Джек Лондон
Чудото на жената (4)

IV.

Малко по-късно, Димъ направи обиколка изъ лагера, кѫдето всѣки бѣше заетъ съ нѣкаква работа. Една група ловци се бѣха върнали и всѣки отъ тѣхъ бързаше къмъ своето огнище. Жени и деца тръгваха съ праздни шейни; други се връщаха и дърпаха заедно съ кучетата коли, натоварени съ току-що убити и вече замръзнали животни. При все, че бѣше началото на пролѣтьта, студътъ бѣше още силенъ и тия сцени се разиграваха при тридесеть градуса подъ нулата. Нѣмаше тъкани платове. Всички бѣха облѣчени въ кожи. Деца минаваха съ лѫкове въ рѫка и кутии съ стрели съ костени върхове. Димъ забелѣза нѣколко ножа за одиране отъ кокалъ или камъкъ, закачени на пояса или въ ножници, окачени на шията. Женитѣ бѣха заети около огньоветѣ съ опушване месо и носѣха на гърба си деца, които гледаха очудено и смучеха парчета тлъстина. Кучета, близки роднини на вълцитѣ, се трупаха около Димъ, държани на почетно разтояние отъ кѫсата му дебела тояга, и душеха тоя чужденецъ, чието присѫтствие търпѣха само отъ страхъ предъ тоягата.

Той срещна най-после, усамотенъ всредъ другитѣ, единъ лагеръ, за който предположи, че е на Снасъ. При все че не изглеждаше направенъ за постоянно, той бѣше обширенъ и солидно уреденъ. Купчина дрехи и бали отъ кожи бѣха натрупани на дървенъ одъръ, дето кучета не можеха да достигнатъ. Голѣмо платнище отдѣляше единъ ѫгълъ, дето човѣкъ можеше да се отдѣли, да разговаря или да спи. До него се издигаше копринена палатка, отъ рода на тия, които изследвачитѣ и охолнитѣ ловци на едъръ дивечъ обичатъ. Димъ, който никога не бѣ виждалъ подобна палатка, се приближи, за да я разгледа. Въ тоя мигъ платното се повдигна и едно младо момиче излѣзе. Движенията му бѣха толкова живи, тя тъй внезапно изкокна, че се стори на Димъ като нѣкакво видение. Сѫщото впечатление й направи и той и нѣколко време тѣ се разглеждаха взаимно. Тя цѣла бѣше облѣчена въ кожи, но кожи толкова скѫпи и тъй великолепно изработени, каквито младиятъ човѣкъ не бѣ видѣлъ и на сънь.

Тя бѣ отмѣтнала качулката на горната си дреха, направена отъ блѣдо сребристи кожи. Пантофитѣ й, съ подметки отъ моржова кожа бѣха сглобени отъ сребриститѣ крачка на много рисове.

Рѫкавицитѣ й съ дълги маншети, ешарпа, чийто рѣсни висѣха до колѣнетѣ и всичкитѣ кожи на костюма й имаха сребъренъ отблѣсъкъ подъ студената свѣтлина; а отъ всичката тая мекота се подаваше тънка и нѣжна шия, на която се крепѣше руса глава съ розово лице, сини очи, нѣжни розови уши и тънки кестеняви коси, които изглеждаха посипани тукъ-тамъ съ скрежъ.

Димъ видѣ всичко това като на сънь, после се овладѣ и вдигна рѫка до шапката си. Въ сѫщия мигъ очудения изразъ на младото момиче се превърна въ усмивка и съ грациозно и бързо движение, тя дръпна една отъ рѫкавицитѣ си и му подаде рѫка.

— Какъ сте? — пошепна тя сериозно, съ чудноватъ и прелестенъ акцентъ.

Гласътъ й, съ сребристъ звукъ, бѣше наслада за ухото на Димъ, вече свикналъ съ грубитѣ гласове на индийцитѣ.

Той едва промърмори нѣколко неловки фрази — спомени отъ свѣтското му възпитание.

— Щастлива съмъ, че ви виждамъ, — продължи тя бавно, търсейки думитѣ си, а лицето й бѣше сякашъ гнѣздо на усмивки. — Азъ обаче съмъ англичанка като васъ. Баща ми е шотландецъ. Майка ми е умрѣла. Тя бѣше французойка и англичанка, а сѫщо и малко индийка. Баща й билъ важна личность въ Компанията на Худсоновия заливъ. Брр!… колко е студено!

Тя си сложи рѫкавицата и потърка ушитѣ си, които бѣха побѣлѣли като алабастръ.

— Да идемъ да се разговаряме при огъня. Името ми е Лабискви, а вашето?

Така Димъ се запозна съ Лабискви, дъщерята на Снасъ, която той наричаше Маргаретъ.

— Снасъ не е истинското име на баща ми, — започна тя, — то е само индийски прѣкоръ.

Димъ научи тоя день много работи, а още повече следнитѣ дни, когато лагерътъ се премѣсти по следата на еленитѣ. Племето се състоеше отъ истински диви индийци; то бѣше сѫщото, което Антонъ бѣше срещналъ много години по-рано и отъ което бѣше успѣлъ да избѣга. То бѣше тогава почти на западната граница на територията си, но на пролѣть се изселваше къмъ северъ и къмъ изтокъ.

Въ разнитѣ обстоятелства Снасъ, придруженъ отъ най-добритѣ ловци, бѣ пресичалъ планинитѣ къмъ изтокъ и стигналъ по-далече още отъ езерата, дори до лошитѣ страни. Тамъ бѣха намѣрили копринената палатка, която заемаше Лабискви.

— Тя е принадлежала на експедицията Милицентъ — Адбъри, — довѣри Снасъ на Димъ.

— О! помня. Тѣ бѣха тръгнали да преследватъ мускусни волове. Помощната експедиция не намѣри следитѣ имъ.

— А азъ намѣрихъ самитѣ тѣхъ, но мъртви.

— Никой нищо ли не знае за това?

— Никой никога не ще узнае! — потвърди Снасъ, шегувайки се.

— Но ако сѫ били живи, когато сте ги намѣрили?…

— Щѣха да останатъ при мене и моя народъ…

— Обаче Антонъ ви е напусналъ…

— Антонъ ли? Не си спомнемъ това име. Отдавна ли е било това?

— Преди четиринадесеть или петнадесеть години.

— Тогава той е сполучилъ да се отърве! Е, да, признавамъ, че често съмъ се питалъ какво стана той. Наричахме го Дългия Зѫбъ. Той бѣше мѫжъ!

— Лаперлъ сѫщо е избѣгалъ, ето вече десеть години!

Снасъ поклати глава.

— Той е намѣрилъ остатъци отъ вашитѣ лагери; то бѣше лѣтно време.

— Твърде е възможно, — отговори Снасъ. — Презъ лѣтото ний сме на стотици мили къмъ северъ.

Но Димъ пропадна въ опита си да узнае историята на Снасъ, преди той да дойде да живѣе въ севернитѣ области. Той бѣше ученъ човѣкъ; обаче откато се бѣше самозаточилъ, не бѣше челъ нито книги, нито вестници. Той не знаеше нищо отъ свѣтовнитѣ събития и не проявяваше никакво желание да ги узнае. Слушалъ бѣше, обаче, да се говори за минитѣ на Юконъ и за откритото злато въ Клондайкъ. Но никога изследвачитѣ не бѣха нахлували въ неговото владѣние и той бѣше много доволенъ отъ това. Въ сѫщность, външния свѣтъ сякашъ не сѫществуваше; и той не търпѣше никакъвъ намекъ за него.

Лабискви не можа да каже нищо повече на Димъ. Тя бѣше родена изъ ловджийскитѣ земи и бѣше изгубила майка на шесть годишна възрасть. Тя си спомняше за голѣмата й хубость — говорѣше за нея разпалено и на нѣколко пѫти даде да се разбере, че има нѣкакви понятия за свѣта, отъ който баща й се бѣше отдѣлилъ. Но тя скриваше това, което знаеше, понеже бѣ разбрала отъ рано, че всѣки намекъ по тоя поводъ прави стареца да побѣснѣе.

Антонъ бѣше повѣрилъ на една индийка, че майката на Лабискви е дъщеря на единъ висшъ чиновникъ отъ Компанията за Худсоновия Заливъ. Индийката разказа това по-късно на Лабискви. Но тя никога не узна името на дѣдо си.

А колкото се отнася до Дани Макъ Канъ не трѣбваше и да се мисли, че отъ него може нѣщо да се узнае. Той не обичаше приключенията. Следъ като бѣше тръгналъ отъ Санъ-Франциско съ единъ китоловенъ корабъ, той бѣ избѣгалъ въ Поантъ Бароу съ трима другари. Двамата отъ тѣхъ умрѣха, а третиятъ го изостави изъ страшниятъ пѫть къмъ югъ.

Преди да намѣри сила да тръгне отново, той бѣ живѣлъ две години съ ескимоситѣ и когато най-после се реши, единъ отрядъ отъ младитѣ войници на Снасъ го пипна. Физически той бѣ дребенъ, съ тѫпъ изгледъ и болни очи; едничкиятъ му идеалъ и тема за разговоръ бѣше връщането му въ Санъ-Франциско и предишния му занаятъ — зидарството.