, озарени от слънцето.

Циганинът постави на земята инструментите и медния съд и се надигна.

— Ще хапнеш ли заедно с нас? — попита той Ивет, без да поглежда към нея.

— О, аз съм си донесла обяд — отговори Ивет.

— Няма ли да хапнеш малко яхния? — подкани я той. И отново тихо и неясно се обърна към старицата, която промърмори нещо в отговор и поотмести чугунената тенджера към края на тръбата.

— Фасулена манджа с овче месо — добави той.

— О, сърдечно благодаря! — възкликна Ивет, а след това изведнъж насъбра смелост и каза:

— Ами може да опитам съвсем малко.

После отиде до колелото да си вземе обяда, а той се изкачи по стъпалата на своя фургон. След малко отново се появи, бършейки ръце в пешкир.

— Не искаш ли да се качиш и да си измиеш ръцете?

— Не, благодаря — отговори тя. — Чисти са.

Той изля водата, в която се бе измил, и се отправи надолу по пътя с висока месингова кана в ръка, за да я напълни от вирчето в близкия поток, загребвайки водата с чаша.

После се върна, постави каната и чашата близо до огъня и си донесе ниско пънче за сядане. Децата се скупчиха на земята близо до огъня и залапаха фасула и мръвките с лъжици или с ръце. Седналият на пънчето мъж ядеше мълчаливо и съсредоточено. Старицата свари кафе върху триножника, а после закуцука по стълбите да донесе чаши. Възцари се пълна тишина. Свалила шапка и разпиляла коси под слънчевите лъчи, Ивет седеше мълчаливо на столчето.

— Колко деца имаш? — изведнъж попита тя.

— Да кажем, пет — бавно отговори той, като вдигна глава и се взря в очите й.

И сърцето й отново запърха като птица, а после сякаш замря. Силно замаяна, тя пое като насън чашата кафе, която той й подаде. Усещаше единствено мълчаливото му присъствие, трепетно долавяше мъглявия като сянка силует на мъжа, седнал на пънчето с гледжосана чаша в ръка, сърбащ кафето, обгърнат в мълчание. Изпаднала изцяло в негова власт, затулена в сянката му, тя усети как волята й я напуска и нозете й отмаляват.

А той, подухвайки горещото кафе, долавяше единствено загадъчния плод на девствеността й, съвършената крехкост на тялото й.

Най-после циганинът постави чашата си до огъня и я погледна. Тя току свеждаше глава да отпие от горещото кафе, а косата й се разпиляваше по бузите. На лицето й бе изписана сънната омая на докоснато от бриз избуяло цвете. Като загадъчно подранило цвете девойката бе напълно разцъфнала, подобно на кокиче, разперило трите си бели листенца, шеметно пробудило се от сън за кратък цъфтеж. Върху лицето й се четеше сънната омая на напълно разцъфналата й девственост, опиянението на погалено от слънцето кокиче.

Циганинът, проникнат изцяло от присъствието й, очакваше мига, когато сянката му бавно ще я обгърне, както бавно пролазва една сянка.

А после гласът му прозвуча внезапно, без да нарушава омаята:

— А сега искаш ли да влезеш във фургона ми да си измиеш ръцете?

Тя се взря в него с невиждащи очи, с детински полусънени очи, забулени от усещане за девическа крехкост. Долавяше само тъмното непонятно излъчване на тялото му, от което краката й се подкосяваха, а волята й напълно се размекваше.

— Май да — прошепна тя.

Той бавно се надигна, а после се обърна към старицата с тих заповеднически глас. След това пак погледна Ивет и отново наложи хипнотичното си въздействие върху нея, от което тя загуби власт над себе си и действията си.

— Хайде! — подкани я той.

Девойката кротко го последва, последва безмълвното, непонятно, магнетично излъчване на тялото пред нея. Без всякаква съпротива. Направо се подчини на волята му.

Той вече се беше изкачил по стъпалата, а тя бе още долу, когато се чу внезапен звук. Ивет замръзна в подножието на стълбата. Приближаваше се кола. Мъжът застина на горната площадка и се огледа изненадан. Старицата остро извика нещо, когато внезапно наближи кола с все по-засилващ се звук. Вероятно щеше да отмине.

А после се чу висок женски глас и резкият звук на спирачки. Колата спря малко след каменната кариера.

Циганинът слезе по стъпалата, след като затвори вратата на фургона.

— Трябва да сложиш шапката си — нареди й той.

Тя послушно отиде до столчето край огъня и вдигна шапката си. Той седна до едно колело на каруца и взе инструментите си. Бързото потракване на чука му, сега бързо и гневно като изстрели на малка картечница, пак се поднови, точно когато се чу викът на жената:

— Може ли да постоплим ръце на огъня?

Непознатата се приближи, облечена в обемисто палто от пригладена самурова кожа. След нея вървеше мъж в син балтон, който свали ръкавиците си и извади лула.

— Много е примамливо — добави жената в палтото от кожите на дузина животинки, като огледа групата с широка, донякъде високомерна, донякъде колеблива усмивка.

Никой не пророни дума.

Жената бе много дребна, с доста голям нос, вероятно еврейка. Малка почти като дете, тя изглеждаше далеч по-едра в палтото от самурова кожа, а раздалечените й, доста самоуверени очи на разглезена еврейка някак си не съответстваха на скъпото й облекло.

Непознатата приклекна край огъня и разпери отгоре малките си длани, по които блестяха диаманти и изумруди.

— О! — потръпна от студ тя. — Разбира се, че не трябваше да излизаме в отворена кола! Но мъжът ми дори не ми позволи да се оплача, че ми е студено — тя го погледна укорително с големите си детински очи, които проблеснаха с острата проницателност на еврейка от буржоазно семейство. При това богата.

Жената очевидно бе влюбена по странен еврейски начин в едрия рус мъж. На свой ред той я погледна със замрежени сини очи, сякаш лишени от клепки, като тънка усмивка пробяга по гладките му, странно неокосмени бузи. Усмивката не изразяваше нищо.

Приличаше на човек, когото страничният наблюдател мигновено би свързал със зимните спортове, със скиорството и кънките. Атлетичен, откъснат от всичко наоколо, той бавно напълни лулата си, като натъпка тютюна с дългите си силни, зачервени пръсти.

Еврейката го погледна в очакване той да реагира на думите й. Ала последва само странна, неопределена усмивка. Тя отново се обърна към огъня, сви вежди и се вгледа в разперените си бели ръчички.

Мъжът смъкна балтона си с тежка подплата и остана само по пуловер, красиво изплетен с жълти, сиви и черни шарки, спуснат върху широките му добре ушити панталони. Да, дрехите му бяха наистина скъпи. А фигурата му беше прекрасна, с атлетично широк гръден кош. Като опитен планинар, той започна безшумно да разравя огъня, подобно на войник в акция.

— Смятате ли, че той би имал нещо против да сложим шишарки, за да засилим огъня? — обърна се мъжът към Ивет, като хвърли безмълвен поглед към циганина, размахал чука.

— Според мене много ще се зарадва — като в мъгла отговори Ивет, все още зареяна и отнесена, но бавно отърсваща се от магнетичното въздействие на циганина.

Непознатият отиде до колата и веднага се върна с торбичка шишарки, откъде извади цяла шепа.

— Имаш ли нещо против да разпалим огъня? — подвикна той на циганина. — Имаш ли нещо против да разпалим огъня с няколко шишарки?

— Може, давай! — отговори циганинът.

Господинът започна леко и внимателно да поставя шишарките върху пламтящите въглени. Скоро те се запалиха една подир друга и заискриха като огнени рози, издавайки приятна миризма.

— О, чудесно! Направо чудесно! — възкликна дребната еврейка и отново вдигна поглед към спътника си. Той много мило й се усмихна, сякаш слънце озари леда. — Обичаш ли огъня? О, аз направо го обожавам — обърна се дребната еврейка към Ивет, надниквайки кънтенето на чука.

Чукането я дразнеше. Тя се поогледа наоколо, леко смръщила хубавите си тънки вежди, сякаш се канеше да нареди на стопанина да спре работата си. Ивет също се поогледа. Циганинът се бе свел над медния си съд, разкрачен, приведен, размахал чевръсто ръка. Сега вече той й се стори доста чужд.

Спътникът на дребната еврейка се приближи до циганина с лула в уста и мълчешком се вгледа в заниманието му. Отстрани двамата мъже приличаха на два песа, които се подушват един друг.

— Ние сме на меден месец — заяви дребната еврейка, като хвърли дяволит високомерен поглед към Ивет. Гласът й бе доста звънък и предизвикателен, сякаш се обади птица, сякаш изкряска сойка или врана.

— Така ли! — възкликна Ивет.

— Да! Преди да сме се оженили. Чувала ли си за Саймън Фосет? — спомена тя името на заможен инженер, известен в северните райони. — Ами аз съм мисис Фосет и сега той се развежда с мен — жената хвърли на Ивет странно предизвикателен и дълбок поглед.

— Така ли! — възкликна отново девойката.

Сега Ивет проумя високомерието и предизвикателството в детински големите кафяви очи на дребната еврейка. Госпожата бе пряма женичка, но вероятно тази прямота бе прекалено добре претеглена. Вероятно това донякъде обясняваше лошата слава на безскрупулния и прочут Саймън Фосет.

— Точно така! Веднага щом се разведем, ще се омъжа за майор Истуд.

По този начин тя напълно разкри картите си. Не възнамеряваше да мами никого.

Зад нея двамата мъже разговаряха сдържано. Тя се огледа и измери циганина с големите си кафяви очи.

Той сякаш бе вдигнал смутен поглед към едрия господин в красивия пуловер, който с лула в устата го гледаше отгоре и разговаряше с него като мъж с мъж.

— Та бях там във Франция с конете в Арас — тихо каза циганинът.

Обсъждаха войната. Циганинът бе служил в артилерията, в полка на майора.

— Ein schoner Mensch! — Възкликна еврейката. — Хубав мъж, а?

За нея циганинът бе от обикновените мъже, един от многото Томовци.

— Доста хубав! — съгласи се Ивет.

— С колело ли ще се върнеш? — учудено попита еврейката.

— Да! Долу в Папълуик. Баща ми е пастор там. Мистър Сейуел.

— О! — възкликна еврейката. — Знам го. Умно пише. Много умно. Чела съм го.

Всички шишарки вече бяха изгорели и огънят сега представляваше висока купчина от разпаднали се тлеещи рози. С приближаването на следобеда небето се заоблачаваше. Вероятно привечер щеше да завали сняг.

Майорът се върна при двете жени и се наметна с балтона.

— Мисля, че си спомням лицето му — каза той. — Един от конярите ни, биваше го с конете.

— Виж какво — обърна се еврейката към Ивет. — Не би ли искала да те закараме до Нормантън? Ние живеем в Скорсби. Може да привържем колелото отзад.

— Да, бих искала — съгласи се Ивет.

— Елате насам — подвикна еврейката на надзъртащите дечица, а русият й спътник откара колелото. — Елате! Хайде, елате — повтори тя, като отвори чантичката си и извади един шилинг.

— Елате, де! — подвикна тя отново. — Елате да вземете парички.

Циганинът бе преустановил работата си и влязъл във фургона. От закътаното си място старицата подвикна с прегракнал глас на децата. Двете по-големи момчета предпазливо се приближиха. Еврейката им подаде двете сребърни монети, които намери в чантичката си — един шилинг и един флорин, а дрезгавият глас на старицата отново прокънтя отдалече.

Циганинът излезе от фургона и се отправи към огъня. Еврейката огледа лицето му с типичната буржоазна самоувереност на расата си.

— Значи си участвал във войната, в полка на майор Истуд, така ли? — попита тя.

— Да, госпожо.

— Виж ти, и сега се срещнахте!… Ще завали сняг — добави тя, като огледа небето.

— По-късно — уточни циганинът и също погледна нагоре.

Сега и той се бе затворил в себе си. Древната му раса беше водила неравна битка с благопристойното общество, без всякаква вероятност да надделее. Само много рядко можеше да отбележи точка в своя полза.

Ала след войната се сложи край дори на тази рядка спортна вероятност да се отбележи точка. Но тук изобщо не ставаше дума за отстъпление. Погледът на циганина бе все така дързък, но хладен и насочен в друга посока, като искриците на самоувереност и топлота бяха угаснали. Той бе преминал през горнилото на войната.

Сега погледна към Ивет.

— С колата ли ще се върнеш? — попита той.

— Да — отговори тя с леко надменен тон. — Времето е коварно променливо.

— Коварно време — повтори той и огледа небето.

Тя ни най-малко не можеше да прецени какво точно изпитва той в този миг. Всъщност това не я и интересуваше кой знае колко. Сега бе силно очарована от дребната еврейка, майка на две деца, която отнасяше богатството си от известния инженер и го прехвърляше на бедния спортуващ млад майор Истуд, вероятно пет-шест години по-млад от нея. Доста интригуваща история!

Русият мъж отново се приближи.

— Цигара, Чарлс — умолително подвикна дребната еврейка.

Той извади табакерата си бавно, с плавните премерени движения на атлет. Някаква вътрешна уязвимост го подтикваше да е бавен, предпазлив, сякаш е бил нараняван от хората. Подаде цигара на жена си, после на Ивет, а след това съвсем непринудено протегна табакерата и към циганина. Той си взе една.

— Благодаря, сър!

След това циганинът безшумно се приближи до огъня и като се наведе, запали цигарата от тлеещите въглени. И двете жени се бяха вторачили в него.

— Е, довиждане — каза еврейката със свойствената си буржоазна непринуденост. — Благодаря за хубавия огън.

— Огънят е достъпен за всички хора — отговори циганинът.

Най-малкото дете се приближи до него, щапукайки бавно.

— Довиждане — добави и Ивет. — Дано при вас тук да не вали сняг.

— Нямаме нищо против да падне малко сняг — отговори циганинът.

— Наистина ли? — учуди се Ивет. — Мислех, че не ви е все едно.

— Все едно ни е — отговори циганинът.

Тя царствено преметна шала си през рамо и тръгна подир коженото палто на еврейката, което сякаш се движеше на колелца.